Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

сряда, 21 март 2007 г.

СТАРИЦАТА ОТ КАЛКУТА НА ЯВОР ГЪРДЕВ - НЕЛЕПОТО: Една Модерна Религия


Текстът е публикуван във в. "Литературен вестник", март 2007.

Снижина Петрова и Захари Бахаров
„Старицата от Калкута” няколко миниатюри от Ханох Левин, под режисурата на Явор Гърдев; сценография- Никола Тороманов; музика – Калин Николов; превод – Жозеф Бенатов. Участват: Вяра Коларова, Снежина Петрова, Захари Бахаров и Малин Кръстев.
За последните десет години режисьорът Явор Гърдев, ученик на Иван Добчев, успя не само да обърне погледа на критиката и зрителите към себе си, но и да се утвърди като очакван със своята различност в представленията си творец. И въпреки желанията му да се впуска както в различни жанрове пиеси, така и в сценични провокации, лесно бихме открили две редуващи се тенденции: към мащабни, епични спектакли като „Марат/Сад” и „Крал Лир”, в които се развиват големите разкази, и другата – към търсене на едно по-интимно живеене на сцената като „Живот х 3”, „Пиеса за Бебето”, „Пухеният”, в които се съсредоточава върху конкретна човешка емоция и недъг. И тъй като често се изкушаваме да обобщаваме и поставяме етикет на режисьорските похвати, то може би белег в творчеството на Явор Гърдев е стремежът емоционално да се дистанцира и да рационализира темата, която го вълнува, за което даже е обвиняван в една отчужденост, стерилност към емоциите и тяхното интелектуализиране, избягвайки сублимиращи крайни състояния, като похват за въздействие. Ако в предишните си представления се открояваха големите теми като любов, смърт, власт и насилие и тяхното взаимодействие, то в последните можем да открием едно взиране, интерес по-скоро към ежедневното, към идентичността на съвременния човек.
Последните две премиери на Явор Гърдев са върху текстове на израелския поет, драматург и режисьор Ханох Левин. Той е един непознат досега за българската публика съвременен израелски автор, определян като „нарушител на общественото спокойствие и приживе признат за класик”. Текстовете му често са скандализирали обществеността с нихилистичното и цинично отношение към много от съвременните табута. Първата среща с него у нас беше с постановката „Крум” на варненски театър от началото на сезона – едно представление, което ясно си беше поставило за цел да демонстрира една възможна представа за актуалност, опит да се артикулира ежедневието – театрално поле, в което все още зеят празни пространства у нас. Тази линия на съсредоточаване върху ежедневието продължава и в последната премиера на Явор Гърдев „Старицата от Калкута” от Ханох Левин на сцената на театър „199”. Улеснявайки мнозина режисьорът Явор Гърдев услужливо определя сам жанра на последната си премиера афиширайки я като кабаре noire, една черна комедия с абсурдистки елементи, в която нелепото е превърнато във важна естетическа категория, а публиката трябва да е готова на всякакви провокации.
Черната сценична кутия на театър „199” отново напомня на уголемен диапозитив (сценограф – Никола Тороманов), на който се проектират човешките грехове и страсти, преувеличени и деформирани от абсурдността на ситуациите.
Най-очевидното в структурата на „Старицата от Калкута” е използването на десетки миниатюри и скечове, които нямат привидно обща тема нито сюжетна свързаност по между си, а се разделят единствено от отварянето и затварянето на черните завеси. Това от една страна напомня на бързия монтаж в киното, където публиката динамично проследява редуващите се сцени, които тук обаче се прекъсват от мекото падане на черните завеси. Съвсем като в кабаре, но не точно. Преобладаващо е черния цвят, черния хумор, цинизма и иронията. Представлението си присвоява атрибутите на кабарето комедия noire с единствената цел да ги пародира. Така кабарето е деформирано и доведено до своята гротеска напомняща соц. естрада, където четиримата актьори Снежина Петрова, Вяра Коларова, Малин Кръстев и Захари Бахарова разгръщат музикалните си възможности, шептейки, вдишвайки и издишвайки думите и изпълнявайки редица песни на прикачените към тях микрофони. Действително това е една абсурдна комедия, в който са деконструирани и еклектично намествани множество жанрове. Това е една комична, абсурдна картина на повърхността, на която изплува жестокостта на ежедневието, цинизма на привидната куртоазия, цивилизационните и културни клишета, които в своята свръх употреба са уродливо деформирани. Трагедията на битието се преживява през нелепостта. Формата на представлението, в което няма сюжетна линия .- фрагментарно и накъсано - е структурно знакова за безсмислието, невъзможността да уплътниш със смисъл ежедневието, в което препускаш кадър след кадър.
„Човек трябва да чака винаги най-лошото и няма право да се смее – започва представлението с думите на актьора Захари Бахаров – особено, ако има майка.” Всеки един от актьорите в това шоу, кабаре или нихилистична комедия играе над 30 роли. Иронията се постига чрез абсурдна стратегия към театралната игра, т.е. самата класическа дефиниция, в която актьорът се възприема като лицедействащ, също се демитологизира – актьорите ту се отстраняват, ту заживяват, коментират или влизат в диалог с публиката, която също е поставена на изпитание. Тук няма определени персонажи, нито наподобяване на реалността, имитиране на причинно-следствен живот. „Актьорът е най-истинския инструмент в театъра” според Питър Брук и това е най-очевидното в „Старицата от Калкута”. Снежина Петрова е и сексапилна, и отегчена, и разгневена от импотентността на съпруга си, и напълно хладнокръвна пред оголения задник на Захари Бахаров, съветвайки го „А сега отидете и си измийте ректума!”, на което той отговаря с песента „Ода за ректума” искайки и ръката. А Вяра Коларова разтваряйки копринените завеси с умилителен глас изпълнява некрофилски монолог на руски език. Физиологично и вулгарно е представлението „Старицата от Калкута”, което обаче не произвежда песимистична настройка типична за черната комедия, или погнуса от откровенията от сцената. Това е най-отвореното към публиката представление на Явор Гърдев и очарователно в своята искреност. Ще е твърде капризно и претенциозно да го поставим просто в жанра на комедията или пък да го натоварим философски прекомерно. Изяществото на режисурата е именно в това, че плавно се движи и демонстрира повърхността на един свят, лишен от мащабите и патетиката на епичното, от възприемането на крайни константи като трагично и комично, а показва уродливостта, гротеската, лишения от смисъл свят – един свят твърде убеден в себе си, за който учителката по география (Снежина Петрова) учудено ще възкликне, че няма Австралия и май и Австрия няма, и всъщност изобщо Земята винаги е била плоска.
Смехът е начина да се сблъскаме безопасно с безсмислието на ежедневието - краен, истеричен, учудващо мощен – той е предизвикван от парадоксите на съвременния човек. Куртоазните клишета и табута се развенчават от физиологията и фразеологията, които се преплитат. „Жените са облагодетелствани в долната част на тялото си, докато „подизпълнителят” на силния пол е крехък и лесно раним и същият този „подизпълнител” с мощта си издига младежите на върха и с краха си сваля старците в бездната на човешките страсти”. И ако театърът трябва да се приема като метафора на живота, то действително това един естраден, фарсов, нихилистичен и вулгарен свят, на който обаче без стеснение можем да се посмеем използвайки смеха като една възможна свобода.