Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 100 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

петък, 23 май 2014 г.

КРИТИЦИТЕ ЛИ СА ВИНОВНИТЕ В ТЕАТЪРА - ИЗ "ПРАЗНОТО ПРОСТРАНСТВО" НА ПИТЪР БРУК



Кой е виновен, когато в театъра открием загниващи елементи? Критикът? Каква е функцията на театралния критик? Какви са пороците на театъра? А на критика? Има ли мъртви критици, така както има мъртъв театър? - на тези прелюбопитни въпроси отговаря самият Питър Брук в публикувания по-долу текст, малка част от превърналата се в театрален манифест книга "Празното пространство". Интересното е, че проблемите в театъра, бил той английски или световен, такъв какъвто го познава Питър Брук през 1968 г., си остават същите и днес - даже и за малка театрална България.




МЪРТВИЯТ ТЕАТЪР*

(б. пр. - Deadly Theatre - П. Брук използва английската дума deadly, която означава "мъртъв" и "смъртоносен". Явлението, което той обобощава с това понятие, действително притежава и двете качества. От една страна, това е остарял, безплоден, мъртъв театър, а, от друга, в него има нещо много активно, което разпространява смъртоносна зараза. В книгата се използва думата "мъртъв", която считаме като най-близка до оригинала, а е избегнат синонимът "нежив", тъй като с него Брук обозначава една по-малка степен едновременно на "мъртъв" и "смъртоносен".)


... И така кой е виновен, когато в театъра открием загниващи елементи? Толкова вече се е говорило по адрес на критиците и публично, и  в частни разговори, че навярно им пламтят ушите, а ние си внушаваме, че най-злокачественият елемент на загиване покълва от тях. Години наред роптаем и мърморим срещу „критиците“, като че ли това са все същите шестима души, които профучават със самолет от Париж до Ню Йорк, от изложба на концерт и оттам на театър и допускат все същите „монументални“ грешки. Или макар че и те са като Томас Бекет – добрият проституиращ приятел на краля, който още в деня, в който става архиепископ, сам започва да порицава краля подобно на своите предшественици, критиците идват и си отиват, а критикуваните обикновено „ги“ смятат за едни и същи. Нашата система, вестниците, липсата на достатъчно място в печата, читателските искания, бележките, диктувани по телефона, многото нелепости по нашите театри, душегубното въздействие на все една и съща, често повтаряща се и продължителна работа – всички те съзаклятничат срещу критиката и й пречат да упражнява своята жизнена функция.
Когато един обикновен човек отива на театър, той претендира, че го прави за собствено удоволствие. Когато критикът отива на театър, той може да каже, че го прави заради обикновения човек, макар да не е точно така.  Той не е просто познавач, който ни учи на кого да залагаме на конните състезания. Критикът фактически има по-важна, по съществена функция, защото едно изкуство, лишено от критика, непрекъснато би било изложено на много по-големи опасности.

Когато например критикът преследва некомпетентността, той винаги служи на театъра. Ако твърде много мърмори, почти винаги е прав. Да твориш театър е ужасно трудно – трябва да приемем този факт; ако се практикува така, както трябва, може би той е или би бил най-трудно постижимият посредник между хората; той е безсмилостен, тук няма място за грешка или за губене на време. Един роман може да надживее читателя, който прескача страници или цели глави; но публиката, готова в един миг да замени удоволствието с досада, може да бъде загубена безвъзвратно. Два часа са твърде кратко време и същевременно вечност; да оползотворяваш  два часа от времето на обществото е много тънко изкуство. И все пак на това изкуство с неговите страхотно големи изисквания често служат случайни хора. В един мъртъв вакуум няма много места, където човек може да се научи на театрално изкуство; и така ние сме склонни да посещаваме онзи театър, който ни предлага любов вместо знания. И тъкмо това нещастният критик е призован всяка вечер да преценява.

 
Некомпетентността е порокът, състоянието и трагедията на световния театър на всяко равнище – срещу всяка хубава лека комедия, мюзикъл или политическо ревю, пиеса в стихове или класическа пиеса стоят десетки други пиеси, спрямо които почти винаги е извършено предателство поради липса на елементарно умение. Просто не се познава достатъчно техниката на поставянето, на сценографията, на говора, на движението по сцената, на седенето, дори на слушането. Колко малко се иска – като изключим късмета, за да си намериш работа в кой да е театър в света в сравнение с техническия минимум, да речем, на пианиста; като сипомисля само колко хиляди учители по музика в хиляди малки градчета могат да изсвирят всички ноти от най-трудните пасажи на Лист, могат да изсвирят Скряин на прима виста. По отношение на обикновената сръчност на музикантите твърде голяма част от нашата работа почти винаги е на любителско равнище. Критикът среща в театъра много повече некомпетентност, отколокото компетентност. Веднъж бях поканен да поставя една опера в Средния Изток; в поканата, която ми изпратиха, съвсем честно беше написано: „В нашия оркестър не са застъпени всички инструменти и понякога той свири фалшиво, но публиката досега не е забелязала това.“ За щастие критикът е склонен да забелязва и в този смисъл реакцията му на най-голямо възмушение има стойност – това е призив към компетентност. Това е неговата жизнена функция, но той има и още една – да проправя пътя.
Ако не приема своята отговорност, ако омаловажава собственото си значение, критикът се присъединява към смъртоносната игра. Обикновено той е искрен почтен човек с остро чувство за човешките страни на своята работа; казват, че един от най-известните „касапи“ на Бродуей ужасно се е тормозил от съзнанието, че само от него зависи щастието и бъдещето на хората. Но дори да усеща разрушителната си сила, критикът подценява градивните си възможности. Когато status quo-то е гнило – а твърде малко критици биха оспорили това, - единствената алтернатива е да преценяваш нещато по отношение на една осъществима цел. Както за актьора, така и за критика тази цел трябва да бъде приближаване към един по-малко мъртъв, но засега все още трудно определим театър. Това е крайната цел, нашият споделен стремеж, а да оставим диря и да маркираме знаци по пътя е общата ни задача. Може взаимоотношенията ни с критиците да са деформирани, може да са повърхностни, но в дълбокия смисъл на понятието те са абсолютно необходими; подобно на рибите в океана и ние се нуждаем от таланти, способни да се поглъщат едни други, за да се продължи съществуването на морското дъно. Все пак само поглъщането не е напълно достатъчно – трябва да споделим и усилието да изплуваме на повърхността. Тъкмо това е трудно за всички. Критикът е част от цялото, а дали пише бързо или бавно, дълго или кратко, това всъщност няма значение. Важното е дали има собствена представа какъв може да бъде театърът в обществото, в което живее, и дали е готов да ревизира тази своя представа при всяко театрално преживяване. Колко критици разбират работата си по този начин?           

Ето защо, колкото повече критиците стават свои хора в театъра, толкова по-добре. Аз виждам само добро, когато един критик, навлезе в живота ни, среща се с актьори, разговаря с тях, обсъжда, наблядава, взема участие. Бих го привествувал, ако протегне ръце към театъра и се опита сам да се включи в изграждането му. Разбира се, съществува един деликатен светски въпрос – как да говори критикът с някого, когото току-що е наругал в печата. За момент може да възникне известна неловкост, но колко нелепо е да се мисли, че тъкмо това лишава някои критици от възможността за жизнен контакт с едно дело, от което те самите са част. Смущението от тяхна и наша страна лесно може да се преодолее, а една по-тясна връзка с работата положително не би поставила критика в положението на съучастник на онези, които е длъжен да познава. Когато хората в театъра взаимно се критикуват, обикновено критиката им е унищожителна сурова, но абсолютно прецизна. Критик, който не изпитва удоволствие от театъра, очевидно е мъртъв критик, но и критик, който обича театъра, но комуто не е пределно ясно какво означава това, също е мъртъв – жизнен е онзи критик, който ясно е формулирал за себе си какъв би могъл да бъде театърът и който е достатъчно смел, за да подлага на риск тази своя формулировка всеки път, когато участвува в някакво театрално събитие.

Най-страшният проблем за професионалния критик е, че от него рядко се иска да участвува в такива театрални събития, които променят мисленето му, а трудно би могъл да запази ентусиазма си, когато в целия свят има само няколко хубави пиеси. В киното година след година се влива богат нов материал, докато театрите са изправени пред нещастния избор между големите традиционни творби и много по-слабите съвременни произедения. Сега навлизаме в една друга област на проблема, която също смятаме за съществена: дилемата на мъртвия автор...
"Библиотека ТЕАТЪР ХХ ВЕК" - "Избрани произведения - Питър Брук" - издателство "Наука и Изкуство", София 1978, съставител и превод доц. Елисавета Сотирова, гл. редактор проф. Любомир Тенев.
 


четвъртък, 24 април 2014 г.

ПРЕМИЕРА НА "ЛЮБОВ" ОТ ЕЛИН РАХНЕВ - НАРОДЕН ТЕАТЪР, РЕЖИСЬОР ЛИЗА ШОПОВА

                                                                       "Л Ю Б О В"
от Елин Рахнев 
Народен Театър
 
П  Р Е М И Е Р А
 
26 и 28 април 2014 г., 19.30 ч.
“Сцена на ІV етаж” на Народен театър „Иван Вазов”
 
 
 
Режисьор - Лиза Шопова
Сценография и костюми - Соня Деспотова
Музикално оформление - Петя Диманова   
 Участват - Радена Вълканова, Христо Петков, Ева Данаилова, Никола Стоянов
 
                                              РАЗХВЪРЛЯНО ЗА „ЛЮБОВ”                                                      
Винаги съм знаел, че любовта първо е изпитание, а после всичко останало. Може би затова неизбежно се просълзявам, когато видя старец и старица, вплели длани една в друга. Приемам го като едно от съвършенствата на този свят. Знам също, че човек може да отложи и депресиите си, и самоубийствата си поради любов, и това прави любовта по-важна от всички медицини. Заради нея можеш спокойно и велико да скочиш от някой висок етаж и да пропътуваш като птица поне един миг от живота си.  Изобщо не е малко.
Прочетох стотици книги за любовта, изгледах хиляди филми, но така и нищичко не разбрах за нея. И не само аз. Затова ако някой ми каже, че разбира от любов, не му вярвам. Дори донякъде го съжалявам.
Винаги съм знаел, че най-много любов има в музиката. Вероятно защото е несподелена. Може би затова за мен музиката е най-великото изкуство. Много обичам писмата на Санд и Шопен, и мълчанието между Зелда и Фицджералд – това също е музика. Цял живот ги преписвам в себе си. Докато не пробих до кръв всичките си вътрешности. Някак с тези мисли започнах този текст. И пак с тях слагам точка. Но всъщност не знам дали в такива истории може да има точка. Не!
                                                                                                                               Елин Рахнев

вторник, 8 април 2014 г.

ПРЕМИЕРА НА "ЙЕРМА" НА ДИАНА ДОБРЕВА - разпределение и снимки от спектакъла


                                ОЧАКВАЙТЕ
На 10 април (четвъртък) и 24 април (четвъртък)

                                ПРЕМИЕРА
                          Театър на Българската Армия
 

                                Й Е Р М А


от Федерико Гарсия Лорка
превод - Лъзезар Мишев
постановка – Диана Добрева
сценография – Нина Пашова
музика – Петя Диманова
хореография – Таня Соколова
фотограф - Иван Дончев




Радена Кърджилова, Мимоза Базова
участват:

Йерма – Радина Кърджилова
Хуан, Виктор – Веселин Анчев
Старица – Мимоза Базова

Мария – Гергана Данданова
Долорес – Стефка Янорова

Зълва 1 – Георги Къркеланов
Зълва 2 – Тигран Торосян

Невеста 1 -  Екатерина Стоянова
Невеста 2, Богородица – Борислава Костадинова

Невеста 3 – Лили Сучева
Черна сянка – Мъж – Милен Миланов

Черна сянка – Жена – Диана Добрева

 
 
 
 
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Каква е тази черна дупка в нас , от която извира непрекъснато страховита липса.
Кое е онова изначално предназначение на човека, което сме забравили,

но което  не престава да стърже в кръвта ни.

Какво съм загубил, та търся с раздрани от плач очи.
Търся, с удавени в гърлото викове.

По ръба на бездната.
Насред  ветровити пустини.

Сухи земи.
Какво търсиш.

Какво търсиш.

Тебе те търся.

Но какво си ти, любов моя.
Къде си.

                                                                                                                             Диана Добрева

събота, 29 март 2014 г.

РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА „ХАМЛЕТ-РЕКВИЕМ“ НА РЕЖИСЬОРА СТАВРИ КАРАМФИЛОВ


ОЧАКВАЙТЕ ХАМЛЕТ - РЕКВИЕМ
                                                    
Антоний Аргиров
 

 
На 7 март започнаха репетициите на мащабният проект на режисьора Ставри Карамфилов "Хамлет - реквием"( У. Шекспир).  "Хамлет - реквием" се реализира чрез европейско финансиране по програма "Културна столица 2019", както и с помощта на Столична Община и Общината на град Благоевград. Кастингът на спектакъла е много сериозен и новият български Хамлет се очертава да бъде един от най-провокативните театрални проекти. Режисьорът на спектакъла Ставри Карамфилов от 15 години живее в Ню Йорк, преподава в Нюйоркския университет и поставя на Камерната сцена на NYTW/ 4th Street Theatre.
Спектакълът се поставя на сцената на Благоевградския Драматичен театър и е предвиден да се играе и на сцената на Театър "София". Премиерата предстои през месец май.

Ето и екипът на "Хамлет - реквием"
Ставри Карамфилов
 
сценография  Тита Димова
костюми Свила Величкова
музика Емилян Гацов - ЕЛБИ
 
Антоний Аргиров
Хамлет - Антоний Аргиров
Иван Юруков
Духът на бащата - Иван Юруков
Веселин Калановски
Клавдий - Веселин Калановски
Касиел Ноа Ашер
Гертруд - Касиел Ноа Ашер
Рая Пеева
Офелия - Рая Пеева
Веселин Мезекиев
Полоний - Веселин Мезеклиев

Димо Алексиев
Лаерт - Димо Алексиев
Ивайло Драгиев
Хорацио - Ивайло Драгиев

участват и Константин Икономов, Милена Копралева, Николай Кимчев и др.

петък, 28 март 2014 г.

КАКВО ПРЕДСТОИ ДО КРАЯ НА ТЕАТРАЛНИЯ СЕЗОН - СОФИЙСКИ СЦЕНИ


Маргарита Младенова
След многобройните премиери на сцената на „Сфумато“  в началото на сезона феновете на театъра най-после ще могат да видят спектакъл, произведен от създателите му. Проектът е по повод 25 годишнината от раждането на единиствения до този момент лабораторен държавен театър у нас – „Сфумато“. Още на 22 април започват репетициите на мащабния по намерения проект с многозначително заглавие „Терминал 2“ – авторски спектакъл на режисьорката Маргарита Младенова, чиято премиера се надяваме да излезе до края на театралния сезон (т.е. преди лятната ваканция). По това заглавие ще работи и режисьорът Иван Добчев, но неговата премиера предстои  другия сезон, вероятно есента. Това набъбноло от интерпретации и политически асоциации заглавие е мислено още от миналата година. То е в контекста на отказа на двамата режисьори да ползват класически и утвърдени текстове, а критично да се взрат в настоящето чрез собствени текстове и такива, написани от наши съвременници.

Лиза Шопова
В Народен театър „Иван Вазов“ ни очаква на 26 и 28  април най-новата пиеса на Елин Рахнев „Любов“. Нейн режисьор е Лиза Шопова. На сцената на IV-ти етаж участват актьорите Радена Вълканова, Христо Петков, Ева Данаилова, Никола Стоянов.

До края на сезона предстои  премиерата на  Теди Москов  на голяма сцена - „Каквато ме поискаш“ от Пирандело, преведена на български специално за режисьора от Ернестина Шинова, като са нанесени известни редакции върху него от самия Теди Москов. Това ще е първа премиера на този текст в средата на май, но е известно, че Теди е от типа режисьори, които често изискват повече време за репетиции за своите спектакли.
Премиера на режисьора Александър Морфов предстои в най-добрия случай в края на сезона, но най-вероятно ще остане за следващия. Заглавието, според работещите в театъра, все още не е уточнено.

Ивайло Христов
Само преди дни в Младежки театър „Николай Бинев“  мина премиерата на „Господин Пунтила и неговия слуга Мати“ от Б. Брехт, с режисьор Маргарита Младенова.  Скоро започват репетициите на Ивайло Христов, който ще постави съвременна британска пиеса. Не е уточнено заглавието, твърдят от театъра. Но за театралите е очевидно, че този сезон е много активен за актьора Ивайло Христов в ролята му на режисьор. Само преди месец мина премиерата му в Народен театър на „Херкулес и Авгиевите обори“ от Ф. Дюренмат на голяма сцена.

Бина Харалампиева
В Малък Градски театър „Зад Канала“ на 24 и 25 април е премиерата на „Човекоядката“ от Иван Радоев, режисьор – Бина Харалампиева, сценограф – Петя Стойкова, музика Асен Аврамов. Участват - Христо Мутафчиев, Филип Аврамов, Петър Калчев, Емил Котев, Евгени Будинов, Христо Пъдев, Ирини Жамбонас, Василена Атанасова, Албена Михова, Светлана Янчева, Илка Зафирова, Преа Осасей.

До края на сезона предстои „Чиста стая“ от Сара Рул, реж. Владимир Люцканов и спектакъл на Теди Москов с все още неуточнено заглавието.

Диана Добрева
На 10-ти и 24 април в Театъра на Армията е премиерата на „Йерма“ от Фр. Лорка, с режисьор Диана Добрева,  сценография – Нина Пашова, музика Петя Диманова, хореография Татяна Соколова. Участват - Гергана Данданова, Екатерина Стоянова, Мимоза Базова, Радина Кърджилова, Стефка Янорова. Веселин Анчев, Георги Къркеланов, Милен Миланов, Тигран Торосян, Лили Сучева, Николай Йовин.

Все още не е изяснена датата на премиерата на режисьора Красимир Спасов, който поставя в новата камерна сцена „Миракъл“  „Откраднати разкази“ от Доналд Мргулис, превод Харалампи Аничкин. В ролята на Рут е Меглена Караламбова, Лиса – Кристиана Ценкова (гост актьор). Предполага се, че до края на месец април или в началото на май най-после ще заработи на пълни обороти най-новата софийска сцена.
До края на сезона на голяма сцена ще постави и щатният режисьор на театъра Стайко Мурджев, но заглавието все още не е уточнено.

Георги Михалков
Театър Възраждане  е обявил, че до края на месец април режисьорът Георги Михалков ще постави ново заглавие в театъра, а сценограф и костюмограф е Петър Митев. Все още не присъства в програмата на театъра дата на премиера, но очакванията към Георги Михалков са големи.

Преди месец излезе и успешното премиера на режисьора Стилиян Петров „Фотоапарати“ от Гладилин, текст за първи път поставян у нас. Изглежда новият директор на театъра Владимир Петков е амбициран да кани интересни режисьори, които да поставят нови и любопитни текстове.

 
Петър Денчев
Последната премиера от този месец в Сатиричен театър е на новия директор на театъра проф. Здравко Митков - „Волпоне“ от Бен Джонсън. На 20 май на камерна сцена е следващата премиера на „Бурунданга“ от Галсеран – режисьор Петър Денчев, участват – Силвана Пишиманова, Тодор Близнаков, Пламен Великов, Надя Стефанова, Петър Лъджев. На фона на баски, терористи и прочие сложни и травматични неща, текстът ни учи как трябва да се живее. Бурунданга е вещество,  което кара човек да казва само истината. Текстът е премиерен за софийска сцена, а комбинацията от истина, терористи, баски и доказан автор като Галсеран звучи примамливо.

 
 
 
Петринел Гочев
 
Дългоочакваната нова премиера на софийска сцена на режисьора Петринел Гочев е в Театър София на 16 май. След успеха на габровския му спектакъла „Ромео и Жулиета“, ще можем да гледаме  „Сватбата на дребния буржоа“  от Бертолт Брехт, отново със сценограф Юлияна Войкова – Найман (сценограф и на „Ромео и Жулиета“).  Участват Лора Мутишева, Мила Банчева, Невена Калудова, Силвия Петкова, Николай Върбанов, Николай Димитров, Ресон Белов, Юлиян Малинов, Юлиян Рачков.

 
 
Иван Добчев
 
На същата сцена, но вероятно месец по-късно е и премиерата на режисьора Иван Добчев на „Антигона“ от Жан Ануи. След кастинг на 13 март на страницата на театъра излезе решението за ролята на Антигона.  Избрана е актрисата Каталин Старейшинска. Тя трябваше да отговаря на следните критерии: ЧЕРНА коса, СЛАБА, КЛЬОЩАВА фигура, младежко антиБЕЙБИ излъчване, ТВЪРДОГЛАВ характер, ХУЛИГАНСКО възпитание(запазен е курсива от обявата на страницата на Театър София).

 
 
Радослав Чичев
На 12 април е премиерата в Театър 199 на спечелилия конкурса за нова драматургия текста на името на Славка Славова. Пиесата на Радослав Чичев „Колекционерката“  се поставя от куклената режисьорка  Катя Петрова и в него участва Мая Бежанска.

 

СЪВЕТИ КЪМ АКТЬОРА ОТ БЕРТОЛТ БРЕХТ



Бертолт Брехт
Из „Размисли върху театъра и литературата“ Бертол Брехт, Том IV, Глава „Нова техника на актьорското изкуство II“ 1949-1955

Позволявам си да публикувам части от теоретичните текстове на Бертолт Брехт с намерението те да бъдат в услуга на съвременния актьор. Независимо, че са написани преди повече от 50 г., в съветите на Брехт към немския актьор ще откриете значителни прилики с част от проблемите на съвременния български актьор.

ОБЩИ ТЕНДЕНЦИИ, СРЕЩУ КОИТО АКТЬОРЪТ БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ БОРИ
Да се стреми към средата на сцената.

Да се отделя от групата, за да стои сам.

Да се приближава към партньора, с когото води диалог.

Постоянно да гледа партньора, с когото води диалог.

Да не гледа партньора, с когото води диалог.

Винаги да се движи успоредно на рампата.

Да повишава глас при бързи движения.

Вместо едно след друго, да играе едно вследствие от друго.

Да замазва противоречиви черти в характера на героя.

Да не изследва намеренията на автора на пиесата.

Да подчинява собствения си опит и личните си наблюдения на предполагаемите намерения на автора на пиесата.

ОСНОВНИ ПРАВИЛА ЗА АКТЬОРИТЕ

При представянето на старци, мошеници и блюстители на истината не бива да се говори с преправен глас-

Мащабните персонажи трябва да се показват в развитие. Павел Власов в „Майка“ например става професионален революционер. В началото обаче още не е такъв, следователно не бива да се играе като такъв.

Не бива да се характеризират героите, като се показват винаги безстрашни, а подлеците, като се показват винаги страхливи и така нататък. Характеристики, с една дума – като „герой“ или „подлец“ – са твърде опасни.

При бъзро говорене актьорът не бива да вика, а при високо говорене не бива да става патетичен.

Ако актьорът иска да трогне зрителя, не бива просто самият той да бъде трогнат. И изобщо: всичко е в ущърб на реалстичната трактовка, когато актьорът играе, залагайки на „състрадание“ или на възторгване и така нататък.

Повечето персонажи не немска сцена са взети не от живота, а от театъра. Това са театралният старец, който мърмори и трепери, театралният младеж, изпълнен с плам и сияещ като дете, театралната кокетка, която говори с лъжлив глас и люлее бедрата си, театралният добряк, който безобидно бърбори, и така нататък.

На актьора му е абсолютно необходимо социално чувство, то обаче не замества познаването на социалните порядки. А познаването на социалните порядки не замества непрестанното им изучаване. За всеки персонаж, всяка ситуация и всяка реплика е нужно ново изучаване.

Цял един век актьорите биваха избирани според темперамента им. И сега е нужен темперамент или, по-точно казано, жизненост. Но не за да увличаш зрителя, а за да постигнеш онова повишване на изразителността, което е нужно на героите, ситуациите и репликите на сцената.

При посредствени пиеси понякога е необходимо „да направиш от нищо нещо“. При добри пиеси обаче не бива да се изстисква от всичко повече, отколкото се съдържа в него. Невъзбуденото не бива да бъде направено възбуждащо, ненапрегнатото не бива да се изпълва с напрежение. В художествените поизведения се съдържат – в това отношение те са живи организми – подеми и спадове. Това следва да се остави.

Относно патоса: ако не става въпрос за това да бъде представен някой патетичен човек, към патоса трябва да се отнасяме много внимателно. Важи правилото: ако не беше се издигнал, нямаше да паднеш.

КОНТРОЛ НА „СЦЕНИЧНИЯ ТЕМПЕРАМЕНТ“ И ИЗЧИСТВАНЕ НА СЦЕНИЧНИЯ ЕЗИК

За да овладеем реалистичния начин на игра, необходимо е да се преборим с известна маниерност, която се появява на нашите сцени. Например с така наречения сценичен темперамент, който, откъснат от сценичното съдържание, бива включван механически, щом се вдигне завесата, превърнал се в нещо като несъзнателен опит на актьора да възбуди публиката чрез собствената си възбуда. Този темперамент се изразява най-често в прекалено високо или изкуствено приглушено говорене, при което страстите на героя биват затлачени от стратите на актьора. Неподправени, човешки интонации се чуват рядко и човек остава с впечатлението, че в живота нещата става като в театъра, вместо с впечатлението, че в театъра става като в живота. Този напълно външен темперамент не е нужен нито за да бъде събуден интересът на публиката, нито за да бъде грабната тя. Съществува и така нареченият сценичен език, който се е вкаменил до степен на празна форма.
Прекалено артикулираният говор не улеснява, а затруднява разбираемостта. А литературният немски език е жи само тогава, когато в него прозвучават народните говори. Актьорите трябва да поддържат езика жив с вечно будно усърдие, не бива престават да „гледат народа в устата“. Само така могат да произнесат един стихотворен текст действително като стихотворен или пък прозата възвишено и въпреки това да не унищожават ситуацията и характера на своя персонаж.
Патосът в поведението и езика, подходящ за Шилер и за играния по вкуса на Шилеровото време Шекспир, само наврежда на авторите на пиеси на нашето време, наврежда дори на самия Шилер, защото този патос се е превърнал в щампа. Голяма нова форма може да се получи само тогава, когато има налице едно постоянно подхранване от постоянно менящата се реалност.
превод - Вили Брюкнер
----------------------------------------------------------------------------------------------

четвъртък, 27 март 2014 г.

СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ДРАМАТУРГИЯ БИЕ ТРЕВОЖНА КАМБАНА

"Хората от Оз", Стефан Вълдобрев, Атанас Атанасов, Цветана Манева
фотограф Николай Николов
(текстът е публикуван в Capital Light)



Съвременната българска драматургия е в подем. Такъв извод можем да си направим от непрекъснатото роене на конкурси за нови пиеси и лавинообразното увеличаване на новите заглавия по театрите. Само на софийските сцени се играят над 40 български пиеси, написани през последните няколко години. А преди време поставените нови заглавия се ограничаваха до 7–8 за цяла България за една година. Днес можем да се похвалим с рекордните 25 нови български пиеси, написани и поставени през 2013. В тази бройка не влизат опитите на експерименталния театър, където границата между текст, сценарий, импровизация и танц е тънка.

Но колкото повече текстове за театър се раждат, толкова по-ясно става, че българската съвременна драматургия все още не умее да създаде този свой текст, който да е актуален, верен, умен и достатъчно талантлив да говори на повече от една ограничена група хора. Защото и малкото текстове, които можем да откроим през последните години, имат едно общо заболяване – не желаят да се харесват на голяма общност от хора, не искат да конструират свят, в който да се огледа множеството, а предпочитат да се херметизират и да се целят към избрана от тях предполагаема елитна публика. Тук не коментираме опитите на булевардния театър, в който се съчетават естрадни скечове, телевизионни шутове и представа за комично, застинала във времето на Бранислав Нушич. Човек би предположил, че комерсиалният български театър ползва машина на времето и вечно ни завръща пак и пак при Ст. Л. Костов.

Говорим си за онзи български съвременен текст, който сам себе си поставя във високото, където целите, представите и стратегиите са с такива намерения, поне според авторите. Такъв текст по правило се оттласква от битовото, уличния жаргон, злободневието – далеч от вестникарските заглавия. Във високите нови български текстове персонажите отказват да живеят в познати реалии, даже не обичат да носят български имена. Българската драматургия е оживена от Исидора, Бертран, Труман, Джеймз и прочие непопулярни имена у нас. Не само – вероятната загуба на идентичност на българската драматургия докара съвременните персонажи до това да обитават територии напълно абстрактни, клаустрофобични или отдалечени на хиляди километри оттук.

"Злият принц", Цветан Алексиев - фотограф Калоян Божилов

Ако тези неписани правила не са спазени, най-малкото ще са натикани в хижи, мазета, затънтени села или направо на празни полета и магистрали. И защото всеки текст е представа за свят и някакво отражение на обществени настроения, съвременната българска драматургия бие тревожна камбана. Не само заради загубата на идентичност, кризата на идеи, дефицита от съвременни рефлексии, но най-вече заради инфантилното бягство от реалността. Инфантилно, защото завръща зрителя в познатото и опитано старо, държейки го на повърхността на тревогата, като го лишава от критичен коментар на действителността. Всъщност всяка драматургия съдържа своя ключ за изобразяване на света – ключът на илюзията или на нейното нарушаване. Съвременната българска пиеса не обича да нарушава статуквото, социалните митове и клишета. В най-смелите си прояви би отворила пространства за интерпретации от страна на зрителя, но често точно тук е капанът.

Номинираната за ИКАР 2014 пиеса на Яна Борисова "Хората от Оз" (Театър 199) е част от познатата вече поредица, предхождана от "Малка пиеса за детска стая" и "Приятнострашно". В нея са съчетани всички възможни най-добри намерения, даже на ръба на алтруистичното, за които може да послужи една драматургия – да успокои, да анестезира болния, разтревожен зрител, създавайки му илюзорен свят само от умни, красиви и богати хора, обитаващи милионерски блок в Манхатън. Те, почти лишени от действия – ако не броим стереотипното за драматургията на Яна Борисова нахлуване на враждебен чужд елемент в приказния свят на персонажите й – винаги жена, провинциалистка, възвишено ни съветват за живота и всичко останало.

"Старостта е състояние на духа.", "Любовта е много нетактична.", "При мъжете в началото няма отвъд физическото влюбване. При жените има.", "Чувствата са океан! Никога не бива да забравяме, че сме от кал, а водата е наоколо.", "Да говорим спокойно за любовта е лукс." И така още пет страници, като всяка една от тези сентенции може да послужи за заглавие на колонка в "Космополитън". Не – това не е ирония. Текстът на Яна Борисова не крие, че иска да е женски, успокояващ, звучащ почти като мантра, който да замести курс по йога. Това е текст, който категорично отказва да приеме реалността и приласкава публиката си с онова най-чудно свойство, като я накара да се почувства избрана и част от малка, но умна сплотена група. Театър на утехата и амнезията. Талантлива е Яна Борисова – умее го това.
Христо Петков, "Между празниците", фотограф Яна Лозева
 
Обратният стремеж откриваме в текста на Стефан Иванов "Между празниците" (Театрална работилница "Сфумато"), също номиниран с ИКАР 2014, който напълно се е отказал от наратива, добре познатата структурата на фабулата, персонажите и комуникацията между тях, конфликт и прочие задължения на "добре написаната пиеса". Текстът присъства с две монологични платформи, които е възможно да се срещнат единствено във въображението на публиката. "Между празниците" привидно изглежда непредназначен за театър текст, близък до поемата и есето, разчитащ не на приласкаването, а на афективното разпознаване в него. Текст, породен от преживяното сега и пречупено през опита на автора си, критично поставящ ни в епицентъра на случващото се днес чрез познати реалии, събития и коментари към тях, особено през изминалото лято. Те могат да допаднат или отблъснат зрителя, но имат смелостта да са критични, да оглеждат действителността, за съжаление с драматургична стратегия, която може да бъде усвоена от по-подготвена публика.

Съвсем друго е желанието на Георги Тенев в "Злият принц" (Народен театър "Иван Вазов"), където авторът, без да крие, ни уведомява, че има за цел да постави съвременен трилър, пиеса "ноар", с напрежение и интриги. Тук целите са от драматургично естество, при все че авторът твърди, че иска да извлече и морални поуки. В текста съвестно се проследява фабулата, в центъра на която е един сериен убиец и произведените от него осем трупа. Действието се случва някъде по нашите магистрали, в хижи и бензиностанции. Светът на ужаса, какъвто е стремежът на автора, е, разбира се, мрачен, превзет от ченгета, бивши мутри, наркомани, налудна нимфетка, ветерани от Афганистан и един впиянчен писател. Всичко това напук на твърдението, че българската драматургия е извън настоящето, иска да изглежда актуално, в него обаче липсва едно от най-важните качества на кримката – достоверността.

Кой би повярвал на криминален сюжет, ако убийствата са очаквани и се случват бутафорно на метър от теб. За финал се оказва, че серийният убиец Принца е загубил нероденото си дете. От детството му изплува горчиво съжаление - никога не е станал цар. Тенев е заложил алиби, че всичко това може да е сънят на загубилия ума си Принц, защото на сцената, както и в текста, един по един излизат като призраци осемте трупа и дружно пеят естрада, която много иска да бъде хит. Въпреки това остава реалността на жанра - кървава криминална драма, но без желания ефект за напрегнатост и интрига.
Всички изброени по-горе текстове вероятно никога няма да бъдат поставени от други режисьори, няма да имат и допълнителен живот. Те са създадени да бъдат изконсумирани сега и може би това е най-яркият им белег, който ги приближава към настоящето. Те са три опита в българската съвременна драматургия, които искат чрез упойка, ужас или споделяне да приближат българския зрител до себе си. А българският зрител все още е търпелив.