ДИАНА ДОБРЕВА: "ЛИПСВА НИ СВОБОДА И ТАЗИ СВОБОДА СКОРО НЯМА ДА ДОЙДЕ!"

"Декамерон"

Повод за нашия разговор е предстоящата премиера на „Декамерон” в Театър Българска Армия, на 29, 30 ноември и 1 декември. (режисьор - Диана Добрева, сценарист - Ангел Еленков, сценограф и костюми - Нина Пашова, хореография - Татяна Соколова, участват - Антоанета Добрева (Нети), Веселин Анчев, Георги Къркеланов, Гергана Данданова, Екатерина Стоянова, Иван Радоев, Борислав Костадинов (гост), Милен Миланов, Мирослав Косев, Радина Кърджилова, Мимоза Базова, Стефка Янорова, Тигран Торосян)

Започвам по-отдалеч разговора. Изчезна от родния театрален ефир. Последната ти премиера беше „Казанова” преди три години.

Четири.

Какво се случи през тези четири години?

През тези четири години организирах много неща по пътуването на „Казанова”, което е доста тежка работа и поради факта, че нямам театър зад гърба си и аз върша всичко. Нямах как едновременно с това да правя нещо друго ново. Та, тръгнахме на турнета, бяхме по френски театри, в националния Theatre Saint Raphael, Theatre Durance – Франция, в Монако бяхме на фестивал, в Румъния ходихме. Всичкото това си беше една много тежка организация. Освен това направихме „ Медея” във френски вариант.

"Медея"

Къде, с кого?

Това е българо-френски вариант. Медея оставам аз да я играя - на френски език, обаче. Също Анели Пино, която ми беше от стария екип и в новото представление играе двойничката на Медея и дойката. Язон се играе от френския актьор Оливие Ренал – френска звезда от киното и също Жан-Шарл Нуво в ролята, която играе Даниел Рашев.

Каква продукция беше това?

Българо-френска. Между фондация „Сцена Балкани”, на която аз съм управител. Фондацията преди това е била на Стефан Янков, Коко Азарян и други съдружници и те ми я прехвърлиха аз да съм управител и асоциация „Аркадия”, със седалище в Авиньон. И с „Медея” миналото лято бяхме с тази продукция в Théâtre du Petit Louvre в Авиньон. Там на фестивала в продължение на един месец играхме всяка вечер и взехме наградата на критиката и пресата за най-добро представление между 1200 представления.

Диана Добрева - "Медея"

Цялото представление ли е възстановено такова каквото беше в България или подходът беше като към изцяло ново представление?

В общото може да се каже, че представленията си приличат, но вътре имаше доста промени в сцените, т.е. може да се третира като ново представление. Виолета Дечева беше в Авиньон и го гледа и на нея тази Медея повече й хареса и даже излезе статия в Култура за нея.

"Казанова"

И „Казанова” се игра в Авиньон или се бъркам.

„Казанова” се игра годината преди „Медея” пак в Авиньон в Театър Шер Нуа, който е много известен театър – французите много го обичат. И пак играхме така в продължение на цял месец всяка вечер, общо 25 представления.

На какъв език?

На български със субтитри, като някои от сцените и монолозите бяха изиграни на френски език, бяха се постарали актьорите – да. И тогава имахме номинация за „Казанова”, но не взехме награда.

Номинация за?

За най-добро представление на Авиньон. Една година след като бяхме с „Казанова” отидохме с „Медея” и взехме наградата.

Какво следва когато български режисьор има такъв успех на Авиньон? Какво последва от това?

Зависи дали ме питаш какво последва в България или какво навън. В България не знам дали последва нещо. По-скоро, не! Не знам дали това е имало значение тук. Но това което последва и за което аз много се радвам, че ще се случи, въпреки че организационно е много тежко, е че от 15 март сега 2013 до 8-ми април 2013 в продължение на три седмици всяка вечер ще играем от 19 часа „Медея” от 21 и 30 – „Казанова” в един много хубав театър, който се намира до Theatre du Soleil – театърът на  Ариан Мнушкин, който е един от най-добрите френски театри.

Диана Добрева

И световни.

Това е което ни предстои и ти си първа, която го узнава. Вече ни има на сайта на театъра, което между другото наистина е събития... Това нали няма да го пишеш? Разбираш ли, гледам да няма хвалби, защото не обичам. Тук в България ми се връща петорно. Страшно е, защото тук като кажеш нещо, после... Все едно. Та, в смисъл събитието е изключително хубаво – две различни представления  едновременно в две различни зали на театъра.

„Казанова”  е с нашия екип?

„Казанова” е с нашия екип, а „Медея” е френската, обаче в случая тя си се води българска продукция в Париж. Фондация „Сцена Балкани” е продуцент на представлението „Медея” и се води българска продукция независимо, че използвам двама френски актьори. Това го правим заради комуникативността, заради самия език, но целият екип на „Медея” е български – режисьор, композитор, сценограф,

Този, който беше тук, нали?

Да, и Марина Додова е сценограф, и Петя Диманова е композитор, аз съм режисьор, имаме двама български актьори в представлението и двама френски актьори.

Любопитно ми е, при все, че знам, че звучи провинциално подобен въпрос, каква е разликата между възприемането на твоите представления от българската публика и от френската публика? Ние все се уравняваме с чуждото, но в крайна сметка сме любопитни да се огледаме.

Факт е, че има разлика. Например, когато бяхме с „Казанова” в Авиньон самите актьори и цялата трупа, беше, така да се каже, втрещена от успеха, който имахме там. Първо никой не се занимава с това дали на сцената има гол човек или не. В България сега покрай „Хамлет”, аз не съм го гледала все още, но понеже чувам от ляво и от дясно как в основата на това събитие се коментира голотата на един актьор. За мен е недопустимо в 21 век, там където трябва да бъде изкуството, театъра, някой да се занимава с това нещо.

"Казанова"

Ти на какво го отдаваш това? Гледах „Хамлет” и това е една от най-красивите сцени в спектакъла. На какво отдаваш този консерватизъм сега. През 90-те също имаше голи тела по сцените. Защо 2012 година голото тяло травмира нашата публика отново?

Не знам какъв е този феномен, не мога да си го обясня. Това означава, че може би все още в България на театъра се гледа не като на вид изкуство, а единствено като някакъв тип забавление и вариете. Говоря за по-голямата част от хората, не за всички хора.

Така, де.

Не знам дали този период, в който ние сме прекарали в комунизъм не оказва влияние върху нравите - някакъв балкански синдром ли?

плакат на "Декамерон"

Няма как да не си се замисляла, да не си правила за себе си някакви наблюдения. Мислиш ли, че българската публика има различни очакванията към театъра в сравнение с френската публика, върху която имаш също наблюдения?

Ами, да! Например във Франция има всякакъв вид театър - има театъра за забавления – булевардни комедии, има комедия дел арте, има театри, които приличат на вариетета и аз в никакъв случай не казвам, че тях не трябва да ги има, напротив. Те имат своята огромна публика и това е хубаво, и това е нормално.  Но там заедно с всичките тези видове театри, които имат своята публика има и театър като изкуство, който също има своята огромна публика. Хората там, според мен, за разлика от тук, отиват с очакването да бъдат провокирани. Отиват с очакването да видят смели послания. Аз смятам, че в България никой не разглежда театъра като вид храброст, която трябва да се извърши. Там никой не се занимава и дори самата критика не се занимава с едно представление дали е хубаво или не. Отдавна никой във Франция не го интересува това. Там се интересуват това представление какво провокира, какво ново може да донесе като философия, като... думата послание не харесвам толкова много, но защо пък не като послание, като нещо, което си провидял различно от всичко досега. 

Ромео Кастелучи

Аз бях на представлението на Ромео Кастелучи, което беше дълго 40 мин. „Концепция за лицето на Бога”, на което, когато свърши, настана такъв бой в залата долу. Раздели се салона на две и започна такъв скандал и бой.  Не казвам, че театърът трябва точно това да прави.

Разкажи ми за това.

Защото е много смело, провокативно, много неинтересуващо се от това дали ще се хареса на някого или не. Това отдавна би трябвало да не ни интересува. Аз не казвам, че мен е спряло да ме интересува.

Какъв тип провокации е отправил той.

Провокацията, която отправи той беше чисто на религиозна основа.

Ето, това е интересно.

Да, даже не точно на религиозна, колкото беше свързано с вярата, с Бога.  Това е изключително представление. Аз не бях съгласна с това, което той направи, обаче независимо, че аз не съм съгласна с него, не мога да кажа, че това не ми харесва. Започнах да мисля защо този човек направи това, защо тоя човек го направи? Почнах да разсъждавам и даже в някакъв момент си помислих, че сигурно е прав. Неговото представление... мога да ти го разкажа накратко. Бях против, но ето, кара те да мислиш, нещо се случва. Онези се избиха, викнаха полиция, линейки.

Стига бе, публиката се бие?

Абе, страшно, светват лампите и става страшно. Едните викат: „Манифико, браво, гениално!”, другите скачат и започва бой, линейки, полиция. След това Кастелучи отива да го играе в Италия и Папата го забрани. След това отиде в Париж, стана революция и всички излязоха по улиците и казаха това представление да не се играе повече тука. Залостват театри. Страшно. Е, сега кажи ми тук можем ли да  си говорим дали едно представление ми харесва или не ми харесва.

И мен ме упрекват, че съм неясна в посланията и не съм казвала харесвам ли или не харесвам спектакъл. Френската публика си има традиции в това да реагира. Защо нашата публика не обича да бъде скандализирана, не обича да бъде провокирана. Нашата публика никога и никак не реагира, даже да не харесва това, което гледа, тя чинно ще стои до край и на финала ще ръкопляска защото е била на театър. Може би това ни връща отново към темата за очакванията.

"Макбет" режисьор Диана Добрева

Аз смятам, че ни липсва свобода и че тази свобода няма скоро да дойде. Смятам, че ние не сме свободни, не сме свободни и то не сме свободни, защото...

Кой спира човекът да може да реагира? Това липса на вътрешна свобода ли е?

Липса на вътрешна свобода е, защото нямаме хъса да удържим на страничните и то неписани забрани. Например сега, ако кажа, че моето представление е скандално, примерно, дали пък ще вземе да не идва публика? Т.е. навлизаме също така във въпроса за цялата комерсиализация  на нещата тук. Но нямаме свобода, не знам дали това е заради годините...

Нали знаеш, че ситуацията е такава, че всяко представление е длъжно да напълни салона и ако то е под заплахата да скандализира и да бъде спряно заради скандал, това обрича на финансови загуби театъра. Значи има взаимовръзка между нещата.

"Макбет"

Най-вероятно има. В случая човек не може да упрекне и театрите, защото те пък трябва да се издържат по някакъв начин. И къде отиваме, в основата на какво отиваме? Значи на някакво по-горно ниво стават нещата, които пречат. Не знам дали е и това. Не знам дали е това или има нещо, както се казва, колкото и банално да звучи, в нашата народопсихология. Някак си не сме много свободен народ. Много рядко виждам човек да се осмели за каквото и да било, не само за театър. Много рядко виждам някой, който се осмелява или ако той се осмели, то много бързо бива свалян и му бива запушвана устата с някакви средства – къде с едни, къде с други.

В такъв случай  няма как да не си разсъждавала в тази посока и според теб как би трябвало да се променят нещата, за да можем да се уеднаквим със свободата навън?

Знаеш ли, аз за съжаление отдавна спрях да мисля за промените като за нещо общо, като за нещо, което се отнася до държавата или до театрите или за нас като нещо общо. Все повече започвам да мисля единствено и само за това каква е моята роля и какво аз трябва да направя. Може би това е по-трудният път, но все повече ми се вижда невъзможно да има промяна в общ план. Почвам да не вярвам в това.

Обречено звучи.

Не, но никой не е започнал сам да води битка, за да може  хората, които сами са започнали да водят битки да вземат да се обединят и да продължат в нещо друго. Според мен ни липсва индивидуалното начало, за да може това да се превърне в нещо друго.

Това е обратното на внушението, че българинът бил индивидуалист. И на мен ми се струва, че именно индивидуалното липсва.

Да, ние сме сякаш по-стадно мислещи хора в България.  Липсва персоналитето, личността. Това според мен е големият проблем.

Това е голяма тема в момента у нас, липсата на интелектуалците, които да реагират когато се случват кощунствени  неща, като изпуснати отгоре кощунствени реплики относно ролята на изкуството изобщо.

Да, и всеки според мен трябва да започне от провеждането на своята битка.

Каква е организационната разликата да се работи във френски  и в български театър?

Не мога да кажа, че има голяма разлика в организацията на театрите тука и там. Не това е проблемът. Смятам, че ние имаме достатъчно възможности в театрите. В момента във Франция също е криза и примерно много рядко се правят големи продукции. Вече много рядко там може да ти се даде възможността, както например аз да направя „Декамерон” и да имам 15 човека на сцената. В момента в кризата, в която е Франция, е трудно да се прави. Т.е не мога да кажа, че има голяма разлика. Пак ще се върна на това, което ти казах. Не е проблемът в организацията и възможностите на театрите. Добри са ни тук условията за правене на театър. Друго липсва. (мълчание)

Кое е това?

Ето това, за което говорихме преди малко. Липсва осмеляването и липсва личността, която да проведе своята персонална битка за нещо, за изкуството, за да каже искам ето това. Пак ще кажа - Аз не се изключвам от тези хора все още.

"Декамерон"

В какво не си се осмелила? За каква смелост мечтаеш?

(много дълго мълчание) Ами разбира се, че мечтая... мечтая да не се съобразявам с публиката. Мечтая да не е това нещото, което да ме вълнува. Не че е възможно да направиш представление, така или иначе винаги го правиш за хората. Не можеш да го правиш за собствения си кеф и удоволствие, и просто на себе си да кажеш нещо. Много ясно, че ти го правиш за този, който отсреща те слуша - няма как. То тогава иначе става някаква мастурбация, която не би била въобще смислена за никого. Естествено, че всеки път, когато тръгваш към нещо е заради хората, на които искаш да направиш тази своя изповед. Мечтая... Абе, много е просто,  мечтая моята изповед да е абсолютно откровена. Но не мога да се осмеля все още, не се осмелявам.

Напълно те разбирам. Да прехвърлим темата към „Декамерон”.  Колко смелост има в твоя „Декамерон”?

"Декамерон"

Подходих към „Декамерон” като към театъра като абсолютно чиста игра, с такава наивност с каквато към нищо и никога не съм подхождала. Абсолютно чисто и наивно влезнах в „Декамерон” и в него няма нужда да си смел. Там просто няма нужда да си смел. Там трябва да се оставиш да бъдеш абсолютно наивен и чист спрямо мислите си, с нежността и милостта, към човешката природа. Това беше моята отправна точка към „Декамерон” със цялата ми милозлива нежна обич към човека, към всичките му такива човешки слабости и абсурдни ситуации. И в същото време човекът като... то, не знам дали е силата или някаква абсурдност на природа на човека да се смее в сянката на смъртта, а в същото време да е възможно да бъде и по-страшен от нея, по страшен от чумата. Човекът е по-страшен от чумата. Не чумата е страшна. Не смъртта е страшна, човекът е този, който е страшен. И всички теми вътре –  от любовта през всчиките й плътски похоти до любовта като най-големия божествен дар, любовта като наистина единствен път за мен към безсмъртието, друг няма. Такива неща, но пак ти казвам само през играта.

Как е организиран текстът, защото това произведение има своята структура, но за да бъде приведено до театрален текст  ми се струва чудовищна работа, огромна.

По принцип бях избрала осем новели, но се оказа, че нямаме време да ги изпълним. Така че останаха 6 новели, от които 5 са комедийни и една, тази която аз най-много харесвам, е от трагичните. Ние минахме през много варианти чисто драматургични и мисля, че се спряхме на възможно най-простия. Защото се оказа, че всяко драматургично заиграване да направиш някак си нещата да звучат като някаква плътна пиеса и драматургия...

Самото произведение няма такава плътна структура, а е на парчета, новели.

Не можеше. Опитахме се и имаме такъв вариант, но се оказа, че не може да се изпълни, не е валиден за Бокачо, някак си, и затова колкото по-просто и без да имаме някакви много стабилни връзки или линията да е абсолютно издържана, толкова по-излизаше смисълът на Декамерон.

Смисълът на „Декамерон”? Сега ще те раздразня с този въпрос, но какъв е смисълът на „Декамерон”?

Ами, то някак си смисълът на „Декамерон” е в стила на „Декамерон”. Как да ти кажа... ?

Ренесансово произведение по време на чума.

Да. Аз преди малко говорих за тези неща за... Общо взето ти знаеш, няма за какво да ти ги обяснявам тези неща, затова че „Декамерон” е в основата на ренесансовата литература, че това въобще е първата новелистика, че там за първи път се оформя въобще идеята за човека като индивидуалност, като индивид, като не нещо свързано с някакви догми, с някакви религиозни правила.

Не съм сигурна, че ще бъда и аз така смела както ми се иска и да го напиша това, което ще ти кажа сега. Не знам как е било при теб, но в моите първи четения на „Декамерон”, когато бях на около 13 г. това беше първата за мен еротична литература и съответно първите ми еротични преживявания. Много се вълнувах докато я четях. Тогава друго нямаше и след античната митология директно се отиваше в „Декамерон”. За мен това беше силно еротично приключение, за което родителите ми не са знаели, разбира се.

Ами да, еротиката също е свързана с индивида. Това е много интимно и индивидуално преживяване. В „Декамерон” започва да се описва човекът, който поема отговорността да бъде свободен.

Ще има ли еротично?

Аз също като теб мога да кажа, че когато ... Всъщност не прочетох първо „Декамерон”, а първо гледах филма на Пазолини „Декамерон”.

Е, на мен ми забраниха да го гледам.

Който ми действаше скандално и еротично на мен тогава.  Не мисля, че е еротиката, която ме води  в „Декамерон” (дълго мълчание). Може би и защото е поспряла да ме вълнува в момента по принцип (смях). Но има други неща. Пак са свързани със секс, свързани са с похот.  Има еротичен момент в Декамерона на Театъра на Армията, но той не е свързан с плътта.

Въпреки че знам, че е неуместно да се разпитва за представление, което тепърва ни предстои, но ти казваш, че подхождаш към това си представление наивно и като към игра. В крайна сметка ренесансът е, и ние го знам това, освобождаване, да си позволиш да си радостен, радостен от живота. Това ли да очакваме от „Декамерон” - това ренесансово отприщване на желанието за щастие, на личното щастие?

Аскеер за изгряваща звезда - 2007 г.

Не знам, може би по-скоро (дълго мълчание), по-скоро животът като някакво перпетомобиле-игра, нещо, което нито смъртта, нито любовта, нито нещо друго може да спре. Да, и отприщването на желанието да изживее радостта от живота. Знаеш ли, много важно нещо, сега като ме питаш се сещам, че май на това най-много залагаме и такъв ни е финалът на представлението. Значи, ето аз идвам в театъра на репетиции, примерно и след репетиции оставаме и всички започват да разказват някакви истории, непрекъснато. В повечето случаи те са много смешни – друг разказва, пък идва притеснен, нещо му се е случило, разказва какво му се е случило... На следващия ден или на по-следващия ден тези истории се повтарят, те се разказват много често едни и същи истории непрекъснато и непрекъснато и те всеки път са пак точно толкова смешни, точно толкова трагични. Това желание на човека непрекъснато да разказва някакви истории. Няма да забравя последното земетресение, когато правех церемонията на Аскеерите и до седем сутринта бях на улицата. Идвам тук на репетиции в девет и влизат всички – страшна еуфория от това земетресение и това, което ми направи невероятно впечатление е, че никой не разказа това като трагедия. Всеки разказа това през смешното. Самата аз го разказах така, защото като излязох на улицата по пижама, точно след две минути излезе една съседка и това, което ме фрапира, едва ли не, не беше, че има земетресение, а че съседката беше със същата пижама като моята (смях). Това мене ме... Ужасът, аз съм взела детето си, излизам и след две минути излиза съседката два етажа над мен и е с абсолютно същата пижама. И двете стоим една срещу друга  и се гледаме в пижамите. Какъв е тоя живот питам аз? Каква е тая човешка природа и в състояние на най-голяма трагедия да излизат такива неща? Аз нямам отговор за това. Не мога да кажа „Декамерон” е за това  или за онова, но тая абсурдност на човешката природа да се занимава с пижамата си, когато има земетресение, когато има чума, ей това е просто... Това ми е много интересно с човешката природа. Нищо повече от това.

Разбрах март месец за „Медея” и „Казанова”, но все пак предполагам, че ти се върти нещо друго да правиш, или не ти се споделя?

Нямам точно конкретна работа, която ще започна, но може би имам интерес към „Великият Церемониал” на Фернандо Арабал. Вероятно ще е френски проект, още не съм сигурна, но натам вървят нещата.

Какво четеш в момента извън Бокачо?

Абсолютно нищо не чета (смях), нямам време. Не, наистина.  Не ми се чете. Отдавна нищо не ми се чете. Някак си наситила съм се за известно време, но сигурно скоро пак ще се върна.

Диана Добрева и Петя Диманова

Може би музика тогава?

Музика - да. Главно и единствено напоследък и то по няколко пъти на ден, около 45 милиона пъти, слушам музиката на Петя Диманова от „Декамерон” (смях), която между другото веднага мога да ти кажа, че е изключителна.

Сигурна съм.

Изключителна музика, това е нещо, което е бетон.

Има ли нещо, което теб в последно време те вдъхновява в със смелостта си, тази смелост за която си говорихме?

Синът ми. Той ме вдъхновява със своята смелост, защото той е на 17 години, но всеки ден репетира в моя хол в къщата ни някаква пиеса, която той сам си я е написал и си е събрал деца от квартала и всеки ден неуморно репетират. Отишъл е, наел си е залата в кино Влайкова, 50 лева на час, взел е пари на заем, които смята след като изиграе това представление и сам си продаде билетите да върне, които са 250 лева. Да, ето, тази юношеска невинна смелост ме впечатлява наистина. А иначе – няма (мълчание).

"Концепция за лицето на Бог"
Ромео Кастелучи

Не ми разказа представлението на Кастелучи.

На сцената има един много възрастен човек. Цялата сцена е просто един диван, едно легло, един телевизор и човечецът, много възрастен с паркинсон, който седи. Синът му в пиесата се приготвя да отиде на работа, облечен с костюм. И казва - Хайде, папа, чао - и таман тръгва да излиза и се чува тръъъъ... Те разбира се имат страхотни техники и  старецът е с една хавлия с памперс, и започва около памперса  да текат лайна. И синът започва в реално време пред нас да го съблича, да го мие пред нас, да му слага новия памперс, сваля си сакото, преоблича го целия. През цялото време отзад на сцената има едно огромно платно, на което е изобразен Иисус, само лицето. 

"Концепция за лицето на Бог"

Много е силно, защото цялото това с лайната продължи около 30 минути, защото синът тръгва, бащата пак се насира и той пак го почиства. И започнах да се чудя, Господи, защо един човек, който е бил така в силата си, може да го доведеш до това да потъне в лайна! Какво е това наистина, Господи? А той наистина се връща, преоблича го, тръгва, после пак всичко в лайна и отново се връща. То стана, разбираш ли...  Синът вика - Папа, какво е това? -  а той – Синко, прости ми - и плаче. В салона замириса на лайна, те пускат явно нещо да мирише. 

И в един момент той се омаза целият  и седна чисто гол старецът на едно легло и синът му беше целият в лайна, и се хвана за глава и отиде към платното на Исус и напусна сцената. В момента, в който напусна сцената на нея излязоха 30 деца с ранички, сложиха си раничките на земята и започнаха да вадят едни гранати и да ги хвърлят по платното. И всеки път като се хвърли граната, се чува страшен звук, сякаш бомби падат и това цели 10 минути – мятаха, мятаха, мятаха. 

Свърши, взеха си раничките и старецът, който беше на леглото тръгна, зави гол и лайнян зад образа на Иисус и изведнъж отзад почнаха да текат лайна по лицето на Иисус и почнаха да се свличат хора по платното отзад. То, разбира се технически е направено страхотно и отзад  започнаха да излизат, както са лайната и целият образ да се размива, да излизат букви, да излиза текста - „Ти си... „ и от време на време в „си” - то се губеше една буква и ставаше „Ти си, ти не си, ти си, ти не си... моят пастир” Край на представлението –  40 минути и край.

Край!

(разговорът продължи 54 минути в Театър Българска Армия след репетициите на „Декамерон” на 23-ти ноември, петък)