Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

неделя, 20 юни 2010 г.

БРАК, БРАЧНА ДВОЙКА, ДВОЙКА, КУРКИНСКИ...

Повод за този текст е излязлата юни месец 2010 г. премиера в Театър "199" "Отворена брачна двойка" от Дарио Фо под режисурата на Мариус Куркински и с участието на актьорите Рени Врангова и Веселин Анчев.



БРАК, БРАЧНА ДВОЙКА, ДВОЙКА, КУРКИНСКИ...

...това са обърканите, но чистосърдечно показателни тагове на сайта на БТВ към интервю на Мариус Куркински от 6 май тази година. Какво се разбира от тях? Със сигурност,  че през 2010 има нещо, което свързва името Мариус Куркински с брак и брачна двойка в интернет пространството? Значи едно нещо трябва да е ясно – Мариус Куркински не е променил гражданския си статут, но за сметка на това пък заема сериозни граждански позиции относно нарушените права на жените встъпили в брак с мъж, който им изневерява, а те от своя страна са в страшна дилема – дали и те да не изневерят, разбира се, за да отмъстят на този мръсник, но под угрозата, че ще бъдат порицани от обществото.  Тази умилителна и така „актуална” за съвременното общество женска драма е поставена на сцената на „Театър 199” от явно ангажирания с проблемите на жените актьор и режисьор Мариус Куркински чрез комедията, написана някъде през 1983г. от Дарио Фо и съпругата му Франка Раме „Отворена брачна двойка”. Сърцато и целите себе си на сцената се раздават актьорите Рени Врангова и Веселин Анчев. А пък някога през 83-та този текст е звънял от устите на авторите си Дарио Фо, тогава на 57 години и Франка (55) и предизвиквал  един абсолютно италиански скандал. Църквата и благоверното общество (което иначе винаги се гордее с потентността си и бройката завоевания) забраняват представлението да се играе пред лица под 18-годишна възраст и размахват морален пръст срещу неговите автори. Защо? Защото авторите са си позволили да пишат за изневери и разбира се за скандалното решение на една  жена от 83-та година да изневерява на мъжа си с негово знание..., и при все това да си останат в брак, но като „отворена брачна двойка”. Тук няма да въвеждам читателя в биографичните данни на крайно левия Дарио Фо, увлечен по комедия дел арте и съпругата му – феминистка , актриса, драматуржка, с известни житейски драми (това може и в гугъл да се провери), а ще се попитаме кой е въпросът, който вълнува всъщност режисьора, защото нали той си е избрал този текст и тази тема. Оказва се, че голямата тема е цитирам: „Къде остава любовта? Къде е свързването на двама души чрез венчаване?” , наричайки отворената брачна двойка „поредното уродливо явление”.  Този морален казус, този болнав гвоздей, забит в душата на съвременното общество, разбира се може да бъде разобличен най-добре чрез смеха. Казват, той винаги лекувал, най-лесно се смилял и бил най-предпочитан от публиката, съсипана иначе от живота. А за да се приеме още по-лесно от нея има още едно условие – никакви нови театрални езици, не бива да се  използват (защото непознатото плаши), а на определени важни сцени  смисълът трябва да се натъртва  категорично с няколко сценични решения. Например – мъжът мръсник лежи във вана, пълна с вода и плаши обърканата си жена, че ще се самоубие като хвърли във ваната включения сешоар. Тя плаче...Той пуска сешоара във ваната. Следва знак първи за една евентуална смърт: той се гърчи изпечен във ваната; знак 2: червена, т.е. да се разбира кървава примигваща светлина яростно ни удря в слепоочията; знак 3: стържещ звук на късо съединения, т.е. жици/ток/пържене; знак 4: в дъното на сцената се прожектира ренгенова снимка на череп, която примигва и на финала изчезва, т.е.  угасна човешкия живот. Оглеждах се и за пети знак, защото, според режисьорите, винаги има опасност публиката да не разбере нещо...и трябва да й се помага... като на пациент, а нали се провежда терапия по успокояването и разсмиването й, като лекичко й се загадват „големите теми” в живота. Рецептата е перфектна – текстът е простичък, ясен, така умолително и носталгично демодиран, театралният език – перфектно познат и затова спокоен, актьорската игра – сърцата и търсеща контакт с публиката (нали сме в комедия дел арте и гротеската на Мариус), действието протича за не повече от два часа. Ще се посмеете и всичко ще забравите – даже и защо го боли толкова Мариус относно брака и брачните двойки, защо Рени, която твърдят, че в този спектакъл била изиграла ролята на живота си, е симпатична, съвсем морфова и оставена сама да се преборва със сцената, защо Весо Анчев (съпругът) се пули, плези, скача, размахва ръце отново в стил куркински, но не съвсем, защо иначе прекрасният композитор Елби е съчинил меланхолична музика и най-вече защо всичко ми изглеждаше така познато, че чак се натъжих.






четвъртък, 20 май 2010 г.

МАРМАЛАДЕНИЯТ СИРАНО


След повече от десет години "мармаладови" представления режисьорът Теди Москов обеща изненади за своята публика. "Сирано дьо Бержерак" ще се раздели с т.нар. от него "абсурдни спектакли по импровизационен сценарий" и също - за първи път ще работи със звездите на Народен Театър – Деян Донков и Владимир Карамазов. 
"Ще направя един старомоден театър", съобщи режисьорът, подчертавайки, че ще се придържа към високия текст в мерена реч и ще потърси онази"старомодна деликтност, която липсва в днешния ден" чрез поезията. Самият текст, написан през 1897 от Едмон Ростан, по времето, когато шествали романите на Зола, предизвиква истински фурор именно със старомодната си мерена реч и разбира се с онзи романтичен повей, в който се чува ехото на трубадурската песен - мечтата по "вечната невъзможна любов" отекваща и до днес, защото "ние обичаме повече страданието, а щастието ни отегчава малко..." . Теди Москов потвърждава горното допълвайки: "всичките си желания гледам да отлагам, за да са по-мечтани", защото "всичко, което не постигаш, остава мечта, а постигнатото забравяш." В какво ни устремява Теди Москов?
Сирано дьо Бержерак - мъж с голям нос и голям дух, страстен дуалист, войник и изключителен поет, символ на духа победил тялото, мъжът отложил завинаги земното щастие, човекът, който пожелава да пише любовни писма от името на друг (красивият и неборавещ с думите Кристиян) до жената, която обича. Финалът на Ростан е повече от апотеоз на онази мечтана "вечна невъзможна любов", на онова отложено щастие. Тя – Роксана, щастливата вдовица на Кристиян , с неосъществена плътска любов, и поради това щастлива, разбира, че голямата й любов всъщност е грозникът Сирано, но именно в онзи миг, в който той умира...защото "истинската любов отблъсква всеки обект, за да се устреми към безкрая." (Фихте). Ето как Сирано, трагичният и по принуда клоун с голям нос, устремен в безкрая, се превръща в алтерего на Теди Москов, който признава: "Искам да го доближа, но дали някога ще мога да "стигна" Сирано?" и сам си отговаря – "Дали да не го оставя мечта".
Как? Като "преведе" Сирано на своя театрален език – на скечове, гегове, комедия дел арте, бурлеска ( повлияна от братя Маркс), където телесното (за първи път Теди Москов го показва като негатив - неодухотворено и безсловесно) експлоадира в изплезвания, подпръцкваня и гротескно кълчене. Защо? Защото глупостта, сладникавата красота и вътрешна грубост на Кристиян (Владимир Карамазов) е представена единствено като войнстваща селяндурщина. И нали гледаме постановка на Теди Москов, няма как да няма препратки с тук и сега, независимо, че режисьорът се кълне в преклонението си към текста. Кристиян е откровен съвременен персонаж – провинциалист и турист с мускули, диалект и много амбиции, който обича "пуФкав леб и да е.."- образ измайсторен така автентично от Владо Карамазов. Грозният с красив ум Сирано (Деян Донков) пристъпва едва с Носа - почти говорещ, с човешки размер и от дунапрен – тежащ върху лицето на Сирано като Дамоклев меч – така неудобен и труден за носене, защото "носът е обиталище на душата", а тя тежи. Но грозотата става красива, само ако душата е богата, нали? А скъпоценното се проявава чрез езика, т.е. красивите думи - полето, в което Сирано е победител и наемник. Носът се превръща в платно на лодка и в най-скъп другар, а притежателят му Сирано грижливо и пъпка ще изтиска от него, но само в началото – там, където Теди Москов разпръсква цялата си енергия да размее ниските страсти на публиката. Роксана (Ани Пападополу), обектът на влечение, крехката кокетка в синьо (съвсем като Синята Фея), ясно е обявена от Теди Москов като жена, която "докато прави любов с потен културист в ръка държи книжка със стихове на Димчо Дебелянов". Триъгълникът е ясен – имаме двама глупаци и един одухотворен грозник, а също – пречещи обстоятелства в лицето на злия Граф дьо Гиш (Димо Алексиев, който в началото е с бутафорен костюм на Супермен или Мишелин– да се разбира мускулест идиот). Всичко това се стича под прекрасните декори на Чавдар Гюзелев – графични, като нахвърлен ескиз на недовършена картина, които стилизирано изглаждат бутафорните ръбове на режисурата.
Признавам, че в потока от френетично прелитане на асоциации, онагледяване на думи и безкрайни гегове, някъде в средата на двучасовото представление, се замечтах за старомоден словесен театър – деликатен и кънтящ със смисъла на своите думи. Както ни го беше обещал режисьорът, мечтаейки и мъчейки се, по неговите думи, да потъне в красотата и поезията. И точно тогава, в средата, когато простакът Кристиан, умирайки във война разбира, че Сирано обича Роксана, а писмата са обляни от любовните сълзи на своя автор, цялото представление магически се обръща в трагедия. Истината е разпозната, действителното лице на меланхоличния шут Сирано – разгадано. И ето тук режисьорът Теди Москов щедро ни хвърля от комедията и ниските страсти в неотъпкания от него жанр на трагедията, предварително подвел ни, че ще ни разказва докрай за сериозните неща чрез кикот. Присмехулникът Теди Москов рязко завива в трагичната поетичност на Ростан, където " всяка поезия скрива нещо трагично" . Този път режисьорът само временно ни увлича в удобството на комедия дел арте, но все по-ясно ни разкрива своята маска на смешнотъжния клоун, срамежливо прикрил я с тук там отстранени шеги. И въпреки умилението от това остава чувството за прекомерност в геговете и неувереност във висините на трагедията – точно така както едно дете се увлича...в играта и мечтите.