МАКБЕТ КАКЪВТО ВСЕКИ ЗАСЛУЖАВА

Човекът е обречен да притичва върху сцената на живота, нелепо обсебен от клишета.

Текстът е публикуван в брой 1-3/2012 на сп. Театър - http://www.grosnipelikani.net/modules/Downloads/pdf/Teatar/1_3_2012.pdf

Едно е сигурно, впечатленията Ви от спектакъла „Макбет” на Теди Москов в Младежки театър „Николай Бинев” зависят от очакванията Ви. Ако сте се приготвили най-после да бъдете разтърсени от истинския „Макбет”, такъв какъвто трябва да бъде според Вас, аз ще съм първата, която ще искам да узная какъв си го представяте. Защото днес, през 2012 г. сме изправени пред един интересен феномен, стар колкото света, но ескалиращ циклично в човешката и разбира се, нашата история – преклонението пред някаква представа за истинност, наричана традиция.

Обширна е темата кога подобни консервативни нагласи се завръщат, в какви исторически моменти се появяват и дали са симптом за някакви промени. Тук по-логичният за мен въпрос е: Чия представа за традиция взимаме? Своята, тази на бащите и майките ни, или на прадедите ни, а също за нашата традиция ли става дума или за чуждата, извън България? Съотнесено към пиесата на Шекспир „Макбет”, написана преди 406 години, по време на т.нар. Елизабетинска епоха, вероятно в Лондон, този въпрос започва да звучи още по-интересно. Изпитвам нескрито любопитство да разпитвам хората как си представят, че трябва днес да изглежда едно истинско представление на „Макбет”. Какво очакваме от него?

Дали очакваме класически прочит (каквото и да означава това), тълкуване, интерпретация, колаж, преразказ, който да бъде разбираем за всички? Дали изискваме от режисьора Теди Москов да разкаже „Макбет”, така че да няма нужда да бъде прочетен? В това ли е смисълът да се възпроизвежда класиката, превръщайки я в паметник на колективната памет, тогава когато режисьорът твърди, че желае да ни забавлява с една от най-кървавите трагедии. А и ни предлага да я погълнем само за 55 минути като бързо приготвен сандвич? Предстои ли ни действително едно кристално чисто забавление, както ни обещава Теди Москов и дали наистина трябва да „четем” неговия „Макбет” като fast food, като безпаметно угощение, за което не са необходими нито знания, нито усилия или да предположим, че това е кокетен капан. Дали зад неговата реплика, че днес „духовната храна не е полезна за укрепването на човешката душа” не прозира намекът, че всеки е заслужил постигнатите хоризонти от знание и опит, за да прочете само своята пиеса със заглавие: 

„Аз чета „Макбет”.

Единствената необходимост днес да се поставя Шекспир е като бъде модернизиран, така твърдят театралните теоретици, а пръв скандалният Алфред Жари в края на 19 век радикално превръща в пародия кървавата трагедия като написва цикълът за Крал Юбю. Това почти сатанинско действие спрямо сакрализираните текстове на ейвънския бард отприщва вълна от шекспирови интерпретации, както сценични, така и драматургични. Всяка епоха има своя „Макбет”, както и своя представа за трагично и трагедия. Докато 18 век е бил зает повече с това да разреши казуса с техническите ефекти около появата на духа на Банко на сцената и прелитането над нея на трите вещици, то през 19 век нахлува психологията и образът на Лейди Макбет приема по-разнообразни прочити – от зла фигура, до загрижена за кариерата на съпруга си домакиня. За сметка на това в края на 19-ти век, под влиянието на идеите на Ницше и Фройд, Макбет е превърнат в интелектуален сластолюбец, който не е обхванат от чувство за вина, а само от страх, че ще бъде разобличен.

„Макбет” се превръща почти в запазена марка на авангардния театър през 20 век, като особен интерес представлява фигурата на Лейди Макбет и най-вече трите вещици. Изобщо историята на възможните прочити на „Макбет” е като кратко ръководство относно възприемането и разбирането за трагично. Разбира се няма как да пропуснем едно от най-атрактивните мероприятия на агитпропа в САЩ - Федералният театрален проект (1935-39), реализиран по време на голямата депресия, за да се създадат работни места за актьори, художници и хора на изкуството. През 1936-та г., поръчват на 20 годишния Орсън Уелс да режисира „Макбет” с трупата на новосвормирания от Федералните власти Негърски театрален проект (Negro Theatre Project). Това е и първото представление с напълно модернизирани костюми на Макбет, известно с името Вуду-Макбет (тук ще пропуснем марионетъчното представление на Жари). Действието се развива на о. Хаити, всички актьори са негри, освен главните персонажи. Вуду барабани, танци, магии, вуду-кукли присъстват на сцената на фона на нарисувани скелети и палми. Всичко това е било съвсем насериозно. Оттук нататък следват за „Макбет” 80 години в битка за въображението на публиката.

Авангардът се конструира върху парадокса и уникалния стил, който всеки творец иска да отпечата върху универсалния текст на Шекспир. Така „Макбет” присъства в концепциите на едни от най-знаковите режисьори на 20 век – Брук, Маровиц, Шехнер, Йонеско написва комедията „Макбет”, а Хайнер Мюлер написва своят вариант. Полански заснема „Трагедията на Макбет” през 1971г., а още през 1957 г. Акира Куросава пък „Замъкът на паяците”. Списъкът е огромен и продължава до днес. След книгата на полския театрален критик Ян Кот „Шекспир – наш съвременник", днес става още по-лесно да си обясним защо Макбет във филм от 2001-ва става гражданин от 70-те и действието се развива в хамбургер кафене във Филаделфия. Политическият театър от края на 60-те в Европа е преодолян и претопен от ужаса от безсмислието на консуматорското общество. Днес „Макбет” присъства под формата на анимации, образователни филмчета, видеоигри, даже семейство Симпсън го играе, а през 2001-ва година на фриндж фестивал в Ню Йорк е представен Нинджа Макбет на Tiny Ninja Theatre, с малки пластмасови кукли-нинджи, а сцената е един куфар и се играе само от един актьор в рамките на 40 минути – представлението е хит.

След всичко това е ясно защо Теди Москов твърди, че всички дълбокомислени тълкувания са изчерпани. Самият той през 1996 поставя „Макбю” по Шекспир и Жари в „Бремер театер”, определяйки го като висока пародия. Какво ни очаква днес, когато всички стилове вече са измислени и „всичко, което остава, е да се имитират мъртвите стилове, да се говори чрез маските и гласовете във въображаем музей”, в който все повече се злоупотребява със стари модели, положени в нов контекст. Представлението на Теди Москов открито прилага трика, формулиран от един от теоретиците на постмодернизма Чарлз Дженкс, т.нар. „двоен код” –на сцената има двойна система от знаци – едната е за непрофесионална публика, другата – за специализирана.

В епохата на хиперконсумацията диктатор е удоволствието, фиксацията в постигането на неограничена наслада веднага, идеята за живота като осъществяване в непрекъснатото поглъщане – на храна, секс, предмети, приятелства, зрелища, които да заситят вечно гладните сетивата. Москов буквално „нахранва” лакомата за бързодвижещи се и лесносмилаеми образи публика, чрез анимационно-карикатурната естетика, напомняща техниката на киномонтажа, чрез динамично сменящите се гегове, скечове, средства от комедия дел арте, куклени трикове, потоци от асоциации, размяна на горница и долница, шаради, езикови игри, комбиниране на ежедневно с възвишено, бомбастичните костюми (поздравления за Свила Величкова), напомнящи за гигантски куклен театър, импровицации, бутафорност, в които ни се внушава илюзията, че всичко това е история, разказана от луд. Със замаха на палаво дете Теди накъсва сюжета на парчета, които се движат ту към финала, ту в началото на историята, отхвърляйки идеята за линеарен разказ. Представлението е оголено до сценарен скелет, върху който режисьорът изгражда втори план, мрежа от интелектуални капани и закачки, чрез симултанно съществуващи множество миниатюрни сюжети – пародия на театрални и кино клишета, полепвани внимателно върху добре известния сюжет.

Върху оголения червен куб - сцена, разкривен и нереалистичен, така както кубизмът повелява, чуваме и вуду барабанчетата на Орсън Уелс, откриваме и голите вещици на Йонеско, и примитивните инстинкти, които задвижват злото (така както авангардът предпочита), и садомазохистичните костюми на Трио „Хинелоза” - препратка към съвременните представи за еротично, които по-късно ще се превърнат във феи с конусовидни шапки, жени с бради (както е по Шекспир), гръцки хор, понякога захванати в нашенско хоро, или просто резоньори, коментатори и разказвачи, монахини, комисия в кандидатстудентски изпит за Крал злодей, подпомаган от загрижената си съпруга Лейди Макбет (Станка Калчева), която, разбира се е и една от вещиците. Кой е Макбет – мухльо с пазарска мрежа с портокали, случаен гражданин подтикнат да злодейства, жертва на зла съпруга или нашият съвременник - Макбет, лишен от съзнанието за трагично, понесен на вълната на случайността, безразличен, емоционално дистанциран, индеферентен към заобикалящото го. Изкристализират големите теми, подмятани от окарикатурените образи на Шекспир. Човекът е обречен да притичва върху сцената на живота, нелепо обсебен от клишета.

Това е първото пресдтавление в последните години на Теди Москов, в което не наднича маската на смешно-тъжния клоун, нито прозира скръбта по загубата на илюзиите в търсене на изгубения рай. Спектакълът „Макбет” е измъкнат от меланхоличната печал, която често трепти в патетична тоналност при Теди. Няма заигравания с малкия човек, носител на всички добродетели, но пожертван в мелачката на живота, няма кокетиране с уж неназидателните добродетели. Сурово и категорично Теди Москов чете съвременния „Макбет”. В него няма разказ, няма сюжет, няма главни персонажи, нито поуки за живот, защото всичко това може да бъде и плод на:

„Кикимори четат „Макбет”

И така отново ще се върна към началото. Представлението „Макбет” е такова, каквото всеки от нас заслужава. То може да ви се стори забавен фарс, интелектуална пародия, гротеска, клоунада изпъстрена с цитати, прочетени от кикимори или не от Шекспир, а от Шекспировски, защото единият е високопарен, а другият – хипнотизатор. Може да се посмеете на лесносмилаемите пародии и смесването на ниско с високо, където Макбет става Мехмет, а разказът се движи, вечно завръщащ се в началото, върху ритъмът луп-луп (предизвикано от въртене на Шекспир в гроба), деликатно подсказан от автора, защото кой друг, ако не самият Шекспир ни дава възможност за всичките тези прочити?

Ако сте следили представленията на Теди Москов няма как да не откриете, че актьорите на Младежки театър се оказаха най-тедимосковите в последните години (Станка Калчева, Малин Кръстев, Вежен Велчовски, Ярослава Павлова, Лилия Гелева, Герасим Георгиев – Геро, Красимир Недев). Няма как да не усетите, че режисьорът чете „Макбет” като ..”история, разказана от луд, със много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл”, но наужким, защото всъщност това комедия ли е или трагедия и изобщо редно ли е да говорим за жанрове?

Има представления, които превръщат своя зрител в отворена книга, в която може да прочетеш множество текстове или да разгледаш картинки, но „Макбет” на Теди Москов отваря страници за всекиму, според нуждата и моженето.

Дете чете „Макбет” (неподправен запис на осем годишно дете)

„Имало едно време три вещици, които искали да има нов крал, който трябвало да е по-зъл от другите. Направили прослушване. Старият крал е с бебешки дрехи, за да го помислим за идиот. Вещиците избраха онзи, който обеща, че ще убие всички поданици, роднини, деца, но другият открадна короната.

Това е история за човек, който се казва Макбет, тъпият Макбет и трите вещици. Макбет убива всички, но той е жив и затова представлението се казва Макбет. Накрая пада и умира и той, защото така сънят му ще стане вечен. Край! Всичко това е сънят на Макбет. Забравих – сцената е червена, защото има много кръв.”