Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

понеделник, 22 октомври 2012 г.

МИЛА ИСКРЕНОВА: РЕАЛНОСТ, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ...




Хореографът Мила Искренова по повод IV-то издание на националния конкурс за съвременна хореография и пърформанс „Хюмартс”


 "Каква е тази реалност, в която не се виждаме, в която ни няма и къде сме тогава, безпомощно размахвайки ръкавите на усмирителната риза... реалност, за която мълчим или говорим толкова инфантилно, че дори не е трогателно?"

                                Мила Искренова






Текстът е публикуван в "BLOGЪТ за ТЕАТЪР", бр. 2
На 20.10.2011 г. в Центъра за култура и политически дебат „Червената къща” Фондация „Хюмартс” представи IV-то издание на Националния конкурс за съвременна хореография и пърформанс /Иво Димчев/.
На Гала вечерта на конкурса бяха представени седем предварително избрани хореографии:
1.   Николина Тодорова «Предпочитам да съм принцеса»
2.   Деница Гергиникова «Въпреки, наопаки»
3.   Ана Митева «Чикито»
4.   Петя Попова «Паралелни светове»
5.   Ана Саласар «Болеро»
6.   Александър Манджуков и Ана Митева «Лош навик»
7.   Деница Георгиева «Канела»
Журито в състав: Цветелина Йосифова, Ана Колиер, Юлиана Сайска, Кристиян Бакалов и Мила Искренова определи победителите и бяха раздадени пет /5/ награди:
2 първи - общо 1000 лв. /Ана Митева «Чикито» и Деница Георгиева «Канела: две втори - общо 600 лв.  / Ана Саласар «Болеро» и  Петя Попова «Паралелни светове», и една награда на публиката - Александър Манджуков и Ана Митева «Лош навик» - 400 лв.


Големият смисъл на подобни конкурси е, че те представят по най-директен начин проекцията на „реалността” в съзнанието на хората, които се занимават със съвременно изкуство и тяхната спонтанна рефлективност - не изключвам и себе си от общата картина... В конкретния случай тя е симптом на социално отчуждение, което води към много странни” посоки - някакъв вид „субективен реализъм”, може би... Ако трябва да изразя едно обобщено впечатление, то е, че нивото на участниците в конкурса, в сравнение с миналите му издания, е впечатляващо повишено и респектиращо с техническото си израстване и с владеенето и сложността на танцовия език. Младостта на танцьорите-хореографи, защото повечето са и в двете роли, се изявява с категорично владеене на съвремените изразни средства и лекота на изпълнението. Разбира се не всички са на достатъчно добро изпълнителско ниво, но общата тенденция е позитивна.
Не може да се каже същото обаче за нивото и качеството на предлаганите идеи и изобщо

главният проблем на това издание се намираше несъмнено в полето на идеите.

Това ме накара да се заровя в някои позабравени теоритични текстове за съвремения танц, дефиниращи го като жанр.
Според Номан Сервос, Пина Бауш показва как в танца „влиянието на външните условия върху психичните структури се изявява в естетически опосредствувана форма” и отваря нов етап в развитието на танцовото мислене с танц-театъра, основаващ се на „общата обществена структура на афекта”/Номан Сервос/. За известния американски танцов критик Джон Бейсинджър „творецът – това са неговите произведения...” или ”съвременният танц е философия на тялото” както казва римският хореограф Уго Питоци. Или "Има смисъл да се занимаваш с изкуство, ако се изразяваш крайно!” - Саша Валц. Бих добавила и ако имаш позиция към реалността, макар и не толкова крайна, но категорична.

Няма да се спирам поотделно на представените творби по две причини. Първо - като член на журито нямам право да оповестявам личното си мнение и да го натрапвам като меродавно, още повече, че не го считам за единствено вярното. Второ - в конкретния случай е по-интересно и важно да се анализира общата тенденция, която според мене е сиптоматична за този жанр и то не само у нас.

Още преди години две от най-големите имена на танца на „нашето време” Пина Бауш и Мърс Кънингам тревожно оповестиха „смъртта на съвременния танц”, предизвикани от прекомерното му техническо и методологично развитие, които оставят идеите и смисъла на заден план или изобщо ги игнорират. През следващия период този процес се задълбочава, защото след всички извършени в продължение на век танцови открития става все по-невъзможно да блеснеш с оригиналност. И все пак, това, което прави танца „съвременен” е рефлексът към реалността, към настоящето с неговите проблеми, колизии и протоберанси, към човека в това динамично настояще, към човешкото състояние с днешна дата.

Иначе, без тази будност на сетивата и мозъка, танцът придобива онзи декоративно безсъдържателен вид, от който се е отказал още в началото на 20-ти век, с революционните опити на първите експериментатори и идеолози. Външната форма, изпразнена от актуално съдържание, е основното, което предизвиква бунта на танцовите модернисти – те измислят език, чрез който да изразят новата проблематика на времето, в което живеят. Желанието да бъдат себе си в конкретния момент ги кара да търсят нови средства и да създават нови стилове.

С две думи - съвременният танц не е само владеене на вече изобретени познати похвати, стилове, методи и език – той е все повече и преди всичко търсене на себе си, в постоянно менящ се контекст.

Да разкриваш себе си в общуването с реалността – това е основната формула на термина „съвременен” и без нея е все едно дали гледаме аеробика, цирк, спортни танци, фолклорни потропвания, художествена или някакъв друг вид гимнастика...

Още повече, че вече е известна и формулировката на постмодерната форма – първо да изобретиш средствата, а после да определяш стила, която е недвусмислена покана за „танц с неизвестното и непознатото”...
От тази гледна точка младите творци има върху какво да се замислят. Това не е токлова критика към тях, колкото пожелание да бъдат будни, смели, чувствителни, отворени и непреднамерени към света, който ги заобикаля и който непрекъснато им отправя своите провокации, колкото явни, толкова и подлежащи на изследване. Да не се оставят на клишетата и блуждаенето в уютните парници на културната агрономия, а да разровят по надълбоко собствените си пластове. Любопитството към света и живота прави изкуството живо и въздействащо и го превръща от обикновено упражнение по форма в акт на откровение и откривателство.

"Болеро" Ана Саласар
И все пак...и все пак, ще си позволя да отбележа на своя глава /не ангажирам никого с това мнение/, че в конкурсната програма имаше едно удивително изпълнение – „Болеро” на Ана Саласар от Пловдив. Изпълнение, заради което всъщност пиша този текст, защото то ме накара да се замисля за всичко останало. Провокира ме да разсъждавам върху причините за „равността”, която иначе усещах в останалите пиеси. „Болеро” по известното музикално произведение на Морис Равел е решено от Ана Саласар като агонизиращо разпадане на Тяло-то, облечено в бяла усмирителна риза. Соло, развиващо се в буквалния смисъл на думата върху площта на един практикабъл. Просто решение с минималистично, ритмично повтарящи се семпли движения, тяло на душевноболна марионетка, нелепо опитваща се да танцува върху/в пространството, ограничено за нея, но и избрано от нея като единствено възможно. Защо този болезнен, клиничен образ ми подейства толкова хипнотично, като емблема на „боледуващата човечност”, на човека, вкаран в клиничната рамка на разбитата си душевност, като обречения опит на тялото да танцува в несвободата на лудостта?
Загърбването на реалността, оттеглянето от нея е признак на сериозно отвращение, на социално безразличие, което намира своя израз в добре познатите форми на декаданса - красива и ведра безсъдържателност. В този смисъл, съзнателно или не, младият дух на българина е инстинктивно самосъхраняващо се декадентски, по един наивен и повърхностен начин, граничещ с цинична безотговорност като идеализирано огледало на миналото...
Каква е тази реалност, в която не се виждаме, в която ни няма и къде сме тогава, безпомощно размахвайки ръкавите на усмирителната риза... реалност, за която мълчим или говорим толкова инфантилно, че дори не е трогателно? И коя е изобщо тази реалност, в която не сме, но без която не можем?

Не мога да прибавя към този дълъг въпрос нищо друго освен едно дълго многоточие.

25.10.2011 г.                                                             Мила Искренова


Няма коментари:

Публикуване на коментар