Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 100 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

вторник, 8 април 2014 г.

ПРЕМИЕРА НА "ЙЕРМА" НА ДИАНА ДОБРЕВА - разпределение и снимки от спектакъла


                                ОЧАКВАЙТЕ
На 10 април (четвъртък) и 24 април (четвъртък)

                                ПРЕМИЕРА
                          Театър на Българската Армия
 

                                Й Е Р М А


от Федерико Гарсия Лорка
превод - Лъзезар Мишев
постановка – Диана Добрева
сценография – Нина Пашова
музика – Петя Диманова
хореография – Таня Соколова
фотограф - Иван Дончев




Радена Кърджилова, Мимоза Базова
участват:

Йерма – Радина Кърджилова
Хуан, Виктор – Веселин Анчев
Старица – Мимоза Базова

Мария – Гергана Данданова
Долорес – Стефка Янорова

Зълва 1 – Георги Къркеланов
Зълва 2 – Тигран Торосян

Невеста 1 -  Екатерина Стоянова
Невеста 2, Богородица – Борислава Костадинова

Невеста 3 – Лили Сучева
Черна сянка – Мъж – Милен Миланов

Черна сянка – Жена – Диана Добрева

 
 
 
 
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Каква е тази черна дупка в нас , от която извира непрекъснато страховита липса.
Кое е онова изначално предназначение на човека, което сме забравили,

но което  не престава да стърже в кръвта ни.

Какво съм загубил, та търся с раздрани от плач очи.
Търся, с удавени в гърлото викове.

По ръба на бездната.
Насред  ветровити пустини.

Сухи земи.
Какво търсиш.

Какво търсиш.

Тебе те търся.

Но какво си ти, любов моя.
Къде си.

                                                                                                                             Диана Добрева

събота, 29 март 2014 г.

РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА „ХАМЛЕТ-РЕКВИЕМ“ НА РЕЖИСЬОРА СТАВРИ КАРАМФИЛОВ


ОЧАКВАЙТЕ ХАМЛЕТ - РЕКВИЕМ
                                                    
Антоний Аргиров
 

 
На 7 март започнаха репетициите на мащабният проект на режисьора Ставри Карамфилов "Хамлет - реквием"( У. Шекспир).  "Хамлет - реквием" се реализира чрез европейско финансиране по програма "Културна столица 2019", както и с помощта на Столична Община и Общината на град Благоевград. Кастингът на спектакъла е много сериозен и новият български Хамлет се очертава да бъде един от най-провокативните театрални проекти. Режисьорът на спектакъла Ставри Карамфилов от 15 години живее в Ню Йорк, преподава в Нюйоркския университет и поставя на Камерната сцена на NYTW/ 4th Street Theatre.
Спектакълът се поставя на сцената на Благоевградския Драматичен театър и е предвиден да се играе и на сцената на Театър "София". Премиерата предстои през месец май.

Ето и екипът на "Хамлет - реквием"
Ставри Карамфилов
 
сценография  Тита Димова
костюми Свила Величкова
музика Емилян Гацов - ЕЛБИ
 
Антоний Аргиров
Хамлет - Антоний Аргиров
Иван Юруков
Духът на бащата - Иван Юруков
Веселин Калановски
Клавдий - Веселин Калановски
Касиел Ноа Ашер
Гертруд - Касиел Ноа Ашер
Рая Пеева
Офелия - Рая Пеева
Веселин Мезекиев
Полоний - Веселин Мезеклиев

Димо Алексиев
Лаерт - Димо Алексиев
Ивайло Драгиев
Хорацио - Ивайло Драгиев

участват и Константин Икономов, Милена Копралева, Николай Кимчев и др.

петък, 28 март 2014 г.

КАКВО ПРЕДСТОИ ДО КРАЯ НА ТЕАТРАЛНИЯ СЕЗОН - СОФИЙСКИ СЦЕНИ


Маргарита Младенова
След многобройните премиери на сцената на „Сфумато“  в началото на сезона феновете на театъра най-после ще могат да видят спектакъл, произведен от създателите му. Проектът е по повод 25 годишнината от раждането на единиствения до този момент лабораторен държавен театър у нас – „Сфумато“. Още на 22 април започват репетициите на мащабния по намерения проект с многозначително заглавие „Терминал 2“ – авторски спектакъл на режисьорката Маргарита Младенова, чиято премиера се надяваме да излезе до края на театралния сезон (т.е. преди лятната ваканция). По това заглавие ще работи и режисьорът Иван Добчев, но неговата премиера предстои  другия сезон, вероятно есента. Това набъбноло от интерпретации и политически асоциации заглавие е мислено още от миналата година. То е в контекста на отказа на двамата режисьори да ползват класически и утвърдени текстове, а критично да се взрат в настоящето чрез собствени текстове и такива, написани от наши съвременници.

Лиза Шопова
В Народен театър „Иван Вазов“ ни очаква на 26 и 28  април най-новата пиеса на Елин Рахнев „Любов“. Нейн режисьор е Лиза Шопова. На сцената на IV-ти етаж участват актьорите Радена Вълканова, Христо Петков, Ева Данаилова, Никола Стоянов.

До края на сезона предстои  премиерата на  Теди Москов  на голяма сцена - „Каквато ме поискаш“ от Пирандело, преведена на български специално за режисьора от Ернестина Шинова, като са нанесени известни редакции върху него от самия Теди Москов. Това ще е първа премиера на този текст в средата на май, но е известно, че Теди е от типа режисьори, които често изискват повече време за репетиции за своите спектакли.
Премиера на режисьора Александър Морфов предстои в най-добрия случай в края на сезона, но най-вероятно ще остане за следващия. Заглавието, според работещите в театъра, все още не е уточнено.

Ивайло Христов
Само преди дни в Младежки театър „Николай Бинев“  мина премиерата на „Господин Пунтила и неговия слуга Мати“ от Б. Брехт, с режисьор Маргарита Младенова.  Скоро започват репетициите на Ивайло Христов, който ще постави съвременна британска пиеса. Не е уточнено заглавието, твърдят от театъра. Но за театралите е очевидно, че този сезон е много активен за актьора Ивайло Христов в ролята му на режисьор. Само преди месец мина премиерата му в Народен театър на „Херкулес и Авгиевите обори“ от Ф. Дюренмат на голяма сцена.

Бина Харалампиева
В Малък Градски театър „Зад Канала“ на 24 и 25 април е премиерата на „Човекоядката“ от Иван Радоев, режисьор – Бина Харалампиева, сценограф – Петя Стойкова, музика Асен Аврамов. Участват - Христо Мутафчиев, Филип Аврамов, Петър Калчев, Емил Котев, Евгени Будинов, Христо Пъдев, Ирини Жамбонас, Василена Атанасова, Албена Михова, Светлана Янчева, Илка Зафирова, Преа Осасей.

До края на сезона предстои „Чиста стая“ от Сара Рул, реж. Владимир Люцканов и спектакъл на Теди Москов с все още неуточнено заглавието.

Диана Добрева
На 10-ти и 24 април в Театъра на Армията е премиерата на „Йерма“ от Фр. Лорка, с режисьор Диана Добрева,  сценография – Нина Пашова, музика Петя Диманова, хореография Татяна Соколова. Участват - Гергана Данданова, Екатерина Стоянова, Мимоза Базова, Радина Кърджилова, Стефка Янорова. Веселин Анчев, Георги Къркеланов, Милен Миланов, Тигран Торосян, Лили Сучева, Николай Йовин.

Все още не е изяснена датата на премиерата на режисьора Красимир Спасов, който поставя в новата камерна сцена „Миракъл“  „Откраднати разкази“ от Доналд Мргулис, превод Харалампи Аничкин. В ролята на Рут е Меглена Караламбова, Лиса – Кристиана Ценкова (гост актьор). Предполага се, че до края на месец април или в началото на май най-после ще заработи на пълни обороти най-новата софийска сцена.
До края на сезона на голяма сцена ще постави и щатният режисьор на театъра Стайко Мурджев, но заглавието все още не е уточнено.

Георги Михалков
Театър Възраждане  е обявил, че до края на месец април режисьорът Георги Михалков ще постави ново заглавие в театъра, а сценограф и костюмограф е Петър Митев. Все още не присъства в програмата на театъра дата на премиера, но очакванията към Георги Михалков са големи.

Преди месец излезе и успешното премиера на режисьора Стилиян Петров „Фотоапарати“ от Гладилин, текст за първи път поставян у нас. Изглежда новият директор на театъра Владимир Петков е амбициран да кани интересни режисьори, които да поставят нови и любопитни текстове.

 
Петър Денчев
Последната премиера от този месец в Сатиричен театър е на новия директор на театъра проф. Здравко Митков - „Волпоне“ от Бен Джонсън. На 20 май на камерна сцена е следващата премиера на „Бурунданга“ от Галсеран – режисьор Петър Денчев, участват – Силвана Пишиманова, Тодор Близнаков, Пламен Великов, Надя Стефанова, Петър Лъджев. На фона на баски, терористи и прочие сложни и травматични неща, текстът ни учи как трябва да се живее. Бурунданга е вещество,  което кара човек да казва само истината. Текстът е премиерен за софийска сцена, а комбинацията от истина, терористи, баски и доказан автор като Галсеран звучи примамливо.

 
 
 
Петринел Гочев
 
Дългоочакваната нова премиера на софийска сцена на режисьора Петринел Гочев е в Театър София на 16 май. След успеха на габровския му спектакъла „Ромео и Жулиета“, ще можем да гледаме  „Сватбата на дребния буржоа“  от Бертолт Брехт, отново със сценограф Юлияна Войкова – Найман (сценограф и на „Ромео и Жулиета“).  Участват Лора Мутишева, Мила Банчева, Невена Калудова, Силвия Петкова, Николай Върбанов, Николай Димитров, Ресон Белов, Юлиян Малинов, Юлиян Рачков.

 
 
Иван Добчев
 
На същата сцена, но вероятно месец по-късно е и премиерата на режисьора Иван Добчев на „Антигона“ от Жан Ануи. След кастинг на 13 март на страницата на театъра излезе решението за ролята на Антигона.  Избрана е актрисата Каталин Старейшинска. Тя трябваше да отговаря на следните критерии: ЧЕРНА коса, СЛАБА, КЛЬОЩАВА фигура, младежко антиБЕЙБИ излъчване, ТВЪРДОГЛАВ характер, ХУЛИГАНСКО възпитание(запазен е курсива от обявата на страницата на Театър София).

 
 
Радослав Чичев
На 12 април е премиерата в Театър 199 на спечелилия конкурса за нова драматургия текста на името на Славка Славова. Пиесата на Радослав Чичев „Колекционерката“  се поставя от куклената режисьорка  Катя Петрова и в него участва Мая Бежанска.

 

СЪВЕТИ КЪМ АКТЬОРА ОТ БЕРТОЛТ БРЕХТ



Бертолт Брехт
Из „Размисли върху театъра и литературата“ Бертол Брехт, Том IV, Глава „Нова техника на актьорското изкуство II“ 1949-1955

Позволявам си да публикувам части от теоретичните текстове на Бертолт Брехт с намерението те да бъдат в услуга на съвременния актьор. Независимо, че са написани преди повече от 50 г., в съветите на Брехт към немския актьор ще откриете значителни прилики с част от проблемите на съвременния български актьор.

ОБЩИ ТЕНДЕНЦИИ, СРЕЩУ КОИТО АКТЬОРЪТ БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ БОРИ
Да се стреми към средата на сцената.

Да се отделя от групата, за да стои сам.

Да се приближава към партньора, с когото води диалог.

Постоянно да гледа партньора, с когото води диалог.

Да не гледа партньора, с когото води диалог.

Винаги да се движи успоредно на рампата.

Да повишава глас при бързи движения.

Вместо едно след друго, да играе едно вследствие от друго.

Да замазва противоречиви черти в характера на героя.

Да не изследва намеренията на автора на пиесата.

Да подчинява собствения си опит и личните си наблюдения на предполагаемите намерения на автора на пиесата.

ОСНОВНИ ПРАВИЛА ЗА АКТЬОРИТЕ

При представянето на старци, мошеници и блюстители на истината не бива да се говори с преправен глас-

Мащабните персонажи трябва да се показват в развитие. Павел Власов в „Майка“ например става професионален революционер. В началото обаче още не е такъв, следователно не бива да се играе като такъв.

Не бива да се характеризират героите, като се показват винаги безстрашни, а подлеците, като се показват винаги страхливи и така нататък. Характеристики, с една дума – като „герой“ или „подлец“ – са твърде опасни.

При бъзро говорене актьорът не бива да вика, а при високо говорене не бива да става патетичен.

Ако актьорът иска да трогне зрителя, не бива просто самият той да бъде трогнат. И изобщо: всичко е в ущърб на реалстичната трактовка, когато актьорът играе, залагайки на „състрадание“ или на възторгване и така нататък.

Повечето персонажи не немска сцена са взети не от живота, а от театъра. Това са театралният старец, който мърмори и трепери, театралният младеж, изпълнен с плам и сияещ като дете, театралната кокетка, която говори с лъжлив глас и люлее бедрата си, театралният добряк, който безобидно бърбори, и така нататък.

На актьора му е абсолютно необходимо социално чувство, то обаче не замества познаването на социалните порядки. А познаването на социалните порядки не замества непрестанното им изучаване. За всеки персонаж, всяка ситуация и всяка реплика е нужно ново изучаване.

Цял един век актьорите биваха избирани според темперамента им. И сега е нужен темперамент или, по-точно казано, жизненост. Но не за да увличаш зрителя, а за да постигнеш онова повишване на изразителността, което е нужно на героите, ситуациите и репликите на сцената.

При посредствени пиеси понякога е необходимо „да направиш от нищо нещо“. При добри пиеси обаче не бива да се изстисква от всичко повече, отколкото се съдържа в него. Невъзбуденото не бива да бъде направено възбуждащо, ненапрегнатото не бива да се изпълва с напрежение. В художествените поизведения се съдържат – в това отношение те са живи организми – подеми и спадове. Това следва да се остави.

Относно патоса: ако не става въпрос за това да бъде представен някой патетичен човек, към патоса трябва да се отнасяме много внимателно. Важи правилото: ако не беше се издигнал, нямаше да паднеш.

КОНТРОЛ НА „СЦЕНИЧНИЯ ТЕМПЕРАМЕНТ“ И ИЗЧИСТВАНЕ НА СЦЕНИЧНИЯ ЕЗИК

За да овладеем реалистичния начин на игра, необходимо е да се преборим с известна маниерност, която се появява на нашите сцени. Например с така наречения сценичен темперамент, който, откъснат от сценичното съдържание, бива включван механически, щом се вдигне завесата, превърнал се в нещо като несъзнателен опит на актьора да възбуди публиката чрез собствената си възбуда. Този темперамент се изразява най-често в прекалено високо или изкуствено приглушено говорене, при което страстите на героя биват затлачени от стратите на актьора. Неподправени, човешки интонации се чуват рядко и човек остава с впечатлението, че в живота нещата става като в театъра, вместо с впечатлението, че в театъра става като в живота. Този напълно външен темперамент не е нужен нито за да бъде събуден интересът на публиката, нито за да бъде грабната тя. Съществува и така нареченият сценичен език, който се е вкаменил до степен на празна форма.
Прекалено артикулираният говор не улеснява, а затруднява разбираемостта. А литературният немски език е жи само тогава, когато в него прозвучават народните говори. Актьорите трябва да поддържат езика жив с вечно будно усърдие, не бива престават да „гледат народа в устата“. Само така могат да произнесат един стихотворен текст действително като стихотворен или пък прозата възвишено и въпреки това да не унищожават ситуацията и характера на своя персонаж.
Патосът в поведението и езика, подходящ за Шилер и за играния по вкуса на Шилеровото време Шекспир, само наврежда на авторите на пиеси на нашето време, наврежда дори на самия Шилер, защото този патос се е превърнал в щампа. Голяма нова форма може да се получи само тогава, когато има налице едно постоянно подхранване от постоянно менящата се реалност.
превод - Вили Брюкнер
----------------------------------------------------------------------------------------------

четвъртък, 27 март 2014 г.

СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ДРАМАТУРГИЯ БИЕ ТРЕВОЖНА КАМБАНА

"Хората от Оз", Стефан Вълдобрев, Атанас Атанасов, Цветана Манева
фотограф Николай Николов
(текстът е публикуван в Capital Light)



Съвременната българска драматургия е в подем. Такъв извод можем да си направим от непрекъснатото роене на конкурси за нови пиеси и лавинообразното увеличаване на новите заглавия по театрите. Само на софийските сцени се играят над 40 български пиеси, написани през последните няколко години. А преди време поставените нови заглавия се ограничаваха до 7–8 за цяла България за една година. Днес можем да се похвалим с рекордните 25 нови български пиеси, написани и поставени през 2013. В тази бройка не влизат опитите на експерименталния театър, където границата между текст, сценарий, импровизация и танц е тънка.

Но колкото повече текстове за театър се раждат, толкова по-ясно става, че българската съвременна драматургия все още не умее да създаде този свой текст, който да е актуален, верен, умен и достатъчно талантлив да говори на повече от една ограничена група хора. Защото и малкото текстове, които можем да откроим през последните години, имат едно общо заболяване – не желаят да се харесват на голяма общност от хора, не искат да конструират свят, в който да се огледа множеството, а предпочитат да се херметизират и да се целят към избрана от тях предполагаема елитна публика. Тук не коментираме опитите на булевардния театър, в който се съчетават естрадни скечове, телевизионни шутове и представа за комично, застинала във времето на Бранислав Нушич. Човек би предположил, че комерсиалният български театър ползва машина на времето и вечно ни завръща пак и пак при Ст. Л. Костов.

Говорим си за онзи български съвременен текст, който сам себе си поставя във високото, където целите, представите и стратегиите са с такива намерения, поне според авторите. Такъв текст по правило се оттласква от битовото, уличния жаргон, злободневието – далеч от вестникарските заглавия. Във високите нови български текстове персонажите отказват да живеят в познати реалии, даже не обичат да носят български имена. Българската драматургия е оживена от Исидора, Бертран, Труман, Джеймз и прочие непопулярни имена у нас. Не само – вероятната загуба на идентичност на българската драматургия докара съвременните персонажи до това да обитават територии напълно абстрактни, клаустрофобични или отдалечени на хиляди километри оттук.

"Злият принц", Цветан Алексиев - фотограф Калоян Божилов

Ако тези неписани правила не са спазени, най-малкото ще са натикани в хижи, мазета, затънтени села или направо на празни полета и магистрали. И защото всеки текст е представа за свят и някакво отражение на обществени настроения, съвременната българска драматургия бие тревожна камбана. Не само заради загубата на идентичност, кризата на идеи, дефицита от съвременни рефлексии, но най-вече заради инфантилното бягство от реалността. Инфантилно, защото завръща зрителя в познатото и опитано старо, държейки го на повърхността на тревогата, като го лишава от критичен коментар на действителността. Всъщност всяка драматургия съдържа своя ключ за изобразяване на света – ключът на илюзията или на нейното нарушаване. Съвременната българска пиеса не обича да нарушава статуквото, социалните митове и клишета. В най-смелите си прояви би отворила пространства за интерпретации от страна на зрителя, но често точно тук е капанът.

Номинираната за ИКАР 2014 пиеса на Яна Борисова "Хората от Оз" (Театър 199) е част от познатата вече поредица, предхождана от "Малка пиеса за детска стая" и "Приятнострашно". В нея са съчетани всички възможни най-добри намерения, даже на ръба на алтруистичното, за които може да послужи една драматургия – да успокои, да анестезира болния, разтревожен зрител, създавайки му илюзорен свят само от умни, красиви и богати хора, обитаващи милионерски блок в Манхатън. Те, почти лишени от действия – ако не броим стереотипното за драматургията на Яна Борисова нахлуване на враждебен чужд елемент в приказния свят на персонажите й – винаги жена, провинциалистка, възвишено ни съветват за живота и всичко останало.

"Старостта е състояние на духа.", "Любовта е много нетактична.", "При мъжете в началото няма отвъд физическото влюбване. При жените има.", "Чувствата са океан! Никога не бива да забравяме, че сме от кал, а водата е наоколо.", "Да говорим спокойно за любовта е лукс." И така още пет страници, като всяка една от тези сентенции може да послужи за заглавие на колонка в "Космополитън". Не – това не е ирония. Текстът на Яна Борисова не крие, че иска да е женски, успокояващ, звучащ почти като мантра, който да замести курс по йога. Това е текст, който категорично отказва да приеме реалността и приласкава публиката си с онова най-чудно свойство, като я накара да се почувства избрана и част от малка, но умна сплотена група. Театър на утехата и амнезията. Талантлива е Яна Борисова – умее го това.
Христо Петков, "Между празниците", фотограф Яна Лозева
 
Обратният стремеж откриваме в текста на Стефан Иванов "Между празниците" (Театрална работилница "Сфумато"), също номиниран с ИКАР 2014, който напълно се е отказал от наратива, добре познатата структурата на фабулата, персонажите и комуникацията между тях, конфликт и прочие задължения на "добре написаната пиеса". Текстът присъства с две монологични платформи, които е възможно да се срещнат единствено във въображението на публиката. "Между празниците" привидно изглежда непредназначен за театър текст, близък до поемата и есето, разчитащ не на приласкаването, а на афективното разпознаване в него. Текст, породен от преживяното сега и пречупено през опита на автора си, критично поставящ ни в епицентъра на случващото се днес чрез познати реалии, събития и коментари към тях, особено през изминалото лято. Те могат да допаднат или отблъснат зрителя, но имат смелостта да са критични, да оглеждат действителността, за съжаление с драматургична стратегия, която може да бъде усвоена от по-подготвена публика.

Съвсем друго е желанието на Георги Тенев в "Злият принц" (Народен театър "Иван Вазов"), където авторът, без да крие, ни уведомява, че има за цел да постави съвременен трилър, пиеса "ноар", с напрежение и интриги. Тук целите са от драматургично естество, при все че авторът твърди, че иска да извлече и морални поуки. В текста съвестно се проследява фабулата, в центъра на която е един сериен убиец и произведените от него осем трупа. Действието се случва някъде по нашите магистрали, в хижи и бензиностанции. Светът на ужаса, какъвто е стремежът на автора, е, разбира се, мрачен, превзет от ченгета, бивши мутри, наркомани, налудна нимфетка, ветерани от Афганистан и един впиянчен писател. Всичко това напук на твърдението, че българската драматургия е извън настоящето, иска да изглежда актуално, в него обаче липсва едно от най-важните качества на кримката – достоверността.

Кой би повярвал на криминален сюжет, ако убийствата са очаквани и се случват бутафорно на метър от теб. За финал се оказва, че серийният убиец Принца е загубил нероденото си дете. От детството му изплува горчиво съжаление - никога не е станал цар. Тенев е заложил алиби, че всичко това може да е сънят на загубилия ума си Принц, защото на сцената, както и в текста, един по един излизат като призраци осемте трупа и дружно пеят естрада, която много иска да бъде хит. Въпреки това остава реалността на жанра - кървава криминална драма, но без желания ефект за напрегнатост и интрига.
Всички изброени по-горе текстове вероятно никога няма да бъдат поставени от други режисьори, няма да имат и допълнителен живот. Те са създадени да бъдат изконсумирани сега и може би това е най-яркият им белег, който ги приближава към настоящето. Те са три опита в българската съвременна драматургия, които искат чрез упойка, ужас или споделяне да приближат българския зрител до себе си. А българският зрител все още е търпелив.

неделя, 9 март 2014 г.

"ВСИЧКО НИ Е НАРЕД" - ПОСТСОЦИАЛИСТИЧЕСКА КОМЕДИЯ-КОШМАР, РЕЖ. ДЕСИСЛАВА ШПАТОВА


Снежина Петрова, Елена Телбис, Вяра Табакова
„Всичко ни е наред“ на сцената на Народен театър е съвсем актуална пиеса от 2008 г. от Дорота Масловска[1] - обявена за най-младият полски литературен гений и спечелила няколко най-престижни награди още на 21 години. Този драматургичен текст се поставя за първи път у нас от Десислава Шпатова на камерна сцена – място, отредено за театралните бижута на националния ни театър. Нито сцената е грамадна, за да има нужда да се примамват тълпи, нито е ъндърграунд, където една ожулена стена и прожектор минават за експеримент за тесни специалисти. Така че този полски много пресен постсоциалистически текст за разпада на илюзиите в бившия източен блок, за медийните клишета, за натрапената външна свръх-реалност, за узурпирания от мизерията панелен свят и най-вече за изгубената идентичност си е съвсем на мястото – в епицентъра на българския театър, едновременно конюнктурен, но и подходящ за премерени провокаци. Всъщност, ако има нещо, което може да скандализира зрителя в този спектакъл е въпросът защо България 25 години продължава да не ражда подобни текстове? Защото най-фрапантното чувство след тази комедия-гротеска на постсоциалистическия градски ужас е, че поради някакви причини ние нямаме такава адекватна българска драматургия. Нашата действителност все още се описва с драматургическите средства от средата на миналия век – или злободневно, битово и впиянчено, или абстрактно-абсурдистко, поетично-екзистенциално или по езоповски „маскиращо“ реалността. Човек да си рече, че сегашните хора у нас все в миналото или пък в бъдещето гледат и някак по чудо пропускат настоящето. Това може да заключим, ако решим да съдим за времето от погледа на съвременната българска драматургия, иначе страдаща от свръхпроизводство.

Снежина Петрова
Ако, обаче, погледнем с очите на Дорота Масловска, полски литературен феномен, момиче, което идва от провинцията и още след първата си книга е всмукана от медийния ъндърграунд, обявена за гений, същевременно обругана, заради ползвания уличен жаргон в книгите и пиесите й, то ще открием с изненада, че българите и поляците преживяваме еднакви постсоциалистически травми. А ключът към пресъздаването им на сцена е вероятно в този привидно хаотичен фабулен формат на пиесата, езиковите игри, различните времеви плоскости и най-вече ироничното отстранение на авторката. Защото да ровиш в раните на едно болно общество, таково каквото го откриваме в текста на Дорота, но и припознаваме с нашето, без да си битово-описателен и съкрушителен в патоса поради преживения опит, е възможно само от дистанцията на неопетнената младост.

„Всичко ни е наред“ е обявена за ужасна комедия, комедия-кошмар, обитавана от три поколения жени, свряни в погубващия всякакви илюзии дом. На сцената в дъното върху разкривена кушетка се е изтегнала майката (Снежина Петрова) – тежък диско-грим и апатия покриват лицето й, а под синята работническа престилка „крещи“ цикламен минижуп от времето на нейната младост. Бабата (Вяра Табакова), заклещена в инвалидна количка и в деменционна приповдигнатост повтаря или припява своите най-мили спомени от младостта, нейният пик в живота – Втората световна война – събитие, единствено идентифициращо общото им полско минало, събитие, което очакват отново – сякаш, за да слепи този разпаднал се свят на поколения без идентичности. Дъщерята (Елена Телбис) в някакъв логореен тийнейджърски транс се опитва да предефинира света около нея, погълнат от ежедневното безсмислие, на ръба на отчаянието. В тази на пръв поглед описателна рамка на пиесата, която се явява като познат кошмар или действителност за всеки от нас, са поместени множество запълващи сюжети.

Леонид Йовчев, Карла Рахал
От сцената, привидно маскирана с многобройни комични и фарсови сцени, като например тази с отегчената до смърт журналистка (Карла Рахал) интервюираща новоизлюпена хиперактивна звезда (Леонид Йовчев), се разгръща нашият всеобщ постсоциалистически кошмар. В него се сблъскват общото ни погубено минало, скотското ни настояще и заливащият ни агресивен свят на медиите, изкривили реалността до неузнаваемост. В лишения от каквато и да било духовност свят на Дорота Масловска, медийната реалност е пародирана и изопачена, завладяна от клишета и теми, които плават в общия поток от сюжети. В тях доминират начинаещи кинорежисьори, обладани от социални теми (защото в света на проектите нали така е модерно), които всъщност истерично мечтаят за света на комерса (иронични препратки към Холивуд). В изопачената свръх-реалност на Дорота има специално място и за странната и нелека съдба на актьорите – всички те изтикани на авансцената, наблюдавани от две страни – от тази на публиката и от замръзналите в очакване на Втората Световна три поколения жени.

Дорота Масловска
„Всичко ни е наред“ спокойно можем да определим като постмодерна пиеса, в която отсъстват най-ярките и традиционни представи за драма – като единен сюжет, някакъв положителен персонаж, задължителен конфликт и придвижващо се към развръзка действие. Тя се родее с британската брутална драматургия на 90-те, в която жаргонът и нихилизмът очертават своя връх. В този текст, обладан от персонажи на безсмислието - апатични, налудни, лишени от каквата и да било трансцеденталност, се оглежда нашето общо кошмарно настояще. И всичко това под формата на една съвременна градска комедия, в която всички медийни, национални и актуални клишета са на прицел.

Ключът към успешния спектакъл е и много премерената, движеща се на ръба на абсурда, гротеската и комичното режисура на Десислава Шпатова, отказала се в този си опит да флиртува с формата на пиесата и да я преекспонира чрез ярки визуални решения. Напротив – именно обраните, почти липсващи декори, останали като знаци-метафори по сцената, ненатпрапчивата режисура, която позволява различните театрални езици да изпъкнат не само чрез текста, но и чрез актьорската игра, са превърнали спектакъла в специален. Независимо от остатъчните наивни на места асоциативни връзки от страна на полската авторка, този спектакъл можеше да се превърне в силна политическа сатира, ако българския екип си позволяваше да направи необходимите препратки и към българската медийна реалност, така както остро функционира пиесата в Полша. И не е ли време за политическа сатира сега и то точно в епицентъра на българския театър?

„Всичко ни е наред“ може да бъде разбрана като чиста комедия и като извънредна сатира-кошмар на нашето време. Зависи от вас!



[1] Дорота Масловска, р. 1983 г., Полша – за първия си роман „Полско-руската война под бяло-червеното знаме“ (2002) получава най-престижната полска награда за литература. Написан на уличен жаргон той има небивал успех. През 2005-та излиза романът „Кралският паун“ в стил рап-поема, който също става бестселър и взима наградата NIKE Literary Award. В 2006-та е публикувана първата й пиеса „Двама нещастни румънци, които говорят на полски“ – поставена е миналата година и у нас в Червената къща от режисьора Георг Жено. През 2008-ма излиза пиесата „Всичко ни е наред“. Последният й роман е за две лесбийки – „Скъпа, убих нашите котки“

понеделник, 24 февруари 2014 г.

ТРУДНИЯТ ПЪТ КЪМ ВЪЗВИШЕНИЕТО - СПЕКТАКЪЛ НА ИВАН ДОБЧЕВ ПО РОМАНА НА МИЛЕН РУСКОВ "ВЪЗВИШЕНИЕ"

Бойко Кръстанов в ролята на Бай Гичо

Какво е да адаптираш за театър роман като "Възвишение" (Милен Русков), който в последната година активира читателя до точка на кипене, роман, за който се говори, че е най-добрият български през последните 25 години, роман със застрашителните 404 страници не-фентъзи, при това на котленски диалект, роман с исторически декор и сюжет от Възраждането (с коeто се злоупотребява и от патетични патриоти, и от цинични антипатриоти), роман, в който липсата на женски персонажи и отсъствието на съблазнителни теми не намалява ентусиазма.

Изобщо, сложно е да пожелаеш за театъра роман епос, превърнал се в тотален хит, и то в сферите на високото преживяване. Възвърнал усещането, че читателят не е сам в онези най-тънки трептения на душата, в които всеки подозира, че не би могъл да бъде разбран. Как се адаптира т.нар. роман на път, изпълнен с епични картини, със сюжет, лишен от интериор, прекосяващ планини и реки, и в който, всички умират като в древногръцка трагедия, но някак нелепо, сякаш излишно и по грешка. И всичко това, озвучено от пукота на пушки, тропота на копита, рева на аскерите... и звездното небе, под което един разказвач ни води към възвисението.

Най-трудното за един режисьор, пък бил той и с опита на Иван Добчев, е да устои и защити достойно своето "Възвишение" на сцена, конкурирайки се с все още прясно изградените образи у читателя и неговите свръхочаквания. Преобразуването на литература, особено от такъв ранг, в театър е акт, изпълнен с подводни ями. Не само поради ревнивата публика, обсебена от своя си Асенча и Бачо Гичо, от своите финални съкровения и възвисения и от поезията на езика, не само заради чисто технически стеснения хоризонт на театъра.


© Георги Вачев

Защото, нека признаем, четенето е акт най-сюблимен поради автономията на фантазирането и липсата на смлени визуализации, но и заради заплахата уголемената вселена на книгата да бъде асимилирана от времевото ограничение на театъра до схематично сценично действие, възпроизвеждащо единствено фабулата. Това всички го знаем. Въпросът е как театърът, смалявайки обема на книгата, да избегне и "смаляването" на образите и темите в него.

Защото темата за българските "револуционери", художествено разказана за днешния читател/зрител, е деликатна дейност. Веднъж - да възбудиш вниманието към умъртвените и мумифицирани още от средното образование възрожденски образи, и втори път - да избегнеш люшкането по съвременната халтура, в която всеки, вдигнал плакат с лика на Левски, тутакси се смята за негово копие, и всеки зазорил в кръчмата със "Стани, юнак балкански" – за истински хъш. Нали така услужливо ни се натрапиха новите клишета за хъшове и патриоти – сякаш излезли от филм на Кустурица - принизени и симпатични, впиянчени и обезсмислени.

И всичко това, за да се напълнят персонажите с жива кръв, да се избегнат фалшивата патетика и налудният шовинизъм, твърдят авторите им, но и за да се приближат до вкуса на тежко комплексирания, лишен от лично и колективно самочувствие българин, който е закодиран да харесва единствено себеподобния, па бил той и в локва. И така охалтурени, вместо да се катерим по възвисенията към небесата, непрекъснато придърпваме небесата към общата ни яма. И там дамгосваме върху всеки и всичко именно себе си. Така Левски може да бъде принизен до колеблива шушумига, а всеки занимал се с "револуционна" дейност - до прост интересчия, загубил живота си я от глупост, я от нечие приятелско предателство. Нали такава е матрицата!

© Георги Вачев

В този капан от възможни клишета може да пропадне всеки, дори и режисьорът Иван Добчев. Спектакълът "Възвишение" на Пловдивския театър е възможно да бъде "прочетен" като "смалена" версия на романа, но и като гъвкаво клише, което избягва да противоречи на по-горните колективни представи за "револуционер". Така образът на Димитър Общи може да ви се стори ненужно еднакъв с хашлашката харизма на Асен Блатечки. А Асенча (Красимир Василев – номиниран с "Икар" за дебют) – овчарчето, на което му се приисква да револусионерства и следва по възвисенията Бай Гичо (нашият общ водач в романа), да ви изглежда опростен само и единствено в ролята на предател. Тъпани пронизват оглушително сцената от колоните на Народния театър, ръждив плат се дипли около стъпаловидното "възвисение", в дъното на което трепти звездното небе.

Картината е мрачна и шумна – нали в колективната памет българското Възраждане е лишено от цвят, сякаш излязло от прегоряла снимка или черно-бял филм. Светът на революцията е мъжки, така е и по роман, но на сцената се явява периодично "сфуматовски" женски "хор на оплаквачките", ритмично нареждайки (да се разбира ритуално). Една ненужна кръпка, разкъсваща сценичното действие, зашита с театрални "конци", които имат за цел да замаскират литературната постройка. А как да умрат "наистина" на финала всички персонажи, както е по роман, без това да не е на ръба на бутафорното на сцената? Пукот, турски зурни и хореографирано падащи хайдутски тела на ръба на възвишението трябва да доведат до финалния минорен акорд, който да зазвъни в иначе състрадателната душа на публиката.

А ревнивият към литературния първообраз зрител напразно дебне точно там, за онези малки, но многозначителни детайли, като откритието на Бай Гичо точно преди смъртта, преди възвисението, че Асенча – предателят, заради когото всички умират, единствен не е вкусил от месата на вярната кобила Дядо Ювана, непожелал да сподели това предателство към нея с другите. И че всъщност човекът не е еднозначен и само разбирането на другия, пък бил той и предател, може да "возвиси". Че осеяният със знаци на съдбата път на Бай Гичо – едновременно мъдър и наивен, в който той се взираше през всичките тези 404 страници, се оказа, че го е подвел и че возвисението ни се разкрива точно там, на ръба на височината, малко преди смъртта – сюблимен момент за всеки читател/зрител, катарзисен миг на откровение, в който всеки от нас има своето интимно обяснение що е "возвисение".


© Георги Вачев

Миг обаче, който премина някак напусто и бързо по сцената на Народния театър, вероятно от съображения да не наклони в патетика и излишна сантименталност. Нали все пак всичко това може да е и ироничен разказ, осеян с афоризми, шеги, попържни и сочен възрожденски език, в който публиката може да се удави от смях. Нали трябва да се отървем от клишетата за революционерите и да погледнем на тях като на живи хора, даже като на повече от живи, задавени в ежедневие и тънки сметки, а в това не се включва усещането за трагизъм. Ето точно в тази деликатна разлика между романа и спектакъла ревнивият читател може да се препъне.

Но "Възвишение" на Иван Добчев си остава събитието на театралния сезон, веднъж, защото има смелостта да театрализира романа на годината, да го превърне в театър, който и в своите несъвършенства е величествен по намерения. Театър, който разкри актьорските достойнства на Бойко Кръстанов. Театър, позволяващ си през историческия сюжет на романа на Милен Русков да прехвърля мостове към днешния ден. Театър навременен и български, позволил си да копае в нови възможни територии. Театър, отказващ се да прелъстява и следва своята публика, пожелал да бъде сталкер и разказвач на нашето време. Време, в което "на нас, българите, ни дай закучени ситуации, поврати, кризи – лични или национални – и ние се възвисяваме като едното нищо".