Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 100 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

понеделник, 1 септември 2014 г.

"БИЗНЕС - ВОМЪН" - "ЖАНА" С РЕЖИСЬОР ЯВОР ГЪРДЕВ ПОСТАВЯ НАЧАЛО НА ТЕАТРАЛНИЯ СЕЗОН

Явор Гърдев

Новият театрален сезон започва с премиера на режисьора Явор Гърдев на камерната сцена на Народния театър още на 11, 12, 13 септември. След класическия текст на Шекспир "Хамлет" този път режисьорът предлага съвсем нов и непознат за нашата сцена руски текст. "Жана" е пиеса, създадена в последните няколко години от вече добилата популярност авторка Ярослава Пулинович (за пръв път неин текст беше поставен на българска сцена тази година - "Мечтата на Наташа", реж. Ованес Торосян, заедно с театър "Реплика" в Червената къща).

текстът е публикуван на страницата на Capital Light


Родена в Омск, едва на 27 години, ученичка на Николай Коляда, тя вече е горд автор на над 20 пиеси – всички те известни с достъпните си, съвременни сюжети, в които актуалните типажи от градския живот разгръщат своите поучителни истории. Поставяна в над 40 руски театъра и множество чужди сцени, Пулинович е от онова поколение "нови" руски драматурзи, които се радват на почти фантастична метаморфоза – от стеснителна провинциална девойка до драматург с международна кариера. Изобщо тази приказна реализация някак широко се разпространи между т.нар нови драматурзи в Русия.

Общото между повечето такива млади автори е желанието им да ни разкажат за заобикалящата ги/ни среда по един достъпен, но и пикантен начин. Как? Като използват уличен език, сюжети, близки до мелодрамата, но оцветени от все още нестандартни за руските театри персонажи – аутсайдери, наркомани, проститутки и прочие колорити. Често в тези "нови" текстове присъства една неизбежна характеристика, която се представя като критично коментираща света около нас – изобилие на сцени с разврат, вулгарност и подобни примамващи атрибути.

Нали, ако представяш света като грозен и отчайващ, в никакъв случай не можеш да бъдеш припознат като булеварден, дребнобуржоазен автор, а тутакси ти се приписва един ореол на творец, който не се страхува да покаже истината. Всичко това би било прекрасно, ако не беше толкова изтъркан похват в изкуството през последните сто години. Каква удобна формула – хем истината и критичността ни се представят за възможни, хем авторите са доволни поради почти фантастичния си успех и реализация. Нещо като Уелбековото описание на Деймиън Хърст – "художник бунтар, макар и богат."

И така, "Жана" е разказ за 50-годишна жена, бизнес-вомън (така е на руски, по пиеса), която живее в къща с три стаи на първия етаж и пет на горния, с картини в тон със завесите, а хладилникът й е пълен с всичко (така е по ремарка). Тя обича да слуша Алла Пугачова, има млад любовник, той пък я напуска заради бременна 19-годишна приятелка, но след пет многозначителни сцени, в които Жанна е представена като студена, хищна богаташка, която се отдава на разгул и се развлича с момчета на повикване, младият й бивш любовник идва с молба при нея – да му помогне финансово, защото приятелката му ражда, а той даже за такси няма пари.

След известни колебания, а и нали вече е преживяла доза катарзис в предходна сцена, където ругае баща си на гроба му (там се разбира, че той я е изоставил, защото е алкохолик, докато майка й е била болна от рак – ето ти и причини в детството, точно като при Зола и средностатистическия фройдизъм, за нездравото й поведение), съответно тя приема да помогне. Следва чудо, обрат или пък развръзка, както искате го наричайте. Злодейката богаташка, която не обича да ходи дори на театър (тук минусите в нейната характеристика просто драматично натежават), взима бебето на ръце, защото родилката е с висока температура, и изведнъж напълно се променя.


Приема всички в богатския си дом и така завършва тази многозначителна драма в 35 страници. Има ли поука? Има – така пише и в руската преса, в която инфантилните коментари към пиесата сякаш добавят доразсипващи щрихи към този сюжет – "парите не са всичко в този живот", "богатите също плачат", "любовта ще спаси света" и прочие поучения. Какво ли би си помислил човек, ако прочете и някои от следните заглавия в руската преса: "Тя не е като всички лели", "Жена, вземи се в ръце..." Трагедията на една бизнес лейди", "Женска воля" и прочие остроумия. Критиците с повече търговски нюх предлагат тази пиеса да се развие като сериал, защото Жанна приемала всички на финала в дома си, но пък можело да си присвои детето им – ето го сюжета за още един малък разказ.

Разбира се, не се опитвам просто иронично да преразказвам пиесата, защото всеки текст съдържа и собствената си пародия, както и възможност за многобройни прочити, в зависимост от подбудите на читателя-автор. В този булеварден, в традициите на "добре написаната пиеса" текст, притежаващ дълбочината на "сапунка", режисьорът Явор Гърдев вероятно е открил нещо оригинално, ценно. А и като се има предвид звездния актьорски състав в спектакъла, предполагам ще сме свидетели на едно от доказаните умения на режисьора – среден по качество текст изневиделица да засияе с нова, по-вълнуваща светлина изпод ръцете му. А и знаем, че Явор Гърдев е режисьор, който притежава онова умение да се отстранява иронично и критично от всеки текст. Особено мнителен е към мелодрамата и сантименталността, белези, характерни за кича, който най-добре вирее в сапунката.

Всъщност желанието за нови текстове е естествено, особено за режисьор от ранга на Явор Гърдев. Липсата на подходящи български текстове, които чрез съвременни драматургични средства да описват актуалността, водят до издирването на чуждестранни такива. В повечето случаи се попада на средни по качество пиеси, в които сякаш се открива някакво световно театрално заболяване - експериментите в сценичните форми изпревариха твърде много театралното слово, което като с патерица се опитва да догони настоящето.

И въпреки желанието ми да вярвам, че режисьорът е намерил някакви възможни дълбочини, ирония даже към самия текст, откривам, че звездният кастинг е съвсем буквален, разпределен без много въображение. Жана, 50-годишната добре изглеждаща "бизнес-кучка", се играе от Светлана Янчева – актриса, която съм сигурна, че ще придаде и други възможни прочити на този иначе съвсем шаблонен персонаж. Владо Пенев е 55-годишен приятел на Жанна, също така богат, но вместо да ухажва вече разочарованата от живота Жанна, непрекъснато й навира истории за децата си. А Жанна е бездетна, нали е завършен злодей. В сцените на разгул нахлуват 38-годишна кариеристка, служителка на Жана – пияна и готова на всичко в името на кариерата – Биляна Петринска, и 27-годишната й колежка, която също присъства на купона с момчета на повикване, но все пак има колебания, защото е омъжена - София Бобчева –  също се напива, танцува по бельо и прочие пикантности. Бременната девойка е Елена Телбис, която по природа има невинно, детско излъчване. Самата Гергана Кофраджиева ще е онази странна старица, която ще разговаря с Жанна на гроба на баща й – нали и в приказките задължително има един мъдрец да ни ориентира кое е добро и зло.

Зная, че не е хубаво да се издава сюжет, който ще е чисто нов за местната публика. Но не спирам да се чудя защо му е на Явор Гърдев да поставя булевардна пиеса, с досаден език, лишен от каквото и да било литературно богатство. Изобщо не коментирам дълбочината на персонажите, сякаш взети от комикс за пораснали деца.

По всяка вероятност обаче на сцената ще е забавно. Веднага си представям хленчещия персонаж на Владо Пенев, властната Светлана Янчева, мухльото Мартин Димитров, развратната Биляна Петринска, вечно въвлечената в гадости София Бобчева – все типажи от градския живот, но толкова познати, че изпразнени от театрален сок.

линк към блога на Ярослава Пулинович:
http://yaroslavapulino.ucoz.ru/







[1] За първи път текст на Ярослава Пулинович се  постави на българска сцена тази година. „Мечтата на Наташа“ – режисьор Ованес Торосян, заедно с Театър Реплика, на сцената на „Червената къща“.

 

петък, 23 май 2014 г.

КРИТИЦИТЕ ЛИ СА ВИНОВНИТЕ В ТЕАТЪРА - ИЗ "ПРАЗНОТО ПРОСТРАНСТВО" НА ПИТЪР БРУК



Кой е виновен, когато в театъра открием загниващи елементи? Критикът? Каква е функцията на театралния критик? Какви са пороците на театъра? А на критика? Има ли мъртви критици, така както има мъртъв театър? - на тези прелюбопитни въпроси отговаря самият Питър Брук в публикувания по-долу текст, малка част от превърналата се в театрален манифест книга "Празното пространство". Интересното е, че проблемите в театъра, бил той английски или световен, такъв какъвто го познава Питър Брук през 1968 г., си остават същите и днес - даже и за малка театрална България.




МЪРТВИЯТ ТЕАТЪР*

(б. пр. - Deadly Theatre - П. Брук използва английската дума deadly, която означава "мъртъв" и "смъртоносен". Явлението, което той обобощава с това понятие, действително притежава и двете качества. От една страна, това е остарял, безплоден, мъртъв театър, а, от друга, в него има нещо много активно, което разпространява смъртоносна зараза. В книгата се използва думата "мъртъв", която считаме като най-близка до оригинала, а е избегнат синонимът "нежив", тъй като с него Брук обозначава една по-малка степен едновременно на "мъртъв" и "смъртоносен".)


... И така кой е виновен, когато в театъра открием загниващи елементи? Толкова вече се е говорило по адрес на критиците и публично, и  в частни разговори, че навярно им пламтят ушите, а ние си внушаваме, че най-злокачественият елемент на загиване покълва от тях. Години наред роптаем и мърморим срещу „критиците“, като че ли това са все същите шестима души, които профучават със самолет от Париж до Ню Йорк, от изложба на концерт и оттам на театър и допускат все същите „монументални“ грешки. Или макар че и те са като Томас Бекет – добрият проституиращ приятел на краля, който още в деня, в който става архиепископ, сам започва да порицава краля подобно на своите предшественици, критиците идват и си отиват, а критикуваните обикновено „ги“ смятат за едни и същи. Нашата система, вестниците, липсата на достатъчно място в печата, читателските искания, бележките, диктувани по телефона, многото нелепости по нашите театри, душегубното въздействие на все една и съща, често повтаряща се и продължителна работа – всички те съзаклятничат срещу критиката и й пречат да упражнява своята жизнена функция.
Когато един обикновен човек отива на театър, той претендира, че го прави за собствено удоволствие. Когато критикът отива на театър, той може да каже, че го прави заради обикновения човек, макар да не е точно така.  Той не е просто познавач, който ни учи на кого да залагаме на конните състезания. Критикът фактически има по-важна, по съществена функция, защото едно изкуство, лишено от критика, непрекъснато би било изложено на много по-големи опасности.

Когато например критикът преследва некомпетентността, той винаги служи на театъра. Ако твърде много мърмори, почти винаги е прав. Да твориш театър е ужасно трудно – трябва да приемем този факт; ако се практикува така, както трябва, може би той е или би бил най-трудно постижимият посредник между хората; той е безсмилостен, тук няма място за грешка или за губене на време. Един роман може да надживее читателя, който прескача страници или цели глави; но публиката, готова в един миг да замени удоволствието с досада, може да бъде загубена безвъзвратно. Два часа са твърде кратко време и същевременно вечност; да оползотворяваш  два часа от времето на обществото е много тънко изкуство. И все пак на това изкуство с неговите страхотно големи изисквания често служат случайни хора. В един мъртъв вакуум няма много места, където човек може да се научи на театрално изкуство; и така ние сме склонни да посещаваме онзи театър, който ни предлага любов вместо знания. И тъкмо това нещастният критик е призован всяка вечер да преценява.

 
Некомпетентността е порокът, състоянието и трагедията на световния театър на всяко равнище – срещу всяка хубава лека комедия, мюзикъл или политическо ревю, пиеса в стихове или класическа пиеса стоят десетки други пиеси, спрямо които почти винаги е извършено предателство поради липса на елементарно умение. Просто не се познава достатъчно техниката на поставянето, на сценографията, на говора, на движението по сцената, на седенето, дори на слушането. Колко малко се иска – като изключим късмета, за да си намериш работа в кой да е театър в света в сравнение с техническия минимум, да речем, на пианиста; като сипомисля само колко хиляди учители по музика в хиляди малки градчета могат да изсвирят всички ноти от най-трудните пасажи на Лист, могат да изсвирят Скряин на прима виста. По отношение на обикновената сръчност на музикантите твърде голяма част от нашата работа почти винаги е на любителско равнище. Критикът среща в театъра много повече некомпетентност, отколокото компетентност. Веднъж бях поканен да поставя една опера в Средния Изток; в поканата, която ми изпратиха, съвсем честно беше написано: „В нашия оркестър не са застъпени всички инструменти и понякога той свири фалшиво, но публиката досега не е забелязала това.“ За щастие критикът е склонен да забелязва и в този смисъл реакцията му на най-голямо възмушение има стойност – това е призив към компетентност. Това е неговата жизнена функция, но той има и още една – да проправя пътя.
Ако не приема своята отговорност, ако омаловажава собственото си значение, критикът се присъединява към смъртоносната игра. Обикновено той е искрен почтен човек с остро чувство за човешките страни на своята работа; казват, че един от най-известните „касапи“ на Бродуей ужасно се е тормозил от съзнанието, че само от него зависи щастието и бъдещето на хората. Но дори да усеща разрушителната си сила, критикът подценява градивните си възможности. Когато status quo-то е гнило – а твърде малко критици биха оспорили това, - единствената алтернатива е да преценяваш нещато по отношение на една осъществима цел. Както за актьора, така и за критика тази цел трябва да бъде приближаване към един по-малко мъртъв, но засега все още трудно определим театър. Това е крайната цел, нашият споделен стремеж, а да оставим диря и да маркираме знаци по пътя е общата ни задача. Може взаимоотношенията ни с критиците да са деформирани, може да са повърхностни, но в дълбокия смисъл на понятието те са абсолютно необходими; подобно на рибите в океана и ние се нуждаем от таланти, способни да се поглъщат едни други, за да се продължи съществуването на морското дъно. Все пак само поглъщането не е напълно достатъчно – трябва да споделим и усилието да изплуваме на повърхността. Тъкмо това е трудно за всички. Критикът е част от цялото, а дали пише бързо или бавно, дълго или кратко, това всъщност няма значение. Важното е дали има собствена представа какъв може да бъде театърът в обществото, в което живее, и дали е готов да ревизира тази своя представа при всяко театрално преживяване. Колко критици разбират работата си по този начин?           

Ето защо, колкото повече критиците стават свои хора в театъра, толкова по-добре. Аз виждам само добро, когато един критик, навлезе в живота ни, среща се с актьори, разговаря с тях, обсъжда, наблядава, взема участие. Бих го привествувал, ако протегне ръце към театъра и се опита сам да се включи в изграждането му. Разбира се, съществува един деликатен светски въпрос – как да говори критикът с някого, когото току-що е наругал в печата. За момент може да възникне известна неловкост, но колко нелепо е да се мисли, че тъкмо това лишава някои критици от възможността за жизнен контакт с едно дело, от което те самите са част. Смущението от тяхна и наша страна лесно може да се преодолее, а една по-тясна връзка с работата положително не би поставила критика в положението на съучастник на онези, които е длъжен да познава. Когато хората в театъра взаимно се критикуват, обикновено критиката им е унищожителна сурова, но абсолютно прецизна. Критик, който не изпитва удоволствие от театъра, очевидно е мъртъв критик, но и критик, който обича театъра, но комуто не е пределно ясно какво означава това, също е мъртъв – жизнен е онзи критик, който ясно е формулирал за себе си какъв би могъл да бъде театърът и който е достатъчно смел, за да подлага на риск тази своя формулировка всеки път, когато участвува в някакво театрално събитие.

Най-страшният проблем за професионалния критик е, че от него рядко се иска да участвува в такива театрални събития, които променят мисленето му, а трудно би могъл да запази ентусиазма си, когато в целия свят има само няколко хубави пиеси. В киното година след година се влива богат нов материал, докато театрите са изправени пред нещастния избор между големите традиционни творби и много по-слабите съвременни произедения. Сега навлизаме в една друга област на проблема, която също смятаме за съществена: дилемата на мъртвия автор...
"Библиотека ТЕАТЪР ХХ ВЕК" - "Избрани произведения - Питър Брук" - издателство "Наука и Изкуство", София 1978, съставител и превод доц. Елисавета Сотирова, гл. редактор проф. Любомир Тенев.
 


четвъртък, 24 април 2014 г.

ПРЕМИЕРА НА "ЛЮБОВ" ОТ ЕЛИН РАХНЕВ - НАРОДЕН ТЕАТЪР, РЕЖИСЬОР ЛИЗА ШОПОВА

                                                                       "Л Ю Б О В"
от Елин Рахнев 
Народен Театър
 
П  Р Е М И Е Р А
 
26 и 28 април 2014 г., 19.30 ч.
“Сцена на ІV етаж” на Народен театър „Иван Вазов”
 
 
 
Режисьор - Лиза Шопова
Сценография и костюми - Соня Деспотова
Музикално оформление - Петя Диманова   
 Участват - Радена Вълканова, Христо Петков, Ева Данаилова, Никола Стоянов
 
                                              РАЗХВЪРЛЯНО ЗА „ЛЮБОВ”                                                      
Винаги съм знаел, че любовта първо е изпитание, а после всичко останало. Може би затова неизбежно се просълзявам, когато видя старец и старица, вплели длани една в друга. Приемам го като едно от съвършенствата на този свят. Знам също, че човек може да отложи и депресиите си, и самоубийствата си поради любов, и това прави любовта по-важна от всички медицини. Заради нея можеш спокойно и велико да скочиш от някой висок етаж и да пропътуваш като птица поне един миг от живота си.  Изобщо не е малко.
Прочетох стотици книги за любовта, изгледах хиляди филми, но така и нищичко не разбрах за нея. И не само аз. Затова ако някой ми каже, че разбира от любов, не му вярвам. Дори донякъде го съжалявам.
Винаги съм знаел, че най-много любов има в музиката. Вероятно защото е несподелена. Може би затова за мен музиката е най-великото изкуство. Много обичам писмата на Санд и Шопен, и мълчанието между Зелда и Фицджералд – това също е музика. Цял живот ги преписвам в себе си. Докато не пробих до кръв всичките си вътрешности. Някак с тези мисли започнах този текст. И пак с тях слагам точка. Но всъщност не знам дали в такива истории може да има точка. Не!
                                                                                                                               Елин Рахнев

вторник, 8 април 2014 г.

ПРЕМИЕРА НА "ЙЕРМА" НА ДИАНА ДОБРЕВА - разпределение и снимки от спектакъла


                                ОЧАКВАЙТЕ
На 10 април (четвъртък) и 24 април (четвъртък)

                                ПРЕМИЕРА
                          Театър на Българската Армия
 

                                Й Е Р М А


от Федерико Гарсия Лорка
превод - Лъзезар Мишев
постановка – Диана Добрева
сценография – Нина Пашова
музика – Петя Диманова
хореография – Таня Соколова
фотограф - Иван Дончев




Радена Кърджилова, Мимоза Базова
участват:

Йерма – Радина Кърджилова
Хуан, Виктор – Веселин Анчев
Старица – Мимоза Базова

Мария – Гергана Данданова
Долорес – Стефка Янорова

Зълва 1 – Георги Къркеланов
Зълва 2 – Тигран Торосян

Невеста 1 -  Екатерина Стоянова
Невеста 2, Богородица – Борислава Костадинова

Невеста 3 – Лили Сучева
Черна сянка – Мъж – Милен Миланов

Черна сянка – Жена – Диана Добрева

 
 
 
 
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Каква е тази черна дупка в нас , от която извира непрекъснато страховита липса.
Кое е онова изначално предназначение на човека, което сме забравили,

но което  не престава да стърже в кръвта ни.

Какво съм загубил, та търся с раздрани от плач очи.
Търся, с удавени в гърлото викове.

По ръба на бездната.
Насред  ветровити пустини.

Сухи земи.
Какво търсиш.

Какво търсиш.

Тебе те търся.

Но какво си ти, любов моя.
Къде си.

                                                                                                                             Диана Добрева

събота, 29 март 2014 г.

РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА „ХАМЛЕТ-РЕКВИЕМ“ НА РЕЖИСЬОРА СТАВРИ КАРАМФИЛОВ


ОЧАКВАЙТЕ ХАМЛЕТ - РЕКВИЕМ
                                                    
Антоний Аргиров
 

 
На 7 март започнаха репетициите на мащабният проект на режисьора Ставри Карамфилов "Хамлет - реквием"( У. Шекспир).  "Хамлет - реквием" се реализира чрез европейско финансиране по програма "Културна столица 2019", както и с помощта на Столична Община и Общината на град Благоевград. Кастингът на спектакъла е много сериозен и новият български Хамлет се очертава да бъде един от най-провокативните театрални проекти. Режисьорът на спектакъла Ставри Карамфилов от 15 години живее в Ню Йорк, преподава в Нюйоркския университет и поставя на Камерната сцена на NYTW/ 4th Street Theatre.
Спектакълът се поставя на сцената на Благоевградския Драматичен театър и е предвиден да се играе и на сцената на Театър "София". Премиерата предстои през месец май.

Ето и екипът на "Хамлет - реквием"
Ставри Карамфилов
 
сценография  Тита Димова
костюми Свила Величкова
музика Емилян Гацов - ЕЛБИ
 
Антоний Аргиров
Хамлет - Антоний Аргиров
Иван Юруков
Духът на бащата - Иван Юруков
Веселин Калановски
Клавдий - Веселин Калановски
Касиел Ноа Ашер
Гертруд - Касиел Ноа Ашер
Рая Пеева
Офелия - Рая Пеева
Веселин Мезекиев
Полоний - Веселин Мезеклиев

Димо Алексиев
Лаерт - Димо Алексиев
Ивайло Драгиев
Хорацио - Ивайло Драгиев

участват и Константин Икономов, Милена Копралева, Николай Кимчев и др.

петък, 28 март 2014 г.

КАКВО ПРЕДСТОИ ДО КРАЯ НА ТЕАТРАЛНИЯ СЕЗОН - СОФИЙСКИ СЦЕНИ


Маргарита Младенова
След многобройните премиери на сцената на „Сфумато“  в началото на сезона феновете на театъра най-после ще могат да видят спектакъл, произведен от създателите му. Проектът е по повод 25 годишнината от раждането на единиствения до този момент лабораторен държавен театър у нас – „Сфумато“. Още на 22 април започват репетициите на мащабния по намерения проект с многозначително заглавие „Терминал 2“ – авторски спектакъл на режисьорката Маргарита Младенова, чиято премиера се надяваме да излезе до края на театралния сезон (т.е. преди лятната ваканция). По това заглавие ще работи и режисьорът Иван Добчев, но неговата премиера предстои  другия сезон, вероятно есента. Това набъбноло от интерпретации и политически асоциации заглавие е мислено още от миналата година. То е в контекста на отказа на двамата режисьори да ползват класически и утвърдени текстове, а критично да се взрат в настоящето чрез собствени текстове и такива, написани от наши съвременници.

Лиза Шопова
В Народен театър „Иван Вазов“ ни очаква на 26 и 28  април най-новата пиеса на Елин Рахнев „Любов“. Нейн режисьор е Лиза Шопова. На сцената на IV-ти етаж участват актьорите Радена Вълканова, Христо Петков, Ева Данаилова, Никола Стоянов.

До края на сезона предстои  премиерата на  Теди Москов  на голяма сцена - „Каквато ме поискаш“ от Пирандело, преведена на български специално за режисьора от Ернестина Шинова, като са нанесени известни редакции върху него от самия Теди Москов. Това ще е първа премиера на този текст в средата на май, но е известно, че Теди е от типа режисьори, които често изискват повече време за репетиции за своите спектакли.
Премиера на режисьора Александър Морфов предстои в най-добрия случай в края на сезона, но най-вероятно ще остане за следващия. Заглавието, според работещите в театъра, все още не е уточнено.

Ивайло Христов
Само преди дни в Младежки театър „Николай Бинев“  мина премиерата на „Господин Пунтила и неговия слуга Мати“ от Б. Брехт, с режисьор Маргарита Младенова.  Скоро започват репетициите на Ивайло Христов, който ще постави съвременна британска пиеса. Не е уточнено заглавието, твърдят от театъра. Но за театралите е очевидно, че този сезон е много активен за актьора Ивайло Христов в ролята му на режисьор. Само преди месец мина премиерата му в Народен театър на „Херкулес и Авгиевите обори“ от Ф. Дюренмат на голяма сцена.

Бина Харалампиева
В Малък Градски театър „Зад Канала“ на 24 и 25 април е премиерата на „Човекоядката“ от Иван Радоев, режисьор – Бина Харалампиева, сценограф – Петя Стойкова, музика Асен Аврамов. Участват - Христо Мутафчиев, Филип Аврамов, Петър Калчев, Емил Котев, Евгени Будинов, Христо Пъдев, Ирини Жамбонас, Василена Атанасова, Албена Михова, Светлана Янчева, Илка Зафирова, Преа Осасей.

До края на сезона предстои „Чиста стая“ от Сара Рул, реж. Владимир Люцканов и спектакъл на Теди Москов с все още неуточнено заглавието.

Диана Добрева
На 10-ти и 24 април в Театъра на Армията е премиерата на „Йерма“ от Фр. Лорка, с режисьор Диана Добрева,  сценография – Нина Пашова, музика Петя Диманова, хореография Татяна Соколова. Участват - Гергана Данданова, Екатерина Стоянова, Мимоза Базова, Радина Кърджилова, Стефка Янорова. Веселин Анчев, Георги Къркеланов, Милен Миланов, Тигран Торосян, Лили Сучева, Николай Йовин.

Все още не е изяснена датата на премиерата на режисьора Красимир Спасов, който поставя в новата камерна сцена „Миракъл“  „Откраднати разкази“ от Доналд Мргулис, превод Харалампи Аничкин. В ролята на Рут е Меглена Караламбова, Лиса – Кристиана Ценкова (гост актьор). Предполага се, че до края на месец април или в началото на май най-после ще заработи на пълни обороти най-новата софийска сцена.
До края на сезона на голяма сцена ще постави и щатният режисьор на театъра Стайко Мурджев, но заглавието все още не е уточнено.

Георги Михалков
Театър Възраждане  е обявил, че до края на месец април режисьорът Георги Михалков ще постави ново заглавие в театъра, а сценограф и костюмограф е Петър Митев. Все още не присъства в програмата на театъра дата на премиера, но очакванията към Георги Михалков са големи.

Преди месец излезе и успешното премиера на режисьора Стилиян Петров „Фотоапарати“ от Гладилин, текст за първи път поставян у нас. Изглежда новият директор на театъра Владимир Петков е амбициран да кани интересни режисьори, които да поставят нови и любопитни текстове.

 
Петър Денчев
Последната премиера от този месец в Сатиричен театър е на новия директор на театъра проф. Здравко Митков - „Волпоне“ от Бен Джонсън. На 20 май на камерна сцена е следващата премиера на „Бурунданга“ от Галсеран – режисьор Петър Денчев, участват – Силвана Пишиманова, Тодор Близнаков, Пламен Великов, Надя Стефанова, Петър Лъджев. На фона на баски, терористи и прочие сложни и травматични неща, текстът ни учи как трябва да се живее. Бурунданга е вещество,  което кара човек да казва само истината. Текстът е премиерен за софийска сцена, а комбинацията от истина, терористи, баски и доказан автор като Галсеран звучи примамливо.

 
 
 
Петринел Гочев
 
Дългоочакваната нова премиера на софийска сцена на режисьора Петринел Гочев е в Театър София на 16 май. След успеха на габровския му спектакъла „Ромео и Жулиета“, ще можем да гледаме  „Сватбата на дребния буржоа“  от Бертолт Брехт, отново със сценограф Юлияна Войкова – Найман (сценограф и на „Ромео и Жулиета“).  Участват Лора Мутишева, Мила Банчева, Невена Калудова, Силвия Петкова, Николай Върбанов, Николай Димитров, Ресон Белов, Юлиян Малинов, Юлиян Рачков.

 
 
Иван Добчев
 
На същата сцена, но вероятно месец по-късно е и премиерата на режисьора Иван Добчев на „Антигона“ от Жан Ануи. След кастинг на 13 март на страницата на театъра излезе решението за ролята на Антигона.  Избрана е актрисата Каталин Старейшинска. Тя трябваше да отговаря на следните критерии: ЧЕРНА коса, СЛАБА, КЛЬОЩАВА фигура, младежко антиБЕЙБИ излъчване, ТВЪРДОГЛАВ характер, ХУЛИГАНСКО възпитание(запазен е курсива от обявата на страницата на Театър София).

 
 
Радослав Чичев
На 12 април е премиерата в Театър 199 на спечелилия конкурса за нова драматургия текста на името на Славка Славова. Пиесата на Радослав Чичев „Колекционерката“  се поставя от куклената режисьорка  Катя Петрова и в него участва Мая Бежанска.

 

СЪВЕТИ КЪМ АКТЬОРА ОТ БЕРТОЛТ БРЕХТ



Бертолт Брехт
Из „Размисли върху театъра и литературата“ Бертол Брехт, Том IV, Глава „Нова техника на актьорското изкуство II“ 1949-1955

Позволявам си да публикувам части от теоретичните текстове на Бертолт Брехт с намерението те да бъдат в услуга на съвременния актьор. Независимо, че са написани преди повече от 50 г., в съветите на Брехт към немския актьор ще откриете значителни прилики с част от проблемите на съвременния български актьор.

ОБЩИ ТЕНДЕНЦИИ, СРЕЩУ КОИТО АКТЬОРЪТ БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ БОРИ
Да се стреми към средата на сцената.

Да се отделя от групата, за да стои сам.

Да се приближава към партньора, с когото води диалог.

Постоянно да гледа партньора, с когото води диалог.

Да не гледа партньора, с когото води диалог.

Винаги да се движи успоредно на рампата.

Да повишава глас при бързи движения.

Вместо едно след друго, да играе едно вследствие от друго.

Да замазва противоречиви черти в характера на героя.

Да не изследва намеренията на автора на пиесата.

Да подчинява собствения си опит и личните си наблюдения на предполагаемите намерения на автора на пиесата.

ОСНОВНИ ПРАВИЛА ЗА АКТЬОРИТЕ

При представянето на старци, мошеници и блюстители на истината не бива да се говори с преправен глас-

Мащабните персонажи трябва да се показват в развитие. Павел Власов в „Майка“ например става професионален революционер. В началото обаче още не е такъв, следователно не бива да се играе като такъв.

Не бива да се характеризират героите, като се показват винаги безстрашни, а подлеците, като се показват винаги страхливи и така нататък. Характеристики, с една дума – като „герой“ или „подлец“ – са твърде опасни.

При бъзро говорене актьорът не бива да вика, а при високо говорене не бива да става патетичен.

Ако актьорът иска да трогне зрителя, не бива просто самият той да бъде трогнат. И изобщо: всичко е в ущърб на реалстичната трактовка, когато актьорът играе, залагайки на „състрадание“ или на възторгване и така нататък.

Повечето персонажи не немска сцена са взети не от живота, а от театъра. Това са театралният старец, който мърмори и трепери, театралният младеж, изпълнен с плам и сияещ като дете, театралната кокетка, която говори с лъжлив глас и люлее бедрата си, театралният добряк, който безобидно бърбори, и така нататък.

На актьора му е абсолютно необходимо социално чувство, то обаче не замества познаването на социалните порядки. А познаването на социалните порядки не замества непрестанното им изучаване. За всеки персонаж, всяка ситуация и всяка реплика е нужно ново изучаване.

Цял един век актьорите биваха избирани според темперамента им. И сега е нужен темперамент или, по-точно казано, жизненост. Но не за да увличаш зрителя, а за да постигнеш онова повишване на изразителността, което е нужно на героите, ситуациите и репликите на сцената.

При посредствени пиеси понякога е необходимо „да направиш от нищо нещо“. При добри пиеси обаче не бива да се изстисква от всичко повече, отколкото се съдържа в него. Невъзбуденото не бива да бъде направено възбуждащо, ненапрегнатото не бива да се изпълва с напрежение. В художествените поизведения се съдържат – в това отношение те са живи организми – подеми и спадове. Това следва да се остави.

Относно патоса: ако не става въпрос за това да бъде представен някой патетичен човек, към патоса трябва да се отнасяме много внимателно. Важи правилото: ако не беше се издигнал, нямаше да паднеш.

КОНТРОЛ НА „СЦЕНИЧНИЯ ТЕМПЕРАМЕНТ“ И ИЗЧИСТВАНЕ НА СЦЕНИЧНИЯ ЕЗИК

За да овладеем реалистичния начин на игра, необходимо е да се преборим с известна маниерност, която се появява на нашите сцени. Например с така наречения сценичен темперамент, който, откъснат от сценичното съдържание, бива включван механически, щом се вдигне завесата, превърнал се в нещо като несъзнателен опит на актьора да възбуди публиката чрез собствената си възбуда. Този темперамент се изразява най-често в прекалено високо или изкуствено приглушено говорене, при което страстите на героя биват затлачени от стратите на актьора. Неподправени, човешки интонации се чуват рядко и човек остава с впечатлението, че в живота нещата става като в театъра, вместо с впечатлението, че в театъра става като в живота. Този напълно външен темперамент не е нужен нито за да бъде събуден интересът на публиката, нито за да бъде грабната тя. Съществува и така нареченият сценичен език, който се е вкаменил до степен на празна форма.
Прекалено артикулираният говор не улеснява, а затруднява разбираемостта. А литературният немски език е жи само тогава, когато в него прозвучават народните говори. Актьорите трябва да поддържат езика жив с вечно будно усърдие, не бива престават да „гледат народа в устата“. Само така могат да произнесат един стихотворен текст действително като стихотворен или пък прозата възвишено и въпреки това да не унищожават ситуацията и характера на своя персонаж.
Патосът в поведението и езика, подходящ за Шилер и за играния по вкуса на Шилеровото време Шекспир, само наврежда на авторите на пиеси на нашето време, наврежда дори на самия Шилер, защото този патос се е превърнал в щампа. Голяма нова форма може да се получи само тогава, когато има налице едно постоянно подхранване от постоянно менящата се реалност.
превод - Вили Брюкнер
----------------------------------------------------------------------------------------------