Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

понеделник, 17 декември 2012 г.

КОМЕДИЯ БЕЗ ГРЕШКИ - "ДЕКАМЕРОН" НА ДИАНА ДОБРЕВА



Рядко можем да се насладим на единно усещане от процес на работа и резултат от представление, както в "Декамерон" от Бокачо на режисьорката Диана Добрева в Театъра на армията. След по-малко от два часа човек остава с впечатлението, че всеки участващ в този спектакъл е захвърлял нерадостните си мисли навън и с цялата наивност и чистосърдечие е започнал най-голямата игра, единствено удаваща се на човека – изкуството да се надсмееш над смъртта. Лекотата, с която някой на някого разказва най-сладките, пикантни, еротични и трагични истории по време на чума, по време на смърт, се удава на малцина.

 
Мирослав Косев, Гергана Данданова, Милен Миланов
Често това ренесансово произведение, от което поколения наред са се учили на еротика, е било натоварвано с повече пороци от тези, които притежава, с повече бруталност, сякаш буквално взета от картините на Йеронимус Бош, и най-вече с истинско отвращение към човешките грехове, за чийто извор се считала човешката плът, нещо напълно наопаки от намеренията на самия автор. Написана по време на най-страшната европейска чума, която взима 25 милиона жертви в рамките на няколко години, "Декамерон" е имала за предназначение по думите на своя автор чрез своите 100 новели, разказани за десет дена от десет човека, да е "...в подкрепа и за утеха на всички влюбени..." Този ренесансов шедьовър, обявяван за сатирикон, еротичен наръчник, забраняван до ХХ век от църквата, е имал едно-единствено намерение – да утеши скърбящите. Как? Чрез възхвала на живота и радостта от него. А съзнанието за неспиращия дъх на живота, който се пренася от уста на уста векове наред, има едно-единствено измерение – умението на човека да разкаже, да превърне опита и знанието в разказ.
 
Това е и в центъра на спектакъла на Диана Добрева, която със спокойствието на премъдра Шехерезада разказва с милосърдие и любов за седем жени и трима мъже, укрили се от ужаса на смъртта. Всеки от тях, за да утеши, също разказва на тези, които също ще разкажат на нас... и така до края на възможния свят. И това най-старо и съвършено като живота изобретение на човека – умението да разказва, Диана Добрева увенчава с лекота на образите и формите, театрализира го със самочувствието на човек, който няма нужда и желание да доказва дали може или не може да прави това.

 
На сцената като в детски театър или средновековна алегория историята започва с огромните напомнящи гарвани фигури (лекарите по време на Чумата са носели кожени маски с дълъг клюн, в който са слагали ароматни треви, но с тях и бързо били разпознавани като вестители на смъртта), разсичащи с коси пространството и хората под себе си на фона на гръмовната музика на Петя Диманова. Такова е и началото на "Декамерон" – документален разказ за най-големия преживян ужас на човечеството до този момент, в който телата на хиляди умрели и умиращи покривали улиците на Флоренция, както и сцената на театъра, засипана с побелелите, свличащите се в бездната тела. Диана Добрева умее да създава картини, които дълго време остават отпечатък – несъзнаван, като преживян сън.

 
След този ад, поразен от подивелите слуги на смъртта, размахващи коси, настъпва тишината. Тогава започва и разказът на побегналите и спасили се от нея човеци, укрили се зад барикадите, а ако щете, зад паравана – защото в театъра на Диана Добрева всеки знак по сцената може да бъде и съвсем сериозен, и напълно закачлив - като в детска игра. И ако вие виждате бойни барикади, паравани или куклен театър, други ще твърдят, че това е колизеум, кладенец, легло, монашеска обител и още сто игриви изобретения на театъра. Защото не е ли това най-божественият дар на човека – фантазията?

В този малък спонтанен театър, създаден от група разказвачи, почти като в пантомима или любителски театър (изключително добра хореография на Таня Соколова), възкръсват познатите истории за уж глухонемия, но потентен градинар, назначен в женски манастир, за влюбения глупак и хитрата му съпруга, която укривала любовника си в бъчва, за монаха, който жално се молел Богу за утеха и му се паднала девица, която, видите ли, вярвала, че Дяволът може да бъде победен само в нейния Пъкъл, за палавия странстващ монах, който знаел точно как да превърне в кобилка жената на домакина, безсилен да спре т.нар. чудо, даже една от историите се повтаря изпята фалцетно от Нети (Антоанета Добрева) и а-ха човек да реши, че се прекалява, но оперетката бива прекъсната от другите разказвачи като досадна.

 
В тези превесели, набъбнали от живот истории, в които се преплитат фарса, гротеската, театърът на сенките (без хитроумие, създаден чрез големите бели платна/паравани по сцената, точно както се е подхождало и в Ренесанса) става ясно колко рядко на българска сцена има такова благоприятно златно сечение на добър вкус, лекота и интелигентност в съчетание с комедия.

Апотеозът на живота, такъв какъвто е, е финалната кратка история (някога наричана фаблио) - трагичната новела, в която влюбеното момиче (дебют на Радина Кърджилова) открива трупа на любимия, убит от братята й. Не понесла раздялата, тя избира смъртта – красив финал на илюзията, бързо прекъснат от новия разказ. Финални секунди, в които сцената потъва в мрак, обхваната от шепота на хиляди разказвачи, за които историята започва отначало.


Спектакъла може да гледате на 28 декември 2012 и на 10, 18, 29 януари 2013, 19.00 ч.
----------------------------------------------------------------------------------------------
"Декамерон" по Джовани Бокачо
адаптация Ангел Еленков
режисура - Диана Добрева
сценография и костюми - Нина Пашова
музика - Петя Диманова
стихове - Данушка Матова
участват - Анастасия Ингилизова, Ангел Генов, Антоанета Добрева (Нети), Борислава Костадинова, Веселин Анчев, Георги Каркеланов, Гергана Данданова, Екатерина Стоянова, Иван Радоев, Милен Миланов, Мирослав Косев, Радина Карджилова, Мимоза Базова, Стефка Янорова, Тигран Торосян
------------------------------------------------------------------------------------------------

Няколко известни факти за "Декамерон" и Бокачо:



Произведението „Декамерон” от Джовани Бокачо е написано в периода  1348 – 1353г. Пълното заглавие дадено от автора е Започва книгата, наричана „Декамерон”, назована „Принц Галеото”, в която се седържат сто истории, разказни в течение на десет дена от седем дами и трима младежи”.
За заглавието: От пръв поглед се вижда, че то съдържа две заглавия - "Декамерон"  – от гръцки  "десет" (deca) и "ден" (hemera) десетднев, нещо като опозиция на Шестоднев и  втора част -  „Принц Галеото”, което всъщност по това време е изискан синоним на сводник.
Историята започва с това как десет благородници се срещат в църква и решават да се скрият в извънградско имение, докато спре да върлува Чумата. Най-страшната пандемия, отнела живота на 24 милиона европейски християни (преброявали са  единствено  християните, тъй като данните са били предназначени за  папа Климент VI – не са броили жертвите от други вероизповедания) върлува от 1345 - 1351 г. В годината, в която започва да пише „Декамерон” (1348 г.) умира, поразен от Чумата бащата на Бокачо, който го е отгледал. Майката на автора не е известна. Смята се, че е обедняла френска благородничка или просто икономката на баща му. На 16 юни 2013 г. ще се навършат 700 години от раждането на Бокачо.
Какво е модно по това време? Със сигурност латинският и изобщо подражанието на римската словесност, която става мерило за образованост. Обратно на това Бокачо написва своя „Декамерон” на тосканския vulgare и то в немерена реч – с други думи казано на прост тоскански, при все, че в произведението се разпознават два стила на писане – „изящен” и „прост”.  По това време се пишат трагедии в маниера на Сенека – с много трупове, както и комедии в стила на античните римски автори като Плавт и Теренции.
„Декамерон” е ренесансово произведение, което е създадено в т.нар. период треченто (ранен Ренесанс). В него са и Данте и Петрарка, но за разлика от тях Бокачо е от неаристократичен произход. Каква е същината на Ренесанса? Най-разпространената теза е, че по време на Ренесанса се ражда новият човек, т.е състои се културна революция – връщане към ценностите на античността и най-вече към античната калокагатия, т.е. – ако през Средновековието Красивото се е разбирало като нравствено, а тялото като тленно и грешно, съответно всичко свързано с него е грешно, то през Ренесанса от античната литература е взета реабилитацията на плътта. На мястото на презрението към плътта като извор на грехове идва възхищението към тялото. Обратно на традиционните представи революцията започва от храма, където започват да се изобразяват библейски сюжети с голи тела и то съвсем реалистично.
„Декамерон” е произведение, обявено за основа на европейската проза, но всъщност много повече се родее с традициите на източните приказки, популярни по това време, а също така формата на разказа е заета и от традиционните за средновековието фигури на  „разказвачи на шеги”, които са ходели по дворци и сватби. Разбира се имало е изискани разказвачи и такива за простолюдието. Неизисканите шеги се наричали буфонерии.  
В края на живота си Бокачо, сам  преживял любовно разочарование, се обръща страстно към религията, като последните му произведения са силно морализаторски. Даже написва на своя приятел Магинардо Кавалканти да не дава  „Декамерон” на своите дами: "Това е книга, подбуждаща лошите склонности и при това можеща да внуши неблагоприятна представа за своя автор: „Когато я четат, те ще си ме представят като сводник, кръвосмесителен старец, долен човек, сквернословец, хулител, обичащ да дрънка за чуждите грехове.”

събота, 8 декември 2012 г.

СТЕФАН ЯНКОВ: "СЪЖАЛЯВАМ ВЕЖДИ РАШИДОВ, ЗАЩОТО БЛЮДОЛИЗЦИТЕ ОКОЛО НЕГО СА ГО МЕТНАЛИ, ЧЕ Е ИЗВЪРШЕНА, И ТО ЗА ПЪРВИ ПЪТ, ТЕАТРАЛНА РЕФОРМА."



 Г-н Митко Тодоров, зам. министър на културата  и
г-н Вежди Рашидов

Този текст има за цел да освети част от изминалите т.нар. преходни години след 1990г., в които се проведоха няколко опита за реформиране на театралната система, останала ни в наследство от социализма. 

Повод за епистоларния ни разговор с г-н Стефан Янковсъстоял се през октомври месец, е набъбналата от въпроси тема около настоящата т.нар. „успешно приключила театрална реформа” на последния министър на културата г-н Вежди Рашидов. Освен хронологичното проследяване на предходните министри на културата и провежданите от тях реформи, ще разберете и за ролята на театралните директори, провинциалните театри, Съюза на артисти и що е то театрална „мечка” – кодово понятие от жаргона на директорите.

Г-н Стефан Янков

Стефан Янков е един от критично настроените театрали към настоящата реформа. Помня преди години дългите ни разговори за театър и вярвам, че има какво да научим от него - самият той е участник в няколко реформи и със сигурност е запознат отвътре с механизмите, структурите и последствията от предишните опити, както и от настоящата реформа. Като шеф на бившата вече НТЦ (Национален Център за Театър) е от онези, които прокараха няколко, обявени по-късно за еретични, идеи за реформиране на театралната система.

Стефан Янков е театровед, който преди 89-та работи в различни провинциални театри. От 1972 – 1982г. е драматург на Пловдивския театър през един от най-успешните му периоди, когато в него са режисьори като Пантелей Пантелеев, Юлия Огнянова, Любен Гройс, Иван Добчев. Обвинен е, че прави субективен репертоар. Започва работа в Хасковския театър, където кани режисьора Иван Добчев. От 1988 – 1990г. е директор на Сливенския театър и са за кратко и на Младежки театър, а през  90-та става директор на Първи частен театър „Ла Страда”. От 1993-та е поканен за директор на новообразувания Национален Център за театър от тогавашния министър на културата г-н Знеполски. Още тогава се прокарва идеята, че театрите трябва да се финансират и от общините, както и да се обърнат към частно финансиране. Смята, че участието на държавата трябва да бъде повече на проектен и конкурсен принцип. Въвежда се „откритата сцена” (т.е. театри без собствена трупа) като формат. По-късно г-н Янков отново е поканен за директор на НЦТ (1997 г.) от министър Емма Москова. 
Г-н Николай Поляков
Тогава зам. министър е режисьорът Николай Поляков, който след две години е уволнен. За най-пострадали от тогавашната реформа се обявяват актьорите, поради премахването на раздутите щатни бройки в театрите (в някои провинциални театри се е стигало до колосалните 216 броя, като една не малка част от тях са били незаети, но държавата е била длъжна да изплаща щата на театъра). Въвеждат се и различни театрални модули: репертоарен, продуциращи театрални центрове, открита сцена, театрална лаборатория и Сцена 6. След махането на Николай Поляков и отстъплението на министър Емма Москова от провежданата реформа се връща старото финансиране, т.е. отпускат се средства само за фонд работна заплата, а парите за проекти драстично намаляват. Две са промените от това – НЦТ става като вътрешен отдел на Министерството на културата и всички актьори взимат еднакви заплати, независимо какво участие имат в продукциите на театрите. 
проф. Ивайло Знеполски
Помня проведената през 2006 г. пресконференция в Червената къща по повод закриването на центровете за изкуства и преминаването им  изцяло във властта на Министерство на културата, като ги превърнаха в дирекции. Тогава се закриват няколко от важните национални центрове – за театъра, за книгата, за изобразителните изкуства и за музика и танц. На срещата участва и някогашният министър на културата проф. Знеполски, който предупреди за все по-засилваща се централизация на властта на държавата в областта на културата като отбелязва: „Не е ли по-добре министерството да се грижи за развитие на културата, а не да създава култура и да има решаващ и единствен поглед върху нея?„ Освен струпването на власт в ръцете на няколко човека, проблемът при закриване на тези национални центрове е в начина за набиране на средства. Преди да бъдат усвоени от Министерството Центровете имаха право, като недържавни структури, да набират средства от неправителствени организации, докато преминавайки към МК това им право отпадна. Така държавата се превърна в единствен финансиращ и определящ фактор каква трябва да бъде културата на държавата.

Като директор на някогашния Национален Център за театър и то два пъти, каква беше дейността на НЦТ и какво се случи с него?
Създаването на Националните центрове по изкуствата не бе каприз на нечий болен мозък, а осъзната необходимост на министрите на културата Димо Димов и Ивайло Знеполски и техните екипи. Подобни структури има в редица западни демокрации, в които традиционно приетата консенсусна политика на децентрализация, отдавна е доказала положителните си качества и се е утвърдила трайно в социалната практика.

Министерство на културата, бул. Ал. Стамболийски
По принцип Министерството на културата в България е една с години надстроявана Вавилонска кула, а този, който е предопределен да застане на върха й, е натоварен с изключително тежко бреме - разбира се, ако притежава интелигентността да го осъзнае. Случилото се в сферата на културата през последните двайсетина години дава достатъчно основания
да се потърси повече обективност при оценката на процесите и водещите личности, свързани с тях. Ако продължа с метафората за Вавилонската кула, то в нашия случай тя е съградена от многообразните темели на масовата  култура, от паметници и живи изкуства, често пъти влизащи в противоречия и противоборства, заради които Министърът обикновено се втурва в  непривичната роля на покровител или арбитър на музиканти, кинодейци, театрали, танцьори, читалищни ръководства, гардове на авторски права, художници, фондове, фондации, училища, многобройни културни органи и организации... На всичко отгоре, той е призван да укрепва гореспоменатата Вавилонска кула, съградена къде с кирпич, къде с тухли, къде с циментови грамади, или с паянтови подпори от неговите предходници, да запълва зейнали финансови дупки, “кълвейки” от един сектор, за да налее в друг.
Да се създадат Национални центрове по изкуствата, Национален филмов център, Национален център за театър, Национален център за музика и танц, Национален център за книгата,  бе свързано с идеята да се разтоварят цели сектори от Вавилонската кула, свързани с живите изкуства и тези сектори да получа, още при създаването си, относителна самостоятелност, включително и финансова, да изследват състоянието на всяка институция, чрез експертните си професионални комисии, да предложат структурни промени в професионалната мрежа, да активират възможността за допълнителни приходи, било то от общините, било то благодарение на инициативността на директорите на тези институции, било то, чрез спонсорска помощ.
Разчиташе се, че тези  Национални центрове /с по 5-6 експерти на щат/ ще укрепват административно и организационно и в обозримото бъдеще ще се превърнат в самостоятелни единици, вероятно като агенции. Центърът за театър, например, водеше всички преговори с общините, за споделяне на финансовата поддръжка на театрите и успя да задели средства и да въведе за първи път сесии за кандидатстване за средства, чрез проекти и пр.
”О, tempora, o, mores !”
Обаче времената, за дълго време, си останаха социалистически, нравите - също... През 1989 г. оптимистите запяха „45 години стигат...”. Комунистите /вече със социалистическа козина/ им показаха кукиш, скрит в левия джоб. Луканов и стратега Лилов „изобретиха” демократическия социализъм, митичните „червени” куфарчета и с тази мощна спирачка дотътриха българския преход  до наши дни. Разбира се, макар и нелегални, основните действащи лица бяха, и все още са, ченгетата от ДС.
Преходът бе неизбежен. Задачата беше съставена така, че националното богатство да остане в частните ръце на „ червените мобифони”, „червените бабички... да го духат...”, а след това „ я Камилата, я Камиларят...”,  както се и случи... С една дума - чудесно време за лов на риба в мътна вода...
Уви! Промени - да, но без да се засягат котерийните интереси и без да се променя, кой знае колко, статуквото.
В Културата - също... Още повече, че поради естествената финансова стагнация, тя, Културата, правомерно се настани в деветата дупка на музикалния инструмент кавал. Възможно ли беше нещо да се промени в структурата на домораслата Вавилонска кула и имаше ли личности, които да се нагърбят да го сторят независимо от партийните си пристрастия, независимо от хулите и жертвите, които ще понесат в тези мътни, но пък буйни води ?
Времената вече ужким, не бяха социалистически, но пък нравите са си съвсем същите и вечните оправдания с времето, в което живеем, с особеностите на българския преход, с една дума - със ситуацията.
Проф. Димо Димов
Да се върнем към фигурите на министрите на културата по време на започналия, но незавършен преход? Кой каква диря остави?
След Кръстьо Горанов Димо Димов създаде Националния филмов център, а Ивайло Знеполски останалите центрове.
Димо Димов теоретично бе подготвил схема как в продължение на пет години, постепенно,  основната част от държавните театри да преминат към общините, като се натрупа и фонд  подсигуряващ издръжката на загубилите постоянната си работа артисти. Разбира се, той разчиташе и на 23-то постановление на Министерския съвет, което даваше възможност ръководителите на отделните институции по изкуствата, да имат допълнителни приходи, свързани с инициативността и находчивостта им.
Ивайло Знеполски продължи и доразви постигнатото от Димов, като категорично подкрепи идеите за конкурси, чрез сесиите за проекти, и за подпомагане на зародилите се, като гъби след дъжд, частни театрални трупи и независимо от острата съпротива на голяма част от съсловието и САБ, пое ангажимента за преструктуриране на театралните и музикалните институти.
По времето на министър Георги Костов и заменилия го по-късно Иван Маразов, всичко се върна там, където според БСП, му е мястото - всичко предприето от Димов и Знеполски бе обявено за „ мръсна дума”, но тъй като управлението на Жан Виденов бързо се сгромоляса, този период продължи не по-дълго от година и половина.
Емма Москова
Емма Москова тръгна наперено, уж и тя първа, да направи реформа в закостенелите театрални и музикални формации, но по средата на пътя я наплашиха с Командира и тя даде стремително заден ход - чак до реставрация на стария режим на финансиране. При нея, в края на мандата и след подмяна на екипа й, успя да се внедри тъй наречената СЕБРА, която окончателно върза ръцете на театрите. По време на нейното ръководство бе приет и Закона за развитие на Културата, който беше така кастриран от икономисти и финансисти, че нищо съществено не реши. При нея бе утвърден и Новият Кодекс на труда, който изобщо не бе съобразен със спецификата на хората , занимаващи се с изкуство.
Божидар Абрашев създаде своята „ Ода за Царя”
проф. Стефан Данаилов
Стефан Данаилов - обаятелният артист, обграден от народната любов, обвързан на живот и смърт с партийната повеля, опроверга наивниците, които силно вярваха, че тъкмо той, с безспорния си партиен авторитет, ще се пребори с финансовите плашила и ще облекчи, поне с малко, нерадостното състояние на творците на живото изкуство. Уви, насочи усилията си в ремонтиране на сгради и техническо оборудване. Той носи отговорността за приемане на комичния закон за спонсориране, по чиито алинеи не се задейства нито едно спонсориране, макар че си действа и до днес, да не говорим, че многолетната традиция в театъра и цирка да живеят и работят фамилии артисти, бе отречена от тъй наречения Закон за конкуренцията. Няма кой да ме убеди, че вездесъщия в БСП и в Тройната Коалиция Ламбо, не е имал сили и възможности да защити съсловието си, но сигурно не си е струвало да се опълчиш срещу партийната повеля.
И още нещо, на Стефан Данаилов и неговият екип се дължи закриването на центровете по изкуствата. Да не би преди1989г. да имаше Центрове? Всичко трябва да си има един Център и той си е тук - Министерството си е Център.

А какво е тогава състоянието днес на т.нар. реформа, на която даже й бе даден успешен финал от Министъра на културата г-н Вежди Рашидов?

Вежди Рашидов
И сега вече Вежди Рашидов... Имах вече възможността да изкажа мнението си за неговото ръководство на Културата. За него, то сигурно, няма никакво значение. Както е казано: ”Кучетата си лаят - керванът си върви.” Съжалявам го, защото блюдолизците от екипа му, така са го метнали, че е извършена, и то за пръв път, реформа, която е „направила щастливи и публиката и артистите”, че той, както е тръгнало, ще си остане заблуден до края на живота си. В какво се състои мимикрията, наречена реформа? С две думи: по отношение на структурата: - „вливане” на едни театри в други. Вливане на Смолянския в Пловдивския театър. Малко по-късно далновидността на измислилите това обединение се подчерта от решение на Министерския съвет да върне на Смолян сградата и материалната част. Кой ще ги поддържа не е много ясно, тъй като грижите се за тях са в щата на Пловдивския театър. Театър „Сълза и смях” се влива в Народния театър „Иван Вазов”. Сега вече далновидността на измислилите това обединение се подчертава от скорошното решение, ”Сълза и смях” да премине към читалище „Славянска беседа”, но да се поддържа от технически екип на Народния театър. Междувременно стана ясно, че има нова законна регистрация от частно лице, на названието театър „Сълза и смях”. Да се обединят Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров” и Варненската опера.Трудно мога да изразя възмущението си от този популистки ход? Кой ще каже какво се спечели, и кой се наема да познае до кога тези институти ще съществуват обединени като Продуцентски Център. И какво изобщо продуцира този Продуцентски център?
Да се разделят обединените преди 15 години  Силистренски драматичен театър и Силистренски куклен театър. Без коментар. Какво пък го наложи точно в Силистра, а не например във Враца или в Хасково?
Всички симфонични оркестри да се обособят като симфониети. Тук работата е съвсем ясна - чисти съкращения, спестяват се щатни бройки и ФРЗ. Реформа - ясна като слънце! И публиката щастлива, и артистите щастливи, и заместник министърът щастлив и министърът щастлив, вероятно и министър председателят е щастлив, щом всички под него са щастливи.

Какво е това „делегиран бюджет” в театъра? Опитвам се да разбера как функционира за разлика от финансирането преди това? Особено ми е интересно как функционират едновременно „делегиран бюджет” и все още съществуващата стара форма на финансово управление „СЕБРА”, която ужким от три години готвят да премахнат?

За да се отговори на възприетия принцип „публиката да бъде щастлива”, в така наречената реформа, като общ знаменател се извежда адекватния принцип: „Кой, колкото изкара.” Независимо от големината на театъра, географското му разположение, демографското му развитие, художествения капацитет на институцията и прочие. Тук, в настоящия момент, основна роля би трябвало да  играят т.нар. делегирани бюджети. На принципа на делегираните бюджети работят училищата, които обаче не произвеждат, не създават „стока”, каквато се явява театралното представление. В училището обаче делегираният бюджет има своето общоприето измерение - финансира се бройката ученик, която училището обучава. В театъра, за разлика от училището, преди да създадеш, трябва да вложиш - прост икономически закон. Чак след това и да печелиш.
Общинските театри също се финансират на принципа да делегираните бюджети.Те имат право да разпределят печалбите си от входни билети, т.е. от приходи и за работни заплати, /в зависимост от приноса на всеки творец и служител/, но общината им поема разходите за ремонти, за топлото, светлото, боклука и пр. Основна роля при този вид финансиране играе и каква сума отделя държавата, или общината като дотиране на театралния билет, сиреч на зрителя. В случая с държавните театри  изобщо не може да се говори  за реално действие на делегирани бюджети, а още по- малко за стройна система за финансиране на държавната театрална мрежа. Най- напред, защото системата на СЕБРА-та е непоклатима.
Какво, аджеба, представлява това невидимо зло - СЕБРА-та?
Налага се, съвсем да опростя понятието, та може би да стана по- ясен. Театърът продава билети за представления. Натрупват се парични единици. Тези парични единици той трябва задължително да внесе в сметката на Министерство на културата. После започва да чака Министерство на културата да му върне сумата, защото примерно е направил заявка, че трябва да се закупят пирони, да се разплатят авторски права,  хонорари или възникналия теч  в парната инсталация. Ако обаче в това време е закъсало финансово училището за сценични кадри, театърът ще трябва кротко да почака. Докога, не се знае. Още повече, че Министерството има добрата воля да се разплати със спечелените от театъра пари, но сега пък няма получен лимит от Министерството на финансите.
От годините на работа в Министерството съм останал с усещането, че за министрите на културата финансовият министър е някаква ужасна смесица от Дракула и Франкенщайн. Някакво страшно същество, от което трябва да стоиш надалеч, като Гоголев герой, защото ако случайно кихне, може да те издуха... Опитвам се да разбера, че е някак си човешко, да си съхраняваш поста, но как пък един от тях, не се опита да постигне нещо в полза на хората на изкуството, нещо различно от предшествениците си. Само страх и съобразяване.

Каква е  тогава функцията на САБ? Зная, че е творческо сдружение, което по устав защитава правата на своите членове пред работодателите им и държавните институции. Но понякога не мога да схвана точно каква дейност имат, освен фонда за ветераните и ежегодното организиране на ИКАР. Виждам на тяхната интернет страница, че има проект за преминаване на самостоятелен бюджет на театрите, както и Становище относно методиката за формиране на делегираните бюджети на театрите. От друга страна се опитах да разбера как се организира техния бюджет, финансира ли се от МК? До колко това ги прави самостоятелни! Не съм запозната законово как стоят нещата, но съм сигурна, че на нашите читатели ще им е интересно да разберат каква е точно дейността на САБ?

Христо Мутафчиев
Едва ли някога, още от времето на Любомир Кабакчиев, е имало по-любовен период между САБ и Министерството на културата.Това е не само чудесно, но и похвално. Смислени и навременни са публикуваните на интернет страницата на САБ „Проект за преминаване на самостоятелен бюджет на театрите” и „Становище относно методиката за формиране на делегираните бюджети на театрите”.  И какво от това? Като ми пееш, Пенке ле, кой ли те слуша? Бедата, според мен е там, че състоянието на Христо Мутафчиев, не му дава възможност да използва старата си огромна агресивна енергия и това е добре дошло за авторите, на  тъй наречената реформа. „Какво да се прави - отколешни нрави.”

Оставям с впечатлението, че ако някой директор критикува т.нар. реформа, както се казва, „му пада главата”. Критикуващите реформата бяха директори предимно на провинциалните театри. Кой има интерес да се противопоставят столичните и провинциалните театри?

Ако тази мимикрия, обявена като "щастлива реформа за публика и артисти", продължава „керванния” си ход, не след много време ще станем свидетели на редица закъсали по пътя провинциални театри. Но кой ще е виновен? Много ясно кой - директорите на театрите. Защото Министерството им е дало една реформа, за щастие на публиката и артистите, а те, некадърниците, са я провалили.
Красимира Филипова - директор дирекция "Сценични
изкуства и творческо поколение" в МК
Провинциалните директори се отнасят към тъй наречената реформа  на принципа - „Сиромах човек - жив дявол.” И се оправят, излизат на чисто... Само че това не влиза в сметките на зам. министъра и неговия екип. Защо се правят откупки на билети? Кой е разрешил? Сякаш откупки на представления не се правят откакто съществува българският театър. Или пък Митко Тодоров и Красимира Филипова, като директори на театри не са имали подобна практика? По този начин обаче, според реформаторите, провинциалните театри „изяждат хляба” на столичните и те в края на годината са ощетени от средства.
На въпроса кой има сметка да противопоставя провинциалните и столичните театри съществува един единствен отговор - този, който има власт да употреби златното правило - „Разделяй и владей!”

Много ми се иска като се правят конкурси за директори на театри, ние – „щастливите данъкоплатци”, както ни нарече злополучно кандидатствалият за директор на Музикалния театър г-н Панкин, да можем да имаме достъп до кандидат-директорските концепции, най-малкото поне, за да знаем какви са намеренията (административните и художествените) на новите директори и да сме уверени и да следим дали те носят отговорност за тях по време на мандата си. Имаме ли това право? Как ще коментирате все по-разпространената практика да се заобикалят конкурсите за директори на театри, при все, че знаем, че и някои от тях са нагласени, и да се поставят за неопределено време временно изпълняващи длъжността директори?

След доста години практическа работа в театъра и до днес нямам смислено обяснение, кое налага въвеждането на редица ограничения в дейността на директорите на отделните театри. В основата на плосперитета на всяка човешка дейност стои неизменно инициативността, свободата да се действа с размах, възможността да се експериментира, в рамките единствено на общоприетите за всички, законови разпоредби. Първият нонсенс са конкурсите за избор на директори. Твърдя, че „от най- демократичния начин за избор" на театрален ръководител, българският административен принос в процедурата, превърна конкурсите в най-очевидния пример за съвременна демагогия. Конкурсът, като начин на употреба, се превърна в „най-демократичния” начин да се махне "неудобния", за да се постави "най-удобния". Министърът - "ни лук ял, ни лук мирисал", избирал го е не той, а комисия, затова пък назначението на "най- удобния" ще бъде отново до обява на конкурс, т.е.докато е удобен. 
Иван Попйорданов
За сметка на това, без да му пука, от каквито и да са били правила, които между другото, самият той е въвел, министърът назначава ВРЕМЕННО директор без конкурс за срок... докогато си поиска.
По този начин, ако не бе настоял почтено сам да се оттегли, Иван Попйорданов можеше  "временно" да управлява Сатирата до библейска възраст. Не е различен и случая с  временното назначение в театъра на Армията, на посочения от зам. министъра Митко Тодоров директор, който ще трябва да ръководи театъра, до завръщането на титуляра Митко Тодоров, на запазеното му място, когато му дойде времето...
Дължа да отбележа, че нямам нищо лично срещу днешните ръководители на тези театри - тъкмо обратното, винаги съм твърдял, че процедурата на конкурса е опорочена в зародиша си и че единственият открит начин за назначаването на нов директор е посочено от министъра лице, за което и той самият носи отговорност.
Що се отнася до въпроса дали конкурсните платформи трябва да бъдат публични, по- важното е те да бъдат огласени след конкурса, за да може да бъде проследено тяхното изпълнение, а не намерение. В Пловдивския театър например, години наред, бройката зрители и приходите се изпълняваха от моноспектаклите на Камен Донев и Мариус Куркински, а трупата стоеше без работа, което едва ли е било заявено в конкурсната програма на директора.
В случай обаче, че директорите бъдат назначавани пряко от министъра,
той и реално ще носи отговорност за избора си, ще постави условията си, ще трябва да предложи, макар и относително точен бюджет и конкретна заплата, а и бъдещият ръководител на културен институт ще има възможност да заяви своите конкретни изисквания, така, както става навсякъде в цивилизования свят.

Какви грешки могат да се избегнат днес? Как трябва да се противодейства на тях? И защото вярвам, че имате представа за възможна успешна реформа днес, бихте ли ни споделили какво ще е първото нещо, което ще реформите в българския театър, ако имате тази възможност?

Основно препятствие за работата на театрите е тъй  наречената "СЕБРА". Тя трябва да бъде премахната за държавните театри веднага, преди новата финансова година и преди предстоящите парламентарни избори. За съжаление, по този въпрос и САБ замълча независимо, че предложените от САБ делегирани бюджети се обезсмислят при действащия режим на „СЕБРА-та”.
Кое налага например забраната театрите да не извършват стопанска дейност, каквато възможност съществуваше през деветдесетте години с тогавашното постановление №23? Кое налага мъртвороденият закон за спонсорство да не бъде променен така, че да заработи? Кое спира държавата да регламентира юридически взаимоотношенията си с общините, на чиято територия са разположени културни институти?

Какви грешки мислите, че сте допуснал по време на участието Ви в две реформи в театъра?

Връщайки се назад в годините, когато се опитахме да проведем театрална реформа при съвсем други условия, искам днес да призная - времето показа, че обединяването на драматични и куклени театри се оказа грешна стъпка. Спести се някоя и друга щатна бройка, на теория всичко оставаше сякаш непроменено, но на практика, стойностното куклено изкуство "измършавя" и остана повече на книга. Кого лишихме от прелестта на сериозното, с години изграждано традиционно изкуство за деца - бъдещия си театрален зрител!
Друга наша категорична грешка, която днес трябва да призная, е че не успяхме да разработим сериозна схема за контрол над отпусканите средства за осъществяване на проекти. Разбира се това отново е свързано със средства. И с хора... Давам си сметка, че за това са нужни сериозни усилия, но ние говорихме помежду си за това, но до решение на проблема не стигнахме.
Понеже работещите в НЦТ нямаха право да се намесват в работата на комисиите, оценяващи проектите, не успяхме да се „преборим” и със „сиромахомилската” нагласа - на всекиго по малко, за да няма сърдити. Така отново личните „съображения” на всеки член на комисията предопределяше постоянно една доста мизерна уравнивиловка

Вежди Рашидов обявява успеха на реформата през 2011 г. в изказване в Пленарната зала на Народното събрание от 20. 01 2011 г. по време на дебата по вота на доверие. Ето какво обявява той: „Досега никой не е провел реформа в сценичните изкуства, а чак сега е проведена успешно – как? Като са въведени делегираните бюджети. Целта е – щастливи актьори, доволни зрители и качествени представления. Резултатите са налице – пълни салони, реализирани приходи, творчески процес”. Не са учудващи подобни размишления след като първите интервюта на Рашидов като министър са със заглавия „Не може културата ни да не е на пазара, а само да я храним”, както и „Артистите да спрат смешния плач”  и обявява публиката за господар. Трябва ли държавата да финансира театралното изкуство и как? Трябва ли единственият критерии за успех да е броят зрители?


Театърът не може да съществува и да действа единствено на пазарен принцип.Това е изключително трудно, да не кажа невъзможно, дори за изцяло комерсиалния театър. Държавата трябва най-сетне да определи  ангажиментите си към издръжката и развитието на различните изкуства - театър, кино, музика, танц и пр. А не да хвърля прах в очите с разработки на измамни стратегически илюзии за развитието на Културата до 2020г.

Емил Бонев
По този повод накрая искам да се спра на един грозен феномен, който при наложената Мимикрия реално застрашава състоянието на българския театър. Преди години, един дългогодишен директор на Пловдивския театър бе открил и наложил един печеливш модел за финансова стабилност на ръководения от него институт. Той бе поканил уникалния актьор Мариус Куркински да осъществи своя идея за моноспектакъл на пловдивска сцена. После повтори номера с моноспектакъл на Камен Донев. Сериозно се рентира и поканата на Николай Урумов за ролята на бай Ганьо. На пръв поглед - няма лошо. Гастролът, като театрално явление е познат от стародавни времена. Просто Емил Бонев открива "на баницата - мекото”. Трупата му не играе, а театърът печели. Печели пари и публика. Никой не укорява директора за това. Напротив- дори го потупват по рамото... Но развива ли се Пловдивския театър, трупата му, отделните актьори, канят ли се режисьори – личности да експериментират на тази някога култова сцена, на която развиваха своя талант режисьори като Христо Христов, Кръстю Дойнов, Крикор Азарян, Любен Гройс, Пантелей Пантелеев, Иван Добчев, Юлия Огнянова... Няма никакво значение. Важното е, че театърът ПЕЧЕЛИ, и то доста повече от някои софийски театри, макар че трупата му бездейства и в творчески аспект - театърът линее...
Минаха години...Времената са малко по-други... Ерата на турските сериали се появи по телевизията, ние, българите, не останахме по-назад - заляхме родната телевизия с родни сериали. Бе въведена и Мимикрията от Министерството на културата. И сега – ВНИМАНИЕ!!!
ПОЯВИ СЕ БЪЛГАРСКАТА ТЕАТРАЛНА МЕЧКА!
Асен Блатечки
Тя обаче не ходи по гората, тя ходи по българските театри. Обикновено е завършила НАТФИЗ. Но може да е и плеймейтка, или поне манекенка. Директорският жаргон определя за МЕЧКИ сериалните герои Асен Блатечки, Яна Маринова, Красимир Ранков, Стефка Янорова, Калин Врачански, актьорите от „Пълна Лудница”, актьорите  от шоуто на Слави, актьорите от шоуто на Тончо Токмакчиев, да не говорим за Димитър Рачков, Зуека, Юлиан Вергов, Стефания Колева, да ми простят неспоменатите мечки, няма как да ги изброя всички.Това обаче днес може да направи всеки театрален директор, като започнем от Бургаския и Пловдивския, където мечките намират добър пристан. Не всеки актьор обаче става за театрална мечка. Една изключителна българска актриса, която е на сцената и на екрана повече от 40 години, наскоро ми сподели, че едва сега, участвайки в няколко епизода на един наш сериал хората са започнали да й обръщат внимание, а тя искрено да се изненадва от своята популярност. Като навсякъде във фауната има мечки големи, има и по-дребнички. Но нека оставим класификацията им на театралните ръководства.
Обективната, а и субективната причина за появата на „мечката” и нейната популация е телевизионният сериал. Успоредната поява на Мимикрията, обаче, чийто смисъл се свързва единствено с комерсиализацията, вещае черно бъдеще и за съсловието и за театъра ни.
Навремето ни учиха, че в Англия е имало време, през което развитието на текстилната промишленост се е развивала с такива темпове, че овцете е трябвало да се възпроизвеждат в геометрична прогресия. Тяхната численост е нараснала дотолкова, че овцете „щели да изядат” хората...
Дано нашите благочестиви и талантливи „мечки” не изядат театрите под агресивната благословия на Министерството с неговата Мимикрия.