Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

събота, 27 януари 2007 г.

ЛИЛИ ЧУДОТО


Известно е, че всяка премиера на Лилия Абаджиева се превръща в събитие. Тя е от режисьорите, които не те оставя безпристрастен и хладен към случващото се. Отношението на публиката и театралните специалисти към нея и творчеството й от самото начало варира между крайностите на силната любов и пълното отрицание.

Някога "ужасното дете" на българския театър безапелационно стъпи на сцената с провокациите си към сценичните клишета, като използваше средствата на експресивната актьорска игра, гротеската и преувеличението, на пародията, танца, естетиката на ревюто и мъжките актьорски екипи в рокли; водите, които неутолими се изтичаха по сцената, на люлките, върху които любовта единствено се реализираше - онази иначе невъзможна любов - на еклектичната музика, на дързостта й към "големите текстове". Впечатляваше и налаганата естетика и агресивен патос на поп културата, зад която прозираше мрачната поезия и тъгата по изгубения смисъл.

Ако гледате "В полите на Витоша" и харесвате режисурата на Лилия Абаджиева, ще се очаровате от уменията й да извади от сценичната щампа трагедията на Яворов, писана през 1911 г. и обявена за емблематична "модерна драма". Това е и първият опит на режисьорката върху българска драматургия. Страстта, с която обговаря всичките си представления, не подминава и новата й премиера. "Ако не умра, един следобед ще посегна към Яворов", с патос обявява Лилия Абаджиева намеренията си и превръща собственото си живеене в този текст в художествено произведение. Както е известно,


 сюжетът на драмата е автобиографичен за Яворов 


 Само три месеца след смъртта на Мина той написва пиесата, тя веднага се реализира на сцената на Народния театър. Представата за сценична реализация тогава е далеч от "шумни сценични ефекти". Измъквайки се в началото на ХХ век от следосвобожденските настроения, новата модерна драма влече към интимност, съсредоточаване към индивидуалното, а не националното съзнание.

С дързостта на скандална режисьорка Лилия Абаджиева обаче действително посяга към пиесата и обръща знаците. Вместо вникване във вътрешната драма на персонажите и очакваната от повечето зрители концентрация около нещастната любов на Мила и Христофоров (темата за невъзможната любов винаги тегне в нейните представления) виждаме изведена една силна политическа линия. Шоковите първи 15 минути на представлението са едри щрихи на политически скеч, изкривена гротеска на подскачащи, тичащи и блъскащи се участници в политическия фарс. Като неспиращо махало представлението се хвърля от крайната гротеска до мелодраматичната любовна история. "Ние живеем в подобна политическа параноя, провижда паралели с днес режисьорката в драматургията на Яворов. Но разликата е, че тогава по улиците на София са се разхождали гении, а днес трудно може де се срещнат" - тъгува Лилия Абаджиева и припомня, че тази пиеса е метафора за обществения живот в полите на Витоша. Какъв е той за нея? Пошъл, изкривен, гротесков, шумен и безсмислен, съсредоточен в дребното, с повече политика и по-малко поезия - това се вижда от сцената на Малък градски театър. Политическото екзалтира в

триминутно откровено псуване 

 а поетичното е маскирано в иронични дистанцирани рецитации на "Две хубави очи" от четирима актьори, които настървено пият вода и плюят към публиката своето безсмислие. Ако харесвате Лилия Абаджиева, отново ще се насладите на бавното изливане на кана вода в метален леген - метафора за несподелено еротично влечение, отново люлката на финала ще илюстрира единствената възможност за любов в смъртта - там, където пух се сипе върху главите ни и голите тела се вплитат. Отново ще видите на сцената масата, около която се развива интригата. Отново ще сте обладани от големите метафори за любовта и смъртта. Ако не харесвате Лилия Абаджиева обаче, ще се зачудите защо ли точно Яворов е обектът на творческо влечение. Умее ли да разкаже една недотам позната история? Докога ще се автоцитира? Защо във "В полите на Витоша" можеш спокойно да "прочетеш" картини от нейните "Женитба", "Ревизор", "Страданията на Вертер" и да се питаш точно кое от тях гледаш? Защо "матрицата" Лилия Абаджиева има силен и еднакъв отпечатък и като стар фокус вече не интригува? Естетиката на "немите филми" и постоянната фонова музика, която идва да подскаже настроения, защо е? Неовладяните крясъци и топуркане по сцената умишлени ли са? Защо трудно можем да говорим за актьорска игра изобщо, като изключим голямата Светлана Янчева? Безсилие или тайнствен код е всичко това? Някои по-консервативни пък ще възроптаят - "това Яворов ли е", слушайки на финала "Бийтълс", и с тревога ще се питат какво ще разберат младите от всичко това за поета.

Ето защо харесвам Лилия Абаджиева - за театралния дискомфорт, който създава, и за смелостта да покаже и разголи себе си, за смелостта дори да се изложи.

Участват: Пенко Господинов, Петър Калчев, Емил Котев, Евгени Будинов, Стоян Младенов, Христина Караиванова, Светлана Янчева, Василена Атанасова, Александър Димов 


сряда, 17 януари 2007 г.

ЕКСПЕДИЦИЯ СТРИНДБЕРГ В "СФУМАТО"


Премиера в Театър Сфумато на режисьора Маргарита Младенова на пиесата на Стриндберг „Г-ца Юлия” със заглавието „Жан, Жули и Кристин”



В "Сфумато" започна "Експедиция Стриндберг". След "Програма "Изход", посветена на Толстой и Цветаева, театърът-лаборатория обърна поглед към северния Фауст на несъзнаваното - Стриндберг.
За Стриндберг е писано много. Известно е, че той пръв въвежда в пиесите си битката между половете, между мъжа символизиращ рациото, и жената, създадена като изкушение, като изкарва на показ подсъзнателните мотиви на персонажите. По това време психологията придобива все по-голяма популярност. "За театъра и зрителите е голямо изпитание да попаднат в пространството на Стриндберг -  несъзнаваното, зона, която, ако бъде отблокирана, трудно може да се контролира и човек не знае дали изобщо може да се върне оттам" - предупреждават двамата режисьори на "Сфумато" за премиерата на "Жули, Жан и Кристин". "Госпожица Юлия" е текст, създаден в натуралистичния период на шведския гений, което обаче е условно, тъй като писателят вече съдържа модерните предчувствия за кризата на индивида.
Въпреки това в тази най-поставяна негова пиеса ясно съществува един от най-ярките натуралистични мотиви - този на увредената наследственост на персонажа, на миналото, което винаги трагически го застига. "Всъщност тази история може да се разкаже много пошло - твърди Маргарита Младенова - една графиня преспива с лакей, не може да преживее този провал и се самоубива." В тази пиеса има автобиографичен момент. Самият Стриндберг е дете на майка слугиня и баща аристократ, както главния персонаж госпожица Юлия. Тя е обладана от двойствеността на аристократичната гордост и необузданите женски страсти, наследени от майката. Действието се развива в най-ниските етажи на къщата - между врящите тенджери, месомелачките, легените с вода и отходните канали. Тук последната Графиня ще намери своя предрешен край като метафора на света, който умира сред отпадъците. Стриндберг обаче създава своите персонажи сложни, те не могат просто да се изчерпат с един мотив. Докато при режисурата на Маргарита Младенова Жули (Госпожица Юлия) е само и единствено проекция на умиращия духовен и копнеещ човек, който става жертва на новия цивилизован варварин Жан (слугата). И това става ясно от самото начало.
Сблъсъкът на двата свята е предварително решен. Така режисьорката отново експлицира трагическата си идея за свят, в който същински духовното изглежда безсмислено за другите. "Жули си отива и като че ли светът нищо не губи и в тази безполезност се крие предизвикателството. Идва на ход поколението на Жан и Кристин (слугите) и това е истинската трагедия",  оповестява Маргарита Младенова. Духовното, вместено в образа на Жули (Графинята), сякаш умишлено и самоубийствено се устремява към своя край. Така нещата в света са ясно предопределени.
Прагматичното няма слабости, а духовното е жертва. Кое е прагматичното? Онова, което днес двамата режисьори определят като перспективното поколение, което е умно, оцелява, знае езици и за него не съществува любов и нищо духовно. Тази модернистична представа за свят предопределя представлението на Маргарита Младенова. "Светът е ужасен. Отиде си последната Графиня!" - сякаш възкликва сцената, скрита в парите на врящите казани. Натуралистичната жестокост на предметния свят, видимия, където порозовялото месо излиза от мелачките и кървави легени се изливат в каналите, където металните тенджери и течащите води неумолимо убиват и последния копнеж по невъзможното (любовта) е сцената на новия безбожен и бездуховен свят.
Премиерата на "Жули, Жан и Кристин" ("Г-ца Юлия") на реж. Маргарита Младенова е първата от обявените общо три постановки върху Стриндберг. Следваща премиера е на "Мъртвешки танц" с участието на Светлана Янчева и Владимир Пенев, отново под режисурата на Маргарита Младенова. "Д-р Стриндберг" е заглавие на третия проект върху шведския драматург, с което режисьорът Иван Добчев ще постави своя финален и обобщаващ поглед върху експедицията Стриндберг.
Сценография: Даниела Олег Ляхова, участват: Албена Георгиева (Жули), Христо Петков (Жан), Мирослава Гоговска (Кристин)