Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

вторник, 10 март 2015 г.

"КНИГА ЗА ИЗГАРЯНЕ" ОТ ИВАН ДОБЧЕВ И ГЕОРГИ ТЕНЕВ

"Книга за изгаряне" - от Иван Добчев и Геогри Тенев, режисьор - Иван Добчев, сценограф и костюми - Иван Добчев, Наталия Тодорова, Ивана Ненчева; музика - Христо Намлиев, режисьор на видео филмите - Димитър Сарджев; оператор на видео филмите - Кирил Проданов, Веселин Христов; фотогра - Симон Варсано; действащи лица - Кънчо Кънев (Писателя в емиграция), Цветан Алексиев (Първия - водач, емигрант), Васил Ряхов (Втория - сомелиер, емигрант), Даниел Рашев (Третия - пиротехник, емигрант), Цветан Даскалов (Четвъртия - шофьор на камион, емигрант), Александра Василева (Преводачката), Йосиф Сърчаджиев (Учителя)
Премиера - 13 март (петък), 19.00, Театър Сфумато

„КНИГА ЗА ИЗГАРЯНЕ“ на Иван Добчев и Георги Тенев е втора част от замисления преди година проект „Терминал 2“, сфуматовският проект, обърнал напълно погледа си към актуалното, към болезненото настояще, за което театърът ни рядко говори, повече зает да ни забавлява, докато адът и отчаянието ни превземат тотално. Ползвайки сюжети, които ни заобикалят, травмиращата история за Пламен от Варна се превръща и в епицентър на най-горещия въпрос – тя наша обща ценност ли е или нашият общ провал. Може би това е най-честната позиция в момента – да превърнеш театъра в арена на неизговорената болка от натрупания гняв, от подмените, които ни заобикалят, чрез езика на авторския театър, стъпил радикално върху най-трудните теми на настоящето. Не само – да се взреш в тях критично, без страх, че би бил патетичен и да възкликнеш – ИЗПАДНАЛИ СМЕ В МРАКА!

Това е диагнозата на времето и всеки, който се преструва, че не сме там, явно обитава друга планета. След „Самолетът закъснява“ на Маргарита Младенова си мисля, че точно сега няма място за друга позиция в театъра, ако театърът е твоя мисия, ако мястото на Човека, докато светът се разпада около него, е твоя център. Струва ми се цинична позата на щраус с глава в земята, в която преседява българският театър през последните години. Оголил единствено своята пълна несъстоятелност докато се преструва, че игрите със стил и форми, деконструкциите на клишетата на отминалия театър, са по-важни, по-верни, или пък, че олигавеният от телевизионни трикове развлекателно-халтурен театър би бил радвал своя оскотял зрител,  българският театър се превърна все повече в територия на евтино развлечение или безсилно упражнение по стил.  Поразителен симулакрум, в който несъществуваща реалност се прожектира върху настоящето и се представя за реалност – една стратегия, позната ни от тоталитарните общества, идваща от не така далечното ни социалистическо минало, когато действителността не можеше да се представя „омърлушена, обезверена, в немощна безизходица“, защото  нали ковем оптимистично „светлото бъдеще“.

ИЗПАДНАЛИ СМЕ В МРАКА – и затова трябва да се говори, за да не се завърнем в миналото, докато ни баламосват, че театърът е тържище.

В сюжета на „Книза за изгаряне“ в разказа на Иван Добчев и Георги Тенев се сблъскват два различни мирогледа как се излиза от МРАКА – за Добчев е чрез прилагане на автентичен опит, в който поколенията могат да се съберат – обратно на логиката на еволюцията, докато според Георги Тенев сме по-скоро изправени пред предизвикателство на колизията – военна или революционна.
В този „смущаващ“, по думите на Георги Тенев разказ се питат Пламен, изгорелият на площада във Варна, наша обща ценност или нашият общ провал е?

„Използвайки формата на представяне на една книга, спектакълът «КНИГА ЗА ИЗГАРЯНЕ» има амбицията да «представи» голямото не-случване на Промяната, която продължи цели 25 години и в крайна сметка се превърна в Подмяната. На прицел в нашия спектакъл са интелектуалците, които са били /би трябвало да бъдат!/ духовните водачи на Протеста, на съпротивата срещу всичко онова, което подменя Демокрацията с Плутокрация, Свободата със Зависимост – от Олигархията, от Банките, от продажната Преса. Това е спектакъл-биография на една несбъдната Революция, биографична книга, която е по-добре да бъде изгорена, но това е и книга за едно ИЗГАРЯНЕ - САМОИЗГАРЯНЕ на едно момче, което ни дава сигнал, че сме изпаднали в Мрака.“ – Иван Добчев

„Тази „Книга за изгаряне“ е нещо като бележник за кошмари, казва Георги Тенев, кошмари, които не искаме да се сбъднат, но докато съчинявахме по време на писането и репетиционния процес, ни връхлитаха от новините.“ Защото днес реалността изпреварва въображението и това е най-голямото доказателство, че изкуството не може да бъде бягство от лошата актуалност на света, а подготовка за среща с тази действителност, пише Георги Тенев в предварителния текст към спектакъла, публикуван по-долу.
Дали всичко това ще се получи или ще остане в зоната на желаното, и дали политическото в театъра ще се възприеме от публиката е друга дълга и важна тема, но заявката е на лице - премиерата е на 13 март и всичко по-горе може би ни предстои.

НИЕ НЕ СМЕ В ИЗГНАНИЕ, НИЕ СМЕ В ПОСЛАНИЕ... /по Бекет/

Иван Добчев

Опитвам се да открия механизма на тази метаморфоза – как изгнанието се превръща в послание. Срещал съм много изгнаници, самият аз често съм се изживявал като изгнаник, макар че никога не съм напускал/бягал от Отечеството, но никога не съм усещал патоса на Посланието в окаянските вопли на просто напусналите България, нито пък съм се изживявал като Пророк, заради отчуждението и неразбирането от средата, в която съм имал нещастието да се пръкна. „ Когато хората се чувстват нещастни, започват да се наричат българи.”,това звучи като злъчна шега, но в шегата има и истина. Затова вероятно и тези, които са емигрирали, и тези, които остават,  но се усещат като „вътрешни” емигранти, приемат това състояние на нещата като Орис.

Опитвам се да си припомня случаи на поети-изгнаници, които са препращали през изгнанието някакво Послание ...Овидий, захвърлен в периферията на Империята, отгдето отстранен ще види по-ясно смисъла на произтичащото в света и даже в самия Рим, по-късно Бродски, който отчужден в Америка ще каже диагнозата на болестта в Русия или нашия Ботев, който отдалече, отвъд Дунава ще чуе зловещия грак на гарвана и ще призове Майка България да оплаче своя Единствен Син...
Вероятно в нашия опит да ги „завърнем в бащината къща” се таи надеждата да открием  между дисиденстващите бунтари, напуснали някога Отечеството като жест на отхвърляне, на тотално несъгласие с режима на посттоталитарните нагласи и осъзнато неверие в потенцията на тоя народ да промени съдбата си, някаква неугаснала искра от онова, дето го е формулирал Поета като „НЕ СЕ ГАСИ, ТУЙ ЩО НЕ ГАСНЕ”.
В биографията на нашите герои мъждука все още спомена за един самозапалил се и изгорял човек, който най-радикално от всички е изразил протеста си, отпратил е Послание, което през времето ще понесе едно момче – възможният му син, възможният  наследник на техните идеи, на техният протест и алтернативата на техните ARRIVALS.
Използвайки формата на представяне на една книга, спектакълът «КНИГА ЗА ИЗГАРЯНЕ» има амбицията да «представи» голямото не-случване на Промяната, която продължи цели 25 години и в крайна сметка се превърна в Подмяната. На прицел в нашия спектакъл са интелектуалците, които са били /би трябвало да бъдат!/ духовните водачи на Протеста, на съпротивата срещу всичко онова, което подменя Демокрацията с Плутокрация, Свободата със Зависимост – от Олигархията, от Банките, от продажната Преса. Това е спектакъл-биография на една несбъдната Революция, биографична книга, която е по-добре да бъде изгорена, но това е и книга за едно ИЗГАРЯНЕ - САМОИЗГАРЯНЕ на едно момче, което ни дава сигнал, че сме изпаднали в Мрака.
 
КАКВО Е МЛАДЕЖЪТ, ИЗГОРЯЛ НА ПЛОЩАДА – НАША ОБЩА ЦЕННОСТ ИЛИ НАШИЯТ ОБЩ ПРОВАЛ?
Георги Тенев
 
Сюжетите, с които ще ви занимаваме в „Книга за изгаряне“, са свързани в проклетия възел на свободата като страдание: какво избирам, когато избирам свободно?Националната принадлежност (включително и езикът) вид право ли е или вид задължение?

Когато се спасявам аз – в емиграция, в изолация, в самотно изкуство или самотна лудост – в същото време спасява ли се и човекът до мен, анонимната единица, съставяща народа ми?
Съдбите на демокрацията през последните 23 години са сюжет на един утопичен сън и един отрезвяващ финал на съня. Използваме факти и документи, използваме въображение и на моменти – нагла фантазия.
Мълчаливото бунтарско геройство на Симон Варсано – наивният и щастлив акционист, който изписал в навечерието на промените скандален надпис с името на Тодор Живков и не къде да е, а в самия център на столицата. И куршумите, които народната Държавна сигурност му е пратила в краката. Потъналия в забрава анархистичен акт срещу някогашния паметник на Сталин в  София (1953 г.) и парадоксални факти около тази поучителна история. 2013, 2014, 2015 – травмирани са мнозина и извират нови и нови чувства около все още актуалния паметник на Съветската армия – разраняваме и този белег върху лицето на града. С една чисто фантастична хипотеза: заговор за разрушаването на спорния монумент. Но кой знае – какво ли ще стане, докато мъдрите се намъдруват и кога фантастичното става факт? Реални и виртуални, терористите, анархистите, бунтарите, (анти)героите превземат сцената. Засега само в пиесата и спектакъла – но тази „Книга за изгаряне“ е нещо като бележник за кошмари, които не искаме да се сбъднат, затова ги изговаряме на глас и искаме някой да ги опровергае. Вирусите (компютърни, епидемични, вируси на екстремизма или фанатичната вяра/неверие), които съчинявахме по време на писането и репетиционния процес – на няколко пъти те ни връхлитаха от новините. Реалността изпреварва въображението. И това е най-реалното доказателство, че изкуството само по себе си не може да бъде бягство от лошата актуалност на света, не е зона на уют и сигурност, бариера пред действителността. Изкуството, театърът конкретно, е подготовка за среща с тази действителност.
*
В тази история всеки вложи по нещо, което стана основополагащо. Иван донесе емигрантите, завръщащи се обратно не с носталгия, а с някакъв проект. Аз внесох образа на младежа, който никога не е заминавал – защото се е запалил и е изгорял на площада. Между тези два полюса – на завинаги заминалия не-емигрант и вечно завръщащите се емигранти – се натрупва силно напрежение. Върху това напрежение е построен и спектакълът, който ще гледате.
*
Иван Добчев е много сложен партньор за съавторско писане. За мен това не е новина, не и сега, при петия ни общ проект. Но особеното и сложно в случая беше, че ние трябваше да обединим два различни възгледа върху най-съществения въпрос на съвременната културна ситуация: Коя е основната духовна ценност и съществува ли изобщо консенсус за нея?
И тъй като съчинението ни не е историческо, а по силно смущаващ начин е актуално, затова и контрастът между тези и антитези не може да бъде доведен до устойчив баланс. Ето защо „Книга за изгаряне“ има едновременно утвърждаващ и унищожаващ патос.
Ние с Иван нямаме противоречие, а имаме озадачаване по въпроса: къде е финалът на актуалната история и нейната духовна, етническа и цивилизационна трансформация? Или финалът отдавна вече се е случил, а това, което наблюдаваме, са представи, конструкции, виреещи все още в съзнанията ни?
Факт ли е разрухата на българската интелигенция? Трагедия или библейско спасение е „изтичането“ на златната младеж във външна диаспора?
Залезът на чувството за общност – да го оплакваме ли? Или да търсим в него избуялия здрав корен на номадите, които са ни поселили на този полуостров.
Има ли някой – и кой? – правото да говори за „български проект“? Къде е връзката между културната памет и настояще – в страната или извън нея?
Има ли бъдеще за този език, на който все още приказваме със смаляваща се демография? И има ли език за това, което ни очаква и което по неволя наричаме „бъдеще“? Войната или мирът са перспектива? Творенето или революционното отричане?
Иван по-скоро е обърнал поглед към автентичния опит, в който поколенията могат да се съберат – обратно на логиката на еволюцията, въпреки и почти „против“ проклятието на разпадането. Аз, от своя страна, съм с поглед към едно неизбежно предизвикателство на колизията – военна или революционна, но във всеки случай с екстремен привкус. И от нея, смятам, не може да ни извади проектът, възложен на силите на човешкото.
*
Какво е за българския интелектуалец емиграцията – краят или началото? Сега, след като „Книга за изгаряне“ е вече завършена пиеса и готов спектакъл, си дадох сметка, че преди две години създадох персонажа на един български Писател (в пиесата „Злият принц“). А ето, че сега има и още един – Писателят в „Книга за изгаряне“. Сравнявам съкровения патос в монолозите и изповедите на двамата Писатели.
Това, което откривам е, че единият е избрал вътрешното изгнание в комфорта и „златната среда“ между артистичен бунт и гражданска пасивност. И този компромис го опропастява като автор. Другият емигрира от езика и това неспасяемо отнема съня му, кара го да пише виртуално и реално само една книга.
Затова от Писателя-номенклатура остава голяма табела, дебело подчертано име, заразителен чар и погубена личност. Той не оставя книга.
А този тук, писателят-скитник, се стапя, остава неизвестен за литературния канон. Но оцелява физически. И завещава книга. Това е именно „Книга за изгаряне“. Уви, трябва да бъде изгорена, такъв е характерът на този ръкопис. Но вие имате право да го видите, преди клечката да бъде запалена.
*
Откакто и на нашите площади започнаха да горят хора, вече знаем, че катастрофалната модерност не е нещо задочно, не е реалност, случваща се на някакъв друг, далечен адрес. Събитието е близко, протича в реално време. Но колкото по-бързо става всичко, колкото по-светкавичен е транспортът му през медиите – толкова по-забавена е нашата реакция. До степен – че няма никаква реакция вече. Между реалност и реакция няма разлика. Ние приемаме реалността и реагираме на нея възможно най-банално: като ставаме част от реалността. Но има ли някой, който все пак излиза от кадъра? Луд? Талант? Гений? Смахнат? Откровение?
Спектакълът „Книга за изгаряне“ е за онези, които имат вълнение от ето този въпрос: Какво е младежът, изгорял на площада – наша обща ценност или нашият общ провал?
*
В този спектакъл явно бензинът ще бъде движеща енергия. Бензинът и миризмата на взривоопасните му пари. Парфюмът на нещо ново, което ни разгаря. Страсти, които не познавахме. Мотиви, крайност, каквито не подозирахме у себе си.
КРАЙ
 
 
 

 

"КЪЩАТА НА ГНЕВА" НА ДИАНА ДОБРЕВА

В клаустрофобичното пространство на Театър "Възраждане" на черна сцена-кръст пет жени с дамгосани бели лица-маски треперещи вдишват предчувствието си за смърт. В дома на обречените няма въздух, няма светлина, а вцепенение от предстоящия ужас, в който всяка надежда напуска бавно телата им. Пет жени, отчаяно вкопчени в гнева като последен импулс за живот, поклащат телата си в ритуален танц. Това е история, която започва с погребение и завършва със смърт, история за живо зазидани жени в къща, пропита от гняв и потиснати страсти. Това е и последната пиеса, написана от Фредерико Гарсия Лорка два месеца преди да бъде убит от франкистите, втъкал в нея усещането си за смърт и неизбежно насилие.

"Къщата на гнева" на Диана Добрева по "Домът на Бернарда Алба" е третата пиеса от т.нар. селска трилогия на Лорка, в която влизат "Кървава сватба" и "Йерма" (текст, отново поставен от режисьорката само преди година на сцената на "Театър на Армията"). След пищния визуален и емоционален спектакъл "Йерма" този митологичен и трагичен импулс от пиесите на Лорка нямаше как да не изригне в "Къщата на гнева" – най-безпощадната му и мрачна пиеса, в която цялото действие протича по време на принудителен траур, заградено от смърт, мълчание и лицемерие. Замислен като критика на селското общество и мястото на жената в Испания през 30-те години на ХХ в. "Домът на Бернарда Алба" всъщност е по действителен случай, разиграл се в детството на автора.

Георги Златарев в ролята на Бернарда Алба
 
В ранна утрин Бернарда Алба погребва съпруга си и остава сама с пет дъщери между 39 и 20 години. Животът в андалуските села е особен, там тегнат догмите на католицизма, примесени със суеверия и непокътнатите от столетия правила на селото, които се следват до жестокост. Вдовицата Бернарда Алба има само един изход, за да запази честта и живота на дъщерите си – като ги обрече по правилата на селото на осем години траур. Деспотична, ледена, изсъхнала от жегите на Андалусия, Бернарда Алба в стремежа си да овладее дъщерите си ще погуби най-малката от тях. Това е трагична пиеса, родееща се с древногръцката трагедия, едно от намеренията на Лорка, в която човекът е поставен пред избора между дълга и желанието му за любов и лично щастие. Тази базисна дилема, вдъхновявала и оплодила цялата западноевропейска култура, присъства и в "Домът на Бернарда Алба".

Как се разказва тази трагедия днес, когато чистите жанрове са презрени, а смъртта на сцената не се препоръчва поради опасността от нейното бутафорно банализиране? Защо един режисьор би се отказал да ни подмамва с блясъка на всички онези сочни атрибути, налепвани върху пиесите на Лорка, като задължителното фламенко, огромните ветрила, шума на дантелите, сблъсъка на темпераментни женски тела, гърлените песни и тропота на танцуващи крака. Нали знаем, че Лорка, южняшкият Бергман, е онзи най-тънък познавач на женските демони, а югът по правило е телесен и шумен, ярък и подвластен на емоциите.

Защото това е театърът на Диана Добрева, вече стъпил върху собствените си закони, в които точно като в театъра на Лорка, онзи, за който е мечтал, втъкава символи, алегории, сюрреалистични картини, сънища, архетипи, митове, поезия, за да изведе на сцената като в приказка за възрастни нашите страхове. Нима театърът, който е честен към своята публика, няма това предназначение да изведе от самите нас кошмарите ни, за да ни олекне чрез колективната скръб?

А театърът на Диана Добрева именно в "Къщата на гнева" се отказва напълно от примамките на познатия блясък и ни вторачва и притиска точно като в този дом на обречените в лицата на всички тези жени на сцената, потънали в скръб и отчаяние по изгубения рай. А зад белите маски само в очите им - очите на смъртници, се прокрадва гневът, жаждата за живот. И защото в този архетипно натоварен разказ, в който майката придобива много лица, Диана Добрева е избрала най-категорично безпощадната Бернарда Алба да бъде на Георги Златарев – роля, лишена от всичко женско, втаила и сила, и грубост, и мъжка воля, без опит и за миг да напомни, че някога може би в това тяло се е укривала жена. И като нейно обезвластено отражение е слугинята Понсия (Жана Рашева) оскотяла, превърнала се в животно, което ще оплита в собствените си интриги целия този дом, именно за да отмъсти за миналото си. Там някъде в полудата и отчаянието ще се промъква и най-старата – майката на Бернарда (Ивет Радулова), която ще пълзи по черния кръст на дома, облечена в булчинска рокля, в която се отразяват несбъднатите желания на петте дъщери. В основите на този кръст-сцена като ангел вестител се люлее дете, мълчалив наблюдател на човешките грехове и в своята ангелска милост на финала ще подаде към единствената познала любовта своята нишка към рая, изгубения рай. Адел, най-малката (Николина Янчева), пожелала смъртта, ще смени черната тюлена ризница с кръст по средата като всички останали и съвсем като своя ангел в бяло ще потъне в другия свят. Елегантна сцена на смъртта, с интелигентност и красота, в която човек спокойно се отпуска в тъгата. Сякаш запазена марка на Диана Добрева, която във всеки свой спектакъл ни разказва именно тази история на грехопадение и издигане към Бога.

Това въздигане, сякаш подпряно от гръмовната музика на Петя Диманова, пулсира през целия спектакъл, разкриващ ни сцени на страст и спотаен ужас и потъващи в абсолютния мрак, озвучен от тътена като в утроба. Като в ритуал, в който ритъмът, геометрията на сцената и дъхът на телата се сливат в едно.
Този спектакъл е като сън, който преследва човека през целия му живот. Ако не искате някой да знае за вашите тайни, не го разказвайте от свое име.
„Къщата на гнева“ по „Домът на Бернарда Алба“ на Фр. Гарсия Лорка и текстове на Рафаел Алберти, Мигел Ернандес и Диана Добрева
Режисьор, сценография и костюми - Диана Добрева
Музика - Петя Диманова
С участието на Георги Златарев, Жана Рашева, Ивет Радулова, Донка Аврамова-Бочева, Яна Кузова, Николина Янчева, Лиляна Шомова, Алесия Йосифова

Текстът е публикуван в Capital Light

сряда, 25 февруари 2015 г.

БЕСЕДА ЗА ТЕАТЪРА - ОТ ФРЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА (КАКЪВ ТРЯБВА ДА Е ТЕАТЪРЪТ?)


Представям на читателите на блога една от най-важните речи  на Фредерико Гарсия Лорка, касаещи театъра "Беседа за театъра". Изнесена е в началото на 1935 г., преди нощното представление на неговата трагедия „Йерма“ в Мадрид, специално представена пред  актьори и театрали. Малко по-късно е публикувана във вестник „Хералдо де Мадрид“  (2-ри февруари 1935 г.) Само година и половина по-късно Лорка е разстрелян и хвърлен в трап от франкистите. И до днес не са открити останките му.
В тази реч Лорка излага програмната си идея за създаване на т.нар. от него „театър на социалното действие.“ В нея поставя въпросите за това какво е предназначението на театъра, какъв трябва да бъде творецът, кой води театъра – творецът или публиката. След „Беседа за театъра“  ви запознавам с кратка биография на Фредерико Гарсия Лорка, както и с части от непубликувани на български в интернет негови интервюта, в които коментира какъв е неговия театър, какви са целите на пътуващия студентски театър „Ла Баррака“, как се прави театър без много средства, какви са "другите" заглавия на "Домът на Бернарда Алба", как трябва да се "четат" старите стихове на Калдерон, Сервантес, Лопе де Вега.

Беседа за театъра

Скъпи приятели! Още преди време реших за себе си да се откажа от всякакъв род чествания и банкети, които биха могли да имат нещо общо със скромната ми персона. Първо, защото всяко честване поставя още един камък върху гроба на литературата, а второ – защото е твърде печално да слушам хладната хвалебствена реч и обезателните аплодисменти, пък били те и от чисто сърце.
И освен това – дори и да е така , признавам си пред вас – струва ми се, че банкетите и поздравленията носят нещастие и ставам един от тези, които уморено след това си казват: „Справих се – камък ми падна от сърцето“.

На банкет обикновено се събират на една маса колеги и тук, по-често откъдето и да е, можеш да срещнеш хора, които не могат да те търпят.

Искам да предложа на поетите и драматурзите вместо банкети да организират състезания и турнири. Приемай дръзкия зов на неукротимия враг: „Няма да успееш с това! Нима ще успееш да вкараш в героя си цялата мъка на света. Или може би ще успееш да предадеш с думи отчаянието на войника, който ненавижда войната?“ Борбата закалява твореца, той се нуждае от взискателност, породена от любов, която не се поддава на облаги, а евтините ласкателства отпускат и разяждат душата.Сирени с парникови рози в къдриците ни примамват днес в театъра и ни лъжат, а на публиката дори да й покажеш сърце, напълнено с трици – тя ще е щастлива и готова да избухне в овации, стига само да измънкаш монолога! Но драматургът, поетът, ако не иска да обрече себе си на забрава, нека си припомня за тези, които отглеждат рози в алеите, окъпани от утринна роса, за гълъбицата ранена от неизвестен ловец – чийто предсмъртния стон, потънал в тръстиките, никой не чува.
Бягах от сирените, от поздравленията и похвалите и нито веднъж не приех покана за банкет по случай премиерата на „Йерма“, но бях щастлив, когато разбрах, че мадридското актьорско братство се е обърнало към Маргарита Ксиргу – най-чистото име и слънцето на нашия театър! – към изумителната изпълнителка на главната роля и към цялата трупа, блестящо изиграла спектакъла, с молба да дадат специално представление на „Йерма“.

А за това засвидетелстване на внимание от ваша страна и за интереса към това, което успяхме да направим, аз бих искал да благодаря от цялото си сърце на всички, които присъстват тук.
Сега към вас се обръща не поет, не драматург и не прилежен ученик, увлечен от изменчивата картина на човешкия живот, а пламенен  подръжник на театъра на социалното действие. Театърът може да бъде най-мощното и вярно средство, което  да възроди страната; защото театърът като барометър показва подема или упадъка на една нация. Чувствителният, прозорливият театър (говоря за всички жанрове - от водевил до трагедия) е способен в рамките на няколко години да промени образа на чувството на цял народ и по същия начин куцият театър, на който му растат копита вместо криле, е способен да разврати и приспи цялата нация.

Театърът – това е школа на смеха и сълзите: това е свободна трибуна, от която трябва да се разобличава лъжата и стария морал, представяйки  чрез живи съдби вечните закони на сърцето и душата човешка.
Ако един народ не протегне ръка да помогне на своя театър, той или е мъртъв или е пред умиране. Така и театърът - ако той е безстрастен, глух към ритъма на обществения живот, към пулса на историята, към трагедията на народа, сляп към исконните цветове на родната земя и чужд на нейната душа, не бива да се нарича театър. Игрален дом, заведение, където се отдават на най-гнусен порок  – „убиващ времето“ – това е неговото име. Не искам никого да оскърбя, никого няма да назова персонално, говоря за театъра въобще, за проблема, който трябва да се реши.

Всеки ден слушам за криза в театъра и всеки път си мисля, че злото не е в това, което обикновено се смята. Злото произлиза от дълбоката същност на нещата; то не е в плода – не е в спектаклите, а в корените им, в театралната организация. Ако актьорите и драматурзите продължават да бъдат марионетки в ръцете на търговците, неспособни да оценят едно произведението и не са ограничени от никакъв художествен или държавен контрол, то и актьорите и драматурзите, и театърът заедно с тях ще потъват в дълбините без никаква надежда за спасение.
Комедия-буф, водевилът, ревюто – това са леки жанрове, към които и аз изпитвам охота – може би те ще се спасят, но драмата в стихове, историческата драма и това, което се нарича испанска сарсуела, няма да успеят да оцелеят, търпейки щети с всеки изминат ден, защото те се нуждаят от непрекъснато обновяване и въобще от много неща, а днес сред нас няма никой, който би могъл да увлече след себе си, да се жертва, да се реши на единоборство с публиката, да я завладее с един пристъп и да я укроти. Театърът е длъжен да властва над публиката, а не публиката над театъра. Поради това на драматурга и на актьора ще му се наложи каквото и да става да завладее публиката. Та нали зрителите са като деца, а децата обичат строгия и дисциплиниращ учител, ако той е справедлив. И жестоко се подиграват като слагат иглички в стола на този, който е роболепен и угодничи с учениците, но не е способен да ги научи на нищо, но и пречи на другите да ги учат.
Публиката може да се учи – обърнете внимание, аз казвам „публиката“, а не народа – може и е необходимо. Неодавна, до колкото си спомням освиркаха Дебюси и Равел, а минаха няколко години и със собствените си уши чух оглушителни овации, с които публиката награди отхвърлените преди това произведения. И само поради това Ведекинд в Германия и Пирандело в Италия, както и други авторитети, успяха да поведат публиката след себе си.

Как това е необходимо и на театъра, и на изпълнителите? Трябва да се държим достойно и да вярваме, че нашите усилия оправдават сами себе си. В противен случай ние ще треперим от страх зад кулисите и ще задушим своите мечти и самата душа на театъра – това най-високо изкуство –  на което му се падна да преживее тежки времена, когато започнаха да наричат изкуство всичко, което е угодно - само и само да се харесаме, когато сцената се превърна в разбойническо убежище, където няма място за поезия.

Главното е изкуството. Най-благородното изкуство. А вие, приятели мои, сте преди всичко творци. Творци, на които главите стигат до краката, след като сте призвани и любовта ви е довела тук, на сцената, и са ви накарали да живеет в един илюзорен свят на кулиси и да пиете от горчивата чаша на театъра.
Творец – това не е просто звание, това е призвание. Над всички театри, от най-скромните, провинциалните, до големите столични театри трябва да се рее думата „Изкуство“, а не да се слага под знака на „покупко-продажбата“ или по-лошо. Така че, нека де се рее над театъра тази дума – Изкуство. И още – служене , честност, самоотрицание и любов.

Не искам моите думи да бъдат възприемани като поучение. Самият аз бих могъл да науча много от вас. Любов и надежда – ето това ме накара да говоря. Аз не съм мечтател. Дълго обмислях това, като хладнокръвно претеглях всички „за“ и „против“, та нали съм истински андалусец, а умението да се владееш от древността е в кръвта на андалусеца. И аз зная, че истината не е с този, който дудне „днес, днес, днес“, дъвчейки комата си в топлото ъгълче. Истината е с този, който безстрашно гледа напред, посрещайки зората в откритото поле.
Аз знам – прав е не този, който казва „сега, сега“, вперил поглед в паста на билетната каса, а този, който ще каже „утре, утре, утре“, предчувствайки новия живот, който настъпва над света.
                                                                                                                          КРАЙ

Избранные произведения в двух томах.Стихи. Театр. Проза. Том. 2, М., "Художественная литература", 1986
Кратка биография, в която не акцентирам върху дружбата на Фредерико Гарсия със Салвадор Дали, тема, с която изобилства виртуалното пространство. По-долу разказвам предимно за заниманията на Лорка с театър:

Фредерико дел Саградо Корасон де Хесус Гарсия Лорка е роден през 1889 г. в Фуенте-Вакерос, Гранада, Андалусия, Испания – поет, драматург, музикант, художник-график и театрален режисьор. Емблематична фигура от групата „Поколение 27“. През 1919 г. отива в Мадрид да изучава философия, но по-късно се прехвърля в специалността „литература“. В университета се запознава със Салвадор Дали и Луис Бунюел. Става популярен сред средите на авангардистите с поетическия си сборник „Цигански романсеро“, 1928 г. През 1929 г. заминава за Ню Йорк и след това написва „Поет в Ню Йорк“, 1931. Връщането на поета в Испания съвпада с падането на режима на Примо де Ривера и установяването на Републиката. През 1931 г. е назначен за директор на студентския театър „Ла Баррака“, където създава най-известните си пиеси, т.нар. „селска трилогия“ („Кървава сватба“, „Йерма“ и „Домът на Бернарда Алба“). Преди началото на гражданската война Лорка бяга от Мадрид и се скрива в Гранада, като се надява да няма сериозна опасност за него там, защото е републиканец. На 17 юли 1936-та започва фашисткия метеж и „Смърт на интелигенцията“ става емблема и инструкция за испанските фашисти. Разстрелват се доктори, юристи, преподаватели, журналисти, учени. Шест хиляди човека са разстреляни за три години само в Гранада. На 18-ти август 1936 г. Лорка е арестуван от франкистите и на следващият ден е разстрелян и хвърлен в трап, заедно с двама тореадори и един стар учител от съседното село. Чак след смъртта на генерал Франко (1975 г.) пада забраната да се коментира публично живота и творчеството на Лорка. Преди това, през 1953 г. в Испания са публикувани силно цензурирани „Събрани съчинения“. През 2008-ма внучката на учителя, който е разстрелян заедно с Лорка иска ексхумация на телата в общата могила, в която се предполага, че е и тялото на Лорка, но не намират никакви човешки останки. Разкопават общо 18 могили, но без никакъв успех. Разстрелът е станал тайно, през нощта, извън населените места. Една от най-конспиративните теории за изчезването на Лорка е, че раненият поет тайно е пренесен в Аржентина, там губи паметта си и не знае даже името си.

Лорка започва да пише пиеси още през 1917 г. Първият му опит се казва „Христос – религиозна трагедия“, но пиесата остава недовършена. Добива слава с пиесата „Мариана Пинеда“, написана между 1923-1925 г. (първото представление е през 1927 г.). Днес, освен с поезията, Лорка е най-вече познат с т.нар. „селска трилогия“: „Кървава сватба“, написана през 1932 г. и поставена през 1933 г.; „Йерма“,( написана и поставена през 1934 г.), и „Домът на Бернарда Алба“,( 1936 г, като първата премиера е чак през 1945 г.).
Заниманията му с театър прерастват в създаването на пътуващия студентски театър „Ла Баррака“, субсидиран от държавата, след падането на режима на Примо де Ривера и завръщането на Лорка от Съединените щати през 1931 г.. Режисьорът не получава възнаграждение за работата си, но целта, по думите на Лорка в негово интервю от септември  1933 г., е да възбуди интереса на студентите към театъра. В трупата има много млади поети, като Лорка се надявал един ден те да станат добри режисьори, защото всичко зависило в театъра от режисурата, по думите на Лорка. В началото разчитали изцяло на студентската публика, но с времето започнали да приемат театъра им много сърдечно в провинцията, въпреки че се намирали хора, които обвинявали театъра в политическо интригантство. В интервюто Лорка разказва за един случай в Алмасан, където изпитал рядко душевно вълнение. Играли „Животът е сън“ на площада. „Започна да вали. И в тишната над омагьосаните селяни се чува само дъждът, стиховете на Калдерон и музиката.“ Често ги питали защо не поставят съвременни пиеси, а според Лорка по това време в Испания можело да се каже, че не съществуват съвременни пиеси. В повечето случаи това били агитационни пиеси, а те са лоши и разчитат единствено на режисурата. „Нашият съвременен театър –  това е днешният и вечният, безсъмртният като морето - това е театърът на Калдерон, Сервантес, Лопе де Вега, Жил Висенте.“
В същото интервю от септември 1933 г. питат Лорка по какъв начин разчита старинните стихове на тези автори. „За това как се разчитат тези стихове почти нищо не се знае, казва Лорка. До нас достигат само хвалби за драматурзите и актьорите. Опитваме се да четем гладко, да разкриваме красотата на всеки стих и да подчертаваме много ясно всичко, което е необходимо. Сблъскваме се с някои трудности - в текстовете липсват препинателни знаци, които са важни за четенето; не е ясно коя пауза е по-важна, тази или онази, защото в стиха, за разлика от прозата, паузата е качествено различна. В спектаклите паузите ги разчитаме по секунди – не бива да се бърка, иначе се нарушава тази удивителна хармония, контрапункт на думите и тишината. Разбира се, селяните, слушайки ни едва ли могат да разберат цялата тази символика на Калдерон, между другото тя е достъпна за тях, но те най-вече слушат и чувстват магическата сила на стиховете му.“
Какви са декорите на сцената, питат Лорка и той отговаря, че тъй като няма много пари и много от изразните средства са недостъпни, затова декорите им са прости, лаконични, стилистически точни. „Ние не сме академичен театър! Археологическата точност не ме вълнува. По–скоро я стилизираме, напомняйки за епохата. Ако имахме средства, бих поставил няколко варианта на една и съща пиеса: един спектакъл в старинен маниер, друг - в съвременен, една пищна постановка, друга – строга и опростена. Но ние нямаме средства, и следователно отстояваме тези мечти да не си отиват – а циркът междувременно странства из цяла Испания от край до край.“
В едно от следващите интервюта от 1934 г. отново го питат за пътуващия студентски театър „Ла Баррака“. Лорка, с още по-голяма убеденост казва,  че това е единственият по рода си университетски театър.“ Разбира се, че подобни трупи има и в Оксфорд и Кеймбридж, и в Колумбийския и Йелския университет, и в други страни, но като „Ла Баррака“ друг няма.“ Защото, както споделя Лорка в интервюто, даже декорите за театъра ги правят най-добрите художници от парижката школа – Пикасо (Салвадор Дали прави декорите на „Кървава сватба“), а всичките им актьори са студенти на мадридския университет, но най-важното е, че трактовките им на класическите произведения създават такова напрегнато внимание именно в онази публиката от най-глухите провинции в Испания. „Ако има зрител, равнодушен към нашия театър, това е средната класа, буржоазията... Нашите зрители, истинските ценители на театралното изкуства, принадлежат на друг слой - това са образовани хора от университетските кръгове, жадни за изкуство и разбиращи от него, и народът – този най-нисш и див народ, чиято щедра и неизкушена душа е готова да откликне и на най-разрушителната скръб, и на най-тънките шеги.“
Този театър съществува благодарение на субсидиите на правителството, но през 1934 г. Лорка споделя, че се страхува, че повече няма да финансират проекта. Лорка изразява тогава своите опасения, че правителството не разбира, че класическият испански театър , трябва да е национално достояние и най-вярното средство за културния подем на нацията. В края на 1934 г. в друго интервю споделя, че осъзнава собствената си еволюция в драматургията и иска да завърши трилогията “Кървава сватба“, „Йерма“, като нарича последната част „Трагедията на дъщерите на Лот“ (която по-късно се превръща в „Домът на Бернарда Алба“), като твърди, че още не я е завършил, но след нея смята да се върне към комедиите от съвременния живот. „И също – продължава той – искам да поставям в пиесите си тези проблеми, които хората се боят да засягат. Защото преди всичко, хората, които ходят на театър, всеячески се съпротивляват, когато ги заставят да мислят за нравствените проблеми.“ Месец по-късно след премиерата на „Йерма“, Лорка казва, че третата пиеса от трилогията е почти завършена, но я нарича вече с друго име „Гибелта на Содом“, като признава, че заглавието е тревожно и задължава. Чак юни 1936 г. заявява, че е завършил една социална драма, като вероятно става дума именно за „Домът на Бернарда Алба“, неговата последна трагедия, която е публикувана след смъртта му и поставена чак през 1945 г. на сцена.

Своето предчувствие за смърт най-силно може да се почувства в стихотворението му „Мементо“  („Спомен“) от „Поема за Канте Хондо“, публикувано 1921.

Мементо

Когато умра,

погребете ме с мойта китара

под пясък и глина студена.

Когато умра

между портокали

и мента зелена.

Когато умра,

погребете ме вий, ако щете,

в един ветропоказател.

Когато умра.

(Преводът от испански: Александър Муратов, Атанас Далчев, 1978, „Испанска поезия“ Библиотека „Световна класика“)


MEMENTO

Cuando yo me muera,

enterradme con mi guitarra

bajo la arena.

Cuando yo me muera,

entre los naranjos

y la hierbabuena.

Cuando yo me muera,

enterradme si quereis

en una veleta.

Cuando yo me muera!

 

вторник, 10 февруари 2015 г.

ПОЛЕТИ И ПАДЕНИЯ С "ИКАР" 2015

"Сватбата на дребния буржоа" от Б. Брехт, реж. Петринел Гочев,
номинации за режисура и майсторско техническо осъществяване
(Театър "София")

Няма напрежение около тазгодишните номинации за "Икар". Даже отсъствието на какъвто и да било дебат около тях е показателно - театралните награди у нас вече интересуват предимно театралите. Все по-капсулиран и извън реалността е българският театър. Липсата на фаворити и поне едно театрално събитие, което да предизвика обществен резонанс извън театралните коридори, са само резултат от дългогодишната изолация на българския театър и изпадането му извън времето. Всъщност жертва на тази политика е именно публиката, която има все по-малко достъп до чужд театрален опит. И какво излиза! Българският театър се съпоставя с българския театър – една обречена ситуация, която, ако беше в пиеса, бихме я определила като водеща до психично отклонение.
Но ние тук за българските театрални награди "Икар" си говорим, организирани от Съюза на артистите, които традиционно на 27-и март, международния ден на театъра, награждават отличилите се с постижения театрални продукти. За да добием представа кой как избира, трябва да се отбележи, че четиричленна комисия селектира номинациите и различна от тях комисия, която до последно се пази в тайна, гласува наградите. Защо се пазят в тайна имената на втората комисия, ще попитате. За да нямало натиск върху техния избор. Но предвид слабия интерес и липсата на какъвто и да било спор около номинациите този акт изглежда напълно безсмислен.
"Каквато ти ме искаш" от Л. Пирандело, реж. Теди Москов (НТ),
фотограф - Атанас Кънчев
Тазгодишните номинации, както отбелязахме, са плод на преценката на четиричленна комисия (проф. Ромео Попилиев и Деница Езекиева – театроведи, Йосиф Сърчаджиев – актьор, Петя Стойкова – сценограф). За целите на номинациите те са изгледали 100 спектакъла, поставени през изминалата календарна година, в която има средно 270 нови заглавия. В тази нелека задача те са отличили около 30 заглавия, които по думите на комисията са на едно добро средно ниво. Завидна честност! Но най-впечатляващо е старанието, с което не са пропуснали нито един държавен и общински софийски театър. Така появата и на минимално напрежение е елиминирано с един замах. Но "икарите" имат и тежката задача да погледнат и извънстоличния театър. За да има макар и малка справедливост, всички извънстолични номинации са натикани в категории "дебют" и "куклен театър" (която си има отделна комисия), които по правило не са в епицентъра на съревнованието. Защо е така? Защото извънстоличният театър все повече е притиснат от философията на пазарния принцип, който разпищолено бълва халтура. Ще попитате какво е халтура. Най-краткият отговор е – нещо, което с малко вложени пари иска да носи бърза печалба. Няма други амбиции, нито постижения.

"Влиянието на гама лъчите върху лунните невени" от Пол Зиндел
Желанието на комисията тази година да избегне комерса е съсредоточило номинациите в предимно камерни спектакли, някои от тях наричащи себе си алтернативни, предназначени за малобройна публика, често обречени на краткотраен живот. Друг съществен факт е, че в българския театър и според номинациите отсъства цяло едно поколение, онова преди прехода. Най-видимо е в най-важната и конкурентна категория - за режисура. За най-добра режисура са отличени спектаклите на Теди Москов ("Каквато ти ме искаш" от Пирандело, Народен театър), който започна своя път преди прехода, но славата му дойде след това; Петринел Гочев – ("Сватбата на дребния буржоа" от Б. Брехт, Театър "София"), от средното поколение, изцяло продукт на "новото време", който след дълго прекъсване отново се върна на голямата театрална сцена, и Марий Росен ("Влиянието на гама лъчите върху лунните невени" от Пол Зиндел) – режисьор от по-младото поколение, който има траен интерес към алтернативния и извънинституционален театър. Да избираме фаворит между тях е донякъде безсмислено, защото са достатъчно различни и необходими за разнообразието в българския театър. Но в ръцете на комисията за награди е решението кой тип театър притежава най-високи постижения – познатият театър на Теди Москов, силно ангажираният и енергиен театър на Петринел Гочев или алтернативният театър на Марий Росен, борещ се за всеки театрален сантиметър съществуване.


Александра Василева и Велислав Павлов в "Свобода в Бремен. Госпожа
Геше Готфрид", фитограф - Иван Дончев
Подобна е ситуацията и в категорията за водеща женска роля, в която са номинирани Александра Василева за ролята си в "Свобода в Бремен. Госпожа Геше Готфрид" от Фасбиндер, Народен театър, с режисьор Григор Антонов. За нея актрисата вече бе наградена с АСКЕЕР 2014; Ана Вълчанова за ролята на Майка Беатрис в алтернативия спектакъл на Марий Росен "Влиянието на гама лъчите..."; Светлана Янчева за ролята на Жана в едноименния спектакъл, режисиран от Явор Гърдев в Народния театър. От една страна, тази категория я обитават три големи актриси, всяка с различна сценична биография и присъствие, заслужаващи внимание. Но за съжаление пиесата на Ярослава Пулинович "Жана" си остава в полето на комерса, в което е попаднала една от най-мощните ни актриси Светлана Янчева.
Друга категория, в която присъстват три достатъчно интересни театрални опита, е за майсторско техническо осъществяване. В нея откриваме стремеж на комисията да се опита да извади под прожектора три достойни, но достатъчно различни сами по себе си продукта. "Але хоп" - вербатим спектакъл на Неда Соколовска и театър Vox Populi – гравитиращ около документалния театър, със социален елемент; "Страх" – куклен спектакъл за възрастни на режисьора Веселка Кунчева, която остана без конкуренция в този жанр с тандема й със сценографката Мариета Голомехова (номинирана и за този спектакъл, и за другия им съвместен проект "Момо" в Младежки театър "Н. Бинев"); и не на последно място, "Сватбата на дребния буржоа" на Петринел Гочев в Театър "София", който заслужава искрени адмирации за сценичната среда.

Михаил Милчев в "Мадам Мишима"
С известна преднамереност в старанието да отличат от всички поколения е и категорията за водеща мъжка роля, където са номинирани актьори като Марин Янев за "Вятърът в тополите" (Младежки театър "Н. Бинев"); младият Явор Борисов за ролята му на Филоктет в едноименния спектакъл на Весела Василева (Театър "Сфумато"); Михаил Милчев за ролята му в моноспектакъла "Мадам Мишима" от Елена Алексиева, режисьор - Калин Ангелов (Театър "София" ) – едно филигранно и чувствено постижение на актьора.

Всички по-горе изброени категории са най-любопитните от гледна точка на това комисията по награждаването какъв тип театър ще избере – на миналото, настоящето или бъдещето. В останалите категории много повече прозират желанията за поощрения, като например при "дебют", където за първи път са номинирани цели пет постижения, въпреки че трябва да се признае, че е приятен фактът, че отбелязват и различен дебют от този на актьор или режисьор. Номинирани са дебютните сценографии на Виктория Филипова ("Лазарица", режисьор Крум Филипов, Родопски театър); Даниела Николчова за "Албена" от Йордан Йовков (реж. Василена Попилиева, Габровски драматичен театър) и за "Всичко наопаки или наопаки всичко, Наопаки всичко или всичко наопаки" по Жан-Батист Молиер (реж. Пламен Марков, Драматичен театър "Стоян Бъчваров" – Варна).

"Страх" от Веселка Кунчева
Може би тук е мястото да обърнем внимание на един парадокс през годините, съществуващ при "Икар"– номинирането и награждаването на един артист за постиженията му в няколко проекта през годината. Парадокс, който поражда множество въпроси. Защото, както знаем, всеки държавен театър за всяка награда от този национален форум получава финансово поощрение от 4000 лв. от Министерството на културата - как биха си ги разделили... Съществуват въпроси и от естетически порядък – това награди за цялостното творчество на артиста през годината ли са или за конкретни постижения. В този парадокс влиза номинацията за музика на Христо Намлиев в цели три спектакъла, различни в естетическите си търсения, като "Антигона" (реж. Иван Добчев, Театър "София"), и "Момо" и "Страх" на режисьорката Веселка Кунчева – всички те продукти на различни театри. Или пък номинациите за сценографията на Мариета Голомехова, отново за "Момо" и "Страх", или за дебюта на Даниела Николчева в два спектакъла едновременно. В никакъв случай това не компрометира качествата на артистите, но поставя под въпрос състоятелността на номинациите. Само за миг си представете, че при оскарите номинират един актьор за три филма...


"Йерма", реж. Диана Добрева
В останалите номинации, с известни амплитуди между почудата и радостта, няма големи изненади, като прави впечатление, че водещо е желанието всеки софийски театър да бъде част от театралния празник чрез поне една номинация. Но няма как да не обърнем внимание, че тези номинации са белязани от липси – съзнателни или не. Отсъстват постиженията на режисьора Диана Добрева и нейната "Йерма" ("Театър на Българската армия"), в която визионерският и емоционален театър намират най-силна реализация. Отсъства и спектакълът "Кривите огледала" от Дейвид Линдзи-Ъбър на режисьора Ивайло Христов (Младежки театър), най-вече заради актрисата Станка Калчева в него. Липсват и едни от основните играчи като Маргарита Младенова, особено заради смелостта й да постави такава театрална инсталация като "Самолетът закъснява" (Театър "Сфумато") – най-честно коментиращият настоящето спектакъл и затова по-трудно възприеман. Липсва режисьорът Иван Добчев, отбелязан в категориите дебют и поддържаща женска роля в неговата "Антигона". Липсва и Мариус Куркински и завръщането му в жанра на моноспектакъла със "Сънят на смешния човек" (по Достоевски). Но трябва да отбележим, че като цяло липсват и част от големите фигури изобщо в театъра като Възкресия Вихърова, Лилия Абаджиева, Явор Гърдев, който не успя с опита си с "Жана". Изчезна и по-старото поколение, част от което ни напусна, а другите не успяха да се адаптират към новото време. Маргинализирането на провинцията лиши също така театъра ни от изненадата на "съмишленици".

Всичко това се вижда от тазгодишните номинации, в които отсъстват ярки събития, дебати, открояващи се фигури. И колкото да им се е искало на номиниращите да се противопоставят на комерсиалния театър, то те го правят чрез избора на спектакли, които предизвикват слаб интерес както в публиката, така и в театралите.
За да се върне вниманието към наградите "Икар", които все повече се превръщат във вътрешнозаводско мероприятие, е необходимо да се отворят хоризонтите. Веднъж като се създадат нови категории, които да отговарят на новите театрални форми. Но най-вече като се превъзмогне вътрешното високомерие, което все повече капсулира наградите и ги лишава от възможни дебати и критика. Така театралните награди ще придобият и своя истински смисъл – да са онова празнично събитие, чрез което публика, артисти и театрали от всички гилдии да могат да споделят или противопоставят гледни точки. Стига, разбира се, това да е целта на организаторите. И за да не изпадаме в излишен алтруизъм, практическа функция на "Икар" може да бъде и удължаването на живота на наградените продукти, като ги разпространяват извън столицата. Така изтиканият встрани провинциален театър ще може да е част от този празник.

    четвъртък, 29 януари 2015 г.

    КОИ СА ТЕАТРАЛНИТЕ ПРЕМИЕРИ ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ МЕСЕЦИ НА 2015


    
    снимка от репетициите на "Къща на гнева" на Диана Добрева
    Защо новата българска драматургия е предпочитана в последните години от театралните директори и режисьори е въпрос, който изисква сериозно внимание. В текста по-долу си позволявам съвсем за кратко да насоча вниманието ви към една от вероятните, но не единствени причини за този феномен. А също и да ви информирам за предстоящите премииери.


    В следващия месец и половина ни очаква малък брой театрални премиери, но за сметка на това може да се каже, че са създадени от едни от най-представителните фигури на българския театър като режисьорите Възкресия Вихърова, Диана Добрева, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Николай Поляков и др.
    Месецът предлага пет премиери на софийска сцена, от които две са на нови български пиеси -„Тъмната стая“ от Георги Тенев и „Фантомна болка“ от Елена Алексиева, реж. Възкресия Вихърова“) и три – по текстове на доказани чужди автори: „Къщата на гнева“ от Диана Добрева по текстове на Фр. Г. Лорка, „Срещу течението на Хъдсън“ по текстове на Дж. Д. Селинджър и Тенеси Уилямс и „Олд Сейбрук и последният страстен любовник“ по Уди Алън и Нийл Саймън. През февруари (3-ти) е и премиерата на възстановения спектакъла на Явор Гърдев „Старицата от Калкута“ в Театър 199 с новото попълнение Лилия Гелева на мястота на Вяра Коларова. Също през февруари (15-ти) гостува сливенския спектакъл „Възхвала на колебанието“ от Георги Господинов на режисьорката Маргарита Младенова, а през март ни предстои друга нейна премиера в Народен театър на „Процесът против богомилите“ от Стефан Цанев. Отново през март е и премиерата на режисьора Иван Добчев от програма „Терминал 2“ по текстове на Георги Тенев „Книга за изгаряне“. Равносметката е повече от очевидната – следващият месец е доминиран от българска драматургия - четири съвсем нови български пиеси, една на Стефан Цанев, написана през 1969 и три, написани от режисьорите адаптации на чужди произведения или "по" чужди произведения.

    Вероятно една от причините за главоломното нарастване на броя на поставена нова българска драматургия в последните години не е само в следствие на  неудържимия възход на таланта на пишещите, но и заради променената политика на Министерство на културата. В една от новите си методики (от предишното управелние на министерството от Вежди Рашидов) Министерството реши да поощри новите авторски произведения, поставени в държавен театър, с еднократна помощ в размер на 10 000 лева. Сигурно е, че това е добър стимул, който може да изкуши както стръвно нуждаещите се от изява пишещи, така и  директорите на театри, които знаем, че не дават на автора 10 000 лева, а най-често сума, която е десет пъти по-малка от тази. Друг е въпросът, че неяснотата на методиката не уточнява финансирането дали е за едно произведение или веднъж в годината на  отделен държавен театър, който поставя поне една нова българска драматургия. Ето и формулировката:
    4.3. Средства в размер на 10 000 лв. еднократно за годината, за реализиране на нови български музикално-сценични и драматургични оригинални авторски произведения.

    КОИ НОВИ СПЕКТАКЛИ ПРЕДСТОЯТ:

    На 5-ти февруари от 19.00 ч. ( и на 6-ти от 20.30 ч.) в Театър "Сфумато" предстои да видим „Тъмната стая“ от Георги Тенев, който е и постановчик съвместно с Мирослава Гоговска на спектакъла. В него участват Весела Бабинова и Явор Бахаров (глас – Деница Даринова). Ето какво са написали от театъра за предстоящата премиера.
    Явор Бахаров и Весела Бабинова в "Тъмната стая"
    „Гласовете от студиото за озвучаване на филми. Дузина персонажи. Една загадъчна „тъмна стая“, която прилича на медицинска кутия за запазване от вредните въздействия вън.
    Няколко двойки мъже и жени, които поставят на изпитание любовта си. Едно звукоизолирано помещение, толкова удобно за правене на любов, но в което само няма легло...
    Тъмната стая ни очаква – дори да не знаем, че сме вече в нея.

    „Законът за запазване на спомените все още действа, ежедневието е гора, в която ние се движим по самотни пътеки,отбягваме срещи, търсим самота. Търсим проходи през празното, търсим смърт между дърветата, ужасява ни натъкването на чужд живот. Но все някога ни се случва среща, засичаме се: пресичания, разминавания, някой бута колело, друг разхожда куче, физкултурници, любители на тичането, маниаци.

    Весела Бабинова
    Светът е изтъкан от нелеп и артистичен глад, всички претендират да са актьори в централнороли, никой не вижда черното куче, неприятелят-враг, най-важното, фокусиращата точка, която преминава съвсем близо, в периферията на нещата и измества с гравитацията си основата под краката ти.“
    А също:
    В „Тъмната стая“ героите на Явор Бахаров и Весела Бабинова водят опасна игра на прелъстяване и власт. Това прераства в насилие и страх. Извършва се пагубен експеримент за душите и телата. Спектакъл, близък до reality-формата, с цитати от инструментариума на сериалите, нахсинхрона, телевизионния дублаж.
    Reality развлеченията експлоатират воайорството на публиката. Сериалите по сериен, матричен начин банализират сюжети и характери. Но сега, на сцената на театъра, нека погледнем в обратна посока. Към обратната страна на това банално съвременно занимание – към оголения живот в телевизионния сандък. Какво ли се случва с този живот вътре, в тъмната стая?
    ***
    С този проект ние се върнахме при източниците на философията сфумато. Работихме много дълго, изтощително и разточително много.
    Като автор на пиесата и на сценичното решение, аз опитах и успях да увлека в това двамата актьори, Весела Бабинова и Явор Бахаров. (Г. Тенев)

    Явор Бахаров

    „Тъмна стая“ е един процес, който премина през законите на откривателството, когато знаеш, че не всичко знаеш и само тогава можеш нещо наистина да научиш – за себе си, за героя си, за пиесата. И за професията. Спектакълът „Тъмна стая“ ще бъде финална точка на един път, в който авторството беше норма, а не репертоарната логика. Театър, подчинен на репетицията. Тя е основното място, сърцето на театралния процес. Минаха месеци, в които не преследвахме някакъв резултат и готово бъдещо представление, а имахме творчески съавторски път по посока на намерението. Текстът не като диктовка, която актьорите трябва с глас и тяло да препишат, а като отправна точка за пътешествие. Неслучайно сред най-важните съюзници в този процес стана Мирослава Гоговска, която е актриса педагог, преминала школата на „Сфумато“. Мира задълбочено познава както методологията на лабораторния театър, така и етиката на театралния процес, в който най-важна част е не премиерата, а репетицията.
    Такива лабораторни опити не можем да си позволяваме често, но са задължителни за всеки, който смята, че се занимава с изкуството си задълбочено. (януари 2015)


    сцена от репетициите на "Къщата на гнева"
     
    На 14-ти февруари (събота) от 19.00 ч. в Театър „Възраждане“ е премиерата на „Къщата на гнева“ по текстове на Фр. Г. Лорка (в основата е пиесата „Домът на Бернарда Алба) – постановчик, сценарист и сценограф Диана Добрева, музика – Петя Диманова.
     
     
     
    сцена от репетициите на "Къща на гнева"
     
     
    В спектакъла участват седем жени, един мъж и едно дете - Донка Аврамова, Жана Рашева, Лилияна Шомова, Николина Янчева, Ивет Радулова, Филипа Балдева, Яна Кузова, Алесия Балдева (дете), Георги Златарев.

     
     
     
    "Срещу течението на Хъдсън"
    Също на 14-ти февруари (събота) от 19.00 ч. в Театър „Сфумато“ е премиерата на „Срещу течението на Хъдсън“ (по текстове на Дж. Д. Селинджър и Тенеси Уилямс)  -  проект, селектиран от Малък сезон 2014, копродукция с НАТФИЗ, с режисьори Борис Кръстев и Боян Крачолов и художествен ръководител Иван Добчев.
    Участват Биляна Георгиева, Петър Дочев, Деян Георгиев, Ивайло Ангелов, Иван Николов, Тодор Дончев, Димитър Крумов, Каталин Старейшинска

    "Възхвала на колебанието"
    На 15-ти февруари (неделя) от 19.00 ч. в Театър „Сфумато“ гостува Сливенския театър с постановката на Маргарита Младенова „Възхвала на колебанието“ от Георги Господинов. Спектакълът за втори път гостува в София и е любопитен с това, че темата в него е близка до тази на сфуматовската премиера на Маргарита Младенова „Самолетът закъснява“, а именно за участта на българина от времето на прехода.
    Участват Таня Йоргова, Деница Даринова, Десислава Касабова, Ивайло Гандев, Димитър Костадинов, Добромир Цветков и Михаил Илийков.
    Ето какво е написала режисьорката:
    „Възхвала на колебанието“ е представление за участта на българина от времето на прехода. За живия човек, който вече 25 години се съпротивлява на превръщането му в „електорална единица“; пази в паметта си трепетите, мечтите, мислите и вълненията на своето лично битие, които очертават човешкото му пространство, достойнството му на „свят в света“.
    Вдъхновени от ранната поезия и късната проза на Георги Господинов, заредени от вечните  „парчета“ на „Бийтълс“, шестима млади актьори в творчески сговор и доверие към зрителя водят своята артистична битка срещу о-без-човечаването на живота. Време е за такава истина от сцената!“

    На 26 февруари (четвъртък) от 19.00 ч. в „Театър София“ – голяма сцена е премиерата на „Олд Сейбрук и последният страстен любовник“ по текстове на Уди Алън (Олд Сейбрук) и Нийл Саймън (Последният страстен любовник). Режисьор е Николай Поляков, художник – Юлияна Войкова-Найман.Участват Николай Димитров, Милена Живкова, Силвия Петкова, Пламен Манасиев, Мартин Гяуров, Симона Халачева, Николай Антонов, Юлиян Рачков, Лора Мутишева, Йоанна Темелкова и Лилия Маравиля.

    На 28 февруари (събота)в „Театър 199“ от 19.30 ч. предстои премиерата на „Фантомна болка“ от Елена Алексиева с режисьор Възкресия Вихърова. Като преподавател, основател и ръководител на „Театъра на голия охлюв“ към НБУ режисьорката Възкресия Вихърова в последните години се ограничи в рамките на създадения от нея театър и всяка нейна премиера, която е извън Университета е очаквана с нетърпение. В проекта участват Стоян Алексиев, Йорданка Стефанова, Михаил Милчев, Петя Силянова и Николай Марков.

    В началото на март Народен театър „Иван Вазов“ кани на премиерата на Маргарита Младенова „Процесът против богомилите“ от Стефан Цанев.

    В средата на март месец се очаква и премиерата на режисьора Иван Добчев в Театър „Сфумато“ на спектакъла „Книга за изгаряне“ от Георги Тенев. Проектът е част от програмата „Терминал 2“, който започна със спектакъла на Маргарита Младенова „Самолетът закъснява“. Сценографи на „Книга за изгаряне“ са Иван Добчев, Наталия Добрева и Ивана Ненчева. Музиката е на Христо Намлиев. Участват Георги Стайков, Цветан Алексиев, Кънчо Кънев, Цветан Даскалов, Александра Василева, Васил Ряхов, Дани Рашев, Силвия Станоева, Лилия Гелева и Георги Сиркатов.

    вторник, 27 януари 2015 г.

    "ЧЕРВЕНАТА ПЛАНЕТА" - АПОКАЛИПТИЧНА ПАРОДИЯ ИЛИ УПРАЖНЕНИЕ ПО СТИЛ НА МЛАДИЯ АВАНГАРДИСТ-БАНАЛИСТ


     Има спектакли у нас, които сякаш са създадени с ясната цел да не бъдат харесвани от публиката.  Не само, те даже кокетират с това си намерение, като подлагат своите зрители на амбициозни провокации, най-вече от естетически и физически порядък. Нима не е екстравагантно да подчиниш една тема, каквато и да е тя, на това да бъде сдъвкана и изплюта от почти двучасовите речитативи, физически спазми, крясъци, плюнки, мятане, щипане, виене, актьорско оцеляване на ръба на изтощението, всичко това изхвърлено между четири олюпени стени, два прожектора и пулсиращи светлини. Защото нали театърът, разграничаващ се от масовия, държал, казват,  да поставя високи изисквания към своята публика като предизвиква не само нейната издръжливост, но и като й поставя капани, в които тя да пропада – интелектуални капани. Нима, обаче, не е притеснително за всеки зрител, ако пропада неуспешно непрекъснато. Но не бива да се плашим за интелектуалното си самочувствие, защото през последните години в тези си опити експерименталният театър у нас си създаде трайни навици, даже банални в упорството да оставя в недоумения своята публика по един и същи начин. А това, разбира се, ни дава преднина и все по-трудно бихме капитулирали пред натиска на "експеримента".
    Всичко това би било разбираемо и симпатично в неподправената си инфантилност, ако извървяваше своето най-важно предназначение – чрез търсения шок, ужас и раздразнение да пречисти действителността. Нали ужким изкуството с това се занимаваше – немасовото, онова, което има претенцията, че чопли ума и възприятията ни, разтревожени от и за света, който обитаваме.
    Всъщност „Червената планета“ от Георги Тенев, с режисьор Ани Васева на сцената на „Сфумато“ може без свян да се превърне в наръчник на младия български авангдист-баналист. Има си всички необходими атрибути. От тези да притисне публиката си в клаустрофобично пространство, като разгръща неврозите си на метър от нея, до тези да въздейства върху сетивата й чрез предозиране на визуални и шумови ефекти, които могат да разсипят и най-устойчивия вестибуларен апарат. Разбира се целта на „дразненията“ е да освободи асоциативното ни мислене от капана на причинно-следствените навици, така се твърди.  Нали постмодернизмът не спря да ни натрапва, че историята е мъртва, а историчното мислене сме го оставили в миналото, за по-лесно и нежелано. Защото живеем, според него, само в настоящето и можем единствено да възпроизвеждаме безкритично вече установените идеи, да се удоволстваме даже от повторенията. А също така твърди, че сетивата са тези, чрез които бихме достигнали до хоризонта на своето автентично познание, а не рациото, замърсено от знанието – един авангарден трик, който хитроумно беше засмукан от поп-културата – дете на постмодернизма.

    Всичко това, разбира се, беше много актуално, но преди 10 години, преди кризата, когато беше етично да твърдиш, че изкуството е само игра на знаци и нищо повече. Днес това се е превърнало в банално възпроизвеждане на преживян опит. Постмодернизмът е мъртъв. Затова всяко негово възпроизвеждане е упражнение по стил, имитация на мъртъв стил – стилът на младия вечен български авангардист-постмодернист, здраво вкопчен в това да скандализира с баналности, лишени от критичност, които все по-истерично биват хвърляни в лицата на иначе малобройната си, но издръжлива публика. Но нали можем и да сме участници в преднамерена игра-лабиринт със скрити послания, закодирани в текст и в режисура, всичко това предназначено да бъде разгадано от малцина. Кой, кой няма да пожелае, макар и загубен в лабиринта, да не бъде припознат като специален, като част от тази малобройна, но сплотена група от правилно разчитащи „знаците“.
    И така, в този наръчник на младия български авангардист-баналист има едно първо правило - всеки сюжет, който може да бъде възпроизведен от зрителя, е презрян. Неуместно е да се споменава вече за фабула, персонаж, действие и конфликт - все ограничители на волното въображение на експериментатора, петимен за езикови игри, дискурсивни практики, полифоничност, речеви платформи и прочие номера. При все, че колкото и неузнаваем на сцената да е текстът на Георги Тенев пак можем да възпроизведем история от него. Но пиесата е едно, а сценичният разказ – друго. Защото всеки логичен сценичен разказ, според младия български авангардист-баналист, е предателство към високия вкус, а и нали сме отегчени до смърт от психологическия театър вече 25 години. Словото е дискридитирано още от Арто, а на негово място идват поток от нелинеарни поредици от думи, т.нар. „облаци от лингвистични комбинации“, които най-общо казано „оплакват загубата на смисъл“ чрез дискурсивни игри. Уморих ли ви? Всичко това, за да го разберете по-лесно, просто вземете който и да било текст и според правилата на младия български авангардист-баналист, той винаги може да бъде изговорен, изкрещян, накъсан, изгрухтян, ако щете и изпикан от актьора. Защото до зрителя не бива да достига никакъв рационален смисъл, а чрез асоциации и възбуда на сетивата да достигне до онова автентично преживяване, в което да се слее с абсолюта на познанието. Всичко това иска да прилича на ритуален транс, по примера на театралната редица Арто, Гротовски, Барба, но надали. Защото автентичността не се постига чрез игра с клишета, защото ако беше така, то постмодернизмът щеше да е религия вече. Не бива да забравяме обаче, че целта на това преживяване може да е и да предизвиква отвращение, което най-честно атакува традиционните представи за колективен опит, каквото е театъра. Нали авангардът е радикален, поне беше преди 100 години.
    И все пак Георги Тенев си е намислил разказа, колкото и да е недопустимо по правилата на Ани Васева. Той ни е въвлякъл в апокалиптичен научно-фантастичен сюжет, взаимстван от Станислав Лем, Айзък Азимов и Дъглас Адамс – поне така му се е искало в търсенето на общи разпознаваеми за поколението знаци. Защото всичко междугалактическо започва от смъртта на Синята планета (Земя) и пътешествието на един капитан на полет, пилот и робот към Червената планета. Двете човешки същества (Леонид Йовчев и Галя Костадинова) се сблъскват с необичайни космически явления, както и с действията и бездействията на един робот (Деница Даринова), който се подчинява, знаете, на четирите закона на роботиката. Всичко това довежда до тяхната смърт и преобразуване в друго същество между човек и робот, да предположим, защото се сливат. Защото всичко това може да е така, а може и да не е така – нали имаме иронична игра с текст и представяне от страна на Ани Васева. А и няма нужда да бъде приемано като научно-фантастичен театър, защото тази космическа драма може да бъде разбрана и като апокалиптична картина, но и като пародия на маниакалните усилия на режисьора-демиург (Юлияна Сайска), който заснеме най-после последния 13-ти епизод от „Звездни войни“ с осемхилядна масовка. Сценичният разказ на Ани Васева е организиран в рамките на събитията върху тази киноплощадка, върху която деспотичната фигура на режисьора, пародирана до екстатичен хрип, подсказва, че всичко земно и човешко може да е плод на самозабравил се Бог-демиург, игра на умопомрачен садист кинематографист. До тук всичко е наред и Георги Тенев е напипал, че е време за антиутопии. Нима представите за апокалипсис не възпроизвеждат в най-чист вид страховете на човека, а именно неговия край. А като най-ценен негов продукт е човешката цивилизация, която за Георги Тенев се е отказала от еволюцията и се подчинява на хаоса, на брътвежа и полудата на последните оцелели хора. Но и това е неизменно правило на постмодерниста-концептуалист – да замени „големите разкази“ с гигантски апокалиптични притчи за идващия край на света. Нали помните – отказахме сме от историчност, няма минало и бъдеще, а вечно кошмарно повтарящо се настояще, което трябва да възпроизведе краткотрайно усещане за протичащо време – все по-стеснено, все по-задущаващо. И ако Човекът преди се страхуваше от смъртта на Бог, то днес вече се говори за края на историята, където сме обречени на собствения си хаос и упадък. Нима не е съвсем на място този разказ, ще попитате? На място е, но не това видях. Защото как се превръща всичко това в театър?
    Антиутопията има една много важна цел – да предизвика у човека страх от бъдещето и отвращение от действията или бездействията му. Как обаче Ани Васева го разбира това - на първо място чрез смаляване на ужаса от действителността, ядрото на всяка антиутопия, чрез неговото иронизиране - стар постмодерен трик, който идва да омаловажи всяка възможна критичност. Втори път – съвсем буквално – като връхлита публиката до изнемога със сцени на безсмислен крясък, после писък, после грохот, вой, даже източноправославно песнопение в безпомощното търсене на все по-странни, според актьорите, звуци, които да представят един лишен от разум свят. Всичко това под пулсиращите лъчи на led прожектора, все пак по нещо трябва да напомня, че сме в sci-fi жанра, в космоса, придружени от стържещите тайнствени космически звуци, макар в космоса да е тихо, но нали така сме свикнали – от филмите. На фона на опитите за хай-тек среда актьорите се противопоставят на нея чрез плезене, пулене, точене на лиги по пода, пълзене, кривене, в което може би трябваше да се открие безсмислието на изчезващия разумен свят. На финала животът е продължен от хаотично движение на разноцветни същества, молекули или просто хибриди между робот и човек, които се блъскат един в друг. Трима от актьорите вече са в цветни плетени скафандри – всичко е като пародия плетена на една кука. Съвсем накрая пеят италианска естрада, универсално хореографирана като Ален Мак и диско – за майтап, придружени от демонично-истеричния режисьор. Изобщо всичко, всичко е наблъскано за всеки случай – нали хем е апокалиптично по Георги Тенев, хем е инфантилно пародирано от Ани Васева, която усърдно е натикала всички възможни шейсетарски клишета за непоносим авангард, който непременно трябва да подложи на изпитание своята публика, за да бъде признат за висок и постигнал целта си.
    Обаче съм сигурна в едно – най-учуден от резултата е самият автор Георги Тенев, който, убедена съм, в началото е бил най-слисан от всички нас. Защото той, каквито и претенции, и опит в театралната графомания да има, все пак му се иска да е разбран и припознат като умозрителен. В никакъв случай като инфантил.
    Но, ще се повторя, има утеха за младия български авангардист-баналист, кокетиращ с желанието да не бъде харесван – винаги ще се намери малка сплотена ядка, която да намира за очарователно всички тези вторични преживявания и да ръкопляска на тях. Блазе им!


    На 5-ти февруари предстои премиерата на „Тъмната стая“  Сфумато (с участието на Явор Бахаров, Весела Бабинова и Деница Даринова) – автор и режисьор е Георги Тенев, който миналата година постави друга негова пиеса „Злият принц“ в Народен театър. Очаква се да излезе и втора част от проекта Терминал 2 в Сфумато на режисьора Иван Добчев, в който съ-автор е Георги Тенев.