ХАМЛЕТ - ПЪРВИЯТ ЕКШЪН ГЕРОЙ НА НАРОДЕН ТЕАТЪР

Хамлет/Леонид Йовчев и Офелия/Весела Бабинова

Можете да прочетете за "Хамлет" - ТУК

Рецензията е публикувана в Capital Light.
По-долу публикувам пълния текст.

Хамлет -  първият екшън герой на Народен театър

Хамлет/Леонид Йовчев по време на репетиции

Кой е Хамлет? Това е въпросът. Всяка епоха от 16 век насам поставя този въпрос и дава своя отговор. Едва ли има пиеса с повече интерпретации и завинаги полепнали по нея клишета. Признайте си, че ако видите на сцената млад мъж  в черно, с отнесен поглед, който държи череп в ръка и му говори, със сигурност ще се сетите, че това е Хамлет или поне негова пародия. А образът на млада жена в бяла рокля с венче в косите, която налудничаво се стреми към река, се превръща през Романтизма даже в мода. Да се опиташ  поне да се самоубиеш като знак на девича несподелена любов било признак за възвишеност. Естествено модернистите опорочават Офелия и я докарват до състояние на жена, полудяла от сексуална неудовлетвореност, нали Фройд вече е на историческата сцена и всяка женска нервност  си имало едно обяснение. Тази малка прелюдия иде да покаже, че днес през 21 век ние сме обременени с множество интерпретации  от минали епохи относно датския принц и причините за неговата меланхолия. Това ни влияе до степен , в която единствено се интересуваме от това дали всеки следващ кавър на „Хамлет” ще задоволява очакванията ни или ще ни скандализира.

В ролята на Духа - Константин Станчев, който впечатли
с необикновено добрата си артикулация и
актьорски умения, а е едва на 13години.

Феноменът на представлението на Явор Гърдев в Народен театър се състои в това, че се опитва да балансира между очаквания и намерения за нови скандални прочити с почти завиден майсторлък. Освен тази нелека задача, режисьорът си е поставил за цел в никакъв случай да не открие пред  зрителя ни едно втвърдено клише, а напротив – бойкотирайки ужким познатите образи, той ги превърта в ръцете си толкова пъти, че те загубват своя първообраз. Разбира се, ние сме уверени в ерудицията на Явор Гърдев и знаем, че зад всяко такова превъртане има умисъл, не само – цяла магистрала от възможни прочити. Например духът на убития Крал, който  се появява пред Хамлет (Леонид Йовчев), изигран някога от самия Шекспир, в нашия „кавър” се явява в образа на русо момченце, невинно пристъпващо към ада/сцената. Веднага се сещаме за няколко възможни тълкувания. Или например недодяланата тийнейджърка Офелия (Весела Бабинова), с кубинки и микрофон пее на караоке Адел, понякога фалшиво, но кой казва, че Офелия пее вярно. Но да се върнем към очакванията. Въпросът за епохата сякаш най-много интересува средният театрален зрител, който твърди, че най-вече си иска „истинския „Хамлет”. Но как да се удовлетворят пуристите, които не подозират, че самият Шекспир кара неговата Клеопатра от I-ви век пр. н. е. да играе билярд, измислен по негово време, а  Юлий Цезар да чува камбани да бият в Рим.  Така че важният въпрос тук е какво е времето на Явор Гърдев? 

Най-коментираната сцена, в който Хамлет е гол. За мен
е и една от най-красивите любовни сцени в театъра.Нищо
по-категорично няма от абсолютната "голота"
на влюбения човек.

И така: върху мрачната сцена на Народен театър проблясват сурово единствено металните скелета, които ще се превъртат ту в замъци, ту в бойни стени, ту в мостове над течащи реки (сценография – Никола Тороманов – Фичо, Даниела Олег-Ляхова, Венелин Шурелов). В ужаса на ада или в комикса за ада има само няколко цвята – черно, метално, сиво, бялата рокля на Офелия  (няма как, тя е булка по едно време) и червената рокля, разбира се на Гертруда – нали е Кралица,  а след Фройд, потиснат сексуален обект на Хамлет.  Изобщо костюмите на повечето персонажи в нашия „Хамлет” са милитари футуристични, извадени сякаш от видеоиграта за  Лара Крофт – нали времето може да плава, а какво по-съвременно от нулевото виртуално време. За подсилващ ефект се ползват автомати с оптични лазери и то съвсем сериозно, които подозрително напомнят на  детски играчки. Няма лошо, но всеки намек за бутафория и пародия, не допуска сериозния прочит. А кавърът на Явор Гърдев е съвсем сериозен. Даже, за да се подсили важността на събитията и казаното, всички актьори тревожно ще крещят в микрофони и  ще тичат. Те нахлуват от всички врати, балкони, странични ръкави и даже зад гърба ни – нали е протегнат метален мост между нас зрителите и сцената, върху който ще пристъпва плахият Дух и всички гости на Дания. 

Клавдий/Мариус Куркински

И това е съвсем според очакванията на зрелищния театър, който предпочита глъчта и масовката, разбира се и пищните визуални ефекти. Като в героичен холивудски екшън в центъра е свръхгероят Хамлет, заобиколен от ансамбъла от второстепенни персонажи и няколкото цветни образа на по-важните, като например Полоний (Вальо Ганев с рижа вирната брада, напомнящ на клише за евреин) или Гертруда (Светлана Янчева, почти замръзнала в кожените си ботуши). Но най-вече Клавдий (Мариус Куркински), незнайно защо облечен в кафява униформа, очевидно насочваща ни към Хитлер (отказвам да приема тази бутафорна асоциация) и чиято театрална природа стихийно пренася върху Клавдий още няколко роли от неговите си моноспектакли.  

сцената, в която Офелия полудява

И в цялата визуална наситеност от бързо сменящи се образи, видео стени, движещи се кръгове, метални инсталации по сцената, проливни дъждове върху нея (нали е трагедия, а в коя българска трагедия няма поне капка дъжд?), истински реки, в които Офелия се дави, а по-късно още няколко трупа ще легнат до нея, изплува мисълта, че съзнанието за трагичното е удавено точно там – в свръхупотребата на визуални ефекти и преекспонираните свръхактивни движения на актьорите. А нали сам Явор Гърдев, като един постбрехтианец твърдеше, че най-важно е отстранението от магиите на театъра, за да се стигне до смисъла?   

Гертруда/Светлана Янчева и Хамлет

Иде и последният кадър – финалът. Като една истинска кървава трагедия, нали Шекспир се учил от Сенека, всичко завършва с много трупове по сцената, които имат своята причинно следствена връзка дали случайно или заслужено ще умрат. Е, в нашите финални кадри шпагите са заменени с юмручен бой, а един от персонажите (Лаерт – Христо Петков) съзнателно изпива отровното вино, от което вече и Гертруда е покосена и Хамлет, който залитайки ще простреля поне три пъти Клавдий, който пък ще се свлича дълго към земята, а миг по-късно таман срещу него слугинята на Офелия ще се самоубие тържествено с изстрел в слепоочието.  После камера от върха на сцената ще проследи многозначително веригата от трупове, за да завърши в застинал кадър с изкривената от отрова уста на Хамлет. Дали пък това не е първият екшънтеатър у нас?

Хамлет с Роценкранц и Гилденстерн

Кой е Хамлет? Можем да сме сигурни, че е плод на много усилия, но сякаш в желанието да зазвучат всички фанфари по сцената е заглушена единствено важната ария. Нашият Хамлет не държи Йорик в ръцете си, нито говори на черепа му, той видимо не отговаря на нито едно клише за Хамлет, и слава Богу. Да, ще препуска и гол по сцената, но красиво, а после по слипове – нали е дисквалифициран като луд.  Той сърцато ще задава въпроси, съвсем апарт. Даже, ужким, за да сме ги чули по-добре ще са взети от непопулярния превод на Шурбанов, нали за всичко е помислено да е по-така... И вместо индивидуалистичния въпрос „Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът!” ще чуем колективния „Да бъдем или да не бъдем – това се питаме.” 

Явор Гърдев по време на репетиции

Сигурни сме, че концептуалистът Явор Гърдев е намислил всичко и както сам твърди, в тази фасетъчна пиеса, няма йерархия на темите, но точно това превръща „Хамлет” в плоскост, върху която прилежно се редят сюжети.