Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

петък, 27 септември 2013 г.

СРЕЩУ СТЕНАТА ИЛИ ЩО Е ТО БУНТ НА МЛАДИТЕ В ТЕАТЪРА



при опит за бягство бразилски затворник се заклещва в
стената на килията - lenta.ru
Съществува ли такова нещо като „бунт на младите в театъра“ у нас? Какъв би бил този бунт, срещу какво, в какво се изразява и кой се бунтува у нас – все въпроси, които ще се поставят като тема на дискусията на фестивала „Панаир на младите“, който се провежда за седми път. От 30 септември до 6 октомври в Младежки театър ни предстои да гледаме осем спектакъла, между тях една премиера, интересна изложба, представяне на три нови български пиеси от млади автори и дискусията под мотото „Срещу стената“.

Обединяващото в избраните от селекционера Кремена Димитрова спектакли е нечий успешен дебют – дали на актьор, режисьор, автор или преводач, както е в случая  с пиесата „Ромео и Жулиета“ с нов превод от Мария Змийчарова, с режисьор Петринел Гочев.

При първо запознаване с програмата е очевидно, че е подбирана с цел да запознае софийската публика с някои качествени, според селекционера, спектакли, извън познатата ни столична сцена. Гордостта на Младежки театър е, че през новия сезон е приютил спектакъла  „Кавказкият тебеширен кръг“ от Б. Брехт от сцената на Учебен театър НАТФИЗ, който е дипломна работа на класа на доц. Ивайло Христов.
За спектакъла чух достатъчно добри отзиви и впечатления, така че на 30 септември препоръчвам да се гледа. Преводът на пиесата е на Константин Илиев, музиката на Кирил Дончев, а хореографията на Едмонд Скот. Участват Ева Данаилова, Драгомир Драганов, Георги Гоцин, Пламен Димов, Даниела Стамова, Николай Йовин, Розалия Абгарян, Светла Рангелова, Екатерина Георгиева, Юлиан Петров, Милена Ерменкова, Никола Орешков, Елена Телбис, Виктория Ангелова, Ивайло Драганов, Иван Панайотов, Кристиана Ценкова, Светослава Иванова, София Рухова и Дарий Чавдаров.

На 1-ви октомври можем да гледаме „Мечтата на Наташа“ от Ярослава Пулинович, с режисьор Ованес Торосян, за когото този сезон е много активен. Освен като режисьор, в рамките на този фестивал ще се представи и като автор на пиеса по време на организираното четене на нови пиеси на 5-ти октомври. А скоро в Театър Възраждане предстои и премиерата на „Дневникът на един луд“ от Н. В. Гогол, където отново той ще е режисьор. Изборът му на текст на Ярослава Пулинович е интересен. Тя е руски драматург, родена 1987 г. и изучавала драматургия при Николай Коляда. В рамките на шест години (2005 – 2011) написва 11 пиеси и получава множество номинации и награди. „Мечтата на Наташа“ през 2008-ма е режисирана от Георг Жено, който по настоящем поставя у нас в Червената къща. Преводът на пиесата е на Азаля Саркисян, участват Милена Ерменкова, София Рухова, Ася Димитрова, Александър Томов.

 
На 2-ри октомври предстои премиерата на „Столът“ на Театър АТОМ. Това е пластически спектакъл, (както е обявен от създателите му), в който Столът се разглежда не като мебел, а като огледало на личността, която преминава през няколко етапа на развитие. На мен лично подобни одушевявания на предмети са ми дълбоко не интересни, а в танцовия театър с това често се злоупотребява, за да се илюстрират някакви предполагаеми философски дълбочини. Винаги съм смятала, че танцовият театър запълва онези ниши, в които думите не са достатъчни , а не обратното. Режисьор на спектакъла е Лоран Фестас, а за автори се броят всички участващи в него актьори - Стефания Георгиева, Христо Таков, Камен Марен, Вера Молова.

 
 
 
На 3-ти октомври изборът на селекционера е паднал върху импровизационния театър на „ШиЗи Про“ – професионална група за импровизационен театър. Този тип театър разчита изцяло на актьорските умения за импровизация, защото самата публика е тази, която подава теми, а актьорите жонглират с тях. Разчита се най-вече на спонтанността и на ентусиазма на по-младата публика. Участват - Златин Цветков, Катя Бръмбарова, Евелина Васева, Димитър Живков, Владимир Зомбори, Илиан Илков, Милко Йовчев, Деян Михайлов, Яна Огнянова, Мирослав Симеонов.

 
 
 
 
 
 
 
На 4-ти октомври гостува Благоевградския театър с „Малки ритуали за сбогуване“ от Оля Стоянова, която с тази пиеса взе първа награда на първото издание на националния конкурс за българска пиеса на абсурда „Наум Шопов“. Оля Стоянова, родена 1977 г., е автор на книги, стихосбирки, сборници с разкази и ето, вече е в полето на драматургията. Режисьор на спектакъла е Явор Веселинов, повече познат в киното. Участват - Естер Симеони, Биляна Дилкова, Жанет Керанова, Огнян Спиров, Андраш Кончалиев, Маруся Ваклинова, Кънчо Кънев

Отново на 4-ти октомври, но от 20,30 ч. в Клуба на актьора ни предстои моноспектакъла на Мариела Станчева „Многоклетка“ по текстове на унгарските автори Лайош Наги, Карой Сакони, Ференц Шанта, Ищван Йоркен. Защо само текстове от унгарски автори е подборът на младата актриса, е интересно да се узнае, но в анотацията се подчертава, че темата на този спектакъл е Клетката, от която мечтаем да се освободим, но не знаем как да съществуваме извън нея. Вероятно Клетката идва да експлицира  алиенацията на съвременния човек, но отново, както в танцовия театър по-горе, тази тема е решено да бъде илюстрирана чрез предмет. Всичко това заприличва все  повече на някакъв неототемизъм през 21 век.

На 5-ти октомври гостува Бургаски театър с „Момчето от последния ред“ от Хуан Майорга, преводач Нева Мичева. Режисьор на спектакъла е Десислава Шпатова. Пиесата е от 2008-ма година и печели най-престижната награда в Испания за драматургия „Макс“ и се поставя за първи път у нас. Хуан Майорга е автор на 40 пиеси, а по образование е математик и философ. Винаги ми се е струвало, че от математиците биха излезли най-интересните открития в драматургията, която отдавна зацикли в неразрешими засега проблеми за времето и пространството. В пиесата ученик разказва за друг в съчиненията си по литература и това се превръща в приятно опасна воайорска игра за него и преподавателя...  Участват - Димитър Мартинов, Деница Денчева, Никола Парашкевов, Кристиян Йорданов /гост/, Златко Ангелов, Невена Цанева.

Малко преди спектакъла на 5-ти октомври от 17 ч. е представянето на младата българска драматургия, като в програмата влизат три четения: пиесата „Малкият Пучи“ от Ованес Торосян, „Братята, това е“ от Стефан Прохоров, представена от режисьора Димитър Стефанов („Живак“ и „ Тиква!“) и „Ще бъде май“ от Иван Димитров, представена от Тея Сугарева. Последната пиеса имаше работно заглавие „Април“ и е написана преди няколко месеца по повод февруарските протести, в които по пиеса участват млади хора, но решават да действат радикално и стават анархисти.

На 6-ти октомври  можем да гледаме „Ромео и Жулиета“, в превод на Мария Змийчарова. Режисьор е Петринел Гочев, а сценограф – Юлияна Войкова – Найман, музика - Димитър Пенчев, фотография - Росина Пенчева. Гостува ни Габровския театър, а в спектакъла участват Гергана Змийчарова, Силвия Чобанова, Елизабет Попова, Надежда Петкова, Димо Димов, Петко Петков, Николай Бързаков, Светослав Славчев, Мирослав Симеонов. Ето и анонсът за спектакъла: „Какво са всички ежедневни драми за хляба ни, за завистите ни, за подслона и покоя ни? Какво са всички забрани и всички свободи на различните държави и царства? Какво са всички надежди и всички страхове? Какво е смъртта пред ЛЮБОВТА на едно момиче и едно момче?! Дим, сянка, „пара от въздишки жаловити...”, когато съм потопен в ЛЮБОВТА на моята Жулиета в ей тази чудна вечна възраст – шестнайсет години и ни секунда повече!“
 
 
 
Във връзка със спектакъла "Ромео и Жулиета" на 4-ти октомври се открива във фоайетата на театъра изложбата на сюжетната фотография на Гергана Змийчарова, която е впечатляваща.



 


На 6-ти октомври от 17 ч. на Камерна сцена ще се проведе и интересната за мен дискусия за бунтът на младите в театъра, с модератор поетът и автор на пиеси Стефан Иванов. Според организаторите дискусията ще има три основни точки: бунтът като тема в текстовете на младите, бунтът на формите и новите жанрови средства и т.нар институционален бунт.
"Blogът за театър на Гергана Пирозова“ е поканен като медиен партньор да отрази дискусията, така че читателите на това пространство ще имат възможност да я проследят. В нея се очаква да участват театроведи, драматурзи, режисьори, членовете на АСТ, поканени ни са и от Министрество на културата, както и от Общината. Разговорът има два възможни сюжета – да се състои като истински и необходим дебат, особено в частта с проблемите на независимата сцена у нас. Другият вариант е да се превърне в излишно бърборене. И в двата случаи все пак ще се даде някаква по-ясна рамка на т.нар. млади в театъра, за което разчитаме на Стефан Иванов.


вторник, 24 септември 2013 г.

ПОДРОБНО ЗА СЕЗОН 2013/2014 В ДЪРЖАВНИТЕ ТЕАТРИ


Две са очевидните тенденции през новия театрален сезон 2013/2014. Все по-голямата  пропаст между т.нар. комерсиален театър, на ръба на естрадата и буфонадата и този, който е упрекван в прекомерна сериозност. И другата тенденция - доминирането на нови български текстове в афишите, които също се колебаят „да бъдат или да не бъдат“ в полето на сериозното  - сякаш замислянето е акт, обричащ продукта на търговски неуспех. Ако ние не вярваме в по-горното, ще бъдем упрекнати в завист към успехите на комерсиалистите. Затова любезно ще наричаме такива техни намерения - проекти с търговска цел. Нали финансовият успех бил единствено мерило за качество, според тях.
САТИРИЧЕН ТЕАТЪР
След опититите на бившия временно изпълняващ длъжността директор на театъра Калин Сърменов да превърне конкурса за директор, проведен наскоро, в трамплин към евентуални политически дивиденти, без свян, че беше политичеки назначен от ГЕРБ преди това, програмата създадена от него е повече от очевидна, че се е хързулнала към кича и естрадата. Афишът, с малки изключения, може да бъде използван като наръчник за имената на участващите в халтури, завладяли провинцията и идващи в повечето случаи от шоу програми, със съмнително ниво.
Знаем, че ползването на популярни лица обрича начинанието на търговски успех, а тази година съвсем без срам злоупотребяват с това. Това се експлоатира със спектакъла „Скакалци“ от Ст. Л. Костов - премиера 25 октомври, в който участва целият екип на „Комиците“. Пък и с „Вражалец“ същите бяха впечатлили цял бивш министър председател в третото му и последно посещение на театър, където той излезе поразен от килограмите пот, излети по сцената от Димитър Рачков.  Участват - Любо Нейков, Ненчо Илчев, Христо Гърбов, Албена Павлова, Август Попов, Деси Бакърджиева, Шайбата – Петьо Петков и Христина Апостолова.
(Между другото няма да се стърпя и ще споделя, че преди дни открих рекламен клип за "Вражалец", създаден 2006 и публикуван на сайта на театрална формация Мелпомена, където на фона на кълченици, гюбеци, попове, които на четири крака въртят задни части, докато девойки се "нижат" на Асен Блатечки, течеше музиката на ФСБ. На самия зашеметяващ плакат на това мероприятие също е отбелязано, че ФСБ им прави музиката!!!. След кратка справка се оказа, че ФСБ не подозират за това, но пък и от сайта изчезна клипът.)
Следващият „удар“ на Сатиричния театър е ноемврийската премиера на „Операция“ от Иво Сиромахов, с режисьор Борис Панкин, в който освен любимецът му Мариан Бачев, участват Тони Минасян (Роки - синът на Милото от сериала "Седем часа разлика"),  Жанет Иванова, Добринка Гецова и самият Орлин Горанов. Това е втора театрална премиера за тази година за естрадния певец, който през февруари участва в друга българска пиеса, написана специално от екипа на Шоуто на Слави (не знаех, че писането на пиеси се е превърнало в манифактура) -  “Апокалипсис кога?” в Кюстендилския театър. Там режисьор отново е Борис Панкин, участва също Мариан Бачев и Вяра Зайкова..Между другото колежката на Орлин Горанов Тони Димитрова също щяла да се изявява на театралната сцена, но в Бургас.
Друг подобен, зареден с търговски оптимизъм проект, е комедията на голяма сцена с еднозначното заглавие „Всички в леглото“  (25 септември) от Питър Куилтър, режисьор Веселин Ранков, постановка – Краси Ранков, участват – Александра Сърдчаджиева, Нона Йотова и Краси Ранков, добре познати на телевизионната и  широката публика.
Първата премиера в Сатиричен ( 20 септ.) е на съвсем прясната монопиеса „Тиква!“ от Александър Урумов  („Лалугер“) с участието на наградения с А`Аскеер тази година за изгряваща звезда Димитър Живков („Живак“). В  нея главният персонаж е готвач, нает от известна актриса, с която той си фантазира, че има семейна връзка, но в хода на разказа му (това е моноспектакъл) става ясно, че той е от дом за сираци и си въобразява, че има семейство. Един ден тя му поръчва да приготви тиква за нея и гаджето й. Главният персонаж не издържа, обиден от избора на обикновена тиква за специално ястие...
Димитър Живков в "Тиква"

На 3-ти октомври отново на камерна сцена  е премиерата на „Прах в очите“ от Дьорд Шпиро, с режисьор Владлен Александров. Участват Николай Урумов и Росица Александрова. Д. Шпиро е  унгарски автор. Дьорд Шпиро (2005-та умира на 57 години) е познат на българската публика с пиесата "Пилешка глава", постановка на Стоян Камбарев в Малък градски театър "Зад канала". През 2004-та в Сатирата поставят неговата пиеса "Евроспорт" с участието на Стоянка Мутафова, Никола Анастасов,  Йорданка Стефанова и Анастас Атанасов. Между драматургичните му произведения са "Императорът на мира", "Измамникът", "Градината", "Най-нова Зриниада".

Но най-амбициозният проект на театъра е драматизацията на Юрий Дачев по „Златният телец“ с режисьор Бина Харалампиева - премиера на 16, 17 октомври. В ролята на Остап Бендер е Калин Врачански, участват - Калин Сърменов и Гергана Плетньова в нещо като любовна двойка , Йорданка Стефанова, в ролята на мъж,  Пламен Великов, Мартин Каров, почти целият състав на театъра, както и самата Стоянка Мутафова, която на 91г. има две премиери през октомври в театъра.
Съвремената българската драматургия е доминираща в афишите. Ако преди години родната критика страдаше поради липсата на нови текстове,  напоследък пишещите за театър се увеличиха  лавинообразно. Само в тази предварителна прогноза сезон 2013/2014 се предлагат поне 20 нови текста.
Асен Блатечки и Бойко Кръстанов във "Възвишение"
ПЛОВДИВ
Пловдивският фестивал  „Сцена на кръстопът“  на 10 септември започна с премиерата на „Възвишение“ по романа на Милен Русков, с режисьор Иван Добчев. Независимо, че изгоря част от театъра и беше под въпрос премиерата, тази драматазия, дело на Иван Добчев и Александър Секулов, е една от най-очакваните в театралните среди. В главните роли са Асен Блатечки и Бойко Кръстанов.
Само два дена по-късно отново в пловдивския драматичен театър в камерна зала беше премиерата на монодрамата „Речта на селския крал" от Румен Леонидов, сценичния вариант и постановка са на Елин Рахнев, с участието на Дидо Манчев.
По-късно през сезона там ще постави режисьора Стайко Мурджев текста на Филип Ридли "Дисни трилър"
НАРОДЕН ТЕАТЪР

Георги Тенев
Първата премиера на Народен театър през ноември на сцена на IV-ти етаж също е на нов текст на Георги Тенев „Злият принц“, на който самият той ще е режисьор. Участват  Владимир Пенев, Христо Петков, Цветан Алексиев, София Бобчева, Христо Терзиев и Явор Бахаров.  Ето какво е написал авторът за спектакъла:
"Искам да предложа на зрителя съвременен трилър. Да постигна интрига и напрежение. Зад психологическите връзки и мотиви да има силно и разбираемо морално измерение. Желая да представя спектакъл “ноар”, който говори не само за криминални престъпления, но и за престъплението като грях. Искам заедно със зрителя да участваме в коментар за прегрешението и изкуплението, които изивкват нещо отвъд земния закон."
Веднага след тази премиера излиза и пиесата на Таня Шахова "Две" отново на сцена на IV-ти етаж с взривоопасното участие на Бойка Велкова и Мария Каварджикова в ролите на Елисавета Багряна и Дора Габе. Режисьор е Юрий Дачев.
На 20 септември започнаха репетициите на "Херкулес и авгиевите обори" от Дюренмат. Голямата сцена е поверена на Ивайло Христов, който в този сезон ще се изявява предимно в ролята на режисьор и през март отново ще постави на същата сцена пиеса от Дейвид Линдзи Абер.
Вероятно през февруари предстои и премиерата на режисьора Иван Добчев на голяма сцена с "Добрият човек от Сечуан" на Б. Брехт.
Традиционно поставящите на голяма сцена Сашо Морвоф, Явор Гърдев и Теди Москов все още не са уточнили заглавията, които евентуално биха поставили в края на сезона. А и Гърдев, и Морфов имат сериозни ангажименти извън България, за които, по думите на театралния продуцент на театъра Розалия Радичкова, ще се гордеем всички.
Камерното пространство е дадено на режисьорката Деси Шпатова, която ще постави нов полски текст от Дорота Масловска „Всичко ни е наред“ , а Григор Антонов ще режисира „Хубавата Клара“ от Фасбиндер. В края на сезона Нина Боянова ще направи своя драматизация по разкази на А. П. Чехов „Черният монах“.
ТЕАТЪР СФУМАТО
Ирмена Чичикова в "Илюзии"
Театър "Сфумато" първи започна сезона с премиера още на 9-ти септември. Пиесата "Илюзии"  е от един от най-популярните руски автори в момента Иван Вирипаев, режисирана от Младен Алексиев. (повече информация вижте тук ) Повече от очевидно е, че лабораторният театър води съвсем ясна стратегия в афиша им да има предимно авторски спектакли, с нови текстове за театър. Само в рамките на два месеца има седем съвременни пиеси, повечето от млади автори ("Всичкоядецът" от Мирослав Христов, "Пиеса за умиране" и "Франкенщайн" от Ани Васева и Боян Манчев, "Паякът" от Йордан Славейков и Димитър Димитров, "Самотни персонажи" от Васил Дуев, "Презрението" с драматург Стефан Иванов, "Медея - майка ми" от Иван Добчев и Стефан Иванов), както и няколко авторски спектакъла, ползващи мотиви от различни автори като премиерното заглавие "Фауст eXHAUSTED" от българо-германски екип, а също и хореографско-музикалното ателие "Пулсиращият човек" (27-ми и 28-ми септември) от Мила Искренова и Асен Аврамов. А на 1-ви октомври е премиерата на "Блажно наддумване" по текстове от "Фолклорен еротикон" от Флорентина Баданаланова, с режисьор Александър Събев. Спектакълът е избран от участващите този сезон в "Малък сезон", заедно с "Обърни се с гняв назад" от Дж. Озбърн, с режисьор Ана Батева, с участието на Ованес Торосян, Милена Ерменкова и Юлиян Петров (16-ти октомври). "Малък сезон" е фестивал на Сфумато, изцяло ориентиран към това да даде изява на младите в театъра. Поноякога картината не е радостна, но утъпкването на нови театрални територии, нови публики, нови идеи за театър, не винаги е безболезнено.
Асен Аврамов по време на ателието
"Пулсиращият човек"

Политиката на театъра определя и посоката им през последните две години на обръщане към "тук и сега", към тревожните и актуални въпроси на обществото, поставени чрез средствата на театъра. Затова и този сезон предстои Програма "Изчезващата човечност", с привидно патетично заглавие, но всъщност поставящо диагноза на времето. В тази Програма влизат пет спектакъла. Започва с ателието "Пулсиращият човек" и на 14 октомври е премиерата на "Портрет на една мадона" от Тенеси Уилямс, с режисьор Димитър Сарджев и с участието на Гергана Кофарджиева, Леонид Йовчев, Иван Златарев и Димитър Николов.
Ноември ни очаква текст на Стефан Иванов "Между празниците",  посветен специално на актьорите Елена Димитрова и Христо Петков, с режисьор Маргарита Младенова. Аз лично съм любопитна към този проект, в чийто епицентър стои възхищението от актьора, режисирано от Маргарита Младенова.
„Нахлуването“ от Фредерик Зонтаг, с режисьор – Стилиян Петров е спектакъл, чиято премиера предстои през декември. А след Нова Година излиза и петият проект от "Изчезващата човечност" - "Червената планета", написан и режисиран от Георги Тенев, който ноември, припомням, има премиера в Народен театър - "Злият принц", където пак е режисьор и автор.
Но може би най-любопитното е намерението в края на сезона на режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев по случай 25 години от раждането на Сфумато да създадат проект с нееднозначното заглавие „Терминал 2“.

ТЕАТЪР 199

Тетър 199 също е избрал за първа премиера на 11 и 12 октомври български текст. Режисьорът Бойко Богданов поставя авторски спектакъл по  фолклорни текстове и текстове на Пенчо Славейков със загвалието „Вересии“. За автори са обявени и сценографът Вячеслав Парапанов и участващите актьори Мария Сапунджиева и Тончо Токмачиев. През декември е премиерата на "Заешка дупка" от Дейвид Линдзи Абър, с постановчик актьорът Ивайло Христов, за когото този сезон ще е най-режисьорски. Участват Миглена Караламбова, Валери Йорданов, Кристина Янева,  Асен Мутафчиев.

Предстои и 250 представление на "Дуенде" с участието на Татяна Лолова, което тържествено ще се отпразнува от театъра.

Пак там в края на сезона ще има премиера на втората наградена пиеса в конкурса за драматургия на името на Славка Славова „Колекционерката“ от Радослав Чичев, за когото това ще е дебют в театъра. Постановчик ще е куклената режисьорска Катя Петрова, а в спектакъла със сигурност се знае, че ще участва Мая Бежанска. Другият актьор още не е уточнен.

ТЕАТЪР НА АРМИЯТА

Театърът на Армията също започва сезона с български текст с премиерата на 8 октомври на комедията от 2012 на Емил Атанасов „Да разлаем кучетата“, с режисьор Иван Урумов. Участват повечето актьори на театъра, като "проектът с търговски дъх" разказва за обичаите и непроменящите се нрави на българите, в това число и обичаят „тричане“. Участват Васил Михайлов, Георги Кадурин, Стефка Янорова, Анастасия Ингилизова, Милен Миланов, Тигран Торосян и др.
 Другият „удар“ на голяма сцена е мюзикълът „Време за акули или бандитска опера“  с песни на Дони,  сценичната версия по „Просешка опера“ е на Николай Ламбрев. Разбира се, че мнаго ще се пее  на сцената, вероятно и танцува, а участието на Нети е гарантирано, както и на Веселин Анчев, Радина Кърджилова, Гергана Данданова, Стефка Янорова, Ангел Генов и голяма част от екипа на театъра.
Новината в театъра е, че отварят до края на октомври нова камерна сцена с името „Миракъл“ с премиерата на  „Емигранти“ от Сл. Мрожек, с участието на Милен Миланов и Сашо Дойнов, режисьор е Диана Добрева, която се очаква февруари да постави драматизация по „Старопланински разкази“ на Йордан Йовков на голяма сцена.

Вече започнаха репетициите в новата камерна сцена на „Откраднати разкази“  от Доналд Мргулис с режисьор Красимир Спасов, по случай 70 годишния юбилей на Меглена Караламбова.Тази нова съвременна английска пиеса за първи път ще се поставя у нас.
Също така най-после клуб Максим премина отново във владенията на театъра, след като дълги години се беше превърнал в пиано бар, в който понякога социалистическият естраден певец Развигор Попов пееше Юрая Хийп... , но това е друга тема. В края на сезона на тази сцена режисьорът Николай Ламбрев-Михайловски ще постави нещо като спектакъл-хепънинг, наподобяващат "Секс, наркотици и рокендрол", със заглавието "Любовта като лудост".

Дали все още щатният режисьор на театъра Стайко Мурджев ще поставя на голяма сцена „Когато Айседора танцуваше“ от Мартин Шерман (млад английски автор) е под въпрос, но името на Диана Добрева все по-често се спряга за новия режисьор на театъра.

ТЕАТЪР СОФИЯ

„Театър София“ отваря сезона на 27 септември с „Напразни усилия на любовта“ от Шекспир, режисирана от Крис Шарков, започнал репетициите още миналия сезон и сякаш много повече останал в духа на предния шекспиров сезон. В спектакъла участват почти всички млади актьори на театъра. Има и песен, която се изпълнява на сцената от един от актьорите, а музиката е на Георги  Георгиев (Остава, Homeovox).
 
В програмата на театъра  на 30 октомври е и премиерата от Бр. Нушич "Г-жа Министерша" с участието на директора на театъра Ириней Константинов, Лилия Маравиля и Мария Статулова.
Ще има и две премиери на съвсем млади режисьори. За Василена Попилиева, дъщеря на театроведа Ромео Попилиев, това ще е дебют. Избрала е пиесата на Страшимиров "Вампир" - една от знаковите български пиеси от началото на ХХ век. Другото представление е  Welcome America! от Матей Вишнек, с режисурата на Тея Сугарева, която започна все повече да се чува в театралните среди. Преди дни имаше премиера в Театър "Възраждане" с новата пиеса на Анна Топалджикова "Робин", с участието на Леонид Йовчев, Христо Ушев, Слав Бойчев (актьор и създател на МОНТФИЗ), Яна Бобева и други.
ТЕАТЪР ВЪЗРАЖДАНЕ
"Робин"
Освен премиерата на 14-ти септември на "Робин", в рамките на Нощта на театрите, на 28 септември предстои и моноспектакълът "Дневникът на един луд" от Н. В. Гогол, с актьорския дебют на Георги Гоцин. Режисурата е на актьора Ованес Торосян.
През януари предстои и премиерата на режисьора Стилиян Петров с пиесата на Пьотр Гладилин "Фотоапарати" (все още се уточнява заглавието, което ще се поставя за първи път у нас). Съвременният руски автор е известен у нас с постановката на Явор Гърдев "Нощна пеперуда" . В екипа на Стилиян Петров традиционно участват сценографът Венелин Шурелов, Петя Диманова - музика. Участват: Мариана Жикич, Георги Златарев, Донка Аврамова, Лиляна Шомова, Филипа Балдева, Боян Младенов, Мартин Смочевски.
Копирам текста на режисьора Стилиян Петров за спектакъла, който ми се стори достатъчно интересен, за да го споделя с вас:
Сюжетът в пиесата на Пьотр Гладилин е само рамка на една история, в която материалният свят е някаква част от съвкупната Реалност.
Две бременни момичета решават да си починат сред природата. Там техните неродени все още деца водят свой, скрит от очите им, невидим живот, в който те се забавляват като снимат майките си, пеперудите, мухите, всичко летливо и трудно уловимо с просто око. Идилията е прекъсната от един дочут разговор, в който едното от жените споделя, че е прекалено млада за дете и смята да направи аборт. Двата ембриона, които още нямат имена се решават на бягство зад океана — това не се оказва спасение за единия от тях, но се появява снимката. За тази тайнствена и гениална снимка и за всичко скоротечно, което убягва в живота е пиесата на Гладилин, смесваща абсурдно, фантазно, трогателно, тъжно и съкровено. В нея, съвсем по Сюзан Зонтаг, фотографията далеч не е отпечатък на реалното и негово копие. Тя самата задава тон на реалността и й възвръща изчезналата тайнственост, недоизказаност и фантасмагоричност — невидимото става проявител на видимото.
Пак там предстои и следващ нов български текст за театър "Извънземното" от Иван Димитров ("Очите на другите"), а режисьор ще е актьорът Васил Дуев, който миналия сезон написа и постави "Самотни персонажи".
След Нова Година е и премиерата на режисьора Георги Михалков ("Боб" от Елин Рахнев, "Кучката" от Теодора Димова), който е избрал да театрализира филма "Човекът от земята" от Джером Биксби.
МАЛЪК ГРАДСКИ ТЕАТЪР
Малък градски театър е избрал за начало на сезона  драматизацията на Мариус Куркински по три миниатюри на Н. Хайтов с обединяващото заглавие „Лодка в гората“ (3-ти октомври).
Васил Михайлов и Невена Коканова в
кадър от телевизионния театър
"Лодка в гората"
Пътеки, Лодка в гората, Кучета са трите заглавия. Музиката е на Мартин Каров, сценографията е на Петя Стойкова. Единствената женска роля е на Луиза Григорова, която от този сезон е част от екипа на театъра (по програма "Мелпомена"), Иво Аръков, който е двойка на сцената с Луиза Григорова, Александър Кадиев, Сашо Димов, Антоний Аргиров, Симеон Бончев, Владимир Димитров. Има телевизионен театър от 1972 по "Лодка в гората". Гина (главният женски персонаж) е Невена Коканова, а Марин – Васил Михайлов. На кратко в пиесата се разказва, според синопсиса на тв театъра: "Горският надзирател успява да залови нарушител - младата Гина. Той решава да й състави акт. По време на диалога си разменят остри реплики. Той разбира, че тя има незаконнородено дете, че страда в самотата си. Човещината надделява пред дълга и Динко и разрешава да се прибере вкъщи, дори и помага. Когато спират да починат, горският издялва малка лодка за сина й. Между двамата минава тръпката на обичта. Може би младата жена е намерила баща за детето си.“ Реж. Любен Морчев, оператор Стефан Кебапчиев (дълги протяжни кадри на стилизирана гора – на бял фон стърчащи силуети на дървета, тук там паднал клон, там в нищото незаконно сече дърва незаконно Невена Коканова, идва горския...) Триптихът на Н. Хайтов е написан през 1966 г
 
МЛАДЕЖКИ ТЕАТЪР
Младежки театър също се е амбицирал да си поставя търговски цели и първата им премиера на 21 октомври е с мюзикъла „Някой го предпочитат... „  драматизация по филма „Някой го предпочитат горещо“ с музика на Кирил Дончев, режисьор Венцислав Асенов. В ролята на героинята на Мерелин Монро е Лилия Гелева, а преобличащите се с женски дрехи мъже са Герасим Георгиев и Владимир Зомбори.
Директорът на театъра Владимир Люцканов ще режисира пиеса за 70 юбилей на Стефан Мавродиев , но все още не са се спряли на текст.
Сериозната част от афиша се пада на режисьорката Маргарита Младенова, която февруари излиза с пиесата на Б. Брехт „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“, а в края на сезона ще постави „Кавказкият тебеширен кръг“ във Варненския театър. Нейният съмишленик режисьорът Иван Добчев също ще постави Брехт, но в Народния театър, като е избрал за себе си „Добрият човек от Сечуан“.
Предстои и седмото издание на фестивала "Панаир на младите" с мото "Срещу стената?"от 30 септември до 6 октомври, в който освен присъствието на млади и дебютиращи таланти, ще се проведе и дискусия с творци, критици и гости на фестивала на тема: "Бунтът на младия театър" с модератор Стефан Иванов. "Blogът за театър на Гергана Пирозова" ще е медиен партньор и първи ще публикува дискусията на страниците на блога. Очаквайте подробности.
 
ВАРНЕНСКИ ТЕАТЪР
Вече две премиери излязоха на Варненска сцена. Още на 10-ти септември режисьорът Стилиян Петров започна сезона с "Канкун" от Жорди Галсеран, сценограф Венко Шурелов, музика - Петя Диманова, участват - Стоян Радев, Гергана Арнаудова, Билияна Стоева, Пламен Димитров, Даниела Викторова.
На 21 и 22 септември мина премиерата и на "Талантливият мистър Рипли" от Филис Наги, адаптация по романа на Патриша Хайсмит, с режисьор Стайко Мурджев, авторска музика - Петър Дундаков. В спектакъла има мултимедии и светлинни ефекти, които за първи път се използват у нас, твърдят от театъра. участват: Стефан Додуров, Адриан Филипов, Ина Добрева, Петя Янкова, Веселина Михалкова, Валентин Митев, Мария Гинкова, Яким Неделчев, Николай Божков, Димитър Мартинов, Владислав Виолинов, Георги Христов, Валери Вълчев.
"Измяна" от Харол Пинтър е изборът на щатния режисьор на театъра проф. Пламен Марков., който по-късно ще постави и "Ревизор" от Н. В. Гогол на голяма сцена.  
Този сезон във варненския театър отново актьорът Стоян Радев ще влезе в ролята на режисьро със "Свекърва" от А. Страшимиров. По-късно режисьорът Боян Иванов ще постави невербален спектакъл със заглавието "Мрън-мрън", а гвоздеят на театъра ще е в края на сезона с "Кавказския тебеширен кръг" от Б. Брехт, режисирана от Маргарита Младенова и с премиера в рамките на фестивала "Варненско лято".

БУРГАС
И в Бургаския театър първата премиера за сезона на 25 септември е на нова българска пиеса "Ковачи" от Алек Попов, текст, който първо бе поставен миналата година от Възкресия Вихърова. Новата постановка е режисирана от Боян Иванов. Участват - Асен Лозанов, Алексей Кожухаров, Валери Еличов, Деница Денчева, Златко Ангелов, Зорница Константинова, Иван Григоров, Невена Цанева, Никола Парашкевов, Стефан Иванов
Следващата премиера за сезона е на 1-ви октомври на Йосиф Сърчаджиев с "Есенна соната" от Бергман. В екипа са Вечеслав Парапанов - сценограф, участват Юрий Ангелов, Радена Вълканова, Ива Папазова и Димитрина Тенева.
Този сезон там ще привличат публика и с любимата на града Тони Димитрова, която ще влезе в главната роля в "Диагноза Едит Пиаф".

В Русе режисьорът Георги Михалков поставя текста на Яна Добрева "P.S. Дъщеря ти, Ана" . Премиерата ше е през октомври.
Не липсва и скандал още преди началото на сезона. В Пловдивския театър обявиха премиера за началото на сезона "Пет жени с еднакви рокли" от Алън Бол, но след кратка кореспонденция между Народен театър, Министерство на културата и Пловдиския театър се установи, че авторските права до 2015г. са на Народен театър и те нямат право да поставят това заглавие. Подобна ситуация имаше миналия сезон, когато се оказа, че трупата на Театъра на Армията обявява премиера без да са платени правата за пиесата на Едуард Олби, който ден преди премиерата отново отказва разрешение да се играе. Така театралният дебют на Радина Кърджилова се отложи до следващото заглавие „Ромео и Жулиета“ в ролята на Жулиета.
Очевидно е, че новиият сезон е полуизпразнен от ярки мащабни събития. Нахлуването на новата българска драматургия, в повечето случаи лишена от особени качества, присъствието само на няколко сериозни драматургични заглавия и самочувствието, и мултиплицирането на примитивния комерс, ще ни поставят пред изпитание, но нали сме в търсене на родна идентичност. И все пак е сигурно, че ще има поне едно театрално събитие. Кое ще е то ни предстои да разберем.
P. S. Независимата сцена се нуждае от повече внимание, така че очаквайте допълнителен текст за тях.
 

неделя, 15 септември 2013 г.

КАК СЕ ПРОВЕЖДАТ КОНКУРСИ ЗА ДИРЕКТОРИ НА ТЕАТРИ У НАС? - ПИСМО ОТ Г-Н ДИМИТРОВ

Коментар на г-н Димитър Димитров от фейсбук страницата му, с негово позволение, по повод състоялите се в последните месеци конкурси за директори на институции в областта на сценичните изкуства. Г-н Димитров взима участие в конкурса за директор на Младежки театър. Впечатленията му са достатъчно интересни и дават повод за една  бъдеща и необходима дискусия - Как се провеждат конкурсите у нас? Кой ги провежда? Кой назначава комисиите и кои са участниците в тях? Компетентни ли са? Нагласени ли са конкурсите? Прозрачни ли са? Дали не е дошло време концепциите на кандидастващите за поста "директор" да стават публични, след като театрите се финансират с публични пари?  Оставям възможност  на участващите в описаните събития, на потърпевши, засегнати, съгласни, несъгласни или просто на хора с професионално мнения да го споделят с нас.
Публикуваният текст по-долу е мнение на г-н Димитров, не мое. Но той може да бъде база за едни бъдещи разговори. Във фейсбук имаше достатъчно коментари по повод последните назначения, но в тях преобладаваха обидни квалификации, които в един професионален разговор не вършат работа.

Повече за г-н Димитров вижте тук

Опитвах се да остана настрани. Да не коментирам театрални събития в България. Но не устоях.

Чета във facebook напъни за прозрачност по повод избора на нов директор на Сатиричния театър и не мога да разбера защо всички са толкова учудени, че конкурсът е предопределен. В коя държава живеете и творите, колеги? Има ли в тази държава нещо, което да не е предопределено? Нека не забравяме, че комунизмът в България не си е отишъл. Никога не я е напускал. Той просто мимикрира. И което е още по-страшно, създаде свои клонинги, прикрити под различни политически формати.

Искам да ви върна 23 години назад, когато комунизмът в България си „отиде”, после се „възроди” и даде начало на собствен „Ренесанс”. И тогава, както и преди, нямаше ненагласени конкурси за директори на театри. Твърдя това, защото аз съм един от свидетелите.

След като бях експулсиран от театралната система през 1986 и бях работил какво ли не (последно до 1989 г. бях каскадьор в тогавашния Киноцентър, Бояна) подадох документи за един от първите „демократични” конкурси за директори на театри през 1990 г. Заради „голямата ми уста” и неугодно поведение, конюнктурната система и нейните „послушници” ме отбягваха, но бях допуснат до конкурс за директор на ДТ Враца. На събеседването председателят на комисията Стойчо Мазгалов ме попита: „Как така реши от каскадьор да станеш директор на театър?” Аз отговорих: ”Ами, защото мисля, че е време каскадьори да поемат управлението на театрите.” Комисията се развесели... Вечерта, след конкурса, някой ми се обади по телефона и каза: „Виж сега, за Враца имаше предварително утвърден кандидат (Огнян Данчев, театрален критик). Ти не знаеше ли? Но тъй като ти се представи блестящо искаме да ти предложим да станеш директор на ДТ Ловеч.” И аз приех.

Тогава беше объркано време. Всички се деляха на червени и сини и... какви ли не. Цареше страх и хаос, но за разлика от сега, надежда имаше и всички вярваха, че промяната ще настъпи като преминем през „най-трудното”.

През 1992, преди да изтече мандата ми в Ловешкия театър, подадох документи за конкурс за директор на ДТ „А. Будевска” Бургас. Седмица преди интервюто дълго разговаряхме с Киро Варийски (той заемаше някаква длъжност в МК тогава) убедени, че сега вече манипулации не може да има. На събеседването ме попитаха: „Ти си директор на театър, добре се справяш, имаш още една година до края на мандата, защо искаш да се местиш?” А аз отговорих: „ Защото искам да съм директор на театър в град с жп гара.” Комисията се развесели. Същата вечер сценарият от преди две години се повтори. Обади ми се Иван Кондов, който беше председател на комисията и деликатно ми обясни, че за Бургаския театър имало специален кандидат (Николай Недялков), но ако искам мога да поема ДТ „Васил Друмев” Шумен (конкурсите за двата театъра бяха същия ден). До тогава директор на театъра в Шумен бе Росина Данченко - режисьор, а театърът се славеше като „най-пияният” театър в България. И така аз станах директор на театъра в Шумен.

Пиша това не защото изпадам в умиление и искам да споделя биографията си. Просто давам примери от преди доста години, тъй като сценарият не се е променил и досега - обявяваме конкурс за да го спечели „наш човек”.

Пренасям ви в съвремието. През месец Юли тази година, (след дълго чакане от Март до Юли и смяна на няколко министри на културата) се „осмелих” да се явя на конкурс за директор на Младежки Театър „Н. Бинев” , София. Познавам опонента си Владко Люцканов от 1975 г. Познавах и част от комисията. Въобразих си, че ще оценят онова, което предлагам и опита ми като art manager, който съм натрупал и доказал през годините изживени и в България, и в Австралия, и в Канада. Не мога да кажа, че не се получи диалог с комисията и че не ми бе дадена възможност детайлно да изложа намеренията си. Но не искам да премълча факта, че през цялото време доминираше просташкото поведение на председателя на САБ Христо Мутафчиев. Той, освен лаическите си въпроси и некомпетентни забележки, се осмели да ме обвини в „комунизъм”. Тогава разбрах, че този човек не е талантлив актьор, а той просто си е такъв и на сцената и в живота. Зарадвах се, че този не е председател на моя синдикат (аз съм член на ACTRA, Toronto)... По време на интервюто бях изненадан когато член на комисията Светла Бенева ми зададе въпрос: „Защо в репертоара си съм включил тези режисьори?” Имаше нюанс на пренебрежение и насмешка по повод двамата професори Здравко Митков и Румен Рачев, които застанаха зад мен и бяха съгласни да работим в екип, ако стана директор на Младежкия Театър. Обосновах избора си, но по поведението на голяма част от комисията разбрах, че неизвестно за мен защо, тези режисьори не се славят с добро име. Малко по-долу ще се върнем и на този факт...Така или иначе, този конкурс бе за да се узакони следващият мандат на Влади Люцканов. Неговият татко и мой преподавател във ВИТИЗ бе голям приятел със Стефан Данаилов. Не, че това има значение. Просто факт. Лошо няма, но защо не се промени схемата? Няма нищо нередно, както е и по света, да назначиш някого на когото имаш доверие, на пост, за който мислиш, че е достоен. Кому е нужен този нелеп спектакъл наречен „конкурс”?

В комисията която ме „разпитваше” беше Вероника и сателити, и всички известни и неизвестни агенти и дознатори или доносници на ДС. Всички те ме питаха разни неща, които не са им много ясни, защото за тях слънцето изгрява от Бусманци и залязва в Мало Бучино. А аз не съм преподавал изкуство само в Африка. Но не това е страшно, а това, че българинът (независимо в каква област) е винаги компетентен и знае повече от останалите. И винаги иска да поучава, а не да се научи. Нелеп факт. Така осъзнах, че сам се бях поставил в позицията на идиота, на който всички се опитваха да втълпят, че по света може да е „така”, но тук е „иначе” и това „иначе” е по-добро от онова „така” по света... Та, затова зададох по-горе въпроса: в коя държава живеете колеги-театрали? И какво правите за да промените „сценария” след като той не ви допада? Нищо няма да се промени само. Еволюция няма, доказано е.

Връщам се в Сатирата. Преди време, когато научих, че Калин Сърменов (не го познавам лично) е станал директор на Сатирата и се опитва да провежда нова кадрова и творческа политика си помислих, че идва „новото време”. Дори написах и публикувах в негова защита статия: ”Защо Сърменов”, по повод нападките за строгата му политика в Сатирата. Но независимо кой го е назначил и протежирал бях изненадан, когато седейки като зрител в залата се „докоснах” до „естетиката”, която се опитва да наложи. А след като научих, че той реализира сценични проекти, които издържат едва 2-3 представления и отпадат от репертоара разбрах, че Милото няма никаква представа и от мениджмънт. Но той не е единствен представител на тази театрална управленска „каста”, която политическата бъркотия в тази държава създаде и репродуцира. Спирам по темата, защото тя е необхватна, тъй като така се възпроизвеждат „директори-артмениджъри” (без понятие от финансово и общо планиране; интелектуална и творческа стратегия и тактика на възпроизводство...) в 99.99% от българските театри. Всеки е човек на някого! А това вече е тежка форма на корупция. И би трябвало да е наказуемо според едни закони които не действат в „тази държава”.

Искам да се върна на „учудването” на същата тази комисия за присъствието на името на проф. Здравко Митков в моя проект за репертоар на Младежки Театър. Така както ТЕ, почти с отвращение ме гледаха, когато се обосновавах защо точно това е режисьорът, който залагам в репертоара си, сега ТЕ го одобриха за директор на „най-смешния” театър на ул. „Ст. Караджа” №26.

С професор Митков завършихме ВИТИЗ в един клас. Но аз не съм бил близък с нито един от състудентите си. Затова си позволявам да съм извън интригите в съсловието и да бъда обективен.

Когато някъде по света (цивилизования) едно име има биография, която включва титла Професор от театрален институт; бивш Ректор и настоящ Преподавател в същия този институт; режисьор с дълъг списък от постановки, човек владеещ езици, разбиращ от музика и изобразително изкуство; преводач владеещ не един език, отворен към света и... какво ли още не, всички го аплодират. Никой не търси кой и защо го е протежирал, на кого и защо е служил, какъв личния му живот. Нали важното е да се върши работа. И качеството на тази работа да е на ниво. Едва ли всички ние харесваме филмите на Quentin Tarantino; едва ли всички харесваме в еднаква степен пиесите на Harold Pinter или Edward Albee, но това не ги прави по-малко значими. И ако наистина Професор Здравко Митков е новия директор на Сатиричен Театър „Алеко Константинов”, то нека му пожелаем успех, нека го подкрепим в тежката мисия да се оправя с един от „най-глезените” софийски театри. Защото, ако не друго, професор Здравко Митков е човек с талант, интелект и доказана естетика, което е предпоставка за това, че в този театър нещо ще се случи.

Моля всички, чиито имена и псевдоними споменавам тук да не приемат това лично. Те са просто участници в това, което се случва. Ние всички сме представители (включвам и себе си тук, защото никога не съм преставал да бъда българин) на една културна система със своите стойности, недостатъци, възходи и падения. Нека се обичаме и ценим повече и намерим начин да творим заедно.

След няколко седмици аз си тръгвам за Канада, но ще продължавам да следя събитията тук, да бъда част от вас. На добър час на всички нови директори като Здравко Митков и нови-стари директори като Влади Люцканов и дано достойно се справят с тежката си и отговорна мисия да защитават и развиват театралната ни култура.

събота, 14 септември 2013 г.

BLOGът ЗА ТЕАТЪР PRESENTS „ЙОРДАН СЛЕВАЙКОВ&ДИМИТЪР ДИМИТРОВ – THE SPIDERS”



Йордан Славейков и Димитър Димитров в музея на
изкуството "Метрополитън"


„Мощен спектакъл“, „спектакъл, пленяващ публиката“, „задължителен за всеки спектакъл“, „пиесата „Паякът“ е от тези, които дават основания да се ходи на театър“, „ако можете да посетите само един спектакъл, то това трябва да е „Паякът“, „трябва да се изисква да бъде гледан от всеки, който присъства на фестивала“, „витае екзистенциалното ехо на Бекет и Сартр и политическите метафори“, „благодаря за вълнуващия спектакъл“ – това са само част от отзивите на американската преса за участието на българския спектакъл „Паякът“ от Йордан Славейков и Димитър Димитров на най-големия северноамерикански фестивал New York International Fringe Festival. Това е и първото участие на български спектакъл там, няма да се изкушавам да злоупотребявам с тази така мечтана у нас категория „първи“.
Предпочитам да избегна локалните комплекси да изпадам в подозрителен възторг, само защото американската преса е написала страхотни отзиви за „Паякът“, но е повече от очевидно, че тяхното признание там се отрази като виагра за българските медии, които в рамките на няколко седмици не спираха да тръбят, че най-после и ние сме открити за американския театър.
Ако за някои това е дразнещо ще споделя личното ми мнение, като човек, който познава екипа добре. За три години Йордан Славейков и Димитър Димитров написаха пиесата „Паякът“, създадоха своята организация Б+, чудесен сайт, осъществиха „Паякът“ на сцената на Театър „Сфумато“ със собствени средства, за единия от тях това означава все още изплащане на кредити, отстояваха на собствените си естетически и театрални представи и имаха куража да не се поддават на обезоръжаващата липса на внимание две години, независимо от участията им в чужди фестивали и наградите там. Защото:
„Паякът“ още през 2011 г. взима участие в Международния фестивал на камерните театри и малките форми „АртОкраина”, Санкт Петербург, Русия, откъдето си тръгват с приз за „най-добра женска роля“, а постановката е наградена за „най-добро представление/силен театрален експеримент на режисурата и екипа, създали представлението”.

През юни 2013 „Паякът“ беше поканен на 10-тия Международен фестивал на камерните театри и малките форми „Славянски венец“ в Москва и си тръгна оттам с наградата за най-добър актьорски дует на Анастасия Лютова и Пенко Господинов.
Два месеца по-късно спектакълът беше част и от най-големия северноамерикански фестивал New York Fringe Festival[1] и обявен за номер едно в Топ 10 класацията на Village Voice, а дни по-късно театралният критик на New York Times Скот Хелър излезе със статия, в която благодари за впечатляващия спектакъл.
Българската история на „Паякът“ е по-кратка – номинация А`Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия и номинация за Йордан Славейков и Димитър Димитров и тяхната организация Б + за наградата на фондация „Стоян Камбарев“ – за полет в изкуството 2012.
Премиерата на спектакъла се състоя на 12 януари 2011 г. в Театър „Сфумато“, който подава ръка на двамата режисьори в техния първи независим от институциите напълно авторски проект. Месеци преди това двамата организират представяне на проекта им на същата сцена, в която заедно с театроведа Аве Иванова представихме кратки текстове върху и за пиесата „Паякът“. Сега, от дистанцията на тези три години, намирам, че съм имала достатъчно интуиции и верни аргументи в полза на пиесата, макар да й предстояло сцена. (Пиесата „Паякът“ можете да прочетете в книжното издание на Blogът за театър на Гергана Пирозова – жълт брой). „Паякът“ е това, което е и благодарение на вдъхновяващото участие на Анастасия Лютова и Пенко Господинов, на ефирната авторска музика на Александър Коланов и Йордан Борисов, страхотната сценография и дебют на Искра Петрова, която създава и прецизния light design.
И така: Дани и Дими наричат себе си братя, в тях се усеща убедеността, че са призвани да творят заедно, подозирала съм ги приятелски в месианство, но вероятно това е цената, за да убедиш другите, че силно вярваш в това, което правиш. За мен те са еднакво чувствителни и различно реагиращи на околния свят. Докато за Дани (Йордан Славейков) е трудно да си премълчи, то Дими (Димитър Димитров) предпочита по-дълго да обмисля и метафорично да съсече със самурайския меч.
Затова ще ви представя интервюто с тях в пълния му вид, с интензивността, с която протичат разговорите между двамата, с участието на трети човек.
И най-вече: това интервю е дълго, защото не желае да бъде рекламен клип, а пълнометражен филм.
Синопсис: Тук ще откриете защо американската критика и нейните отзиви са така важни за всеки творец там, каква е разликата между нашите, руските и техните театрални нагласи, както и каква е отрицателната критика към тях, защо единият от тях може да иронизира пиесата, а за другият това е невъзможно, за какво се разказва в новата им пиеса „Двама“, на която й предстои премиера в края на сезона в САЩ, за коя актриса е писана тя, кой е техният морален и интелектуален сталкер, защо ги влекат патологиите, как двама режисьори със силно его работят заедно, защо, според тях, не съществува политически театър у нас, какво за тях е значението на паузата и мълчанието в пиесите, към какво се обръщат с гняв назад, защо октомври заминават в Беларус и какво предстои оттук нататък.

Следва 50 минутен разговор с участието на: Йордан Славейков, Димитър Димитров и Гергана Пирозова.

Пенко Господинов и Анастасия Лютова - фотограф Мирослав Веселинов
Спектакълът Паякът“ беше създаден преди две години, но най-голямото признание дойде от САЩ . Видя ли американската публика нещо различно?
Йордан Славейков – Нещо различно от кое?
От досега.
Й. Сл. : Единственото, което мога да ти кажа като отговор е, че практиката нюйоркската критика да пише негативни рецензии за филми, книги, театрални постановка, е малко над  90%. Вероятно е видяла нещо различно, което заслужава да бъде харесвано.

Димитър Димитров:  Американската публика се кланя на един всеобщ Бог, който се нарича fun. В този контекст видяха нещо, което не е fun. Дойдоха заредени с желание да се усмихват, да харесват, да гледат по начина, по който са свикнали. И бяха дълбоко изненадани след 15 минута, когато театралните усмивки в залата, смехът изчезна и настана гробно мълчание. (това е минутата, в която двамата актьори излизат от ваната, пълна с пяна и става ясно, че те не са караща се семейна двойка, а сиамски близнаци – б.р) Никой не кашляше. В този смисъл май бяха изненадани, защото нашата пиеса е без претенции и носи дълбочини. И да, видяха нещо, което не бяха виждали. Имахме уверението от хората, които ни бяха поканили и те затова ни поканиха, че американската публика не е виждала пиеса като „Паякът“, нито пиеса като „Двама“ - това е втората ни пиеса, и беше нещо като обещание за глад по посока на това, с което се занимаваме. Естествено, че там има и театрална чалга, но има и хора, които проявяват вкус към нечалгата.


Й. Сл.:  Това е Офф Бродуей. Там се случват значимите неща. Оттам е тръгнала Ив Енслър, оттам е и Кауфман, оттам са тръгнали през последните 20-30 години техните водещи драматурзи и театрални случвания. Гледахме прекрасен мюзикъл на Бродуей за един израелски певец. Водещата актриса, която играе Нина Симон, която е познавала в живота този израелски певец е тръгнала от Офф Офф Бродуей. Явно там е правила неща, които са стойностни и за публиката, и за критиката и е получила необходимия старт.
Спектакълът гостува и пред руска публика. Има ли разлика във възприемането на спектакъла в различните континенти? Разбира се, че има универсални послания в текста, но все пак публиките са различни, научени на различни театрални конвенции.

Й. Сл.: От една страна в Москва и в Петербург, където сме гостували в различни години с нашия спектакъл, публиката някак си по кръв и по гени усеща, може би защото са ни сходни езиците. От друга страна в Москва „Паякът“ беше подложен и на унищожителна критика по руски маниер - че това не е театър, че това е антитеатър...
Д. Д.: ... че е добре познато
Й. Сл.: ... че какво си позволяваме

Какво наричат те антитеатър?
Й. Сл.: Руски критик, който беше един от шефовете на журито на фестивала, на едно от обсъжданията, които правят след всеки спектакъл,  до колкото аз схванах, а аз схващам добре, твърдеше и оттам тръгна спор между различни членове на журито, че „Паякът“ е антитеатър, защото е най-нехуманният текст за театър, най-човеконенавистният текст, който е виждал. А една жена стана и каза:„Уважаеми Евтим Евтимович, нищо не сте разбрал. За мен това е най-хуманният текст за театър.“

Какви им бяха аргументите, че не е хуманен?

Й. Сл.: че двамата (персонажи – б.р.) се мразят и тя мрази него и го убива, и на какво учим ние новото театрално поколение зрители, които идват да гледат.

Това действително е интересен подход към текста, но все пак смятам, че е добре да има всякаква критика. Руснаците все още си го позволяват.

Д. Д.: Това е първият път, когато сме чули нещо, което е „Не!“ и затова беше интересно.

Й. Сл.: Направи ми силно впечатление, че когато сме играли„Паякът“ в България или в Русия на самия финал хората някак не разбират, че това е финал и сякаш очакват някакво обобщение. В Америка на секундата публиката разбира, че това е финал и започва да ръкопляска.
Искаш да кажеш, че се очаква голямата теза, обобщението  да бъде изречено отново на финала, за да бъде разбрано?

Й. Сл.: Да, даже публиката в Сфумато реагира така, публиката мълчи и чака още нещо.
Д. Д.: Да, а американската публика веднага разбира, че това е финалът.

На какво мислиш, че се дължи това?
Д. Д.: Обяснявам си го с нещо много банално, айде ще го кажа – с т.нар. „сънливост на кокошките“. Първият път, в който угасне осветлението, за американците е знак, че спектакълът е завършил. Докато при нас не е така. Може да е следващо действие и т.н. Единственият път, в който угасваме цялото осветление и не го светваме отново е на финала и те започват да пляскат на тъмно. Мога да кажа, че те са първата публика, която ни е разбрала по отношение на финала. Като им загасиш осветлението на кокошките,те започват да спят моментално. Може да е грубо, но е това.

В България много играем със сценичното осветление.
Д. Д.: Да, ние гасим и светваме, но когато останат на тъмно...

Й. Сл.: В България , когато гледаме, понеже ние си гледаме всяко представление, не знам защо
Д. Д:защото някой трябва да прави балони...

Балони?
Д. Д.:... тези във ваната (на сцената има вана пълна с пяна - б.р.) Трябва да сложим шампоан и да надуваме с маркуча, а това не е работа за сценичен работник. Всеки път ние пълним ваната, защото знаем как и какви да бъдат балоните...

Й. Сл.: В София сме се шегували, например,че... Свършва представлението и стоим в тъмното, и ако аз не почна да ръкопляскам, никой не ръкопляска. И съм останал с впечатлението, че публиката чака генералното обобщение на спектакъла. Същото беше и в Москва.
Д. Д.: Мислихме, че нашият финал е нечетим от публиката, че е дълбоко неясен и че нещо ние сме объркали. Обаче, ето ти, тая публика веднага го „лапна“.

Й.Сл.: Не съм сигурен, че е заради „сънливостта на кокошките“, защото питах техния стейдж мениджър всичко ли се разбира, как свършва тази пиеса според него и той каза, че всичко се разбира, всичко се чете.

На Бродуей
Струва ми се, че трябваше New York Times да напише за вас суперлативи и да ви благодарят за въздействащия спектакъл,  за да ви обърнат внимание родните медии. В последния месец присъствате значимо. Дали пък вечно не се нуждаем от чужд авторитет?

Й. Сл.: Понеже непрекъснато битувам във фейсбук и когато излязоха ласкавите отзиви във Village Voice – първо един българин ми написа, че това издание е нещо като нашето “ Една седмица в София“ и не е нужно да се чувствам поласкан. Оказа се, че изобщо не е така и че Village Voice е милионно печатно издание и най-авторитетният глас за култура  в щата и в Ню Йорк. Написах следния статус точно за това, което питаш ти: „Уважаеми колеги от вестник „Култура“, вие които сте този флагман на културните среди, които получавахте многобройни покани за спектакъла, които отказахте всички покани и не дойдохте, може би е време.“ И дойде поканата от „Портал Култура“ за интервю от колежката ти Анелия Янева, което дадохме вчера. Точно така се чувствам аз. Трябваше да отидем на другия край на света, в друг континент буквално, да сменим целия контекст, за да може едни хора да кажат: „Браво!“
 
Добре де, имахте и от Русия награди и страхотни реакции, но някак си не се получи тази обратна връзка.

Д. Д.: Да, защото имаме „Как ще ги стигнем американците“, а нямаме „Как ще ги стигнем руснаците“.
Й. Сл.: (с ирония) Да, може би сега е модерно да се следи американската мисъл вместо руската. Нали тук има много мощни антируски и проамерикански настроения и обратното.

И вие хванахте вълната на проамериканските (смях)
Й. Сл.: Да, и сега през тях ще се ориентираме.

Но не могат да ви обвинят, че сте само проамерикански, защото преди това има и проруски. (смях)
Й. Сл.: Не могат, но сега започваме да се ориентираме…
Д. Д.: Към Азия.
Ще е много интересно как би реагирала една публика, която е научена да прикрива своите емоции.
Й. Сл.: Само да довърша, Гери. Сега, след това много шумно късно забелязване, започвам да разбирам, че по редакциите на българските сайтове, вестници, телевизии се чете проамериканска преса.
Д. Д: Защото до преди няколко месеца проруска очевидно не се четеше.
Говорим си за авторитети, тогава кои са вашите авторитети?
Й. Сл.: В областта на театъра, на литературата, на киното?
Д. Д.: На ума?
Ти го казваш най-добре.
Д. Д.:  Д-р Николай Михайлов.
Й. Сл.: Работихме с него известно време. Той е консултант на нашата нова пиеса „Двама“. Може би третата ни ще се казва „Трима“ (смях). Той хареса идеята. В областта на ума той е...
Д. Д.:Той е човек, който си струва да бъде слушан и на когото аз бих подражавал с радост. Не да го имитирам, а по-скоро да извървя книжовния път, по който е минал, синтактичния път. Много ни помогна – и лично, и професионално.
Й. Сл.: В тишината, в тихото говорене на д-р Михайлов има бездни от гласове, които само, ако имаш малко по-фино ухо, би трябвало да можеш да чуеш. Така че ще отговоря като Дими - в областта на ума в последно време е д-р Михайлов.

За мен това е съвсем ново, че в следващия проект работите с него. В какво се състои тази работа?
Д. Д.:Ние закъсахме много с писането по едно време и проблемът в новата пиеса беше, че ние нямаме личен опит, а не познаваме човек с такъв опит, по отношение на проблематиката на пиесата. Срещнахме се с него като човек, който се е срещал с множество патологии. Естествено, ние пишем за патологии.

Й. Сл.: Неговата първа реакция беше: „Вие сте минали в ада!“
Вие се занимавате с патологии?

Д. Д.: Театърът се занимава с патологии.
Й. Сл.:  Театърът, който харесваме, се занимава с патологии. Стигнахме до ръба на един конфликт, защото това е лесно и мога да изтъркалям персонажите до ръб на конфликт. Но ние ги доведохме отвъд този ръб и усетих как ставаме фалшиви.

Д. Д.:Започнахме да си го смучем от пръстите. Ние сме свикнали да сме добри жонгльори, но в крайна сметка започнахме да се давим, да викаме за помощ и нямаше кой да ни помогне, защото нямаше кой. И тогава се обадихме на доктора и го помолихме и той ни помогна не толкова с насока какво да пишем, а със самият факт, че застана до нас.

Й. Сл.: Защото в този случай,  който му описвахме, а той твърдеше, че по-скоро  не е чувал, отколкото да е чувал за такъв, се интересувахме от неговото мнение като специалист - каква би била психологическата мотивираност на тези хора да продължат през това поле, в което сме ги докарали.
Знам, че двамата заедно подготвяте следващ  проект „Двама“, който вече е поканен в САЩ поради вярата във вашите възможности. Знам, че трудно човек говори за себе си, но всъщност на какво Ви повярваха там?

Д. Д.: В момента, в който представихме идеята си там, а това беше само началото на текста, те казаха, че Америка не е чувала за такова нещо и има нужда от него. Казаха ни да го напишем и да им го дадем.
Й. Сл.: Пишем този текст от две години, почти се бяхме отказали  и миналата година през ноември, представихме една сцена от него и тяхното не точно признание за труда, а по-скоро вяра в капацитета ни даде тласък. Защото те казаха: „Ако това стане така както сте го замислили ние ви казваме, че това е обречено на световен успех.“

Това, което те ви предлагат е да поставите директно в Щатите, а после тук?
Д. Д.: Те не могат да ни се бъркат. Първо тук ще го поставим, без да питаме когото и да било.

Й. Сл.: Ние с тях нямаме сключени договорки по силата на които те да имат такива права над текста.
Всички вероятно въртят въпросите си около успехите Ви в САЩ. Не е малко български спектакъл да преодолее тези културни и буквални граници. Чудя се защо на „Паякът“ му върви да е винаги награждаван отвън, а нашите награди ви подминаха, въпреки че имате вярна публика.  За вас ще е трудно да отговорите от тяхно име, но имате ли някакво предположения защо в чужбина такъв текст и спектакъл се прие така?
Добавете надпис

Д. Д.:  Мисля, че това е така, защото тук още нямаме лице. Знаят кои сме, но са подозрителни към нас и са прави да бъдат. Ние не изглеждаме комерсиално, нито говорим комерсиално. В чужбина имаме лице на чужденци, което по друг н би могло да се замести с пришълци, извънземни. В Америка всеки има шанс и не само. Като чужденци  имаме шанс. Аз отидох в Китай и само защото съм чужденец ми дадоха един текст да работя две седмици и се явих на фестивал с него. Ние идваме от друга държава. Да, има го това клише, което важи и за нас, че никой не е пророк в собствената си страна и са си права хората. Сега като се появим оттам идвайки като „американци“, идваме като хора, които са пожънали успех там и сега ще ни отворят предполагам и тук вратите или би трябвало. Какво прави Явор Гърдев, какво прави Сашо Морфов, какво прави Галин Стоев? Ето това правят всички. Работят навън, чува се оттам, казват им, че са добри и те започват и тук да са добри.
Й. Сл.: Имам друго виждане. Като бяхме в Петербург дойде един тв екип от тяхно предаване и ни зададе следния въпрос: „Нашата публика е изключително взискателна и претенциозна. Как мислите да им се харесате?“ Казахме: „ Никак. Ние сме си свършили работата.“ Ще отговоря така. Пускал съм заявки за нашия спектакъл и на Малките театрални форми във Враца и на Шуменската драма, но не се случиха. Даже няма обратен отговор. За Шумен формулярът е онлайн и не получихме даже потвърждение, че са го получили. А за Враца селекционера на фестивала театроведът Ромео Попилиев явно е преценил, че не сме ...., че не отговаряме.

Д. Д: Един преподавател по пеене в Англия имал в класа си двама от Бийтълс – Пол Макартни и Джордж Харисън.  И те са му били двойкаджиите и ги е изгонил. Глупак – не е видял.
Мислите ли, че е случайно, че ви харесват в Америка и в Русия – все пак психологическия театър най-добре вирее на тяхна територия. Всъщност да Ви поставям този  етикет на психологическия театър е прибързано. Бих казала, че вашият  театър залага на добрия текст и силната актьорска игра, театър без трикове.  Да го наречем - вашият театър не е постдраматичен театър, така популярен в момента в Европа и даже ми изглежда, че някак модните т.нар. „млади режисьори“ у нас, заети да откриват нови форми и театрални езици, не ви припознават като свои. Та затова се питам – как бихте описали вашия театър, като какъв?

Й. Сл.:Гери, аз не вярвам, че има постпсихологически театър, предапокалиптичен театър, отвъдабсурден театър. Вярвам в това, че добрият текст за театър трябва да бъде написан от човек и да бъде за човек, за човешкото същество. И медиатор между единия и другия човек трябва да бъде човека на сцената. В този контекст според мен театърът, който и мен, и Дими ни интересува, е строго психологически.
Д. Д.: Още нещо, ние не се изхвърляме в експерименти с това да видим какво ще стане с осветлението или дай да видим как ще кажем онова, което го е казал едикой си, но по друг начин. Ние имаме да кажем нещо конкретно и нашите проблеми не се въртят около това как по-добре да ги представим, как по-тревожно...
Добавете надпис

Й. Сл.: Беше споменато във въпроса, че сме безхитростни и съм съгласен с това. Ние търсим баланс и сме го намерили между формата и съдържимото. Да няма едно шокиращо нещо...
 Д. Д.: Освен това не си поставяме въпроси, които касаят единствено нас. Ние си поставяме не просто сценични въпроси, а такива на които наистина нямаме отговор. Не искаме да подсказваме отговори в пиесите си.

Й. Сл.: Може би сме харесвани в Москва, Петербург и Ню Йорк, защото не сме локални. Гери, никой не ни лепна етикета „българите“ или „балканците“, или „европейците“. Хората припознаха общовалидни, общочовешки проблеми.
Д. Д.: Един човек на 80 години в Петербург ни каза: „Вие ме накарахте да преосмисля половината си живот чрез вашия спектакъл и това ми промени живота. Благодаря Ви!“ И това го казва без всякаква нотка на излишна любезност, той няма за какво да ни се подмазва. Ние се виждаме за пръв и последен път в живота ни.

Й. Сл.: В Петербург също имаше обсъждания всяка вечер и те имат много любим техен съвременен драматург Довлатов, който е написал пиесата „Куфар“ – страхотна пиеса, но много лошо направена и на следващата вечер след нас играха те, и журито ги срина. Ние влизаме на обсъждането и те казват така: „След снощния пир за душата „Паякът“ ние сега се срамуваме от руските колеги. Вие защо поставихте така текста?“ Критиката беше безкомпромисна.
Това е цяла отделна тема за критиката и ще я оставим за друг път. Всички любопитстват как така двамата създавате заедно и текст, и режисура , а обикновено вашият традиционен отговор е, че се допълвате,  ще обърна въпроса така.

Д. Д.: Ама ние, за да се допълваме, знаеш ли как сме се празнили преди това.
Кой в какво е по-силен от другия в работата? Все пак е известно, че и писането, и режисурата са обикновено индивидуално дело на хора със силен характер, нека така го кажем, за да не ползваме „хора със силно его“.

Д. Д.: Ще ти кажа нещо. Като се запознахме с него се сбихме, не буквално – бихме се около една година и мисля, че не успяхме да се победим. Мисля, че в това е цялата работа. Или сме се отказали от победата, или сме я грабнали едновременно, но това ни помага, ако изобщо думата е „допълване“, защото на места трябва да изпразниш човека, а не да го допълваш. На места трябва да добавиш нещо към себе си чрез него. Това е една амалгама от мисли, от емоции, от взаимодействия и когато ние застанем заедно да работим, ние мислим едновременно. Ние не се допълваме и не можеш да кажеш кой е по-силен. Например той говори есперанто, а аз съм преподавател по бойни изкуство, но това не касае театъра, но и двете биха помогнали в някакъв момент. Когато става въпрос за сценичен бой – аз помагам, когато става въпрос за някаква строга изразност – той помага. Понякога аз се занимавам с изразността, а той им казва как да се бият. Тука става дума за един ум. Нямаме граници и това е по-хубавото. Няма го „това е мое, това е твое, това е моята идея, а това е твоята“  – това се размива. Аз много често припознавам негови идеи като свои, а той като собствени.

Й. Сл.: И твърдя, че аз съм ги казал.
Д. Д.: А аз съм си го записал в дневника по дати, знам кога съм го казал.

Й. Сл.: Ние така работим – интенцията е от вътре навън, от мен към актьора и някак си автоматично минава и през него. Дано да бъда разбран и да не говоря глупости. Нямаме строго разделение.
Д. Д.: Като например аз да съм по-добър и чакай аз да го направя. Ми то ако има това, ще има ревност, ако стане това, ще има завист.

Не питам кой в кои изразни средства е по-силен, а как...
Д. Д.: Ти си първият човек, който ни го задава по този начин този въпроса. На нас просто ни се случва да сме заедно и да работим заедно, и да ни става добре. Не сме се учили на това. Бихме се доста дълго време и сме си научили номерата, оставили сме ги настрани и се занимаваме със съществените неща. Или е някаква фортуна, нещо по-мистично.

От колко години се познавате?
Двамата: Четири.
Д. Д.: То не ни пречеше това, че се карахме. Всъщност това, че се карахме поставяше под въпрос дали ще се познаваме оттук нататък всеки ден. Всеки ден спирахме да се познаваме по няколко пъти (смях).

Сега ще ви ядосам.
Двамата: Не можеш!

Много ми се иска да разкажете с няколко изречения „Паякът“, но като комедия? Можете ли да сте иронични към себе си и вашият най-важен до този момент  творчески продукт?
Й. Сл.: Можем. Страхотен въпрос. Отговорът е – вече можем! Защото трябваше да мине време да се отърся от моята лична ревност към този текст и към това, че той е неприкосновен и само аз и Димитър можем да го пипаме, и че той е свещен и трябва да си измиват ръцете и краката, и да влизат в него като в молитвен храм. Мина време, дистанцирах се и това не е единствената тема, която ни интересува. Ние имаме още един текст. Да разкажа „Паякът“ като комедия... Гери, сега ще ти издам една голяма тайна. „Паякът“ е комедия.

Разкажи ми я тази комедия.
Й. Сл.: Няма да правя алюзии с д-р Чехов, който е написал за „Чайка“, че е комедия, по никакъв начин не се сравнявам и не бих си го позволил. Какво да ти разкажа? Седят двама човека голи в една вана и си крещят щото са си прецакали рождения ден, а утре трябва да се оперират. Те губят смисъла. Вместо да се веселят, да ядат торта, вместо да се радват, те губят смисъла. Това е.
А твоят разказ? (към Дими)

Д. Д.: Много ме затрудняваш, а рядко се затруднявам и рядко си признавам, че съм затруднен. Аз съм изревал болката и тъгата си в тази пиеса. Мога да й се присмея, обаче аз разбирам много добре болките си. Бекет е казал, че когато не разбираме света, по-добре да му се присмеем. Но аз разбирам какво съм казал. Комедия... ? Може би ако им пуснем чалга или ако ги татуираме. Де да знам! Много ме затрудни с този въпрос. Няма комедия в този текст. Сложихме няколко смешки с брат ми, за да не ни оплуят, че сме твърде черни. Не мога да го изведа в изречение, сега не мога, ще го направя след пет минути.


Александра Василева - във фотосесията за
благотворителния календар
Добре. Спомних си, че през 2011 чрез вашата съвместна организация Б + създадохте обществен благотворителен проект „Зад вратата“ за събиране на средства за безплатен телефон за жени, претърпели насилие, като организирахте страхотна изложба на фотографии на едни от най-известните и красиви наши актриси, които после влязоха в календар. Какво стана с проекта?


Д. Д.: Умря.
Й. Сл.: Оказа се жестоко финансово фиаско, изключително неуспешно.  Може би грешката е наша. Имаше много голямо медийно покритие, но не успяхме след това да го продадем.

Д. Д.: Сетих се! Мисля, че ако сменим финала, ще стане комедия. Ако ги направим Марта и Мартин звезди, ако станат страшно популярни личности и правят пари от това.
Ако са част от риалити, от тв шоу?

Д. Д.:Да, може би това би било комедията в нашия текст.
Й. Сл.: Този проект  беше първият наш проект като „Б Плюс“, но не успяхме да го доведем до край.
Д. Д.: Остави, че не го доведохме до финал, но имахме лош усет по отношение на пазара, по отношение на... Очаквахме, че хората разсъждават като нас, но не е така, за радост не е така. В този случай не ни свърши работа, обаче. Просто 20 лв. за един календар бяха твърде много, макар и обявени за благотворителност. Ние всъщност загубихме пари, които бяхме вложили там, но се роди една страхотна песен от това, Люси Сланева я изпя -„Небе“.
Люси Сланева позира за сесията за благотворителния календар

Бихте ли се заели с някаква друга кауза? Интересно ми е до колко сте ангажирани с обществените и политическите събития днес у нас?

Д. Д.: В момента, в който съзрем смисъл това да направим, защо да не сме първите.
Направи ми впечатления, че американската преса вижда във вашия спектакъл политически метафори, някак невидими за нас. Какви са тези американски политически метафори според вас? Опитвам се да си го обясня.

Й. Сл.: Аз също се опитвам да си го обясня. В нашия текст не е вложено нищо политическо.
Д. Д.: Не е мислено даже.

Й. Сл.:И на мен ми предстои да разсъждавам върху това. Защото според мен хората ни приеха, защото новият ни текст на американския пазар ще има силен политически акцент в най-широкия  смисъл на думата „политически“. И когато го направим и там, ще разбереш защо.
Д. Д.: Има и още нещо. В момента, в който написахме пиесата, вторите които се срещнаха с текста след нас бяха актьорите и те видяха неща, за които не сме и подозирали. Със сигурност ако го играем в Япония, ще видят нещо и за ядрено оръжие, примерно.

Вие питахте ли ги какви са тези политически метафори?
Й. Сл.: С този критик, който е написал за политическите метафори, не сме контактували. Случи се постепенно. Първо излезе статия във Village Voice, там е така, и после веднага дойде конкуренцията, независимо дали пише, че това е „уау“ или не е „уау“.  Идва критикът от New York Times, купува билет и гледа. И всички са много развълнувани, но не ни казват на нас, за да не се притесняваме, защото New York Times са си New York Times, макар че за мен това нищо не означава. И започнаха всички много да се притесняват, и на следващият ден бяхме на едно парти, и ни казват: „Помощ, помощ, той току що се обади и иска пиесата на английски, веднага.“ Ние я изпратихме и те отново: „Помощ, помощ, той иска снимки.“ Но се оказа, че не може да пратим нашите снимки, защото те имат определени изисквания – никаква голота, никакъв фотошоп не може да има, никакъв контражур. Ние знаехме, че след като иска снимки ще напише или унищожителна статия или  неунищожителна.

Докато бяхте там ли излезе статията? Каква беше реакцията?
Й. Сл.: Продуцентите ни поканиха, директорите на Drama Leage в Ню Йорк, които ни казаха, че са от 35 години в театъра и за тях никога, никога не е писано в New York Times, нито една буква.
Д. Д.: Това, че излезе публикацията ни дава шанс да си намерим агент. Ако нямаше публикация, шансовете ни щяха да бъдат стотина пъти по-малко.
Й. Сл.: Да си намерим агент, който да ни представлява там. А агент плюс публикация означава много по-бързо легално да ни поканят да работим там.

Виж какво прави една статия...
Й. Сл.: Една статия в New York Times, да.
Ще върна темата. Бихте ли направили политически театър днес у нас?

Й. Сл.: Не е възможно това.
Д. Д.: Ако почне случайно да ни вълнува, но не ни.

Й. Сл.: Не е възможно, защото светла му памет на моя професор Крикор Азарян, но последните седем години от неговия живот, защото аз знам това, искаше в Театъра на Армията да направи представление за арменския геноцид. И от Движението за права и свободи настоявали тази пиеса да не се състои и тя не се състоя. А аз още не съм Коко Азарян.
Искаш да кажеш, че има цензура.

Й. Сл.:Да, има цензура.
Изобщо съществува ли политически театър у нас, ако не, защо?

Й. Сл.: Аз не мога да ти отговоря защо не съществува, но да правиш политически театър е опасно навсякъде по света. Тони Кушлер има една политическа пиеса, а Тони Кушлер няма нужда от обяснение кой е. В пиесата има един монолог на съпругата на Буш, която има около себе си тела на малки убити иракски деца.[2] И след публикацията той казва в прав текст: „Аз се страхувам за своя живот, заради бруталността на американските тайни служби.“ Между другото това е публикувано в „Либерален преглед“, списанието на Златко Енев. Оттам го знам това. Никъде в света не може да се прави политически театър. Може да се прави такъв, ако е беззъб. Зъбатият политически театър е опасен, освен това вълнува безкрайно малко хора. Вълнува хора с изразено крайно гражданско позиция, а у нас ние се преструваме, че имаме такива режисьори с изявена крайна гражданска позиция.
Заради това ли не искаш да се занимаваш с политически театър?

Й. Сл.: Означава това, че не съм намерил за себе си моята лична тема, която пряко да кореспондира...
Д. Д.: Мисля, че... Скоро пак четох книга на Товстоногов, който пише, че театърът трябва да носи гражданственост. Да вкарваш политически теми,  да ги бълваш през театъра, не е най-удачният канал, през който могат да бъдат споделяни. Словото е различно, тонът е различен. Освен това хората отиват да лекуват душите си, а не подгизналите си умове. Мисля, че театърът не е за такова нещо и аз не бих се занимавал с политически театър съзнателно, освен ако пък не ни дойде някаква гениална идея, да кажем нещо на художествен език, което да бъде чуто на управленски равнища.

Й. Сл.: Няма реципиент. Политическият елит отявлено не ходи на театър, а как да ги нарека – масите, те са докосвани,те се включват и изключват с други бутони, не с театър. Единственият добър опит ...
Това е много спорно. Историята на театъра често е обвързана с политическата история.

Й. Сл.: Единственият смислен  политически т проект, за който аз знам през последните 20 години, е на трупата на Сюзан Зонтаг, която по времето на бомбардировките над Белград играе „В очакване на Годо“ на открито. Толкова.
Кои са темите, които ви вълнуват? Познавайки „Паякът“ и текстовете в блога на Йордан Славейков, ми изглеждате много повече изкушени от провокациите на психологическото, екзистенциалното, даже нравственото по някакъв начин, без да е морализаторско, отколкото от откриването на екстравагантни форми, които да шокират  публиката. Това, за което си говорихме преди малко. Може би е по-добро отново да задам въпроса – какво не ви занимава като тема в театъра?

Й. Сл.: Само да вметна, ще отговоря вместо него. Аз имам блог, в който се изразявам, а Дими има един тефтер, в който пише всеки божи ден през последните 20 години. Аз му ги подарявам последните години, със страхотна хартия са (показва го – б.р.)
Кои са темите, които не ви занимават в театъра?

Й. Сл.: Комедията не ме интересува.

Това е жанр.
Й. Сл.: Добре! Не ме интересуват темите, които обслужват този жанр. Не са ми близки, не ги припознавам, мога да гледам на тях с хладно отстранение.

Д. Д.: Макар че скоро в частен разговор си казахме, че би било добре, ако напишем удачен комедиен текст. Би било чуто по-бързо и по-силно, това което сме заложили в душите си, защото комедията е популярна, Гери, защото се харчи бързо, защото е това, което Камен Донев нарича комерсиален театър.
И пак ще се повторя - кои са темите, нещото което не ви интересува.

Д. Д.: Търговията не ме интересува (смях).
А кои са средствата, театралните, които според вас могат най-добре да представят вашите вълнения?

Й. Сл.: Театралните изразни средства? Много се лаская да отговоря, че изключително добре може да ни представи паузата. Много се лаская да отговоря така, но не смея. Още работа ни чака. Надявам се след време да стигнем, чрез натрупване, до такава сила и лаконичност на изказа, като стигнем до театрална пауза, хората в салона да си кажат:„А-ха!“ – ето това искам. А не - писали, писали и през 20 реда написали „пауза“... щото иначе писали, писали и хоп -пет пиеси за три години... абе не така бе...
Д.Д.: Напълно съгласен съм с него. Всичко останало извън паузата, извън тишината, извън мълчанието, всичко е под тях.

Й. Сл.: Всичко останало са думи, думи, думи...
Д. Д.: Знаеш ли, навремето Бате Асен Кисимов какво ми каза. „Актьорът, неговата среда за изява е в каденца, там където няма текст, за там се подготвяйте. Всеки може да ти научи текст.“ Каденца – пауза, това е термин от музиката и така той го нарича.

Според вас какво му липсва и липсва ли му нещо на българския театър? Ако имахте тази възможност какво бихте променили?
Д. Д.: Ще отговоря първично. Все още му липсваме ние.

Й. Сл.: Това е много хлъзгав въпрос за някакви мастити творци. Кой съм аз, че да давам някакви генерални обобщения. Гери, аз още не съм част от българския театър. Не съм припознат.
Моят отговор би бил по-прост, че не се допуска различен театър, и той става все по-консервативен.

Й. Сл.: Добре, ще отговоря какво му липсва. Липсва му размах. Полет му липсва.
Какво разбираш под размах?

Й. Сл.: Работата на Юрий Бутусов в „Лов на диви патици“ в Народен театър, това му липсва.
Под размах да разбираме смелост?

Й. Сл.:Да, това е смел спектакъл.
Ние се познаваме отдавна, освен това няма как да скрия, че сме близки, но в близостта си никога не си задаваме едри, важни въпроси, касаещи работата ни от деликатност ли, знам ли, но много ми се иска да ми отговорите на следното: Към какво се обръщате с гняв назад?

Й. Сл.: Това е тежък въпрос, давай брат ми.
Д. Д.:Към себе си, изцяло към себе си, защото процесът ми на узряване, на осъзнаване, на това което съм, на това, което искам да правя, се проточи твърде дълго. И гневът е и към обкръжаващите ме, че не са ми подсказали, че съм бил в правилна посока и се е налагало да рия с рога по пода, за да видя, че има смисъл в това. Това е гневът ми. Мисля, че загубих твърде много време, за да се опозная. Но не мога да обвинявам никого другиго за нищо. В крайна сметка гневът от будистка гледна точка е невежество, ако изобщо думата е гняв, за обръщане назад. Мисля, че ако преди години бях с този ум, щях да бъда още по-настойчив.

Й. Сл.: Това е много страшен въпрос, никой не ми го е задавал. С гняв назад се обръщам към... Добре, ще ти отговоря някак и на един друг твой въпрос. С гняв назад се обръщам към политическото статукво през целия ми съзнателен живот. Мисля, че с гняв назад се обръщам към чувството, което ме обзема все по-често и все по-тревожно напоследък, че съм роден и живея в държава, която много обичам, но която е Мордор. С гняв назад се обръщам към това, че ни погубиха, прецакаха ни животите.
Не вярвам, че се чувстваш прецакан.

Й. Сл.: О, не! Прецакаха ни животите. Напоследък се лаская вътрешно да си мисля какво би било, ако съм роден в нормално функционираща държава и колко бих могъл да взема повече от така устроено общество и колко повече бих могъл да дам.
Това, с извинение, ми звучи повече като „ако баба ми беше мъжка... „ прости ми. Защото вярвам, че трудностите могат да превърнат човека и в по-добър, защото ако държавата беше по-удобно за теб, ти щеше ли да бъдеш Йордан Славейков?

Й. Сл.: Като нищо можех да бъде Йордан Славейков по две или минус две.Никой не знае и понеже никой не знае, аз си позволявам да мисля и в двете посоки.
Д. Д.: А и гневът е безплатен.

А за какво мечтаете?
Д. Д.: Мечтая си за нещо много прагматично. Да поставим новата си пиеса в САЩ и да напишем следващата.

Й. Сл.: Аз си мечтая да стигнем до там, където са стигали най-смелите ни мечти и те са следните: Мечтаем си след време да се осмелим да правим кино заедно с него.
Мисля, че това са постижими и реалистични мечти.Какво предстои на  Б + ?

Д. Д.: Предстои ни да заминем за Беларус да поставим „Домът на Бернарда Алба“ (Фр. Г. Лорка) във Витебск. В началото на октомври започват репетициите, премиерата е през декември.
Й. Сл.: Витебск е третият по големина град в Беларус.

Д. Д.: Градът, в който е роден Шагал.
Й. Сл.: И затова е най-европейският град в Беларус.

Как стигнахте до тази покана?
Й. Сл.: Директорът на театъра гледа „Паякът“ в Москва и каза:„Искам вие да дойдете в моя театър възможно най-скоро.“

Мисля, че този текст много отговаря на вашата чувствителност.
Й. Сл.: Дано стане добър спектакъл.

Д. Д.: Ние таим страховете си, готовността - като пред война сме.
Вие ли си правите кастинга?

Д. Д.: Е, няма кой друг.
Й. Сл.: Ние предложихме спектакъла не просто така, а защото гледахме представление с чудовищно силни техни актриси, които могат да бъдат Бернарда и Понсия. На базата на това, че харесахме актрисите им предложихме този текст. Не мисля, че някой ще ми предложи текст, който не съм харесал аз.

Знам, че сте потайни, помня колко трудно ми дадохте да прочета „Паякът“, преди другите и все пак няма ли мъничко да ми разкриете някаква деликатна част от „Двамата“?
Д.Д.: Това отново е патология. Тази пиеса е по-ужасна от предишната, по-тежка, по-трудна за храносмилане. Става дума за любов в инцест - възрастна жена с младо момче.

Й. Сл.: Писана е за конкретна актриса.
Д. Д.:Койна Русева е вдъхновението за тази пиеса.

Й. Сл.: Не личният й живот, а актьорското й можене.
Д. Д.: Тя може да изгради този характер, за когото сме писали. Просто искаме тази актриса да изиграе това чудовище, което създадохме.

Й. Сл.: Тя вече е прочела този текст и каза, че иска (подчертано) да работи тази пиеса.
Сигурна съм, че сега всички ви повтарят, че са били убедени във вашия успех, но защо ли това стана веднага след статията в Ню Йорк Таймс? Всъщност нека забравим за това. Позволявам си искрено да ви пожелая да удържате със същия дух и вяра посоката. Последен въпрос – коя е вярната посока за Вас?

Двамата: Нашата.
Коя е тя?

Д. Д.: Нали знаеш как Кристофър Робин забива един кол и казва: „Тук ще бъде Северния полюс.“ Иначе не става. Ако следваме нечия посока, няма да стигнем никъде, не бихме стигнали там, където ние искаме, а където някой друг я е очертал. Затова ние си вървим по нашата си посока. Разни хора се опитват да ни спират, да ни гонят...

Й. Сл.: Не винаги е много ясно начертана, но е нашата посока.
Д. Д.: Знаеш ли какво е казал Дж. Ф. Кенеди: „Никога, никога, никога, никога не се отказвай!“

Ето това е чудесен финал. Благодаря ви.

Спектакълът "Паякът" можете да гледате на сцената на Театър "Сфумато".


[1]New York Fringe Festival се провежда за 17-ти път в рамките на две седмици от 9-ти до 25 август, с участието на 185 трупи от 13 държави и 17 щати, участват над 1200 спектакъла в над 20 сцени, разположени в Манхатън.
[2] Пиесата е поставена през 2010 г. "Only We Who Guard the Mystery Shall Be Unhappy"