Слушам
Carmen McRae - любимата джаз певица на Петя Диманова - чувствен и болезнен
глас, нежен и дързък - точно като нея. Петя минава за чешит, любим приятел,
талантлив композитор, трудно достъпна, понякога студена, хулиганка, пълна с
бесове, от които може да ти притъмнее и да продължиш да я обичаш. Тя е същата,
която развълнува и вдигна на крак публиката на аскеерите тази година с
наградата й за музиката на "Макбет" на Диана Добрева и не случайно.
Титанична, дълбока и смазваща с въздействието си - такава е нейната музика.
Казват, че театралите са особено племе, което ще те приласкае и изплюе, ще кокетира с теб, а после ще те ругае във водовъртежа на собствената си суета и неувереност. Сред тях има хора твърде общителни или пък грандомански отстранени , но всеки с роля или с вселенска мисия. Петя обаче е от онези, които дълго ще ви държат на разстояние, докато не се уверят, че си струва.
Срещаме се на "Раковски" - българският Бродуей, улицата на тукашните оскари, мястото, където преди шест години Петя Диманова е наградена с "Аскеер" за дебют за театралната музика за "Кървава сватба" на реж. Крум Филипов. Как се става театрален композитор, как за първи път пишеш музика и печелиш награда? Ако я попитате нея - това е чудо. "Животът ми е абсолютно чудо. Непрекъснато попадам в ситуации, в които съм притисната от външни обстоятелства да извадя нещо от себе си и да съм принудена да го направя."
Сцена 1:
"Един ден се оказах в странна ситуация в Благоевград. Имах пиеса на Лорка в ръцете си и десет жени на сцената, седнали на столове, и едно пиано. Крум (режисьорът) ми казва: Правим последна сцена, вдигаме мъртвеца от гроба, има оплаквачки - тия неща ти ги разбираш. И ме пуска прима виста. А аз - в истерия. Никога не бях композирала. Какво става с мен? Къде съм? Ние даже не сме разговаряли. И трябваше или да кажа: довиждане момичета и момчета, това е недоразумение, или да се справя."
Оттам нататък не помни. Имало тренинг, а после пълна импровизация, без никакви предварителни разговори. И когато песента свършва, целият театър се е събрал, всички служби и директорът Петринел Гочев. Смята го за най-изключителния момент в живота си и сякаш повратен.
"Тогава взех "Аскеер" за дебют, а това беше вече абсолютна полуда, защото до този момент ходих на церемонията, но винаги гледах от третия балкон. Беше сякаш ме удрят в стената. Най-хубавото от мен излиза, когато съм притисната, ако планувам - съм в пълен провал. Дълги години поддържам странен хаос до последно, докато правя музика. И разбрах, че там, в хаоса, има някакъв ключ, някакъв друг ред."
Сцена 2:
"Веднъж видях барабани. Бях в четвърти клас и ми се сториха много хубави."
Тогава започва и уроците по ударни, а баща й се хваща за тази идея - прави ателие и започва да изработва инструменти, маримби, всякакви перкусии, докато тя свири. Завършва консерватория при проф. Добри Палиев, а после скандализира баща си - превръща джаз пеенето в професия. И следва проект в Италия заедно с Теодора Цонева (дъщеря на Коста Цонев). Правят джаз албум, печелят първа награда на национален конкурс - за първи път чуждоговорещи, и така имат право без предварителни турове да се явят на Сан Ремо.
Сцена 3:
"И изгоря студиото с всичките ни записи и всичко мина във времето... върнах се в България."
Петя има дълбоки кафяви очи, които за секунда не се отделят от теб. Кафетата и пълните пепелници са като контрапункт на плавните й движения. Ако се наложи, ще откаже цигарите, но днес - не. Дали е властна? Вероятно, но дотам, че да каже за себе си "Аз съм неподредена и хаотична."
Някога в онези ранни години на 90-те, когато хората бяха по-ентусиазирани, с приятелите й Мила Искренова, Асен Аврамов и Теодора Цонева правят първи опити да превърнат театъра едновременно в място за пеене, танц, музика и четене. По това време Теодора е в класа на проф. Крикор Азарян и тя решава да ги запознае.
"И той ни прие. Те започнаха с театър, а аз заминах за Италия. Нямах театрални амбиции." Години по-късно отново се събират, но вече като преподаватели в театралния колеж "Любен Гройс", където Петя преподава вокална педагогика, ритмика и теория на музиката. " Всичко тръгна от този колеж."
Сцена 4:
"И там срещнах Диана - открихме се една друга, няма да говоря с гръмки фрази, но ние сме страхотен тандем."
И двата театрални проекта с Диана Добрева "Медея" и "Макбет" са номинирани за театрални награди за музика. За Петя театралната музика няма готови принципи и никой не може да те научи. "Медея" е инфарктен проект, създаден само за шест дни - толкова отпуска "Сфумато".
Театърът е екстремно начинание, но ги спасяват двегодишните разговори за бъдещото представление. "Аз правих записите в студиото, Диана ми се обаждаше по телефона и ми казваше: Трябват ми 7 минути за тази сцена, ти знаеш за какво говоря." След това ги носи в театъра и отново в студиото и така до премиерата, когато успява да гледа за първи път представлението.
Днес, вече с втори "Аскеер" за музика за "Макбет", Петя Диманова твърди, че театър се прави само с добър екип - клише, но напълно вярно. Десетчасовите репетиции в смолянския театър с "Макбет", минусовите температури, липсата на студио я изправят пред следващата принуда - да се научи сама всичко да прави.
Разбирам, че е вокален педагог на част от местните поп звезди. Тежка въздишка и вперен поглед предхождат темата.
Сцена 5:
или за "звездите" и теорията на Петя
"Защо има толкова хора, които искат да пеят? Пеенето е приятно занимание и много хора смятат, че е забавно и очарователно да изпееш посредствено една песен, после клипче, канят те на участие и започваш да си отваряш в красиви дрехи устата, и след това ставаш звезда в България, където няма звезди. В момента се движим в такова невежество, че абсолютно всеки хванат от улицата може за две седмици да стане т.нар. звезда."
"Ако искам да разбера за някой нещо, аз го карам по някакъв начин да ми изпее нещо - там излиза всичко, не можеш да скриеш нищо, защото ставаш като дете на сцена. Пеенето има терапевтичен ефект даже на физическо ниво. И хората се стремят изключително много както към сцената, така и към пеенето, защото това е специална територия, състояние, в което човек изпада в някакво свръхсебе си.
Подсъзнателно човек се стреми към този ефект, но това не е професия за всеки. Хубаво е да пробваш и една немалка част от моите ученици идват само заради ефекта, без амбицията за сцена. В хаоса, в който живеем в България, с този преход, който никога не свършва, евтини изпълнители стават водещи в музиката. Чалгата няма какво да я коментираме. И ако някой смята, че сега има малко пари и защо да не попие и попее, то това е много ниско и опасно ниво.
Веднъж и на мен ми направиха забележка, че се приемам много на сериозно. Включително и аз използвам тази глупава фраза. Това не е вярно. Смятам, че ненатрапчиво не означава да не се приемаш на сериозно. В момента се намираме в странен вакуум. Тези, които са били капацитети, вече остаряват, те не пожелаха да отидат напред, средно поколение няма - в голямата си част те емигрираха, и тук остана вакуумът."
Днес Петя работи по международен театрален проект, финансиран от Европейския съюз, в който за първи път България е водеща страна. За бъдещия проект с Диана Добрева предпочита да не разкрива още нищо. Може би опитът и времето понякога ни правят суеверни, независимо че казва за себе си "Пълна съм с бесове!"
Казват, че театралите са особено племе, което ще те приласкае и изплюе, ще кокетира с теб, а после ще те ругае във водовъртежа на собствената си суета и неувереност. Сред тях има хора твърде общителни или пък грандомански отстранени , но всеки с роля или с вселенска мисия. Петя обаче е от онези, които дълго ще ви държат на разстояние, докато не се уверят, че си струва.
Срещаме се на "Раковски" - българският Бродуей, улицата на тукашните оскари, мястото, където преди шест години Петя Диманова е наградена с "Аскеер" за дебют за театралната музика за "Кървава сватба" на реж. Крум Филипов. Как се става театрален композитор, как за първи път пишеш музика и печелиш награда? Ако я попитате нея - това е чудо. "Животът ми е абсолютно чудо. Непрекъснато попадам в ситуации, в които съм притисната от външни обстоятелства да извадя нещо от себе си и да съм принудена да го направя."
Сцена 1:
"Един ден се оказах в странна ситуация в Благоевград. Имах пиеса на Лорка в ръцете си и десет жени на сцената, седнали на столове, и едно пиано. Крум (режисьорът) ми казва: Правим последна сцена, вдигаме мъртвеца от гроба, има оплаквачки - тия неща ти ги разбираш. И ме пуска прима виста. А аз - в истерия. Никога не бях композирала. Какво става с мен? Къде съм? Ние даже не сме разговаряли. И трябваше или да кажа: довиждане момичета и момчета, това е недоразумение, или да се справя."
Оттам нататък не помни. Имало тренинг, а после пълна импровизация, без никакви предварителни разговори. И когато песента свършва, целият театър се е събрал, всички служби и директорът Петринел Гочев. Смята го за най-изключителния момент в живота си и сякаш повратен.
"Тогава взех "Аскеер" за дебют, а това беше вече абсолютна полуда, защото до този момент ходих на церемонията, но винаги гледах от третия балкон. Беше сякаш ме удрят в стената. Най-хубавото от мен излиза, когато съм притисната, ако планувам - съм в пълен провал. Дълги години поддържам странен хаос до последно, докато правя музика. И разбрах, че там, в хаоса, има някакъв ключ, някакъв друг ред."
Сцена 2:
"Веднъж видях барабани. Бях в четвърти клас и ми се сториха много хубави."
Тогава започва и уроците по ударни, а баща й се хваща за тази идея - прави ателие и започва да изработва инструменти, маримби, всякакви перкусии, докато тя свири. Завършва консерватория при проф. Добри Палиев, а после скандализира баща си - превръща джаз пеенето в професия. И следва проект в Италия заедно с Теодора Цонева (дъщеря на Коста Цонев). Правят джаз албум, печелят първа награда на национален конкурс - за първи път чуждоговорещи, и така имат право без предварителни турове да се явят на Сан Ремо.
Сцена 3:
"И изгоря студиото с всичките ни записи и всичко мина във времето... върнах се в България."
Петя има дълбоки кафяви очи, които за секунда не се отделят от теб. Кафетата и пълните пепелници са като контрапункт на плавните й движения. Ако се наложи, ще откаже цигарите, но днес - не. Дали е властна? Вероятно, но дотам, че да каже за себе си "Аз съм неподредена и хаотична."
Някога в онези ранни години на 90-те, когато хората бяха по-ентусиазирани, с приятелите й Мила Искренова, Асен Аврамов и Теодора Цонева правят първи опити да превърнат театъра едновременно в място за пеене, танц, музика и четене. По това време Теодора е в класа на проф. Крикор Азарян и тя решава да ги запознае.
"И той ни прие. Те започнаха с театър, а аз заминах за Италия. Нямах театрални амбиции." Години по-късно отново се събират, но вече като преподаватели в театралния колеж "Любен Гройс", където Петя преподава вокална педагогика, ритмика и теория на музиката. " Всичко тръгна от този колеж."
Сцена 4:
"И там срещнах Диана - открихме се една друга, няма да говоря с гръмки фрази, но ние сме страхотен тандем."
И двата театрални проекта с Диана Добрева "Медея" и "Макбет" са номинирани за театрални награди за музика. За Петя театралната музика няма готови принципи и никой не може да те научи. "Медея" е инфарктен проект, създаден само за шест дни - толкова отпуска "Сфумато".
Театърът е екстремно начинание, но ги спасяват двегодишните разговори за бъдещото представление. "Аз правих записите в студиото, Диана ми се обаждаше по телефона и ми казваше: Трябват ми 7 минути за тази сцена, ти знаеш за какво говоря." След това ги носи в театъра и отново в студиото и така до премиерата, когато успява да гледа за първи път представлението.
Днес, вече с втори "Аскеер" за музика за "Макбет", Петя Диманова твърди, че театър се прави само с добър екип - клише, но напълно вярно. Десетчасовите репетиции в смолянския театър с "Макбет", минусовите температури, липсата на студио я изправят пред следващата принуда - да се научи сама всичко да прави.
Разбирам, че е вокален педагог на част от местните поп звезди. Тежка въздишка и вперен поглед предхождат темата.
Сцена 5:
или за "звездите" и теорията на Петя
"Защо има толкова хора, които искат да пеят? Пеенето е приятно занимание и много хора смятат, че е забавно и очарователно да изпееш посредствено една песен, после клипче, канят те на участие и започваш да си отваряш в красиви дрехи устата, и след това ставаш звезда в България, където няма звезди. В момента се движим в такова невежество, че абсолютно всеки хванат от улицата може за две седмици да стане т.нар. звезда."
"Ако искам да разбера за някой нещо, аз го карам по някакъв начин да ми изпее нещо - там излиза всичко, не можеш да скриеш нищо, защото ставаш като дете на сцена. Пеенето има терапевтичен ефект даже на физическо ниво. И хората се стремят изключително много както към сцената, така и към пеенето, защото това е специална територия, състояние, в което човек изпада в някакво свръхсебе си.
Подсъзнателно човек се стреми към този ефект, но това не е професия за всеки. Хубаво е да пробваш и една немалка част от моите ученици идват само заради ефекта, без амбицията за сцена. В хаоса, в който живеем в България, с този преход, който никога не свършва, евтини изпълнители стават водещи в музиката. Чалгата няма какво да я коментираме. И ако някой смята, че сега има малко пари и защо да не попие и попее, то това е много ниско и опасно ниво.
Веднъж и на мен ми направиха забележка, че се приемам много на сериозно. Включително и аз използвам тази глупава фраза. Това не е вярно. Смятам, че ненатрапчиво не означава да не се приемаш на сериозно. В момента се намираме в странен вакуум. Тези, които са били капацитети, вече остаряват, те не пожелаха да отидат напред, средно поколение няма - в голямата си част те емигрираха, и тук остана вакуумът."
Днес Петя работи по международен театрален проект, финансиран от Европейския съюз, в който за първи път България е водеща страна. За бъдещия проект с Диана Добрева предпочита да не разкрива още нищо. Може би опитът и времето понякога ни правят суеверни, независимо че казва за себе си "Пълна съм с бесове!"
-------------------------------------------------------------------------------------
Текстът е публикуван във в. Дневник - 26 юни, 2008 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар