Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

сряда, 10 октомври 2012 г.

В СУМАТОХАТА НА МАРИУС





Признавам – така се обърках докато гледах „Суматоха” в Малък градски театър с режисьор Мариус Куркински, че се хванах как напрегнато по време на двучасовото представление търся основанията, ей така, както се казва, причината, голямото вдъхновение, ако щете, което е накарало режисьора да постави този текст на Йордан Радичков, написан през 1967 г., превърнал се в емблематичен за българския театър. Разбира се, ние отдавна не чоплим в това да се изясняваме какво е имал предвид авторът например, защото знаем, че всеки текст положен на сцената има най-малкото още три тълкувания – този на режисьора, на актьорите, и на зрителя. Но, както се казва, театърът е игра и има своите наивни или сложни правила, а те са не за да ни унифицират или дисциплинират, а за да дадат границите, които въображението ни може да прескача. Запомнете – прескача!
Защото за какво ще ни е изкуството/театърът ако не ни изтиква извън границите на ежедневието, ако щете извън границите на познатото, където в мъглявините на въображението единствено можем да докоснем най-извънредното у човека – божественото. Въпреки че всички ние срещаме хора, които хвърлят огромни усилия да се задържат в полето на тези граници и усърдно следят за знаци, трикове, образи, щампи, които познават и които им препотвърждават, че няма опасност да прескочат отвъд.
Александър Кадиев
И така, още в началото - в полето на куркиновата суматоха, когато се установяват правилата на играта/театъра, знаците по сцената са ясни. Актьорът Александър Кадиев (Гоца) в кратка интермедия на авансцената пред огромните театрални завеси ни въвежда в един от най-известните комедийни монолози, по-късно и новогодишен скеч, влязъл в градския фолклор още от 67-ма – този за избягалото прасе сръбска порода, което „колкото повече яде, толкова по става на трион ...мамка му и прасе!”. Бузите на актьора са начервени (защо вечно го кипрят на сцената това красиво момче, така и не разбрах), дрехите – уж селски, но по-така, бели-ленени, чисти и всичко в тон – а-ха да го объркаш с идеализиран образ на съветското село. Нашият селянин на тази сцена няма диалект – този специалитет като белег за автентичност, го владеят в един съседен театър. Е, вярно, че на финала един от персонажите в суматохата не се стърпя и всичките си реплики изрече с ямболски акцент, но може би не е нарочно, а така – от увлечение. Завесите театрално се дърпат – между другото има прекрасна история относно появата и изчезването на завесата в театъра, но това друг път. Днес, в съвременния театър, завесата винаги е знак за преекспонирана театралност, естрадност, кабаретност. Каква е нашата суматоха зад театралните завеси? Всъщност каква е суматохата на Мариус Куркински?


На сцената в дълбочина на бяла дървена платформа, наклонена към залата, с изрисувани стилизирани клони по нея, щото това е гора, нали - зее дупка. От тази дупка като от заледено езеро ще изкачат персонажи или ще потъват там, както се казва, сюматохата ще ги изплюва или поглъща. Иначе всичко се разиграва обичайно за българската сцена – по средата отпред. Там Гоце ще разказва за прасето, Глигор за мрачната жаба, Араламби ще араламби, цигани ще ни продават троянски кон, а умрялата лисица – нали помните историята, която всички персонажи разказваха като за първи път - за лисицата, която се правила на умряла, та Тя в суматохата на Мариус е жена, но не каква да е – а Мерилин Монро. Защо? Не знам! Мога да предположа, че бързата асоциативна връзка умряла лисица-жена е някак най-очевидна и първична. Изкусителката в познатата бяла плисирана рокля и червени устни, ще носи кутия с яйца притичвайки през сцената, щото нали трябва да ни се илюстрира, че била изяла на някого си всичките кокошки, та тя ще се и хвърля в краката и ръцете на всички от селото. И неусетно в суматохата на Мариус, както в неговия „Ревизор”, ще изплува отново темата за сексуалната злоупотреба на тялото, пленено от ниските човешки страсти. Пиша „злоупотреба”, защото е очевидно, че режисьорът изпитва отвращение от това действие по начина по който го ползва на сцената. И втора тема, така любима на Мариус Куркински, изкача на сцената на МГТ – религиозната, при Мариус, туй е свързано винаги с липсата на църква. Нали помните – при „Ревизор” си беше открил нещичко в текста, че в затънтеното руско градче все не успяват да съберат пари за църква и за туй злото им се стоварва в лицето на ревизора. Пък в "Суматоха" се оказа, че изобщо в селото си нямат църква и ето ти, злото иде – суматохата... Но преди това хем по селски (нали си имат по дрехите някой белег за произхода – я плетена жилетка, я възторжено увиснал мустак), хем в религиозен транс ще се молят хвърлени по очи по сцената, защото църква си нямат.
Христина Караиванова



 Умрялата Мерилин Монро-лисицата (Христина Караиванова) пък ще покаже истинското си лице, според Мариус, т.е. чрез плезене и уродско кривене, става ясно към края, че това е Злото. Е, няма да се изкуша да се хвана на баналното уравнение лисица-жена-дявол, а ще се намъча да „прескоча”, както по-горе си говорихме, да прескоча границата и да си изфантазирам, че тук за друго става дума, за нещо повече. 

Не щеш ли във второ действие преминава през сцената и персонажите, както е по пиеса, т.нар. суматоха, която изцяло преобразява действителността. Как? Ами нашите селски юнаци стават юпита с черни костюми и брилянтин в косата. Между тях и с тях лисицата Мерилин, а може и Мадона от клипа „Материално момиче” ще изпеят съвсем подобна песен и разбира се, ще щракат с пръсти, както е в клипа на Мадона. Последен монолог. На сцената е Зеленото дърво, онзи дето все смъква посред зима зелено дърво от планината, а суматохата му го е отнесла. Този път, казва той, както е по пиеса, ще го завържа за себе си и не щеш ли на сцената излиза бременна жена със зелена кърпа на главата, а той в унес гали корема й. Защо? Защото вероятно мъжкото и женското се връзват едно за друго чрез детето, ще побързам да си изфабрикувам и да се спася от шока чрез тази универсална асоциация. Народна песен приплаква от сцената – мелодраматичен финал. 
Опитвам се да мина границата, онази, за която си говорим още отначало, и си мисля дали това не е умишлена свръхупотреба на архетипи в опит да се възбуди колективното несъзнавано – Бог, църква, тяло, жена, дявол, зелено, бременна, майката-природа? Или пък свръхинтерпретирам и усложнявам видяното? Дали човек си избира един текст, защото точно в него открива Нещото, или пък към всеки текст залепва изброените колективни връзки? Да си призная даже си помислих, че всеки текст си има своето време, както и този. Когато „Суматоха” се ражда предизвиква истинска суматоха с абсурдния си закодиран и езопов език, чрез който е трябвало да се казват много и важни неща от сцената. А днес как ползваме един такъв език и изобщо такъв текст? Дали има пиеси, които са валидни само за своето време, така както съм сигурна, че ще се случи с младата съвременна драматургия? Едно мога да му призная на Мариус, че от всеки текст прави мелодрама. Ще ме изненада, ако успее и пиеса на Бекет да превърне в патетика с директни илюстрации по текст, за да не се обърка зрителя и не мине границата – границата на въображението.
Ще речете, че прекалявам и съм жестока към труда на хората. Ще ви споделя нещо много важно. Все по-трудно ми става да ме държат в тесните граници на авторитарната безвкусица, където директните асоциации имитират свобода на въображението. Говоря за онази свобода на въображението, която осмисля изкуството – там, по пътя на таланта, в посока - божественото. А само да се говори за това е най-лесно.
Мариус Куркински е вдъхновяващ актьор и съжалявам, че ще го кажа – слаб читател на пиеси. 

премиера, 1 октомври, 2012г. - Малък Градски Театър "Зад Канала"
"Суматоха" от Йордан Радичков
режисьор - Мариус Куркинск
сценография и костюми - Петя Стойкова
музика - Мартин Каров
участват - Александър Кадиев,  Никола Мутафов, Симеон Бончев, Стоян Младенов, Владимир Зомбори, Евгени Будинов, Владимир Димитров, Антоний Аргиров, Александър Димов, Иво Аръков, Албена Михова, Таня Пашанкова, Христина Караиванова

2 коментара:

  1. И аз съм на същото мнение - Мариус е гениален актьор за моноспектакли, но не е добър режисьор. На мен "Суматоха", в прочит на Мариус, не ми хареса.

    ОтговорИзтриване
  2. и на мен не ми хареса постановката,но пък критиката е впечатляващо добре написана!

    ОтговорИзтриване