ГЕНЕЗИС И ВЪЗХОД НА МЛАДИЯ ТЕАТЪР - ПЪРВА ЧАСТ

"Праехидно" - режисьор Гергана Димитрова

Най-после можем да си отдъхнем, че лицата на новия/младия български театър вече са разпознаваеми. След повече от десет години пауза в последните сезони „младите” завладяха свои територии. От една страна това са пространствата извън държавните театри – т.е. галерии, музеи, клубове, апартаменти, площади, от друга - запазените от държавата места за младите – камерните зали, малките сцени и фоайетата в театрите (предимно в Сфумато, понякога в Младежки театър и отскоро на Сцена IV-ти етаж на Народен театър). След поредица от номинации и театрални награди, които получи всеки един от тях,  днес трудно може да се твърди, че не им е обърнато внимание от съсловието, поне в началото. Факт е, че са в гъвкави отношения с Министерство на културата, което се оказва един от основните финансиращи  намеренията им. Това е и базисната отлика с по-старите от тях в театъра. Работят изцяло на проектен принцип, т.е създават своите творчески намерения под формата на проект и кандидатстват с него за финансиране в Министерството, общините,  в няколко фондации или направо чукат на вратите на директорите на театри. 

Василена Радева

Това нерадостно обстоятелство закали „младите” и писането на проекти се  превърна в тяхна втора кожа. Дали от страх от експеримента или анонимността на младите, съпътствани от риска на празната зала и неразбирането, директорите на театрите останаха резервирани към тяхната активност или пък им отправиха „мръсни” предложения за бързи и евтини халтури с етикет „млади”. Това ги амбицира  да открият своите пространства, къде от мерак към експеримента, къде от желание да се разграничат от пресата на комерсиалния държавен театър. Разбира се, тук можем да си мислим, че действат единствено вдъхновени от новите открития в театъра през последните 30 години, но аз дълбоко вярвам, че ако на тях им бе дадена възможност да се реализират на държавни сцени, то може би българският млад театър щеше да се развие по друг начин. 

Ирина и Огнян Голеви

Поради изискванията за финансиране у нас, всеки от тях се събра с друг и направи сдружение или фондация и това спомогна и за тяхното групиране. Най-напред се обединиха под шапката на Асоциация за свободен театър, новоформирана и амбициозна даже да създаде закон за сценичните изкуства. След като куртоазно бяха подмятани три години от Министерството на културата, че ще коват заедно закони,  т.нар. независими артисти създадоха свой фестивал на свободния театър в София. В средата на ноември ще се проведе второто му издание. Тази година Министерство на култура изненадващо пусна през август сесия за финансиране на независими театрални и танцови проекти, които трябвало да бъдат с некомерсиална цел. Двадесет и осем проекта са подкрепени с общата сума от 240 хиляди лева. В тези сесии участват и вече утвърдени артисти и напълно непознати и никога нереализирали се „професионалисти”, които даже интернет не разпознава. Но това е друга тема.  Дотук с генезиса на младия български театър, който нарича себе си независим.

Гергана Димитрова

Ще се опитам да представя една част от тези, които този сезон ще покажат т.нар. независим театър извън държавните сцени. Докато бяха обвинявани в апатичност и индеферентност, поради отказа им от революционни жестове, младите в театъра направиха всъщност няколко големи промени – излязоха извън театъра, написаха своята драматургия и създадоха своя кръг съмишленици като усърдно организират артистични ателиета, даже по драматургия. И така, младите уверено продължиха да разработват неконвенционалните пространства – този сезон ще бъде истинско приключение да се проследят всички галерии, централна баня, фоайета, нови арт пространства. Като белег на младостта повечето се хвърлят към проекти, в които активно участват новите технологии, мултимедии, инсталации, звукови картини, видеостени и прочие ефектни екстри. Един такъв проект е на четиримата режисьори Гергана Димитрова („Праехидно” – тази година взе Икар за режисура и текст), Василена Радева („Нордост” с Икар за дебют), Петко Стоянов (асистент в „Праехидно”) и Мортен К. Роесен, които ще създадат четири миниатюри в пространството на Централна софийска баня. Определят проекта като интердисциплинарен и пърформанс акция в четири различни жанра с тема „Време” - движенчески театър, мултимедиен пърформанс, театрално-научна лекция и мини-опера. Вероятно звучи амбициозно и стряскащо за позадремалия зрител, но мини-опера пърформанс звучи повече от екстравагантно, нали? Изобщо инициирайки нови отношения между актьори и зрители те се стараят много повече към това зрителят да се сблъска със собствените си реакции, със себе си, пък било това неочаквано и стряскащо. А и нали именно това е опозицията на комерсиалния театър, да ни постави в неуютност.

Веселин Димов

Друг мултимедиен спектакъл „Любовният живот на съвременните роботи” предлага Веселин Димов („Театрална компания Момо” – „Пророчество” в Сфумато и „Фрида” в Младежки театър). Спектакълът ще е във вече ползваното миналата година пространство във фоайето на Виваком (бившата телефонна палата) за театрални събития („Емоционални” на Ирина и Огнян Голеви). Вълненията на режисьора са както и на повечето от младите - животът на съвременния човек в градска среда, насилието, страхът от интимност.

Танцов експеримент е и новият проект на Ида Даниел („Мъртвата Дагмар” Сфумато и „В Тоскана” Народен театър) и новото й сдружение „Нейно Величество Тенджерата под налягане - сдружение за съвременно изкуство в условия на високо напрежение”. Те ще изследват движението като повод за издаване на звук и светлина. Интерактивната среда е създадена от Тодор Стоянов. Традиционно в техните представления присъства чудесната жива музика на Ambient Anarchist. „Нейно величество Тенджерата...” ще реализират и един театрален проект по разкази на Катя Атанасова. Както твърдят са решени да избягват традиционните стратегии за драматизация и ще се занимават с т.нар. постдраматичен театър. Определението, изковано от съвременния германски теоретик Ханс Тийс Леман „постдраматичен театър”, навлезе в широка употреба сред младите в театъра, като под това най-просто се разбира театър недоминиран от текста. 

Ани Васева

Това е и основен белег на българските млади в театъра. Повечето от тях създадоха  свои текстове, парчета, фрагменти  със своите си разбирания за театър, като например „Праехидно” (Гергана Димитрова, Здрава Каменова), „Мъртвата Дагмар” (от Светозар Георгиев), „Пиеса за умиране” (Ани Васева, Боян Манчев) или автобиографичните сценарни парчета на сдружение „По действителен случай” (Ирина и Огнян Голеви, „Пеперудите са всъщност изтребители”) Предстои ни през ноември представлението „Осталгия” на Огнян Голев, в което се коментират последиците от комунизма в близкото минало и в живота сега. (очаквайте във "Фабриката") Всички те имат общ белег, че текстовете им са предназначени само за техните представления и вероятно няма да могат да бъдат ползвани от други режисьори. Младият театър у нас е много повече емоционален и с желанието да напипа някаква лична автентичност, отколкото философски или в зоната на високата литература. В този смисъл съвременният роден млад театър е повече зает с чувствата, отколкото с ума, а и нали постмодернизмът, стигайки до апогея на концептуализма, превъзмогна ума, като раздроби „високото” на хиляди  по-ниски игри – колажи, цитати, препратки и пр. Може би от групата на младите тандемът Ани Васева и Боян Манчев (философ и преподавател), остават в полето на високите препратки, създавайки отблъскваща, мощна, енергитична картина на ада във всеки от нас. Този сезон продължават с трета част  на „Пиеса за умиране” и „Франкенщайн” в галерия  The Fridge. Изобщо образът на апокалипсиса е силно застъпен в театъра на младите.

Ида Даниел

Днес можем да твърдим, че техният театър е повече архитектурен, отколкото драматичен, повече визионерски, отколкото словесен, музикален и шумен, често пъти с инструменти на сцената, емоционален, с екстремно актьорско присъствие. Изобщо на пръв поглед бихме предположили, че има стремглаво обръщане към примитивното, автентичното, привидно непрофесионалното, устремено към някакъв прагматичен и усърден опит за изграждане на собствен театрален език в условия, според тях,  на високо напрежение.