КОМЕДИЯ БЕЗ ГРЕШКИ - "ДЕКАМЕРОН" НА ДИАНА ДОБРЕВА

Рядко можем да се насладим на единно усещане от процес на работа и резултат от представление, както в "Декамерон" от Бокачо на режисьорката Диана Добрева в Театъра на армията. След по-малко от два часа човек остава с впечатлението, че всеки участващ в този спектакъл е захвърлял нерадостните си мисли навън и с цялата наивност и чистосърдечие е започнал най-голямата игра, единствено удаваща се на човека – изкуството да се надсмееш над смъртта. Лекотата, с която някой на някого разказва най-сладките, пикантни, еротични и трагични истории по време на чума, по време на смърт, се удава на малцина.

 

Мирослав Косев, Гергана Данданова, Милен Миланов

Често това ренесансово произведение, от което поколения наред са се учили на еротика, е било натоварвано с повече пороци от тези, които притежава, с повече бруталност, сякаш буквално взета от картините на Йеронимус Бош, и най-вече с истинско отвращение към човешките грехове, за чийто извор се считала човешката плът, нещо напълно наопаки от намеренията на самия автор. Написана по време на най-страшната европейска чума, която взима 25 милиона жертви в рамките на няколко години, "Декамерон" е имала за предназначение по думите на своя автор чрез своите 100 новели, разказани за десет дена от десет човека, да е "...в подкрепа и за утеха на всички влюбени..." Този ренесансов шедьовър, обявяван за сатирикон, еротичен наръчник, забраняван до ХХ век от църквата, е имал едно-единствено намерение – да утеши скърбящите. Как? Чрез възхвала на живота и радостта от него. А съзнанието за неспиращия дъх на живота, който се пренася от уста на уста векове наред, има едно-единствено измерение – умението на човека да разкаже, да превърне опита и знанието в разказ.
 

Това е и в центъра на спектакъла на Диана Добрева, която със спокойствието на премъдра Шехерезада разказва с милосърдие и любов за седем жени и трима мъже, укрили се от ужаса на смъртта. Всеки от тях, за да утеши, също разказва на тези, които също ще разкажат на нас... и така до края на възможния свят. И това най-старо и съвършено като живота изобретение на човека – умението да разказва, Диана Добрева увенчава с лекота на образите и формите, театрализира го със самочувствието на човек, който няма нужда и желание да доказва дали може или не може да прави това.

 

На сцената като в детски театър или средновековна алегория историята започва с огромните напомнящи гарвани фигури (лекарите по време на Чумата са носели кожени маски с дълъг клюн, в който са слагали ароматни треви, но с тях и бързо били разпознавани като вестители на смъртта), разсичащи с коси пространството и хората под себе си на фона на гръмовната музика на Петя Диманова. Такова е и началото на "Декамерон" – документален разказ за най-големия преживян ужас на човечеството до този момент, в който телата на хиляди умрели и умиращи покривали улиците на Флоренция, както и сцената на театъра, засипана с побелелите, свличащите се в бездната тела. Диана Добрева умее да създава картини, които дълго време остават отпечатък – несъзнаван, като преживян сън.

 

След този ад, поразен от подивелите слуги на смъртта, размахващи коси, настъпва тишината. Тогава започва и разказът на побегналите и спасили се от нея човеци, укрили се зад барикадите, а ако щете, зад паравана – защото в театъра на Диана Добрева всеки знак по сцената може да бъде и съвсем сериозен, и напълно закачлив - като в детска игра. И ако вие виждате бойни барикади, паравани или куклен театър, други ще твърдят, че това е колизеум, кладенец, легло, монашеска обител и още сто игриви изобретения на театъра. Защото не е ли това най-божественият дар на човека – фантазията?

В този малък спонтанен театър, създаден от група разказвачи, почти като в пантомима или любителски театър (изключително добра хореография на Таня Соколова), възкръсват познатите истории за уж глухонемия, но потентен градинар, назначен в женски манастир, за влюбения глупак и хитрата му съпруга, която укривала любовника си в бъчва, за монаха, който жално се молел Богу за утеха и му се паднала девица, която, видите ли, вярвала, че Дяволът може да бъде победен само в нейния Пъкъл, за палавия странстващ монах, който знаел точно как да превърне в кобилка жената на домакина, безсилен да спре т.нар. чудо, даже една от историите се повтаря изпята фалцетно от Нети (Антоанета Добрева) и а-ха човек да реши, че се прекалява, но оперетката бива прекъсната от другите разказвачи като досадна.

 

В тези превесели, набъбнали от живот истории, в които се преплитат фарса, гротеската, театърът на сенките (без хитроумие, създаден чрез големите бели платна/паравани по сцената, точно както се е подхождало и в Ренесанса) става ясно колко рядко на българска сцена има такова благоприятно златно сечение на добър вкус, лекота и интелигентност в съчетание с комедия.

Апотеозът на живота, такъв какъвто е, е финалната кратка история (някога наричана фаблио) - трагичната новела, в която влюбеното момиче (дебют на Радина Кърджилова) открива трупа на любимия, убит от братята й. Не понесла раздялата, тя избира смъртта – красив финал на илюзията, бързо прекъснат от новия разказ. Финални секунди, в които сцената потъва в мрак, обхваната от шепота на хиляди разказвачи, за които историята започва отначало.

Текстът е публикуван в Capital Light

Спектакъла може да гледате на 28 декември 2012 и на 10, 18, 29 януари 2013, 19.00 ч.

----------------------------------------------------------------------------------------------

"Декамерон" по Джовани Бокачо

адаптация Ангел Еленков

режисура - Диана Добрева

сценография и костюми - Нина Пашова

музика - Петя Диманова

стихове - Данушка Матова

участват - Анастасия Ингилизова, Ангел Генов, Антоанета Добрева (Нети), Борислава Костадинова, Веселин Анчев, Георги Каркеланов, Гергана Данданова, Екатерина Стоянова, Иван Радоев, Милен Миланов, Мирослав Косев, Радина Карджилова, Мимоза Базова, Стефка Янорова, Тигран Торосян
------------------------------------------------------------------------------------------------

Няколко известни факти за "Декамерон" и Бокачо:

Произведението „Декамерон” от Джовани Бокачо е написано в периода  1348 – 1353г. Пълното заглавие дадено от автора е „Започва книгата, наричана „Декамерон”, назована „Принц Галеото”, в която се седържат сто истории, разказни в течение на десет дена от седем дами и трима младежи”.

За заглавието: От пръв поглед се вижда, че то съдържа две заглавия - "Декамерон"  – от гръцки  "десет" (deca) и "ден" (hemera) десетднев, нещо като опозиция на Шестоднев и  втора част -  „Принц Галеото”, което всъщност по това време е изискан синоним на сводник.

Историята започва с това как десет благородници се срещат в църква и решават да се скрият в извънградско имение, докато спре да върлува Чумата. Най-страшната пандемия, отнела живота на 24 милиона европейски християни (преброявали са  единствено  християните, тъй като данните са били предназначени за  папа Климент VI – не са броили жертвите от други вероизповедания) върлува от 1345 - 1351 г. В годината, в която започва да пише „Декамерон” (1348 г.) умира, поразен от Чумата бащата на Бокачо, който го е отгледал. Майката на автора не е известна. Смята се, че е обедняла френска благородничка или просто икономката на баща му. На 16 юни 2013 г. ще се навършат 700 години от раждането на Бокачо.

Какво е модно по това време? Със сигурност латинският и изобщо подражанието на римската словесност, която става мерило за образованост. Обратно на това Бокачо написва своя „Декамерон” на тосканския vulgare и то в немерена реч – с други думи казано на прост тоскански, при все, че в произведението се разпознават два стила на писане – „изящен” и „прост”.  По това време се пишат трагедии в маниера на Сенека – с много трупове, както и комедии в стила на античните римски автори като Плавт и Теренции.

„Декамерон” е ренесансово произведение, което е създадено в т.нар. период треченто (ранен Ренесанс). В него са и Данте и Петрарка, но за разлика от тях Бокачо е от неаристократичен произход. Каква е същината на Ренесанса? Най-разпространената теза е, че по време на Ренесанса се ражда новият човек, т.е състои се културна революция – връщане към ценностите на античността и най-вече към античната калокагатия, т.е. – ако през Средновековието Красивото се е разбирало като нравствено, а тялото като тленно и грешно, съответно всичко свързано с него е грешно, то през Ренесанса от античната литература е взета реабилитацията на плътта. На мястото на презрението към плътта като извор на грехове идва възхищението към тялото. Обратно на традиционните представи революцията започва от храма, където започват да се изобразяват библейски сюжети с голи тела и то съвсем реалистично.

„Декамерон” е произведение, обявено за основа на европейската проза, но всъщност много повече се родее с традициите на източните приказки, популярни по това време, а също така формата на разказа е заета и от традиционните за средновековието фигури на  „разказвачи на шеги”, които са ходели по дворци и сватби. Разбира се имало е изискани разказвачи и такива за простолюдието. Неизисканите шеги се наричали буфонерии.  

В края на живота си Бокачо, сам  преживял любовно разочарование, се обръща страстно към религията, като последните му произведения са силно морализаторски. Даже написва на своя приятел Магинардо Кавалканти да не дава  „Декамерон” на своите дами: "Това е книга, подбуждаща лошите склонности и при това можеща да внуши неблагоприятна представа за своя автор: „Когато я четат, те ще си ме представят като сводник, кръвосмесителен старец, долен човек, сквернословец, хулител, обичащ да дрънка за чуждите грехове.”