Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

четвъртък, 29 януари 2015 г.

КОИ СА ТЕАТРАЛНИТЕ ПРЕМИЕРИ ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ МЕСЕЦИ НА 2015



снимка от репетициите на "Къща на гнева" на Диана Добрева
Защо новата българска драматургия е предпочитана в последните години от театралните директори и режисьори е въпрос, който изисква сериозно внимание. В текста по-долу си позволявам съвсем за кратко да насоча вниманието ви към една от вероятните, но не единствени причини за този феномен. А също и да ви информирам за предстоящите премииери.


В следващия месец и половина ни очаква малък брой театрални премиери, но за сметка на това може да се каже, че са създадени от едни от най-представителните фигури на българския театър като режисьорите Възкресия Вихърова, Диана Добрева, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Николай Поляков и др.
Месецът предлага пет премиери на софийска сцена, от които две са на нови български пиеси -„Тъмната стая“ от Георги Тенев и „Фантомна болка“ от Елена Алексиева, реж. Възкресия Вихърова“) и три – по текстове на доказани чужди автори: „Къщата на гнева“ от Диана Добрева по текстове на Фр. Г. Лорка, „Срещу течението на Хъдсън“ по текстове на Дж. Д. Селинджър и Тенеси Уилямс и „Олд Сейбрук и последният страстен любовник“ по Уди Алън и Нийл Саймън. През февруари (3-ти) е и премиерата на възстановения спектакъла на Явор Гърдев „Старицата от Калкута“ в Театър 199 с новото попълнение Лилия Гелева на мястота на Вяра Коларова. Също през февруари (15-ти) гостува сливенския спектакъл „Възхвала на колебанието“ от Георги Господинов на режисьорката Маргарита Младенова, а през март ни предстои друга нейна премиера в Народен театър на „Процесът против богомилите“ от Стефан Цанев. Отново през март е и премиерата на режисьора Иван Добчев от програма „Терминал 2“ по текстове на Георги Тенев „Книга за изгаряне“. Равносметката е повече от очевидната – следващият месец е доминиран от българска драматургия - четири съвсем нови български пиеси, една на Стефан Цанев, написана през 1969 и три, написани от режисьорите адаптации на чужди произведения или "по" чужди произведения.

Вероятно една от причините за главоломното нарастване на броя на поставена нова българска драматургия в последните години не е само в следствие на  неудържимия възход на таланта на пишещите, но и заради променената политика на Министерство на културата. В една от новите си методики (от предишното управелние на министерството от Вежди Рашидов) Министерството реши да поощри новите авторски произведения, поставени в държавен театър, с еднократна помощ в размер на 10 000 лева. Сигурно е, че това е добър стимул, който може да изкуши както стръвно нуждаещите се от изява пишещи, така и  директорите на театри, които знаем, че не дават на автора 10 000 лева, а най-често сума, която е десет пъти по-малка от тази. Друг е въпросът, че неяснотата на методиката не уточнява финансирането дали е за едно произведение или веднъж в годината на  отделен държавен театър, който поставя поне една нова българска драматургия. Ето и формулировката:
4.3. Средства в размер на 10 000 лв. еднократно за годината, за реализиране на нови български музикално-сценични и драматургични оригинални авторски произведения.

КОИ НОВИ СПЕКТАКЛИ ПРЕДСТОЯТ:

На 5-ти февруари от 19.00 ч. ( и на 6-ти от 20.30 ч.) в Театър "Сфумато" предстои да видим „Тъмната стая“ от Георги Тенев, който е и постановчик съвместно с Мирослава Гоговска на спектакъла. В него участват Весела Бабинова и Явор Бахаров (глас – Деница Даринова). Ето какво са написали от театъра за предстоящата премиера.
Явор Бахаров и Весела Бабинова в "Тъмната стая"
„Гласовете от студиото за озвучаване на филми. Дузина персонажи. Една загадъчна „тъмна стая“, която прилича на медицинска кутия за запазване от вредните въздействия вън.
Няколко двойки мъже и жени, които поставят на изпитание любовта си. Едно звукоизолирано помещение, толкова удобно за правене на любов, но в което само няма легло...
Тъмната стая ни очаква – дори да не знаем, че сме вече в нея.

„Законът за запазване на спомените все още действа, ежедневието е гора, в която ние се движим по самотни пътеки,отбягваме срещи, търсим самота. Търсим проходи през празното, търсим смърт между дърветата, ужасява ни натъкването на чужд живот. Но все някога ни се случва среща, засичаме се: пресичания, разминавания, някой бута колело, друг разхожда куче, физкултурници, любители на тичането, маниаци.

Весела Бабинова
Светът е изтъкан от нелеп и артистичен глад, всички претендират да са актьори в централнороли, никой не вижда черното куче, неприятелят-враг, най-важното, фокусиращата точка, която преминава съвсем близо, в периферията на нещата и измества с гравитацията си основата под краката ти.“
А също:
В „Тъмната стая“ героите на Явор Бахаров и Весела Бабинова водят опасна игра на прелъстяване и власт. Това прераства в насилие и страх. Извършва се пагубен експеримент за душите и телата. Спектакъл, близък до reality-формата, с цитати от инструментариума на сериалите, нахсинхрона, телевизионния дублаж.
Reality развлеченията експлоатират воайорството на публиката. Сериалите по сериен, матричен начин банализират сюжети и характери. Но сега, на сцената на театъра, нека погледнем в обратна посока. Към обратната страна на това банално съвременно занимание – към оголения живот в телевизионния сандък. Какво ли се случва с този живот вътре, в тъмната стая?
***
С този проект ние се върнахме при източниците на философията сфумато. Работихме много дълго, изтощително и разточително много.
Като автор на пиесата и на сценичното решение, аз опитах и успях да увлека в това двамата актьори, Весела Бабинова и Явор Бахаров. (Г. Тенев)

Явор Бахаров

„Тъмна стая“ е един процес, който премина през законите на откривателството, когато знаеш, че не всичко знаеш и само тогава можеш нещо наистина да научиш – за себе си, за героя си, за пиесата. И за професията. Спектакълът „Тъмна стая“ ще бъде финална точка на един път, в който авторството беше норма, а не репертоарната логика. Театър, подчинен на репетицията. Тя е основното място, сърцето на театралния процес. Минаха месеци, в които не преследвахме някакъв резултат и готово бъдещо представление, а имахме творчески съавторски път по посока на намерението. Текстът не като диктовка, която актьорите трябва с глас и тяло да препишат, а като отправна точка за пътешествие. Неслучайно сред най-важните съюзници в този процес стана Мирослава Гоговска, която е актриса педагог, преминала школата на „Сфумато“. Мира задълбочено познава както методологията на лабораторния театър, така и етиката на театралния процес, в който най-важна част е не премиерата, а репетицията.
Такива лабораторни опити не можем да си позволяваме често, но са задължителни за всеки, който смята, че се занимава с изкуството си задълбочено. (януари 2015)


сцена от репетициите на "Къщата на гнева"
 
На 14-ти февруари (събота) от 19.00 ч. в Театър „Възраждане“ е премиерата на „Къщата на гнева“ по текстове на Фр. Г. Лорка (в основата е пиесата „Домът на Бернарда Алба) – постановчик, сценарист и сценограф Диана Добрева, музика – Петя Диманова.
 
 
 
сцена от репетициите на "Къща на гнева"
 
 
В спектакъла участват седем жени, един мъж и едно дете - Донка Аврамова, Жана Рашева, Лилияна Шомова, Николина Янчева, Ивет Радулова, Филипа Балдева, Яна Кузова, Алесия Балдева (дете), Георги Златарев.

 
 
 
"Срещу течението на Хъдсън"
Също на 14-ти февруари (събота) от 19.00 ч. в Театър „Сфумато“ е премиерата на „Срещу течението на Хъдсън“ (по текстове на Дж. Д. Селинджър и Тенеси Уилямс)  -  проект, селектиран от Малък сезон 2014, копродукция с НАТФИЗ, с режисьори Борис Кръстев и Боян Крачолов и художествен ръководител Иван Добчев.
Участват Биляна Георгиева, Петър Дочев, Деян Георгиев, Ивайло Ангелов, Иван Николов, Тодор Дончев, Димитър Крумов, Каталин Старейшинска

"Възхвала на колебанието"
На 15-ти февруари (неделя) от 19.00 ч. в Театър „Сфумато“ гостува Сливенския театър с постановката на Маргарита Младенова „Възхвала на колебанието“ от Георги Господинов. Спектакълът за втори път гостува в София и е любопитен с това, че темата в него е близка до тази на сфуматовската премиера на Маргарита Младенова „Самолетът закъснява“, а именно за участта на българина от времето на прехода.
Участват Таня Йоргова, Деница Даринова, Десислава Касабова, Ивайло Гандев, Димитър Костадинов, Добромир Цветков и Михаил Илийков.
Ето какво е написала режисьорката:
„Възхвала на колебанието“ е представление за участта на българина от времето на прехода. За живия човек, който вече 25 години се съпротивлява на превръщането му в „електорална единица“; пази в паметта си трепетите, мечтите, мислите и вълненията на своето лично битие, които очертават човешкото му пространство, достойнството му на „свят в света“.
Вдъхновени от ранната поезия и късната проза на Георги Господинов, заредени от вечните  „парчета“ на „Бийтълс“, шестима млади актьори в творчески сговор и доверие към зрителя водят своята артистична битка срещу о-без-човечаването на живота. Време е за такава истина от сцената!“

На 26 февруари (четвъртък) от 19.00 ч. в „Театър София“ – голяма сцена е премиерата на „Олд Сейбрук и последният страстен любовник“ по текстове на Уди Алън (Олд Сейбрук) и Нийл Саймън (Последният страстен любовник). Режисьор е Николай Поляков, художник – Юлияна Войкова-Найман.Участват Николай Димитров, Милена Живкова, Силвия Петкова, Пламен Манасиев, Мартин Гяуров, Симона Халачева, Николай Антонов, Юлиян Рачков, Лора Мутишева, Йоанна Темелкова и Лилия Маравиля.

На 28 февруари (събота)в „Театър 199“ от 19.30 ч. предстои премиерата на „Фантомна болка“ от Елена Алексиева с режисьор Възкресия Вихърова. Като преподавател, основател и ръководител на „Театъра на голия охлюв“ към НБУ режисьорката Възкресия Вихърова в последните години се ограничи в рамките на създадения от нея театър и всяка нейна премиера, която е извън Университета е очаквана с нетърпение. В проекта участват Стоян Алексиев, Йорданка Стефанова, Михаил Милчев, Петя Силянова и Николай Марков.

В началото на март Народен театър „Иван Вазов“ кани на премиерата на Маргарита Младенова „Процесът против богомилите“ от Стефан Цанев.

В средата на март месец се очаква и премиерата на режисьора Иван Добчев в Театър „Сфумато“ на спектакъла „Книга за изгаряне“ от Георги Тенев. Проектът е част от програмата „Терминал 2“, който започна със спектакъла на Маргарита Младенова „Самолетът закъснява“. Сценографи на „Книга за изгаряне“ са Иван Добчев, Наталия Добрева и Ивана Ненчева. Музиката е на Христо Намлиев. Участват Георги Стайков, Цветан Алексиев, Кънчо Кънев, Цветан Даскалов, Александра Василева, Васил Ряхов, Дани Рашев, Силвия Станоева, Лилия Гелева и Георги Сиркатов.

вторник, 27 януари 2015 г.

"ЧЕРВЕНАТА ПЛАНЕТА" - АПОКАЛИПТИЧНА ПАРОДИЯ ИЛИ УПРАЖНЕНИЕ ПО СТИЛ НА МЛАДИЯ АВАНГАРДИСТ-БАНАЛИСТ


 Има спектакли у нас, които сякаш са създадени с ясната цел да не бъдат харесвани от публиката.  Не само, те даже кокетират с това си намерение, като подлагат своите зрители на амбициозни провокации, най-вече от естетически и физически порядък. Нима не е екстравагантно да подчиниш една тема, каквато и да е тя, на това да бъде сдъвкана и изплюта от почти двучасовите речитативи, физически спазми, крясъци, плюнки, мятане, щипане, виене, актьорско оцеляване на ръба на изтощението, всичко това изхвърлено между четири олюпени стени, два прожектора и пулсиращи светлини. Защото нали театърът, разграничаващ се от масовия, държал, казват,  да поставя високи изисквания към своята публика като предизвиква не само нейната издръжливост, но и като й поставя капани, в които тя да пропада – интелектуални капани. Нима, обаче, не е притеснително за всеки зрител, ако пропада неуспешно непрекъснато. Но не бива да се плашим за интелектуалното си самочувствие, защото през последните години в тези си опити експерименталният театър у нас си създаде трайни навици, даже банални в упорството да оставя в недоумения своята публика по един и същи начин. А това, разбира се, ни дава преднина и все по-трудно бихме капитулирали пред натиска на "експеримента".
Всичко това би било разбираемо и симпатично в неподправената си инфантилност, ако извървяваше своето най-важно предназначение – чрез търсения шок, ужас и раздразнение да пречисти действителността. Нали ужким изкуството с това се занимаваше – немасовото, онова, което има претенцията, че чопли ума и възприятията ни, разтревожени от и за света, който обитаваме.
Всъщност „Червената планета“ от Георги Тенев, с режисьор Ани Васева на сцената на „Сфумато“ може без свян да се превърне в наръчник на младия български авангдист-баналист. Има си всички необходими атрибути. От тези да притисне публиката си в клаустрофобично пространство, като разгръща неврозите си на метър от нея, до тези да въздейства върху сетивата й чрез предозиране на визуални и шумови ефекти, които могат да разсипят и най-устойчивия вестибуларен апарат. Разбира се целта на „дразненията“ е да освободи асоциативното ни мислене от капана на причинно-следствените навици, така се твърди.  Нали постмодернизмът не спря да ни натрапва, че историята е мъртва, а историчното мислене сме го оставили в миналото, за по-лесно и нежелано. Защото живеем, според него, само в настоящето и можем единствено да възпроизвеждаме безкритично вече установените идеи, да се удоволстваме даже от повторенията. А също така твърди, че сетивата са тези, чрез които бихме достигнали до хоризонта на своето автентично познание, а не рациото, замърсено от знанието – един авангарден трик, който хитроумно беше засмукан от поп-културата – дете на постмодернизма.

Всичко това, разбира се, беше много актуално, но преди 10 години, преди кризата, когато беше етично да твърдиш, че изкуството е само игра на знаци и нищо повече. Днес това се е превърнало в банално възпроизвеждане на преживян опит. Постмодернизмът е мъртъв. Затова всяко негово възпроизвеждане е упражнение по стил, имитация на мъртъв стил – стилът на младия вечен български авангардист-постмодернист, здраво вкопчен в това да скандализира с баналности, лишени от критичност, които все по-истерично биват хвърляни в лицата на иначе малобройната си, но издръжлива публика. Но нали можем и да сме участници в преднамерена игра-лабиринт със скрити послания, закодирани в текст и в режисура, всичко това предназначено да бъде разгадано от малцина. Кой, кой няма да пожелае, макар и загубен в лабиринта, да не бъде припознат като специален, като част от тази малобройна, но сплотена група от правилно разчитащи „знаците“.
И така, в този наръчник на младия български авангардист-баналист има едно първо правило - всеки сюжет, който може да бъде възпроизведен от зрителя, е презрян. Неуместно е да се споменава вече за фабула, персонаж, действие и конфликт - все ограничители на волното въображение на експериментатора, петимен за езикови игри, дискурсивни практики, полифоничност, речеви платформи и прочие номера. При все, че колкото и неузнаваем на сцената да е текстът на Георги Тенев пак можем да възпроизведем история от него. Но пиесата е едно, а сценичният разказ – друго. Защото всеки логичен сценичен разказ, според младия български авангардист-баналист, е предателство към високия вкус, а и нали сме отегчени до смърт от психологическия театър вече 25 години. Словото е дискридитирано още от Арто, а на негово място идват поток от нелинеарни поредици от думи, т.нар. „облаци от лингвистични комбинации“, които най-общо казано „оплакват загубата на смисъл“ чрез дискурсивни игри. Уморих ли ви? Всичко това, за да го разберете по-лесно, просто вземете който и да било текст и според правилата на младия български авангардист-баналист, той винаги може да бъде изговорен, изкрещян, накъсан, изгрухтян, ако щете и изпикан от актьора. Защото до зрителя не бива да достига никакъв рационален смисъл, а чрез асоциации и възбуда на сетивата да достигне до онова автентично преживяване, в което да се слее с абсолюта на познанието. Всичко това иска да прилича на ритуален транс, по примера на театралната редица Арто, Гротовски, Барба, но надали. Защото автентичността не се постига чрез игра с клишета, защото ако беше така, то постмодернизмът щеше да е религия вече. Не бива да забравяме обаче, че целта на това преживяване може да е и да предизвиква отвращение, което най-честно атакува традиционните представи за колективен опит, каквото е театъра. Нали авангардът е радикален, поне беше преди 100 години.
И все пак Георги Тенев си е намислил разказа, колкото и да е недопустимо по правилата на Ани Васева. Той ни е въвлякъл в апокалиптичен научно-фантастичен сюжет, взаимстван от Станислав Лем, Айзък Азимов и Дъглас Адамс – поне така му се е искало в търсенето на общи разпознаваеми за поколението знаци. Защото всичко междугалактическо започва от смъртта на Синята планета (Земя) и пътешествието на един капитан на полет, пилот и робот към Червената планета. Двете човешки същества (Леонид Йовчев и Галя Костадинова) се сблъскват с необичайни космически явления, както и с действията и бездействията на един робот (Деница Даринова), който се подчинява, знаете, на четирите закона на роботиката. Всичко това довежда до тяхната смърт и преобразуване в друго същество между човек и робот, да предположим, защото се сливат. Защото всичко това може да е така, а може и да не е така – нали имаме иронична игра с текст и представяне от страна на Ани Васева. А и няма нужда да бъде приемано като научно-фантастичен театър, защото тази космическа драма може да бъде разбрана и като апокалиптична картина, но и като пародия на маниакалните усилия на режисьора-демиург (Юлияна Сайска), който заснеме най-после последния 13-ти епизод от „Звездни войни“ с осемхилядна масовка. Сценичният разказ на Ани Васева е организиран в рамките на събитията върху тази киноплощадка, върху която деспотичната фигура на режисьора, пародирана до екстатичен хрип, подсказва, че всичко земно и човешко може да е плод на самозабравил се Бог-демиург, игра на умопомрачен садист кинематографист. До тук всичко е наред и Георги Тенев е напипал, че е време за антиутопии. Нима представите за апокалипсис не възпроизвеждат в най-чист вид страховете на човека, а именно неговия край. А като най-ценен негов продукт е човешката цивилизация, която за Георги Тенев се е отказала от еволюцията и се подчинява на хаоса, на брътвежа и полудата на последните оцелели хора. Но и това е неизменно правило на постмодерниста-концептуалист – да замени „големите разкази“ с гигантски апокалиптични притчи за идващия край на света. Нали помните – отказахме сме от историчност, няма минало и бъдеще, а вечно кошмарно повтарящо се настояще, което трябва да възпроизведе краткотрайно усещане за протичащо време – все по-стеснено, все по-задущаващо. И ако Човекът преди се страхуваше от смъртта на Бог, то днес вече се говори за края на историята, където сме обречени на собствения си хаос и упадък. Нима не е съвсем на място този разказ, ще попитате? На място е, но не това видях. Защото как се превръща всичко това в театър?
Антиутопията има една много важна цел – да предизвика у човека страх от бъдещето и отвращение от действията или бездействията му. Как обаче Ани Васева го разбира това - на първо място чрез смаляване на ужаса от действителността, ядрото на всяка антиутопия, чрез неговото иронизиране - стар постмодерен трик, който идва да омаловажи всяка възможна критичност. Втори път – съвсем буквално – като връхлита публиката до изнемога със сцени на безсмислен крясък, после писък, после грохот, вой, даже източноправославно песнопение в безпомощното търсене на все по-странни, според актьорите, звуци, които да представят един лишен от разум свят. Всичко това под пулсиращите лъчи на led прожектора, все пак по нещо трябва да напомня, че сме в sci-fi жанра, в космоса, придружени от стържещите тайнствени космически звуци, макар в космоса да е тихо, но нали така сме свикнали – от филмите. На фона на опитите за хай-тек среда актьорите се противопоставят на нея чрез плезене, пулене, точене на лиги по пода, пълзене, кривене, в което може би трябваше да се открие безсмислието на изчезващия разумен свят. На финала животът е продължен от хаотично движение на разноцветни същества, молекули или просто хибриди между робот и човек, които се блъскат един в друг. Трима от актьорите вече са в цветни плетени скафандри – всичко е като пародия плетена на една кука. Съвсем накрая пеят италианска естрада, универсално хореографирана като Ален Мак и диско – за майтап, придружени от демонично-истеричния режисьор. Изобщо всичко, всичко е наблъскано за всеки случай – нали хем е апокалиптично по Георги Тенев, хем е инфантилно пародирано от Ани Васева, която усърдно е натикала всички възможни шейсетарски клишета за непоносим авангард, който непременно трябва да подложи на изпитание своята публика, за да бъде признат за висок и постигнал целта си.
Обаче съм сигурна в едно – най-учуден от резултата е самият автор Георги Тенев, който, убедена съм, в началото е бил най-слисан от всички нас. Защото той, каквито и претенции, и опит в театралната графомания да има, все пак му се иска да е разбран и припознат като умозрителен. В никакъв случай като инфантил.
Но, ще се повторя, има утеха за младия български авангардист-баналист, кокетиращ с желанието да не бъде харесван – винаги ще се намери малка сплотена ядка, която да намира за очарователно всички тези вторични преживявания и да ръкопляска на тях. Блазе им!


На 5-ти февруари предстои премиерата на „Тъмната стая“  Сфумато (с участието на Явор Бахаров, Весела Бабинова и Деница Даринова) – автор и режисьор е Георги Тенев, който миналата година постави друга негова пиеса „Злият принц“ в Народен театър. Очаква се да излезе и втора част от проекта Терминал 2 в Сфумато на режисьора Иван Добчев, в който съ-автор е Георги Тенев.
 

понеделник, 8 септември 2014 г.

ИГРА С ПУБЛИКАТА - КАКВО ПРЕДСТОИ ПРЕЗ ТЕАТРАЛНИЯ СЕЗОН 2014/15



"Але  хоп" на студио за документален театър Вокс Попули е с премиера на 14 октомври в "Червената къща", темата е животът на цирковия артист. Снимката е на Театър "Ориент".

Текстът в съкратен вид е публикуван на страницата CapitalLight. В него можете да проследите 31 заглавия, които предстоят да излязат на софийските сцени през следващите няколко месеца.
Изкушението да открием някакви трайни тенденции в избора на театралните директори на заглавия и режисьори за предстоящия сезон е голямо, но напълно излишно. Често програмите на театрите са изградени върху един общ инертен режим, подчинен на съвсем проста формула и представа, как „драгият зрител“ да бъде привлечен в театъра. И ако разгледаме предстоящите заглавия и участниците в новия сезон можем лесно да се досетим, че управляващите театрите мислят, че ние – публиката тази година не искаме да гледаме класически произведения и концептуални интерпретации върху тях, не искаме някакви популярни заглавия да ни примамват. Публиката, според директорите на театри, по-скоро предпочита да види любимите си актьори по сцените на театрите, даже на фона на напълно непознати заглавия, по-леки жанрове и не кой знае колко неочаквани текстове.

На комедии и популярни актьори залагат изцяло в Сатиричен театър този сезон. Съвсем праволинейно за представите им за тяхната традиционна публика са избрали комедии на ситуациите, в които винаги имаме измамен съпруг или твърде ревнива съпруга, от което следват комични перипетии. Първа премиера в началото на октомври е „Bella Donna“ от Щефан Фьогел с режисьори Бирослав Петранов и Щефан Флеминг. В главната роля е Нона Йотова като фатална красавица и майстор готвач, която има нетрадиционен подход при „освобождаването“ от нежелани любовници. Веселин Ранков е звездата на следващата премиера „Тенор под наем“ с режисьор Венцислав Асенов. Тук пък участват известен италиански тенор и неговата ревнива съпруга (Ана Вълчанова). Ернестина Шинова и Албена Павлова са примамките в следващото заглавие на театъра „Не всеки крадец е мошеник“ от Дарио Фо, където влизат в ролите на палави съпруги, но пък и много ревнини, от което вероятно следват съответните комични ситуации.
сн. "Малък градски театър" - "Човекоядката"
В Малък Градски Театър залагат на името на Христо Мутафчиев, който ще излезе на сцена в средата на октомври в премиерното заглавие „Човекоядката“ от Иван Радоев. Режисьорът Бина Харалампиева е предвидила и друга изненада – в ролята на Човекоядката е тъмнокожата певица, станала популярна от риалити шоу, Прея Осасай. В спектакъла участват и , Филип Аврамов, Петър Калчев, Емил Котев, Евгени Будинов, Христо Пъдев, Ирини Жамбонас, Василена Атанасова, Албена Михова, Светлана Янчева, Илка Зафирова. Директорът на Младежки театър, актьорът Владимир Люцканов, пък ще режисира следващата премиера в театъра Зад канала „Чиста къща“  от Сара Рул (2004). Тази пиеса е един от финалистите за Пулицер през 2005, а Сара Рул (родена 1974 г.) се води за една от най-успешните съвременни амеркански драматурзи. В тази привидна комедия участват Пенко Господинов и Ирини Жамбонас, които са успешно докторско семейство, Светлана Янчева – педантичната сестра на докторката, Весела Бабинова в ролята на бразилска прислужница и Мария Каварджикова – любовница на доктора, по-възрастна от него и болна от рак.

В Младежки театър актьорът Ивайло Христов поставя за втори път американската авторка Дейвид Линдзи-Абър. Миналият сезон той за първи път постави у нас неговата „Заешка дупка“ в Театър 199, наградена с Пулицер, а тази година залага на пиесата „Криви огледала“ (превод Златна Костова). Премиерата се очаква на 24 септември, като участват актьорите Койна Русева, Станка Калчева, Малин Кръстев, Герасим Георгиев – Геро, Стефан Мавродиев, Николай Луканов и Юлиян Петров. За детската публика са поканили режисьорката Веселка Кунчева и сценографа Мариета Голомехова, които работят върху създаването на мюзикъл върху книгата на Микаел Енде – „МОМО“ – сценичната версия е на Ина Божидарова и Веселка Кунчева. Ето какво са написали от екипа на театъра за предстоящия мюзикъл: „Един много силен, актуален и поучителен текст, както за децата, така и за техните родители, който ни напомня колко относителна категория е времето, измервано от часовници и календари и колко по-важно и смислено е времето на сърцето, времето, прекарано  в мечтание и с приятели.“
По повод 70-годишния юбилей на театъра ще се поставят две емблематични за театъра заглавия - „Кухнята“ от Уескър, някога режисирано от Николай Люцканов, а днес от сина му и директор на театъра - Владимир Люцканов. Предвидено е в афиша да влезе и „Еквус“ от Питър Шафър, но все още се водят преговори за режисьор. На камерната сцена на театъра е поканен режисьорът Марий Росен, който подготвя спектакъл по текстове на Чехов, Кафка и Хесе.

По повод честванията двама актьори на трупата ще режисират свои спектакли. Малин Кръстев поставя авторският си текст „Семеен албум“, а Стефан Мавродиев отново залага на Чехов, като е избрал този път „Иванов“. Амбициозен е проекта и на младия актьор и режисьор Васил Дуев („Самотни персонажи“) с вариант на „Пилето“ (Уилям Уортън). Не по-малко предизвикателно звучи и предложението на завършващата режисура Анастасия Събева върху „Опасни връзки“ на Лакло.




"Женска управия"

За седми път се провежда и обърнатият изцяло към творческите прояви на младите фестивал „Панаир на младите“. От 29 септември до 5 октомври под мотото „ТрансФормс“ в рамките на фестивала ще видим три премиери и селекционираните спектакли на абсолвентката Анастасия Събева „Женска управия“ по Аристофан, „Буре барут“ ( по текстове на Деян Дуковски) с режисьор Анна Батева, „Опакометаморфози“ от Валери Петров, режисьори Стилиян Петров и Албена Георгиева, „Какво да се прави“ по Кандид (Волтер), режисьор Теди Москов, с участието на студенти от НБУ.
На първи септември в Театъра на Армията започват репетициите на „В полите на Витоша“ от Пейо Яворов с режисьор Красимир Спасов, в тандем със сценографката Нина Пашова. В главните роли на Христофоров и Мила са Веселин Анчев и Радина Кърджилова (участват и Иван Радове, Тигран Торосян, Явор Бахаров, Мирослав Косев, Стефка Янорова, Йоана Буковска) – вече проверена успешна театрална двойка от „Декамерон“ на Диана Добрева, която пък тази година ще заложи на Мрожек и неговите „Емигранти“. Очаква се режисьорът Нилокай Ламбрев-Михайловски да постави класиката на Островски „Лес“ до края на годината. Сценограф на спектакъла е Марина Райчинова.

Това са сигурните заглавия в театъра до края на годината, а в началото на 2015 ще се заложи на режисьора Асен Шопов и неговата версия върху романа на Антон Дончев „Време разделно“.


"Антигона", сн. Симона Варсано
На 23-ти септември излиза премиерата и на Театър „София“, за която бяха проведени кастинги за главната роля на Антигона, по едноименната пиеса на Жан Ануи (превод Христо Мицков), и бе избрана студентката от НАТФИЗ Каталин Старейшинска. Сценограф на спектакъла е Станислав Памукчиев, костюми – Петя Боюкова, музика – Христо Намлиев. Участват Дария Симеонов, Невена Калудова, Силвия Петкова, Асен Мутафчиев, Ириней Константинов, Йорданка Любенова, Николай Върбанов, Росен Белов, Николай Димитров, Иван Спасов. Режисьор е Иван Добчев, който преди време се отказа да поставя Брехт там, но пък именно в текста на Ануи открива, че е „за истинските, сакрални основания на протестиращия човек, човекът, който казва „НЕ“ на разбиращото се от самосебе си „ДА“ и го отстоява с цената на живота си. Мисля, казва Иван Добчев, че го дължим на младите, склонни към протестиране българи."
Анотация: "Светът на политиците /царе, крале, императори, фюрери, президенти, генералисимуси и прости министър-председатели/ от времената на Софокъл та до днес, винаги се е сблъсквал с “нездравословната” етична анормалност на персонажи като Антигона. Те, Антигоните винаги противопоставят собственият си морал на каузата на “държавните мъже”, отказват да се подчинят на “здравословните” правила и закони на силните на деня и в крайна сметка заплащат нарушението с живота си. От античността до днес ние, зрителите на тези трагедии, все стигаме до очистителния катарзис, посипваме главите си с пепел, взимаме си съответните поуки от историята и така... до следващата инатлива Антигона, която не иска да се вразуми и да приеме нашата желязна държавническа логика.
Тук е необходимо да направим една уговорка, поради възможността да сбъркаме жеста на Антигона със жестикулациите на многобройните й имитатори - изпаднали, загубили всякакви основания хора, аутсайдери, “нямащи нищо какво да губят, освен оковите си”, пролетарии от всички страни, прошлеци и неудачници.
Антигона прави своя жест пряко кръвната връзка с вуйчо си царя, пряко годежа си с Хемон /син на царя/, пряко статута си на дъщерята на спасителя на държавата Едип. Антигона има какво да губи - и това прави жеста на неподчинение подчинен на нещо по-високо от егоцентричния напън да се самодокажеш и да манифестираш бунтарски характер.
Нашият спектакъл е за истинските, сакрални основания на протестиращия човек, човекът, който казва “НЕ” на разбиращото се от само себе си “ДА” и го отстоява с цената на живота си. Мисля, че го дължим на младите, склонни към протестиране, българи." Иван Добчев

Единствен Театър „Сфумато“ води своя последователна политика и тази година залага на авторски документален проект под общата тема „Терминал 2“, в който режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев, в два отделни спектакъла, очевидно ще поставят актуални обществении проблеми чрез средствата на театъра. На 17 октомври е и премиерата на първата част под режисурата на Маргарита Младенова „Departures. Самолетът закъснява“. Спектакълът е конструиран върху документални текстове и поезията на Борис Христов. Изборът на 12-те актьори на спектакъла е в следствие на проведено ателие, в което взеха участие над 70 човека. Втората част, с режисьор Иван Добчев, се очаква да излезе към края на декември със заглавие Arrivals“. Сценарият е на Георги Тенев и Иван Добчев. И на двата спектакъла сценограф е Никола Тороманов (Фичо).
"Възстановки"
Но преди основната програма на Сфумато още на 20 септември от 21 часа пред театралната сграда ще се състои премиерата на „Възстановки“ по романа на Милен Русков „Възвишение“, което съдържа четири отделни фрагмента, създадени от четирима различни режисьори. Спектакълът беше показан в рамките на „Малък сезон“ лятото. Режисьорите са Димитър Сарджев, Борис Кръстев, Боян Крачолов и Григор Антонов. В четирите фрагменти ще видим актьори като Леонид Йовчев, Тодор Беров, Станислав Кертиков, Петър Дочев, Деян Георгиев, Сотир Мелев, Пламен Димитров.
"Филоктет"
На 10 септември е и премиерата на „Предградие“ с режисьор Димитър Еленов и хореограф Дони Златкова, за което ни предупреждават, че не е подходящо за деца под 12 години. Финансирано е от фондация „Америка за България“. На 12 и 25 септември е и премиерата на „Филоктет“ от Хайнер Мюлер (превод Иван Станев), с режисьор Весела Василева, участват – Явор Борисов, Никола Мутафов и Иван Колев.

На 3-ти октомври в зала „Ъндърграунд“ е премиерата на международната продукция „Пепеляшка ООД“ (България/Германия) с автори Гергана Димитрова, Здрава Каменова и Анете Даубнер. Ще се играе само пет пъти и след това спектакъла заминава за Щутгарт. Преди 2 години Гергана Димитрова и Здрава Каменова създадоха „Праехидно“ - най-успешната продукция сред т.нар независими театрали от Асоциация за свободен театър. По покана на асоциацията тази година ще се проведе в София среща на най-голямата мрежа за изкуства IETM между 16 и 19 октомври, което от изключително значение за развитие на извънинституционални театрални сцени.
Под знака на 25 годишния юбилей на театъра излиза продължение на книгата, проследяваща всички премиери и събития, свързани с историята на театъра „Сфумато 2009 – 2014“. Януари месец ще се проведе и дискусия на тема „За какво ни е Сфумато днес?“. Същият месец започва Неделно театрално училище с екип актьорите Иван Бърнев, Мирослава Гоговска и Маргита Гошева.
Радостна за театъра е и новината, че идейният проект„Пристройката“, за разширяване на сградата към улицата откъм гърба на театъра,  е завършен и има виза за проектиране, което позволи да се кандидатства за финансиране от европейските фондове по програма „Региони в растеж 2014 – 2020“. 

"Жана"
Първата премиера за сезона е в Народен театър, който на 11-ти септември представя „Жана“ от Ярослава Пулинович, с режисьор Явор Гърдев и сценограф Татяна Димова. В този съвсем нов руски текст се предлагат любовни триъгълници, обрати и неочаквани развръзки, в които е пришит и някакъв социален разрез на съвременното общество. Участват Светлана Янчева, Владо Пенев, Мартин Димитров, Елена Телбис и други. Месец по-късно излиза и премиерата на режисьора Теди Москов „Каквато ме искаш“ от Луиджи Пирандело, със сценограф Чавдар Гюзелев. В спектакъла участват Снежина Петрова, Жорета Николова, Вяра Табакова, Цветан Алексиев, Стоян Алексиев, Марин Янев, Елена Телбис, Илияна Коджабашева, Любен Петкашев, Сава Драгунчев и Никола Додов. Спектакълът ще е на голяма сцена, като публиката ще е качена на сцената, което не влиза в „запазената марка“ на Теди Москов. В началото на ноември пък Стоян Радев ще постави „Солунските атентатори“ от Георги Данаилов със сценограф Венко Шурелов, а в главната роля е Руси Чанев. Участват също Леонид Йовчев, Павлин Петрунов, Валери Йорданов, Юлиян Вергов, Владо Карамазов, Христо Петков, Кирил Кавадарков, Теди Духовникова, Мария Каварджикова, Ани Пападополу, Мила Люцканова, Петко Венелинов, Благовест Благоев. Любопитно е от дистанцията на времето и по-различната политическа среда да видим как днес може да се интерпретира този текст, написан през 1983 г., касаещ събитията от началото на ХХ в. и серията атентани, които български ученици от солунската гимназия организират, за да привлекат вниманието на европейските държави към каузата за освобождаването на българите в Македония.

В най-малкия Театър 199 първата премиера е на режисьора Асен Шопов с „Брудершафт“ от Анатолий Крим, като отново се залага на сигурно актьорско име. В спектакъла, предвиден да излезе на 30 септември, участват Васил Михайлов и Стефка Янорова. Всичко изброено до тук ще се осъществи в зависимост от финансовата стабилност на театрите, която липсва в момента, по думите на работещите в тях.
Ана Вълчанова във "Влиянието на гама лъчите
върху лунните невени"
В страни от държавните театрални мастодонти, малко под бул. Дондуков, на ъгъла на ул. Будапеща и ул. Цар Симеон, в един бивш магазин е премиерата на режисьора Марий Росен „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел. За 1 час и 40 минути на една ръка разстояние можете да гледате актьорите Ана Вълчанова, Ива Вълкова, Петя Денева, Нели Монеджикова, Искрен Петков, София Бобчева (глас). Оставащите дати са 10, 11, 12, 14 септември от 19 часа. През октомври ще се състои още една премиера на спектакъла.

На 14 октомври от 19 и 30 часа в Червената къща е премиерата на студиото за документален театър на Неда Соколовска VOX POPULI със следващият проект посветен на цирка „Але хоп“ . За целите на проекта актьорите на документалния театър Филип Трифонов, Линда Русева, Тони Карабашев, Никола Бозаджиев и др. в началото на лятото придружават цирк „Ориент“ по неговия номадски път от град на град и чрез техниките на вербатим театъра – интервюта и наблюдения - създават своята документална картина за живота на цирковите артисти.

Този сезон сякаш още със заявката си се разминава с голямото театрално събитие. И заглавията, и режисьорите, и участващите актьори в представленията от афишите на държавните театри не се очаква да ни изненадат изключително, а по-скоро гравитират в зоната на „добре познатото“. Сезонът се очаква да бъде премерен, неизключителен, средностатистически и в повечето случаи пасивен в желанието си да бъде някакъв културен или духовен водач. Но в състояние на вечна криза българският театър сякаш изпадна във вечен сън.

 

понеделник, 1 септември 2014 г.

"БИЗНЕС - ВОМЪН" - "ЖАНА" С РЕЖИСЬОР ЯВОР ГЪРДЕВ ПОСТАВЯ НАЧАЛО НА ТЕАТРАЛНИЯ СЕЗОН

Явор Гърдев

Новият театрален сезон започва с премиера на режисьора Явор Гърдев на камерната сцена на Народния театър още на 11, 12, 13 септември. След класическия текст на Шекспир "Хамлет" този път режисьорът предлага съвсем нов и непознат за нашата сцена руски текст. "Жана" е пиеса, създадена в последните няколко години от вече добилата популярност авторка Ярослава Пулинович (за пръв път неин текст беше поставен на българска сцена тази година - "Мечтата на Наташа", реж. Ованес Торосян, заедно с театър "Реплика" в Червената къща).

текстът е публикуван на страницата на Capital Light


Родена в Омск, едва на 27 години, ученичка на Николай Коляда, тя вече е горд автор на над 20 пиеси – всички те известни с достъпните си, съвременни сюжети, в които актуалните типажи от градския живот разгръщат своите поучителни истории. Поставяна в над 40 руски театъра и множество чужди сцени, Пулинович е от онова поколение "нови" руски драматурзи, които се радват на почти фантастична метаморфоза – от стеснителна провинциална девойка до драматург с международна кариера. Изобщо тази приказна реализация някак широко се разпространи между т.нар нови драматурзи в Русия.

Общото между повечето такива млади автори е желанието им да ни разкажат за заобикалящата ги/ни среда по един достъпен, но и пикантен начин. Как? Като използват уличен език, сюжети, близки до мелодрамата, но оцветени от все още нестандартни за руските театри персонажи – аутсайдери, наркомани, проститутки и прочие колорити. Често в тези "нови" текстове присъства една неизбежна характеристика, която се представя като критично коментираща света около нас – изобилие на сцени с разврат, вулгарност и подобни примамващи атрибути.

Нали, ако представяш света като грозен и отчайващ, в никакъв случай не можеш да бъдеш припознат като булеварден, дребнобуржоазен автор, а тутакси ти се приписва един ореол на творец, който не се страхува да покаже истината. Всичко това би било прекрасно, ако не беше толкова изтъркан похват в изкуството през последните сто години. Каква удобна формула – хем истината и критичността ни се представят за възможни, хем авторите са доволни поради почти фантастичния си успех и реализация. Нещо като Уелбековото описание на Деймиън Хърст – "художник бунтар, макар и богат."

И така, "Жана" е разказ за 50-годишна жена, бизнес-вомън (така е на руски, по пиеса), която живее в къща с три стаи на първия етаж и пет на горния, с картини в тон със завесите, а хладилникът й е пълен с всичко (така е по ремарка). Тя обича да слуша Алла Пугачова, има млад любовник, той пък я напуска заради бременна 19-годишна приятелка, но след пет многозначителни сцени, в които Жанна е представена като студена, хищна богаташка, която се отдава на разгул и се развлича с момчета на повикване, младият й бивш любовник идва с молба при нея – да му помогне финансово, защото приятелката му ражда, а той даже за такси няма пари.

След известни колебания, а и нали вече е преживяла доза катарзис в предходна сцена, където ругае баща си на гроба му (там се разбира, че той я е изоставил, защото е алкохолик, докато майка й е била болна от рак – ето ти и причини в детството, точно като при Зола и средностатистическия фройдизъм, за нездравото й поведение), съответно тя приема да помогне. Следва чудо, обрат или пък развръзка, както искате го наричайте. Злодейката богаташка, която не обича да ходи дори на театър (тук минусите в нейната характеристика просто драматично натежават), взима бебето на ръце, защото родилката е с висока температура, и изведнъж напълно се променя.


Приема всички в богатския си дом и така завършва тази многозначителна драма в 35 страници. Има ли поука? Има – така пише и в руската преса, в която инфантилните коментари към пиесата сякаш добавят доразсипващи щрихи към този сюжет – "парите не са всичко в този живот", "богатите също плачат", "любовта ще спаси света" и прочие поучения. Какво ли би си помислил човек, ако прочете и някои от следните заглавия в руската преса: "Тя не е като всички лели", "Жена, вземи се в ръце..." Трагедията на една бизнес лейди", "Женска воля" и прочие остроумия. Критиците с повече търговски нюх предлагат тази пиеса да се развие като сериал, защото Жанна приемала всички на финала в дома си, но пък можело да си присвои детето им – ето го сюжета за още един малък разказ.

Разбира се, не се опитвам просто иронично да преразказвам пиесата, защото всеки текст съдържа и собствената си пародия, както и възможност за многобройни прочити, в зависимост от подбудите на читателя-автор. В този булеварден, в традициите на "добре написаната пиеса" текст, притежаващ дълбочината на "сапунка", режисьорът Явор Гърдев вероятно е открил нещо оригинално, ценно. А и като се има предвид звездния актьорски състав в спектакъла, предполагам ще сме свидетели на едно от доказаните умения на режисьора – среден по качество текст изневиделица да засияе с нова, по-вълнуваща светлина изпод ръцете му. А и знаем, че Явор Гърдев е режисьор, който притежава онова умение да се отстранява иронично и критично от всеки текст. Особено мнителен е към мелодрамата и сантименталността, белези, характерни за кича, който най-добре вирее в сапунката.

Всъщност желанието за нови текстове е естествено, особено за режисьор от ранга на Явор Гърдев. Липсата на подходящи български текстове, които чрез съвременни драматургични средства да описват актуалността, водят до издирването на чуждестранни такива. В повечето случаи се попада на средни по качество пиеси, в които сякаш се открива някакво световно театрално заболяване - експериментите в сценичните форми изпревариха твърде много театралното слово, което като с патерица се опитва да догони настоящето.

И въпреки желанието ми да вярвам, че режисьорът е намерил някакви възможни дълбочини, ирония даже към самия текст, откривам, че звездният кастинг е съвсем буквален, разпределен без много въображение. Жана, 50-годишната добре изглеждаща "бизнес-кучка", се играе от Светлана Янчева – актриса, която съм сигурна, че ще придаде и други възможни прочити на този иначе съвсем шаблонен персонаж. Владо Пенев е 55-годишен приятел на Жанна, също така богат, но вместо да ухажва вече разочарованата от живота Жанна, непрекъснато й навира истории за децата си. А Жанна е бездетна, нали е завършен злодей. В сцените на разгул нахлуват 38-годишна кариеристка, служителка на Жана – пияна и готова на всичко в името на кариерата – Биляна Петринска, и 27-годишната й колежка, която също присъства на купона с момчета на повикване, но все пак има колебания, защото е омъжена - София Бобчева –  също се напива, танцува по бельо и прочие пикантности. Бременната девойка е Елена Телбис, която по природа има невинно, детско излъчване. Самата Гергана Кофраджиева ще е онази странна старица, която ще разговаря с Жанна на гроба на баща й – нали и в приказките задължително има един мъдрец да ни ориентира кое е добро и зло.

Зная, че не е хубаво да се издава сюжет, който ще е чисто нов за местната публика. Но не спирам да се чудя защо му е на Явор Гърдев да поставя булевардна пиеса, с досаден език, лишен от каквото и да било литературно богатство. Изобщо не коментирам дълбочината на персонажите, сякаш взети от комикс за пораснали деца.

По всяка вероятност обаче на сцената ще е забавно. Веднага си представям хленчещия персонаж на Владо Пенев, властната Светлана Янчева, мухльото Мартин Димитров, развратната Биляна Петринска, вечно въвлечената в гадости София Бобчева – все типажи от градския живот, но толкова познати, че изпразнени от театрален сок.

линк към блога на Ярослава Пулинович:
http://yaroslavapulino.ucoz.ru/







[1] За първи път текст на Ярослава Пулинович се  постави на българска сцена тази година. „Мечтата на Наташа“ – режисьор Ованес Торосян, заедно с Театър Реплика, на сцената на „Червената къща“.

 

петък, 23 май 2014 г.

КРИТИЦИТЕ ЛИ СА ВИНОВНИТЕ В ТЕАТЪРА - ИЗ "ПРАЗНОТО ПРОСТРАНСТВО" НА ПИТЪР БРУК



Кой е виновен, когато в театъра открием загниващи елементи? Критикът? Каква е функцията на театралния критик? Какви са пороците на театъра? А на критика? Има ли мъртви критици, така както има мъртъв театър? - на тези прелюбопитни въпроси отговаря самият Питър Брук в публикувания по-долу текст, малка част от превърналата се в театрален манифест книга "Празното пространство". Интересното е, че проблемите в театъра, бил той английски или световен, такъв какъвто го познава Питър Брук през 1968 г., си остават същите и днес - даже и за малка театрална България.




МЪРТВИЯТ ТЕАТЪР*

(б. пр. - Deadly Theatre - П. Брук използва английската дума deadly, която означава "мъртъв" и "смъртоносен". Явлението, което той обобощава с това понятие, действително притежава и двете качества. От една страна, това е остарял, безплоден, мъртъв театър, а, от друга, в него има нещо много активно, което разпространява смъртоносна зараза. В книгата се използва думата "мъртъв", която считаме като най-близка до оригинала, а е избегнат синонимът "нежив", тъй като с него Брук обозначава една по-малка степен едновременно на "мъртъв" и "смъртоносен".)


... И така кой е виновен, когато в театъра открием загниващи елементи? Толкова вече се е говорило по адрес на критиците и публично, и  в частни разговори, че навярно им пламтят ушите, а ние си внушаваме, че най-злокачественият елемент на загиване покълва от тях. Години наред роптаем и мърморим срещу „критиците“, като че ли това са все същите шестима души, които профучават със самолет от Париж до Ню Йорк, от изложба на концерт и оттам на театър и допускат все същите „монументални“ грешки. Или макар че и те са като Томас Бекет – добрият проституиращ приятел на краля, който още в деня, в който става архиепископ, сам започва да порицава краля подобно на своите предшественици, критиците идват и си отиват, а критикуваните обикновено „ги“ смятат за едни и същи. Нашата система, вестниците, липсата на достатъчно място в печата, читателските искания, бележките, диктувани по телефона, многото нелепости по нашите театри, душегубното въздействие на все една и съща, често повтаряща се и продължителна работа – всички те съзаклятничат срещу критиката и й пречат да упражнява своята жизнена функция.
Когато един обикновен човек отива на театър, той претендира, че го прави за собствено удоволствие. Когато критикът отива на театър, той може да каже, че го прави заради обикновения човек, макар да не е точно така.  Той не е просто познавач, който ни учи на кого да залагаме на конните състезания. Критикът фактически има по-важна, по съществена функция, защото едно изкуство, лишено от критика, непрекъснато би било изложено на много по-големи опасности.

Когато например критикът преследва некомпетентността, той винаги служи на театъра. Ако твърде много мърмори, почти винаги е прав. Да твориш театър е ужасно трудно – трябва да приемем този факт; ако се практикува така, както трябва, може би той е или би бил най-трудно постижимият посредник между хората; той е безсмилостен, тук няма място за грешка или за губене на време. Един роман може да надживее читателя, който прескача страници или цели глави; но публиката, готова в един миг да замени удоволствието с досада, може да бъде загубена безвъзвратно. Два часа са твърде кратко време и същевременно вечност; да оползотворяваш  два часа от времето на обществото е много тънко изкуство. И все пак на това изкуство с неговите страхотно големи изисквания често служат случайни хора. В един мъртъв вакуум няма много места, където човек може да се научи на театрално изкуство; и така ние сме склонни да посещаваме онзи театър, който ни предлага любов вместо знания. И тъкмо това нещастният критик е призован всяка вечер да преценява.

 
Некомпетентността е порокът, състоянието и трагедията на световния театър на всяко равнище – срещу всяка хубава лека комедия, мюзикъл или политическо ревю, пиеса в стихове или класическа пиеса стоят десетки други пиеси, спрямо които почти винаги е извършено предателство поради липса на елементарно умение. Просто не се познава достатъчно техниката на поставянето, на сценографията, на говора, на движението по сцената, на седенето, дори на слушането. Колко малко се иска – като изключим късмета, за да си намериш работа в кой да е театър в света в сравнение с техническия минимум, да речем, на пианиста; като сипомисля само колко хиляди учители по музика в хиляди малки градчета могат да изсвирят всички ноти от най-трудните пасажи на Лист, могат да изсвирят Скряин на прима виста. По отношение на обикновената сръчност на музикантите твърде голяма част от нашата работа почти винаги е на любителско равнище. Критикът среща в театъра много повече некомпетентност, отколокото компетентност. Веднъж бях поканен да поставя една опера в Средния Изток; в поканата, която ми изпратиха, съвсем честно беше написано: „В нашия оркестър не са застъпени всички инструменти и понякога той свири фалшиво, но публиката досега не е забелязала това.“ За щастие критикът е склонен да забелязва и в този смисъл реакцията му на най-голямо възмушение има стойност – това е призив към компетентност. Това е неговата жизнена функция, но той има и още една – да проправя пътя.
Ако не приема своята отговорност, ако омаловажава собственото си значение, критикът се присъединява към смъртоносната игра. Обикновено той е искрен почтен човек с остро чувство за човешките страни на своята работа; казват, че един от най-известните „касапи“ на Бродуей ужасно се е тормозил от съзнанието, че само от него зависи щастието и бъдещето на хората. Но дори да усеща разрушителната си сила, критикът подценява градивните си възможности. Когато status quo-то е гнило – а твърде малко критици биха оспорили това, - единствената алтернатива е да преценяваш нещато по отношение на една осъществима цел. Както за актьора, така и за критика тази цел трябва да бъде приближаване към един по-малко мъртъв, но засега все още трудно определим театър. Това е крайната цел, нашият споделен стремеж, а да оставим диря и да маркираме знаци по пътя е общата ни задача. Може взаимоотношенията ни с критиците да са деформирани, може да са повърхностни, но в дълбокия смисъл на понятието те са абсолютно необходими; подобно на рибите в океана и ние се нуждаем от таланти, способни да се поглъщат едни други, за да се продължи съществуването на морското дъно. Все пак само поглъщането не е напълно достатъчно – трябва да споделим и усилието да изплуваме на повърхността. Тъкмо това е трудно за всички. Критикът е част от цялото, а дали пише бързо или бавно, дълго или кратко, това всъщност няма значение. Важното е дали има собствена представа какъв може да бъде театърът в обществото, в което живее, и дали е готов да ревизира тази своя представа при всяко театрално преживяване. Колко критици разбират работата си по този начин?           

Ето защо, колкото повече критиците стават свои хора в театъра, толкова по-добре. Аз виждам само добро, когато един критик, навлезе в живота ни, среща се с актьори, разговаря с тях, обсъжда, наблядава, взема участие. Бих го привествувал, ако протегне ръце към театъра и се опита сам да се включи в изграждането му. Разбира се, съществува един деликатен светски въпрос – как да говори критикът с някого, когото току-що е наругал в печата. За момент може да възникне известна неловкост, но колко нелепо е да се мисли, че тъкмо това лишава някои критици от възможността за жизнен контакт с едно дело, от което те самите са част. Смущението от тяхна и наша страна лесно може да се преодолее, а една по-тясна връзка с работата положително не би поставила критика в положението на съучастник на онези, които е длъжен да познава. Когато хората в театъра взаимно се критикуват, обикновено критиката им е унищожителна сурова, но абсолютно прецизна. Критик, който не изпитва удоволствие от театъра, очевидно е мъртъв критик, но и критик, който обича театъра, но комуто не е пределно ясно какво означава това, също е мъртъв – жизнен е онзи критик, който ясно е формулирал за себе си какъв би могъл да бъде театърът и който е достатъчно смел, за да подлага на риск тази своя формулировка всеки път, когато участвува в някакво театрално събитие.

Най-страшният проблем за професионалния критик е, че от него рядко се иска да участвува в такива театрални събития, които променят мисленето му, а трудно би могъл да запази ентусиазма си, когато в целия свят има само няколко хубави пиеси. В киното година след година се влива богат нов материал, докато театрите са изправени пред нещастния избор между големите традиционни творби и много по-слабите съвременни произедения. Сега навлизаме в една друга област на проблема, която също смятаме за съществена: дилемата на мъртвия автор...
"Библиотека ТЕАТЪР ХХ ВЕК" - "Избрани произведения - Питър Брук" - издателство "Наука и Изкуство", София 1978, съставител и превод доц. Елисавета Сотирова, гл. редактор проф. Любомир Тенев.
 


четвъртък, 24 април 2014 г.

ПРЕМИЕРА НА "ЛЮБОВ" ОТ ЕЛИН РАХНЕВ - НАРОДЕН ТЕАТЪР, РЕЖИСЬОР ЛИЗА ШОПОВА

                                                                       "Л Ю Б О В"
от Елин Рахнев 
Народен Театър
 
П  Р Е М И Е Р А
 
26 и 28 април 2014 г., 19.30 ч.
“Сцена на ІV етаж” на Народен театър „Иван Вазов”
 
 
 
Режисьор - Лиза Шопова
Сценография и костюми - Соня Деспотова
Музикално оформление - Петя Диманова   
 Участват - Радена Вълканова, Христо Петков, Ева Данаилова, Никола Стоянов
 
                                              РАЗХВЪРЛЯНО ЗА „ЛЮБОВ”                                                      
Винаги съм знаел, че любовта първо е изпитание, а после всичко останало. Може би затова неизбежно се просълзявам, когато видя старец и старица, вплели длани една в друга. Приемам го като едно от съвършенствата на този свят. Знам също, че човек може да отложи и депресиите си, и самоубийствата си поради любов, и това прави любовта по-важна от всички медицини. Заради нея можеш спокойно и велико да скочиш от някой висок етаж и да пропътуваш като птица поне един миг от живота си.  Изобщо не е малко.
Прочетох стотици книги за любовта, изгледах хиляди филми, но така и нищичко не разбрах за нея. И не само аз. Затова ако някой ми каже, че разбира от любов, не му вярвам. Дори донякъде го съжалявам.
Винаги съм знаел, че най-много любов има в музиката. Вероятно защото е несподелена. Може би затова за мен музиката е най-великото изкуство. Много обичам писмата на Санд и Шопен, и мълчанието между Зелда и Фицджералд – това също е музика. Цял живот ги преписвам в себе си. Докато не пробих до кръв всичките си вътрешности. Някак с тези мисли започнах този текст. И пак с тях слагам точка. Но всъщност не знам дали в такива истории може да има точка. Не!
                                                                                                                               Елин Рахнев

вторник, 8 април 2014 г.

ПРЕМИЕРА НА "ЙЕРМА" НА ДИАНА ДОБРЕВА - разпределение и снимки от спектакъла


                                ОЧАКВАЙТЕ
На 10 април (четвъртък) и 24 април (четвъртък)

                                ПРЕМИЕРА
                          Театър на Българската Армия
 

                                Й Е Р М А


от Федерико Гарсия Лорка
превод - Лъзезар Мишев
постановка – Диана Добрева
сценография – Нина Пашова
музика – Петя Диманова
хореография – Таня Соколова
фотограф - Иван Дончев




Радена Кърджилова, Мимоза Базова
участват:

Йерма – Радина Кърджилова
Хуан, Виктор – Веселин Анчев
Старица – Мимоза Базова

Мария – Гергана Данданова
Долорес – Стефка Янорова

Зълва 1 – Георги Къркеланов
Зълва 2 – Тигран Торосян

Невеста 1 -  Екатерина Стоянова
Невеста 2, Богородица – Борислава Костадинова

Невеста 3 – Лили Сучева
Черна сянка – Мъж – Милен Миланов

Черна сянка – Жена – Диана Добрева

 
 
 
 
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Каква е тази черна дупка в нас , от която извира непрекъснато страховита липса.
Кое е онова изначално предназначение на човека, което сме забравили,

но което  не престава да стърже в кръвта ни.

Какво съм загубил, та търся с раздрани от плач очи.
Търся, с удавени в гърлото викове.

По ръба на бездната.
Насред  ветровити пустини.

Сухи земи.
Какво търсиш.

Какво търсиш.

Тебе те търся.

Но какво си ти, любов моя.
Къде си.

                                                                                                                             Диана Добрева