Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

четвъртък, 26 февруари 2009 г.

КРАСОТАТА СПИ, ИЛИ СЪНЯТ НА ТЕДИ МОСКОВ


Ако скоро не сте били на спектакъл на Теди Москов, е сигурно, че комбинацията от "Спящата красавица" на Шарл Перо, психоанализата на Фройд и комедия дел арте ще ви се стори толкова парадоксална, че добавката към заглавието "...или сънят на сценичния работник" може да ви дойде като пиршество на въображението. Ако ви е за първи път, ще сте очаровани от клоунадата, геговете, несъвместимите колажи, анимациите, препратките към класически произведения, извисяванията и принизяванията, нелогизмите, препускането в света на асоциацията.
Ще ви е хубаво от обърканото поведение на долницата и горницата, които по правило при Теди Москов се държат наопаки, пък и нали оттам идва и комедийният ефект. Ще се радвате на актьорите, които бълбукат в света на импровизацията, маските, нелепите костюми, смяната на роли и жанрове. Ще се прекланяте пред умението на този режисьор да разбива онези омразни клишета на традиционния театър - чрез разгромяване на логическите връзки, протичащото действие и разказа, като всичко се превръща във фонтан от хрумки и анекдоти.
Но ако това е третата негова премиера, която гледате в последната година, може да ви се стори и като един и същ виц, който се разказва от 20 години и вече ви е малко трудно да се разсмеете на него. "Смешното е безцелна игра с идеите и с представите на разсъдъка", пише Исак Паси и щеше да бъде реализирано в "Красотата спи", ако това беше първото представление на Теди Москов, а годината около 1990 - някога, когато той създаде своите деца "Улицата" и "Мармалад", а други впоследствие ги имитираха и ги превърнаха в чудовища като "Комиците" (и още куп развлекателни шоупрограми). Някога, когато образът на гротескната театрална критичка виждахме за първи път и беше смешно.
Някога, когато рокендролът беше млад и лозунгът "Псевдоинтелектуалската нагласа ни е чужда" (Теди Москов) звучеше революционно. Някога, когато смешно-тъжната клоунска маска ни гъделичкаше, че и ние познаваме света на Марсел Марсо. Някога, когато песните на Рада Москова минаваха за джаз импровизации, а кукленската сценография ни умиляваше с отказа на Москов да влезе в света на възрастните, по подразбиране - света на лошите, където днес според режисьора красотата спи. Само че годината е 2009 и "Спящата красавица", която "оригинално" е преобърната в "красотата спи" и омразната псевдоинтелектуалщина в лицето на Зигмунда Фройд вече не изненадват, нито звучат революционно, а носталгично припомнят за завинаги отминалите времена на "Улицата".
Защото не е смешно, че спящата красавица тича боса по сцената и пее ..."Боса по асфалта" , че отново "малкият човек" в лицето на чистачката пред тоалетната трябва да ме умили с невъзможните си мечти по... Бонд, Джеймс Бонд, че Пръцко и Пръцка поемат по "лайняния път" на живота, но влюбени, и така до безкрая в потока от френетични връзки и натрапчиви асоциации, в които и д-р Менгеле се отбива (нали имаме и колективни кошмари), бездетна кралица, импотентен крал, анимирано прелитащо ято книги, поело към по-добри страни, в които се чете (тук публиката пляска - все пак тя чете, пък и на театър ходи) и Стамат Клуни и Джордж Петров (това е в резултат на комбинация от обърканите сънища на клета жена със собствен мъж и секс символ... хм, пак от 90-те) и така до безкрая...
Няма да се изкушавам да правя игра със заглавието и да напиша, че смешното заспа при Теди Москов. Единствено се надявам да не е като в "Спящата красавица" - за 100 години.
В "Красотата спи, или сънят на сценичния работник" участват Светлана Янчева, Иван Петрушинов и младите попълнения на театъра - Александър Кадиев, Стоян Младенов, Евгени Будинов и Христина Караиванова.

КРАЯТ НА ИГРАТА НА ЛИЛИ АБАДЖИЕВА


Преди година режисьорката Лили Абаджиева за пръв път се обърна към абсурдиста Самюъл Бекет със знаковата пиеса "В очакване на Годо" в Сатиричния театър. Тогава за пръв път тя успя да реализира най-чисто чрез театралния си език драмата на погубените илюзии, отчаянието и тегнещото безсмислие. Преди това изминаха повече от десет години, в които Лили Абаджиева самоуверено рушеше авторитети, посягайки на големите текстове на Шекспир, Гьоте и Чехов, превръщайки ги в игра на знаци, колажи и клишета. В този период Лили Абаджиева утвърди себе си в клише на автоцитирането, като всяко следващо представление продължаваше живота на предишното, повтаряйки цели сцени, теми и персонажи.
На сцената на Театър 199 Лили Абаджиева отново поставя Бекет. Този път с категоричното послание, че дойде краят на играта - краят на илюзиите и надеждите. Ако в "В очакване на Годо" миналата година се появиха първите симптоми за екзистенциалната умора на режисьорката, в "Краят на играта" темата е доведена до своя пълен завършък. Човекът е изправен пред собствената си безнадеждност в един абсурден свят, който изглежда все по-познат, все по-малко литературен и неукрасен.
Крайният абсурдист, мрачният присмехулник Бекет е най-верният посланик на Лили Абаджиева, която уверено препотвърждава, че светът днес се разпада и изчезва... почти е изчезнал. И има ли по-категоричен текст от този за двойка родители, с отрязани крака, които надничат от кофи за боклук, и за двама инвалиди, които могат да бъдат и господар и слуга, и баща и син, и отражение на една и съща личност. Самотни, изолирани, привидно лишени от разум, затворени в клаустрофобичното убежище, за тях светът е капан, а навън е смъртта, но и те са мъртви. В "Краят на играта" има само едно протичащо действие, което проследява постепенното износване и спиране на един стар механизъм - животът.
Има ли по-актуален автор от Бекет за Лили Абаджиева, която се отказа от собствените си театрални игри, любими млади актьори, поп културата, шумът и гълчавата жизнерадостност? И с пиетета пред авторитета Бекет тя го следва във всяка запетайка, движение и дума. Няма украси, няма ярки режисьорски концепти - празна сцена, две кофи и инвалидна количка, стълба, върху която Клав (Николай Урумов) стотици пъти ще се покатерва, за да наднича през мърлявите прозорци към опустелия свят. Хам (Валентин Танев), който, прикован на стола, сляп и с черни очила, притиска в себе си трикрако бутафорно кученце. "Нищо не е по-смешно от нещастието", казва Нел (Илка Зафирова), надничаща от кофата. Няма по-абсурден свят от този на Бекет, в който отчаянието ражда смях. "Мръсник! Защо си ме създал", крещи прикованият син на омразния родител. "Няма как да знам предварително, че ще бъдеш ти! Ще ми дадеш ли бонбон с лешник", отговаря Наг (Йосиф Сърчаджиев) и сякаш всичко се изчерпва.
Лили Абаджиева отново скандализира, този път като затвърди отказа си да флиртува с публика и критика и повтори темата за погубените илюзии и умъртвения свят. Дойде краят на съчиняването на утопии, краят на безсмислената суета. Няма нищо по-симптоматично от това връщане към текстовете на Бекет и другите абсурдисти в последните три години на българска сцени. След повече от 15 години абсурдният свят отново стана актуален, а представлението "Краят на играта" е честният отговор на Лили Абаджиева.