 |
| Явор Гърдев |
Новият театрален сезон започва с премиера на режисьора Явор Гърдев на камерната сцена на Народния театър още на 11, 12, 13 септември. След класическия текст на Шекспир "Хамлет" този път режисьорът предлага съвсем нов и непознат за нашата сцена руски текст. "Жана" е пиеса, създадена в последните няколко години от вече добилата популярност авторка Ярослава Пулинович (за пръв път неин текст беше поставен на българска сцена тази година - "Мечтата на Наташа", реж. Ованес Торосян, заедно с театър "Реплика" в Червената къща).
Родена в Омск, едва на 27 години, ученичка на Николай Коляда, тя вече е горд автор на над 20 пиеси – всички те известни с достъпните си, съвременни сюжети, в които актуалните типажи от градския живот разгръщат своите поучителни истории. Поставяна в над 40 руски театъра и множество чужди сцени, Пулинович е от онова поколение "нови" руски драматурзи, които се радват на почти фантастична метаморфоза – от стеснителна провинциална девойка до драматург с международна кариера. Изобщо тази приказна реализация някак широко се разпространи между т.нар нови драматурзи в Русия.
Общото между повечето такива млади автори е желанието им да ни разкажат за заобикалящата ги/ни среда по един достъпен, но и пикантен начин. Как? Като използват уличен език, сюжети, близки до мелодрамата, но оцветени от все още нестандартни за руските театри персонажи – аутсайдери, наркомани, проститутки и прочие колорити. Често в тези "нови" текстове присъства една неизбежна характеристика, която се представя като критично коментираща света около нас – изобилие на сцени с разврат, вулгарност и подобни примамващи атрибути.
Нали, ако представяш света като грозен и отчайващ, в никакъв случай не можеш да бъдеш припознат като булеварден, дребнобуржоазен автор, а тутакси ти се приписва един ореол на творец, който не се страхува да покаже истината. Всичко това би било прекрасно, ако не беше толкова изтъркан похват в изкуството през последните сто години. Каква удобна формула – хем истината и критичността ни се представят за възможни, хем авторите са доволни поради почти фантастичния си успех и реализация. Нещо като Уелбековото описание на Деймиън Хърст – "художник бунтар, макар и богат."
И така, "Жана" е разказ за 50-годишна жена, бизнес-вомън (така е на руски, по пиеса), която живее в къща с три стаи на първия етаж и пет на горния, с картини в тон със завесите, а хладилникът й е пълен с всичко (така е по ремарка). Тя обича да слуша Алла Пугачова, има млад любовник, той пък я напуска заради бременна 19-годишна приятелка, но след пет многозначителни сцени, в които Жанна е представена като студена, хищна богаташка, която се отдава на разгул и се развлича с момчета на повикване, младият й бивш любовник идва с молба при нея – да му помогне финансово, защото приятелката му ражда, а той даже за такси няма пари.
След известни колебания, а и нали вече е преживяла доза катарзис в предходна сцена, където ругае баща си на гроба му (там се разбира, че той я е изоставил, защото е алкохолик, докато майка й е била болна от рак – ето ти и причини в детството, точно като при Зола и средностатистическия фройдизъм, за нездравото й поведение), съответно тя приема да помогне. Следва чудо, обрат или пък развръзка, както искате го наричайте. Злодейката богаташка, която не обича да ходи дори на театър (тук минусите в нейната характеристика просто драматично натежават), взима бебето на ръце, защото родилката е с висока температура, и изведнъж напълно се променя.
Приема всички в богатския си дом и така завършва тази многозначителна драма в 35 страници. Има ли поука? Има – така пише и в руската преса, в която инфантилните коментари към пиесата сякаш добавят доразсипващи щрихи към този сюжет – "парите не са всичко в този живот", "богатите също плачат", "любовта ще спаси света" и прочие поучения. Какво ли би си помислил човек, ако прочете и някои от следните заглавия в руската преса: "Тя не е като всички лели", "Жена, вземи се в ръце..." Трагедията на една бизнес лейди", "Женска воля" и прочие остроумия. Критиците с повече търговски нюх предлагат тази пиеса да се развие като сериал, защото Жанна приемала всички на финала в дома си, но пък можело да си присвои детето им – ето го сюжета за още един малък разказ.
Разбира се, не се опитвам просто иронично да преразказвам пиесата, защото всеки текст съдържа и собствената си пародия, както и възможност за многобройни прочити, в зависимост от подбудите на читателя-автор. В този булеварден, в традициите на "добре написаната пиеса" текст, притежаващ дълбочината на "сапунка", режисьорът Явор Гърдев вероятно е открил нещо оригинално, ценно. А и като се има предвид звездния актьорски състав в спектакъла, предполагам ще сме свидетели на едно от доказаните умения на режисьора – среден по качество текст изневиделица да засияе с нова, по-вълнуваща светлина изпод ръцете му. А и знаем, че Явор Гърдев е режисьор, който притежава онова умение да се отстранява иронично и критично от всеки текст. Особено мнителен е към мелодрамата и сантименталността, белези, характерни за кича, който най-добре вирее в сапунката.
Всъщност желанието за нови текстове е естествено, особено за режисьор от ранга на Явор Гърдев. Липсата на подходящи български текстове, които чрез съвременни драматургични средства да описват актуалността, водят до издирването на чуждестранни такива. В повечето случаи се попада на средни по качество пиеси, в които сякаш се открива някакво световно театрално заболяване - експериментите в сценичните форми изпревариха твърде много театралното слово, което като с патерица се опитва да догони настоящето.
И въпреки желанието ми да вярвам, че режисьорът е намерил някакви възможни дълбочини, ирония даже към самия текст, откривам, че звездният кастинг е съвсем буквален, разпределен без много въображение. Жана, 50-годишната добре изглеждаща "бизнес-кучка", се играе от Светлана Янчева – актриса, която съм сигурна, че ще придаде и други възможни прочити на този иначе съвсем шаблонен персонаж. Владо Пенев е 55-годишен приятел на Жанна, също така богат, но вместо да ухажва вече разочарованата от живота Жанна, непрекъснато й навира истории за децата си. А Жанна е бездетна, нали е завършен злодей. В сцените на разгул нахлуват 38-годишна кариеристка, служителка на Жана – пияна и готова на всичко в името на кариерата – Биляна Петринска, и 27-годишната й колежка, която също присъства на купона с момчета на повикване, но все пак има колебания, защото е омъжена - София Бобчева – също се напива, танцува по бельо и прочие пикантности. Бременната девойка е Елена Телбис, която по природа има невинно, детско излъчване. Самата Гергана Кофраджиева ще е онази странна старица, която ще разговаря с Жанна на гроба на баща й – нали и в приказките задължително има един мъдрец да ни ориентира кое е добро и зло.
Зная, че не е хубаво да се издава сюжет, който ще е чисто нов за местната публика. Но не спирам да се чудя защо му е на Явор Гърдев да поставя булевардна пиеса, с досаден език, лишен от каквото и да било литературно богатство. Изобщо не коментирам дълбочината на персонажите, сякаш взети от комикс за пораснали деца.
По всяка вероятност обаче на сцената ще е забавно. Веднага си представям хленчещия персонаж на Владо Пенев, властната Светлана Янчева, мухльото Мартин Димитров, развратната Биляна Петринска, вечно въвлечената в гадости София Бобчева – все типажи от градския живот, но толкова познати, че изпразнени от театрален сок.
линк към блога на Ярослава Пулинович:
http://yaroslavapulino.ucoz.ru/
Родена в Омск, едва на 27 години, ученичка на Николай Коляда, тя вече е горд автор на над 20 пиеси – всички те известни с достъпните си, съвременни сюжети, в които актуалните типажи от градския живот разгръщат своите поучителни истории. Поставяна в над 40 руски театъра и множество чужди сцени, Пулинович е от онова поколение "нови" руски драматурзи, които се радват на почти фантастична метаморфоза – от стеснителна провинциална девойка до драматург с международна кариера. Изобщо тази приказна реализация някак широко се разпространи между т.нар нови драматурзи в Русия.
Общото между повечето такива млади автори е желанието им да ни разкажат за заобикалящата ги/ни среда по един достъпен, но и пикантен начин. Как? Като използват уличен език, сюжети, близки до мелодрамата, но оцветени от все още нестандартни за руските театри персонажи – аутсайдери, наркомани, проститутки и прочие колорити. Често в тези "нови" текстове присъства една неизбежна характеристика, която се представя като критично коментираща света около нас – изобилие на сцени с разврат, вулгарност и подобни примамващи атрибути.
Нали, ако представяш света като грозен и отчайващ, в никакъв случай не можеш да бъдеш припознат като булеварден, дребнобуржоазен автор, а тутакси ти се приписва един ореол на творец, който не се страхува да покаже истината. Всичко това би било прекрасно, ако не беше толкова изтъркан похват в изкуството през последните сто години. Каква удобна формула – хем истината и критичността ни се представят за възможни, хем авторите са доволни поради почти фантастичния си успех и реализация. Нещо като Уелбековото описание на Деймиън Хърст – "художник бунтар, макар и богат."
И така, "Жана" е разказ за 50-годишна жена, бизнес-вомън (така е на руски, по пиеса), която живее в къща с три стаи на първия етаж и пет на горния, с картини в тон със завесите, а хладилникът й е пълен с всичко (така е по ремарка). Тя обича да слуша Алла Пугачова, има млад любовник, той пък я напуска заради бременна 19-годишна приятелка, но след пет многозначителни сцени, в които Жанна е представена като студена, хищна богаташка, която се отдава на разгул и се развлича с момчета на повикване, младият й бивш любовник идва с молба при нея – да му помогне финансово, защото приятелката му ражда, а той даже за такси няма пари.
След известни колебания, а и нали вече е преживяла доза катарзис в предходна сцена, където ругае баща си на гроба му (там се разбира, че той я е изоставил, защото е алкохолик, докато майка й е била болна от рак – ето ти и причини в детството, точно като при Зола и средностатистическия фройдизъм, за нездравото й поведение), съответно тя приема да помогне. Следва чудо, обрат или пък развръзка, както искате го наричайте. Злодейката богаташка, която не обича да ходи дори на театър (тук минусите в нейната характеристика просто драматично натежават), взима бебето на ръце, защото родилката е с висока температура, и изведнъж напълно се променя.
Приема всички в богатския си дом и така завършва тази многозначителна драма в 35 страници. Има ли поука? Има – така пише и в руската преса, в която инфантилните коментари към пиесата сякаш добавят доразсипващи щрихи към този сюжет – "парите не са всичко в този живот", "богатите също плачат", "любовта ще спаси света" и прочие поучения. Какво ли би си помислил човек, ако прочете и някои от следните заглавия в руската преса: "Тя не е като всички лели", "Жена, вземи се в ръце..." Трагедията на една бизнес лейди", "Женска воля" и прочие остроумия. Критиците с повече търговски нюх предлагат тази пиеса да се развие като сериал, защото Жанна приемала всички на финала в дома си, но пък можело да си присвои детето им – ето го сюжета за още един малък разказ.
Разбира се, не се опитвам просто иронично да преразказвам пиесата, защото всеки текст съдържа и собствената си пародия, както и възможност за многобройни прочити, в зависимост от подбудите на читателя-автор. В този булеварден, в традициите на "добре написаната пиеса" текст, притежаващ дълбочината на "сапунка", режисьорът Явор Гърдев вероятно е открил нещо оригинално, ценно. А и като се има предвид звездния актьорски състав в спектакъла, предполагам ще сме свидетели на едно от доказаните умения на режисьора – среден по качество текст изневиделица да засияе с нова, по-вълнуваща светлина изпод ръцете му. А и знаем, че Явор Гърдев е режисьор, който притежава онова умение да се отстранява иронично и критично от всеки текст. Особено мнителен е към мелодрамата и сантименталността, белези, характерни за кича, който най-добре вирее в сапунката.
Всъщност желанието за нови текстове е естествено, особено за режисьор от ранга на Явор Гърдев. Липсата на подходящи български текстове, които чрез съвременни драматургични средства да описват актуалността, водят до издирването на чуждестранни такива. В повечето случаи се попада на средни по качество пиеси, в които сякаш се открива някакво световно театрално заболяване - експериментите в сценичните форми изпревариха твърде много театралното слово, което като с патерица се опитва да догони настоящето.
И въпреки желанието ми да вярвам, че режисьорът е намерил някакви възможни дълбочини, ирония даже към самия текст, откривам, че звездният кастинг е съвсем буквален, разпределен без много въображение. Жана, 50-годишната добре изглеждаща "бизнес-кучка", се играе от Светлана Янчева – актриса, която съм сигурна, че ще придаде и други възможни прочити на този иначе съвсем шаблонен персонаж. Владо Пенев е 55-годишен приятел на Жанна, също така богат, но вместо да ухажва вече разочарованата от живота Жанна, непрекъснато й навира истории за децата си. А Жанна е бездетна, нали е завършен злодей. В сцените на разгул нахлуват 38-годишна кариеристка, служителка на Жана – пияна и готова на всичко в името на кариерата – Биляна Петринска, и 27-годишната й колежка, която също присъства на купона с момчета на повикване, но все пак има колебания, защото е омъжена - София Бобчева – също се напива, танцува по бельо и прочие пикантности. Бременната девойка е Елена Телбис, която по природа има невинно, детско излъчване. Самата Гергана Кофраджиева ще е онази странна старица, която ще разговаря с Жанна на гроба на баща й – нали и в приказките задължително има един мъдрец да ни ориентира кое е добро и зло.
Зная, че не е хубаво да се издава сюжет, който ще е чисто нов за местната публика. Но не спирам да се чудя защо му е на Явор Гърдев да поставя булевардна пиеса, с досаден език, лишен от каквото и да било литературно богатство. Изобщо не коментирам дълбочината на персонажите, сякаш взети от комикс за пораснали деца.
По всяка вероятност обаче на сцената ще е забавно. Веднага си представям хленчещия персонаж на Владо Пенев, властната Светлана Янчева, мухльото Мартин Димитров, развратната Биляна Петринска, вечно въвлечената в гадости София Бобчева – все типажи от градския живот, но толкова познати, че изпразнени от театрален сок.
линк към блога на Ярослава Пулинович:
http://yaroslavapulino.ucoz.ru/
[1] За първи
път текст на Ярослава Пулинович се
постави на българска сцена тази година. „Мечтата на Наташа“ – режисьор
Ованес Торосян, заедно с Театър Реплика, на сцената на „Червената къща“.
ахаххахахха:Д
ОтговорИзтриванеблагодаря за сюжета))
Г-жо Пирозова,
ОтговорИзтриванеНадявам се да сте присъствала на премиерата.
Да, бях на премиерата!
ОтговорИзтриванеПиесата с нейния сюжет от нашата съвременна действителност те хваща за гърлото в отделни моменти. Играта на актьорите, както вече утвърдените имена, така и на бъдещите млади таланти, е наистина много добра. Поздравления за авторката, за режисьорските решения и за актьорите. Препоръчвам на всички, които обичат добър театър.
ОтговорИзтриване