Г-н Митко Тодоров, зам. министър на културата и г-н Вежди Рашидов |
Този текст има за цел да освети част от изминалите т.нар. преходни години след 1990г., в които се проведоха няколко опита за реформиране на театралната система, останала ни в наследство от социализма.
Повод за епистоларния ни разговор с г-н Стефан Янков, състоял се през октомври месец, е набъбналата от въпроси тема около настоящата т.нар. „успешно приключила театрална реформа” на последния министър на културата г-н Вежди Рашидов. Освен хронологичното проследяване на предходните министри на културата и провежданите от тях реформи, ще разберете и за ролята на театралните директори, провинциалните театри, Съюза на артисти и що е то театрална „мечка” – кодово понятие от жаргона на директорите.
Г-н Стефан Янков |
Стефан Янков е един от критично настроените театрали към настоящата реформа. Помня преди години дългите ни разговори за театър и вярвам, че има какво да научим от него - самият той е участник в няколко реформи и със сигурност е запознат отвътре с механизмите, структурите и последствията от предишните опити, както и от настоящата реформа. Като шеф на бившата вече НТЦ (Национален Център за Театър) е от онези, които прокараха няколко, обявени по-късно за еретични, идеи за реформиране на театралната система.
Стефан Янков е театровед, който
преди 89-та работи в различни провинциални театри. От 1972 – 1982г. е драматург
на Пловдивския театър през един от най-успешните му периоди, когато в него са режисьори
като Пантелей Пантелеев, Юлия Огнянова, Любен Гройс, Иван Добчев. Обвинен е, че
прави субективен репертоар. Започва работа в Хасковския театър, където кани
режисьора Иван Добчев. От 1988 – 1990г. е директор на Сливенския театър и са за
кратко и на Младежки театър, а през 90-та става директор на Първи частен театър
„Ла Страда”. От 1993-та е поканен за директор на новообразувания Национален
Център за театър от тогавашния министър на културата г-н Знеполски. Още тогава
се прокарва идеята, че театрите трябва да се финансират и от общините, както и
да се обърнат към частно финансиране. Смята, че участието на държавата трябва
да бъде повече на проектен и конкурсен принцип. Въвежда се „откритата сцена”
(т.е. театри без собствена трупа) като формат. По-късно г-н Янков отново е
поканен за директор на НЦТ (1997 г.) от министър Емма Москова.
Тогава
зам. министър е режисьорът Николай Поляков, който след две години е уволнен. За
най-пострадали от тогавашната реформа се обявяват актьорите, поради
премахването на раздутите щатни бройки в театрите (в някои провинциални театри
се е стигало до колосалните 216 броя, като една не малка част от тях са били
незаети, но държавата е била длъжна да изплаща щата на театъра). Въвеждат се и
различни театрални модули: репертоарен, продуциращи театрални центрове, открита
сцена, театрална лаборатория и Сцена 6. След махането на Николай Поляков и
отстъплението на министър Емма Москова от провежданата реформа се връща старото
финансиране, т.е. отпускат се средства само за фонд работна заплата, а парите
за проекти драстично намаляват. Две са промените от това – НЦТ става като
вътрешен отдел на Министерството на културата и всички актьори взимат еднакви
заплати, независимо какво участие имат в продукциите на театрите.
Помня
проведената през 2006 г. пресконференция в Червената къща по повод закриването
на центровете за изкуства и преминаването им
изцяло във властта на Министерство на културата, като ги превърнаха в
дирекции. Тогава се закриват няколко от важните национални центрове – за
театъра, за книгата, за изобразителните изкуства и за музика и танц. На срещата
участва и някогашният министър на културата проф. Знеполски, който предупреди за
все по-засилваща се централизация на властта на държавата в областта на
културата като отбелязва: „Не е ли по-добре министерството да се грижи за
развитие на културата, а не да създава култура и да има решаващ и единствен
поглед върху нея?„ Освен струпването на власт в ръцете на няколко човека,
проблемът при закриване на тези национални центрове е в начина за набиране на
средства. Преди да бъдат усвоени от Министерството Центровете имаха право, като
недържавни структури, да набират средства от неправителствени организации,
докато преминавайки към МК това им право отпадна. Така държавата се превърна в
единствен финансиращ и определящ фактор каква трябва да бъде културата на
държавата.
Г-н Николай Поляков |
проф. Ивайло Знеполски |
Като директор
на някогашния Национален Център за театър и то два пъти, каква беше дейността
на НЦТ и какво се случи с него?
Създаването на Националните центрове по изкуствата не
бе каприз на нечий болен мозък, а осъзната необходимост на министрите на
културата Димо Димов и Ивайло Знеполски и техните екипи. Подобни структури има
в редица западни демокрации, в които традиционно приетата консенсусна политика
на децентрализация, отдавна е доказала положителните си качества и се е
утвърдила трайно в социалната практика.
Министерство на културата, бул. Ал. Стамболийски |
да се потърси повече обективност при оценката на
процесите и водещите личности, свързани с тях. Ако продължа с метафората за
Вавилонската кула, то в нашия случай тя е съградена от многообразните темели на
масовата култура, от паметници и живи
изкуства, често пъти влизащи в противоречия и противоборства, заради които
Министърът обикновено се втурва в
непривичната роля на покровител или арбитър на музиканти, кинодейци, театрали,
танцьори, читалищни ръководства, гардове на авторски права, художници, фондове,
фондации, училища, многобройни културни органи и организации... На всичко
отгоре, той е призван да укрепва гореспоменатата Вавилонска кула, съградена
къде с кирпич, къде с тухли, къде с циментови грамади, или с паянтови подпори
от неговите предходници, да запълва зейнали финансови дупки, “кълвейки” от един
сектор, за да налее в друг.
Да се създадат Национални центрове по изкуствата,
Национален филмов център, Национален център за театър, Национален център за
музика и танц, Национален център за книгата,
бе свързано с идеята да се разтоварят цели сектори от Вавилонската кула,
свързани с живите изкуства и тези сектори да получа, още при създаването си,
относителна самостоятелност, включително и финансова, да изследват състоянието
на всяка институция, чрез експертните си професионални комисии, да предложат
структурни промени в професионалната мрежа, да активират възможността за
допълнителни приходи, било то от общините, било то благодарение на
инициативността на директорите на тези институции, било то, чрез спонсорска
помощ.
Разчиташе се, че тези
Национални центрове /с по 5-6 експерти на щат/ ще укрепват
административно и организационно и в обозримото бъдеще ще се превърнат в самостоятелни
единици, вероятно като агенции. Центърът за театър, например, водеше всички
преговори с общините, за споделяне на финансовата поддръжка на театрите и успя
да задели средства и да въведе за първи път сесии за кандидатстване за
средства, чрез проекти и пр.
”О, tempora, o, mores !”
Обаче времената, за дълго време, си останаха
социалистически, нравите - също... През 1989 г. оптимистите запяха „45 години
стигат...”. Комунистите /вече със социалистическа козина/ им показаха кукиш,
скрит в левия джоб. Луканов и стратега Лилов „изобретиха” демократическия
социализъм, митичните „червени” куфарчета и с тази мощна спирачка дотътриха
българския преход до наши дни. Разбира
се, макар и нелегални, основните действащи лица бяха, и все още са, ченгетата
от ДС.
Преходът бе неизбежен. Задачата беше съставена така,
че националното богатство да остане в частните ръце на „ червените мобифони”,
„червените бабички... да го духат...”, а след това „ я Камилата, я
Камиларят...”, както се и случи... С
една дума - чудесно време за лов на риба в мътна вода...
Уви! Промени - да, но без да се засягат котерийните
интереси и без да се променя, кой знае колко, статуквото.
В Културата - също... Още повече, че поради
естествената финансова стагнация, тя, Културата, правомерно се настани в
деветата дупка на музикалния инструмент кавал. Възможно ли беше нещо да се
промени в структурата на домораслата Вавилонска кула и имаше ли личности, които
да се нагърбят да го сторят независимо от партийните си пристрастия, независимо
от хулите и жертвите, които ще понесат в тези мътни, но пък буйни води ?
Времената вече ужким, не бяха социалистически, но пък
нравите са си съвсем същите и вечните оправдания с времето, в което живеем, с
особеностите на българския преход, с една дума - със ситуацията.
Проф. Димо Димов |
След Кръстьо Горанов Димо Димов създаде Националния
филмов център, а Ивайло Знеполски останалите центрове.
Димо Димов теоретично бе подготвил схема как в
продължение на пет години, постепенно,
основната част от държавните театри да преминат към общините, като се
натрупа и фонд подсигуряващ издръжката
на загубилите постоянната си работа артисти. Разбира се, той разчиташе и на
23-то постановление на Министерския съвет, което даваше възможност
ръководителите на отделните институции по изкуствата, да имат допълнителни
приходи, свързани с инициативността и находчивостта им.
Ивайло Знеполски продължи и доразви постигнатото от
Димов, като категорично подкрепи идеите за конкурси, чрез сесиите за проекти, и
за подпомагане на зародилите се, като гъби след дъжд, частни театрални трупи и
независимо от острата съпротива на голяма част от съсловието и САБ, пое
ангажимента за преструктуриране на театралните и музикалните институти.
По времето на министър Георги Костов и заменилия го
по-късно Иван Маразов, всичко се върна там, където според БСП, му е мястото -
всичко предприето от Димов и Знеполски бе обявено за „ мръсна дума”, но тъй
като управлението на Жан Виденов бързо се сгромоляса, този период продължи не
по-дълго от година и половина.
Емма Москова |
Божидар Абрашев създаде своята „ Ода за Царя”
проф. Стефан Данаилов |
И още нещо, на Стефан Данаилов и неговият екип се
дължи закриването на центровете по изкуствата. Да не би преди1989г. да имаше
Центрове? Всичко трябва да си има един Център и той си е тук - Министерството
си е Център.
А какво е
тогава състоянието днес на т.нар. реформа, на която даже й бе даден успешен
финал от Министъра на културата г-н Вежди Рашидов?
Вежди Рашидов |
Да се разделят обединените преди 15 години Силистренски драматичен театър и Силистренски
куклен театър. Без коментар. Какво пък го наложи точно в Силистра, а не
например във Враца или в Хасково?
Всички симфонични оркестри да се обособят като
симфониети. Тук работата е съвсем ясна - чисти съкращения, спестяват се щатни
бройки и ФРЗ. Реформа - ясна като слънце! И публиката щастлива, и артистите
щастливи, и заместник министърът щастлив и министърът щастлив, вероятно и
министър председателят е щастлив, щом всички под него са щастливи.
Какво е това „делегиран бюджет” в
театъра? Опитвам се да разбера как функционира за разлика от финансирането
преди това? Особено ми е интересно как функционират едновременно „делегиран
бюджет” и все още съществуващата стара форма на финансово управление „СЕБРА”,
която ужким от три години готвят да премахнат?
За да се отговори на възприетия принцип „публиката да
бъде щастлива”, в така наречената реформа, като общ знаменател се извежда
адекватния принцип: „Кой, колкото изкара.” Независимо от големината на театъра,
географското му разположение, демографското му развитие, художествения
капацитет на институцията и прочие. Тук, в настоящия момент, основна роля би
трябвало да играят т.нар. делегирани
бюджети. На принципа на делегираните бюджети работят училищата, които обаче не
произвеждат, не създават „стока”, каквато се явява театралното представление. В
училището обаче делегираният бюджет има своето общоприето измерение - финансира
се бройката ученик, която училището обучава. В театъра, за разлика от
училището, преди да създадеш, трябва да вложиш - прост икономически закон. Чак
след това и да печелиш.
Общинските театри също се финансират на принципа да
делегираните бюджети.Те имат право да разпределят печалбите си от входни
билети, т.е. от приходи и за работни заплати, /в зависимост от приноса на всеки
творец и служител/, но общината им поема разходите за ремонти, за топлото,
светлото, боклука и пр. Основна роля при този вид финансиране играе и каква
сума отделя държавата, или общината като дотиране на театралния билет, сиреч на
зрителя. В случая с държавните театри
изобщо не може да се говори за реално
действие на делегирани бюджети, а още по- малко за стройна система за
финансиране на държавната театрална мрежа. Най- напред, защото системата на
СЕБРА-та е непоклатима.
Какво, аджеба, представлява това невидимо зло -
СЕБРА-та?
Налага се, съвсем да опростя понятието, та може би да
стана по- ясен. Театърът продава билети за представления. Натрупват се парични
единици. Тези парични единици той трябва задължително да внесе в сметката на
Министерство на културата. После започва да чака Министерство на културата да
му върне сумата, защото примерно е направил заявка, че трябва да се закупят
пирони, да се разплатят авторски права,
хонорари или възникналия теч в
парната инсталация. Ако обаче в това време е закъсало финансово училището за
сценични кадри, театърът ще трябва кротко да почака. Докога, не се знае. Още
повече, че Министерството има добрата воля да се разплати със спечелените от
театъра пари, но сега пък няма получен лимит от Министерството на финансите.
От годините на работа в Министерството съм останал с
усещането, че за министрите на културата финансовият министър е някаква ужасна
смесица от Дракула и Франкенщайн. Някакво страшно същество, от което трябва да
стоиш надалеч, като Гоголев герой, защото ако случайно кихне, може да те
издуха... Опитвам се да разбера, че е някак си човешко, да си съхраняваш поста,
но как пък един от тях, не се опита да постигне нещо в полза на хората на
изкуството, нещо различно от предшествениците си. Само страх и съобразяване.
Каква е тогава функцията на САБ? Зная, че е творческо сдружение,
което по устав защитава правата на своите членове пред работодателите им и
държавните институции. Но понякога не мога да схвана точно каква дейност имат,
освен фонда за ветераните и ежегодното организиране на ИКАР. Виждам на тяхната
интернет страница, че има проект за преминаване на самостоятелен бюджет на
театрите, както и Становище относно методиката за формиране на делегираните
бюджети на театрите. От друга страна се опитах да разбера как се организира
техния бюджет, финансира ли се от МК? До колко това ги прави самостоятелни! Не
съм запозната законово как стоят нещата, но съм сигурна, че на нашите читатели
ще им е интересно да разберат каква е точно дейността на САБ?
Христо Мутафчиев |
Оставям с впечатлението, че ако
някой директор критикува т.нар. реформа, както се казва, „му пада главата”.
Критикуващите реформата бяха директори предимно на провинциалните театри. Кой
има интерес да се противопоставят столичните и провинциалните театри?
Ако тази мимикрия, обявена като "щастлива реформа за
публика и артисти", продължава „керванния” си ход, не след много време ще станем
свидетели на редица закъсали по пътя провинциални театри. Но кой ще е
виновен? Много ясно кой - директорите на театрите. Защото Министерството им е
дало една реформа, за щастие на публиката и артистите, а те, некадърниците, са
я провалили.
Красимира Филипова - директор дирекция "Сценични изкуства и творческо поколение" в МК |
На въпроса кой има сметка да противопоставя
провинциалните и столичните театри съществува един единствен отговор - този,
който има власт да употреби златното правило - „Разделяй и владей!”
Много ми се иска като се правят
конкурси за директори на театри, ние – „щастливите данъкоплатци”, както ни
нарече злополучно кандидатствалият за директор на Музикалния театър г-н Панкин,
да можем да имаме достъп до кандидат-директорските концепции, най-малкото поне,
за да знаем какви са намеренията (административните и художествените) на новите
директори и да сме уверени и да следим дали те носят отговорност за тях по
време на мандата си. Имаме ли това право? Как ще коментирате все
по-разпространената практика да се заобикалят конкурсите за директори на
театри, при все, че знаем, че и някои от тях са нагласени, и да се поставят за
неопределено време временно изпълняващи длъжността директори?
След доста години практическа работа в театъра и до
днес нямам смислено обяснение, кое налага въвеждането на редица ограничения в
дейността на директорите на отделните театри. В основата на плосперитета на
всяка човешка дейност стои неизменно инициативността, свободата да се действа с
размах, възможността да се експериментира, в рамките единствено на общоприетите
за всички, законови разпоредби. Първият нонсенс са конкурсите за избор на
директори. Твърдя, че „от най- демократичния начин за избор" на театрален
ръководител, българският административен принос в процедурата, превърна
конкурсите в най-очевидния пример за съвременна демагогия. Конкурсът, като
начин на употреба, се превърна в „най-демократичния” начин да се махне
"неудобния", за да се постави "най-удобния". Министърът -
"ни лук ял, ни лук мирисал", избирал го е не той, а комисия, затова
пък назначението на "най- удобния" ще бъде отново до обява на
конкурс, т.е.докато е удобен.
За сметка на това, без да му пука, от каквито и
да са били правила, които между другото, самият той е въвел, министърът
назначава ВРЕМЕННО директор без конкурс за срок... докогато си поиска.
Иван Попйорданов |
По този начин, ако не бе настоял почтено сам да се
оттегли, Иван Попйорданов можеше
"временно" да управлява Сатирата до библейска възраст. Не е
различен и случая с временното
назначение в театъра на Армията, на посочения от зам. министъра Митко Тодоров
директор, който ще трябва да ръководи театъра, до завръщането на титуляра Митко
Тодоров, на запазеното му място, когато му дойде времето...
Дължа да отбележа, че нямам нищо лично срещу днешните
ръководители на тези театри - тъкмо обратното, винаги съм твърдял, че
процедурата на конкурса е опорочена в зародиша си и че единственият открит
начин за назначаването на нов директор е посочено от министъра лице, за което и
той самият носи отговорност.
Що се отнася до въпроса дали конкурсните платформи
трябва да бъдат публични, по- важното е те да бъдат огласени след конкурса, за
да може да бъде проследено тяхното изпълнение, а не намерение. В Пловдивския
театър например, години наред, бройката зрители и приходите се изпълняваха от
моноспектаклите на Камен Донев и Мариус Куркински, а трупата стоеше без работа,
което едва ли е било заявено в конкурсната програма на директора.
В случай обаче, че директорите бъдат назначавани пряко
от министъра,
той и реално ще носи отговорност за избора си, ще
постави условията си, ще трябва да предложи, макар и относително точен бюджет и
конкретна заплата, а и бъдещият ръководител на културен институт ще има
възможност да заяви своите конкретни изисквания, така, както става навсякъде в
цивилизования свят.
Какви грешки могат да се избегнат
днес? Как трябва да се противодейства на тях? И защото вярвам, че имате
представа за възможна успешна реформа днес, бихте ли ни споделили какво ще е
първото нещо, което ще реформите в българския театър, ако имате тази
възможност?
Основно препятствие за работата на театрите е тъй наречената "СЕБРА". Тя трябва да
бъде премахната за държавните театри веднага, преди новата финансова година и
преди предстоящите парламентарни избори. За съжаление, по този въпрос и САБ
замълча независимо, че предложените от САБ делегирани бюджети се обезсмислят
при действащия режим на „СЕБРА-та”.
Кое налага например забраната театрите да не извършват
стопанска дейност, каквато възможност съществуваше през деветдесетте години с
тогавашното постановление №23? Кое налага мъртвороденият закон за спонсорство
да не бъде променен така, че да заработи? Кое спира държавата да регламентира
юридически взаимоотношенията си с общините, на чиято територия са разположени
културни институти?
Какви грешки мислите, че сте
допуснал по време на участието Ви в две реформи в театъра?
Връщайки се назад в годините, когато се опитахме да
проведем театрална реформа при съвсем други условия, искам днес да призная -
времето показа, че обединяването на драматични и куклени театри се оказа грешна
стъпка. Спести се някоя и друга щатна бройка, на теория всичко оставаше сякаш
непроменено, но на практика, стойностното куклено изкуство
"измършавя" и остана повече на книга. Кого лишихме от прелестта на
сериозното, с години изграждано традиционно изкуство за деца - бъдещия си
театрален зрител!
Друга наша категорична грешка, която днес трябва да
призная, е че не успяхме да разработим сериозна схема за контрол над
отпусканите средства за осъществяване на проекти. Разбира се това отново е
свързано със средства. И с хора... Давам си сметка, че за това са нужни
сериозни усилия, но ние говорихме помежду си за това, но до решение на проблема
не стигнахме.
Понеже работещите в НЦТ нямаха право да се намесват в
работата на комисиите, оценяващи проектите, не успяхме да се „преборим” и със
„сиромахомилската” нагласа - на всекиго по малко, за да няма сърдити. Така
отново личните „съображения” на всеки член на комисията предопределяше
постоянно една доста мизерна уравнивиловка
Вежди Рашидов обявява успеха на
реформата през 2011 г. в изказване в Пленарната зала на Народното събрание от
20. 01 2011 г. по време на дебата по вота на доверие. Ето какво обявява той:
„Досега никой не е провел реформа в сценичните изкуства, а чак сега е проведена
успешно – как? Като са въведени делегираните бюджети. Целта е – щастливи
актьори, доволни зрители и качествени представления. Резултатите са налице –
пълни салони, реализирани приходи, творчески процес”. Не са учудващи подобни
размишления след като първите интервюта на Рашидов като министър са със
заглавия „Не може културата ни да не е на пазара, а само да я храним”, както и
„Артистите да спрат смешния плач” и обявява публиката за господар. Трябва
ли държавата да финансира театралното изкуство и как? Трябва ли единственият
критерии за успех да е броят зрители?
Театърът не може да съществува и да действа единствено
на пазарен принцип.Това е изключително трудно, да не кажа невъзможно, дори за
изцяло комерсиалния театър. Държавата трябва най-сетне да определи ангажиментите си към издръжката и развитието
на различните изкуства - театър, кино, музика, танц и пр. А не да хвърля прах в
очите с разработки на измамни стратегически илюзии за развитието на Културата
до 2020г.
Емил Бонев |
Минаха години...Времената са малко по-други... Ерата
на турските сериали се появи по телевизията, ние, българите, не останахме
по-назад - заляхме родната телевизия с родни сериали. Бе въведена и Мимикрията
от Министерството на културата. И сега – ВНИМАНИЕ!!!
ПОЯВИ СЕ БЪЛГАРСКАТА ТЕАТРАЛНА МЕЧКА!
Асен Блатечки |
Обективната, а и субективната причина за появата на
„мечката” и нейната популация е телевизионният сериал. Успоредната поява на
Мимикрията, обаче, чийто смисъл се свързва единствено с комерсиализацията, вещае
черно бъдеще и за съсловието и за театъра ни.
Навремето ни учиха, че в Англия е имало време, през
което развитието на текстилната промишленост се е развивала с такива темпове,
че овцете е трябвало да се възпроизвеждат в геометрична прогресия. Тяхната
численост е нараснала дотолкова, че овцете „щели да изядат” хората...
Дано нашите благочестиви и талантливи „мечки” не
изядат театрите под агресивната благословия на Министерството с неговата
Мимикрия.
Браво!!! Макар и закъсняло
ОтговорИзтриванеИнтервюто е взето 2012 г., не 2015.
ОтговорИзтриване