Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

понеделник, 31 август 2015 г.

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: В МОМЕНТА С КУЛТУРА СЕ ЗАНИМАВАТ ЕДНИ ХОРА, КОИТО СА ДЪЛБОКО НЕВЕЖИ




Маргарита Младенова
Темата за реформата в сценичните изкуства, която започна преди пет години, отново се завърна в полезрението на медиите и театралите в последните месеци. За първи път, обаче, нейните най-яростни поддръжници от обкръжението на министъра на културата Вежди Рашидов смениха посоката и в края на сезона шумно изразиха съмнение в нейната успешност, независимо, че пет години им се посочваха подводните й камъни. Съпроводена напоследък от редица скандали, като неизплащане на хонорари и заплати, назначаване на директори без конкурси, в средата на годината бе променена методологията за субсидиране на театрите. Тази промяна, решена сякаш напълно прибързано и панически, сигнализира, че в „кораба майка“ – министерство на културата - предстоят промени. След „изчезването“ на министъра на културата от иначе често посещавания от него ефир, градските слухове го детронираха набързо и го „изпратиха“ в Париж като културно аташе, а на негово място поставиха новия директор на НДК Боршош. Обаче промени няма, новата методология, която загробва окончателно театрите, си е в сила. Най-страстните защитници от гилдията, доказващи своята вярност чрез редица писма и публични изяви към политиката на Вежди и партията, която го номинира за министър, притихнаха.
В края на сезона в предаването по БНТ „Денят започва с култура“ бяха поканени заместник министъра на културата Боил Банов и трима директори на софийски театри – Маргарита Младенова, Ириней Константинов и Владимир Люцканов да коментират реформата и финансовото състояние на театрите.
Срещам се с режисьора Маргарита Младенова провокирана от разговора по БНТ и нейната позиция в предаването, че тази реформа „даде купища дефекти и политиката на държавата да дотира държавни културни институти единствено и само на принципа на бройка продаден билет е грешна...“ Резултатът от тази политика е видим и с просто око – реформата доведе до свръхпроизводство на нискокачествена продукция.
В разговора се опитвам да разбера кой в крайна сметка стои зад тази реформа, която очевидно не е успешна, защо тази реформа се оказва удобна за едни десет театъра от общо 50, трябва ли държавата да се откаже от някои от театрите и на какво трябва да се заложи като културна политика.
Ползвам възможността за среща с режисьора Маргарита Младенова, за да я попитам и за началото на Театър Сфумато, за разликата между колективния дух, който е в основата на създаването на Сфумато и поставения им етикет по-късно, че е „елитарен театър“, за  новия им метод на преподаване, съвместно с режисьора Иван Добчев в НАТФИЗ, за духа на 90-те години и разликата между поколенията, защо според нея критикът е вълк-единак, а театърът е квазер, кои са погубените илюзии и каква е разликата им с вярата, а също и какво предстои за Сфумато.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: В предварителния разговор Вие потвърдихте, че нямате против и даже искате да говорите за театралната реформа. А много хора не искат.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Много интересно тези хора, които не искат да говорят за реформата за какво искат да говорят. Защото според мен там е проблемът. Ако ти я приемаш - защитавай я, върви с мерките й. Но този български синдром едновременно да не изповядваш нещо, да не приемаш мерките и в същото време да гледаш как да го ползваш, води до двойно по големи бели, отколкото всяка идея за реформа. По принцип не приемам единицата мярка в тази реформа. Преди 2010 г. самото съсловие и оттам институциите тръгнахме да мислим по каква формула да заложим необходимостта от промяна, която се състоеше в неприемане на това да има щатове, да има бюджети, да има почти еднакви работни заплати за всички, независимо колко работят или не работят, какво правят, как го правят или не го правят, т.е започнахме да мислим как „да излезем от цеха“ най-после, както се казва. И се тръгна с голямо закъснение към такъв вид идея за реформа, която да съдържа количествен показател, както е в цяла Европа, но най-вече по примера на общинските театри. Те си измислиха тяхната формула за реформа, тя си е европейска реформа, която най-просто се състои в това, че собствените приходи на театър, реално постигнат чрез продажба на продукцията се считат за определен процент собствени приходи и към него се добавя субсидия в съотношение (мога да цитирам френската формула) 20 към 80 или 30 към 70 за по-големите, по-успешните, да кажем репертоарния, по-комерсиалния тип театър. Тази формула е много проста, не е по-лесна и изисква да си поемаш отговорностите, защото ако тръгнеш този сезон да нямаш толкова приходи от билети, ти се намалява и субсидията пак в същото съотношение. Ако  пък имаш повече приходи от  билети не ти се дава повече субсидия, за да може бюджета да прогнозира все пак. Но тя е добра защото е проста, защото в нея всичко се вижда, защото в нея не може да се лъже, тя не отваря вратички за андрешковщини и на всичкото отгоре се провижда театъра години напред. Там имаш на годишна база заложен прост и сигурен показател, за да можеш да...  това искахме. После ние бяхме тези дето го искахме.  Аз бях в едни комисии, после бях в други комисии, след това имаше трети комисии и изведнъж се оказа, че постановлението или закона е по съвсем друга формула и се базира на този единен базов показател, който е - на всеки продаден билет бройка зрител се начислява определена дотация. Защо се стигна до тази база аз впрочем абсолютно не мога да кажа. На кого тя се стори по-добра?
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Кой стои зад тази реформа? Защото аз няма да скрия, че съм напълно убедена, че министърът на културата Вежди Рашидов не може да я измисли.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Не зная и до този момент кой стои зад тази реформа, защото сега на петата година от реформата, когато почти всички мои колеги, не просто директори, а и театрали, актьори, хората от съюза на артистите твърдят, че не това са искали...
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Не съм останала с такова впечатление през годините, защото много директори, предимно софийски, твърдяха, че това е правилната, успешната реформа.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Това не значи, че те са я създали тази реформа. Кой я създаде не знам. Честно да си кажа не знам, нито съм водила следствие, нито кой знае колко съм се интересувала. Защото мисля, че там заблудата беше следната. Тя беше малко по аналогията на реформата в образованието, където училищата се финансират на бройка ученик и която до какво докара също видяхме. Мисля си обаче, че в началото голяма част от моите колеги се заблудиха, имаха илюзията, че ето, това нещо - колкото повече бройки зрители, толкова по-голяма субсидия – ще е успешно и някак си много ги изкуши. И действително първите години голяма част от големите театри, особено театрите на Раковска, както и в големите градове, в които има по-мощен поток, чиято продукция е по-комерсиална по силата на това, че са репертоарни и гледат да задоволят всички вкусове, бяха доста добре. После обаче се оказа, че по тази формула не може да се удържи бюджета, не може да се прогнозира.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Това се видя още в началото на предлаганата реформа, че има страшно много капани в нея.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Ами, видя се от самото начало. Много театри се изкушиха да продават много евтини билети, за да имат повече дотация, а в следващите години през методиките това започна да се регулира, въведоха се рестриктивни точки на методиките, които много силно удариха най-вече малките театри, особено в провинциалните градове, които колкото и да работят, по силата на това, че много по-трудно пътуват, започнаха да закъсват, започнаха да трупат лихви, започнаха да канят „мечки“, за да закрепят някак...
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Това беше ясно още от самото начало. През 2010 имаше дискусия в Театър „София“ с всички директори на театри, както и провинциални, които още тогава алармираха, че не живеят в три милионен град, имат определен брой публика и по тази т.нар. реформа или методология това ще ги принуди да канят „мечки“,  феноменът който се и случи...
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Той се и случи.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Не само! Беше предложено тези малки театри в провинцията да се превърнат в отворени сцени, на които да гостуват големите театри от големите градове или просто да бъдат затворени.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Имаше един такъв опит, всъщност това беше някаква първа крачка, която не стигна до никъде. Другият проблем на всички опити да се промени статуквото при нас е, че се прави една крачка, обявява се, че всичко е направено, че е готово и там се спира и то започва да има своите лоши резултати.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Но това се обсъждаше от самото начало на тази реформа. Още през 2012 направих голямо интервю със Стефан Янков (СтефанЯнков: „Съжалявам Вежди Рашидов, защото блюдолизците около него са го метнали,че е извършена, и то за първи път, театрална реформа“ – публикувано в Блогът затеатър на Гергана Пирозова – б.р.), който участва в реформирането на театъра през 90-те. В него той отбеляза, че феноменът с „мечките“ ще придобие огромни мащаби и това ще възпроизвежда все по-нискокачествен театър.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Ами защото бързо се работи, процесът няма никакво значение. Театърът гледа на бърза ръка да направи нещо и да хукнат да го продават на колкото може повече хора.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Струва ми се, че тук именно опираме до липсата на някаква базисна идея за културна стратегия.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: До там опираме.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Бях на фестивал на любителския театър в с. Кортен юни месец където от почти 4 000 жители през 1989, от които 50 роми, сега са останали 1800 жители, от които 800 са роми, които знаем, не са изкушени от театъра. И тези хора от с. Кортен сами се борят и създават не едно, а две читалища с любителски театрални трупи. Оказа се, че хората са съвсем в час какво се случва, не само - сами, със собствени средства се борят да има и фестивал, и читалищна дейност. И независимо, че театралните опити бяха любителски, имаше много добри постижения. Трябва да си дадем сметка, че това си остава и единственият театър, до който могат хората от целия регион да се докоснат. Иначе най-изкушените ходят на театър в Стара Загора (на 30 км. от Кортен – б.р.). И тези хора, които ние си мислим, че не разбират ситуацията, също забелязват този феномен с „мечките“ и липсата на отношение към културните институции по места. Според мен една културна институция по места изгражда своята си публика и е важна за общността, за да се задържат на местата, в които живеят. Защото какво се случва с тези хора, които са лишени от култура, нямат нито кино, нито театър, нито читалище?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: В това е проблемът на културата. Проблемът на културата не е проблем на хората, които правят култура, а е екзистенциален проблем на българина. В един град ако има само дискотека, а няма театър, няма кино, няма каквото и да било, то и образованието ще бъде ясно, какъв ще е погледа на тези деца, които са там, какво ще правят утре? Така това какво изгражда този човек е предопределено регресивен. Не може в тази ситуация да се мисли другояче. Добре, няма културна стратегия, няма. Защо няма е друга голяма тема, но това са политики за култура. Не може да се свежда всичко до това колко ще спечели един театър, колко ще заработи и колко да получат хората, които правят театър. И това беше една от причините съвсем скоро да се заговори отново за промяна, за необходима промяна там докъдето е стигнала предишната реформа. Освен това театрите си заприличаха страшно, те нямат физиономии, нямат почерк, нямат профил, нямат съзнание какъв е контекста, за каква публика се прави програмата. Не могат и програми да се направят на театъра, защото това на всичкото отгоре като технология е реформа, която те кара да си гледаш в краката. Защото всяка вечер водиш бакалските сметки и не знаеш утре, в други ден, следващата седмица какво ще заработиш, какъв договор да подпишеш, какви проекти да намислиш. Това е изключително неперспективно. Тази реформа превърна театралите, независимо дали се занимават пряко или косвено с нея, в едни хора, които гледат бързо произведената стока да я сложат на сергията и да дрънчат, пищят...
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Всичко това беше ясно, че ще се случи, беше предвидимо.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: То е неизбежно в известен смисъл, защото в целия свят, в цяла Европа е така. Но там има корективи, има коефициенти, има уговорки, има и друг полюс, когато се говори за култура.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: После ще си говорим за корективите. Но ето, от няколко месеца се заговори отново за случващата се или неслучваща се реформа. че имало много театри и трябвало част от тях да се затворят - една стара песен на нов глас. Вчера четох едно интервю с Йордан Славейков (театрален режисьор – б.р.) и много ми допадна една неговата мисъл. Ще си позволя да го цитирам: „Нека театралните директори, които смятат, че театрите са много и трябва да се затворят, да започнат от собствените си театри.“  Та ето, пак се заговори за нещо, за което и преди пет години се правеха опити да се прокара. Та какво провокира отново след пет години да се заговори за същото. Какво се случи в последните месеци по-различно? Защото не вярвам, че сега говорещите отново за реформа са били упоени или под хипноза през тези пет години.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Това е лесното разрешение на въпроса и е мислено от хора, които мислят единствено и само за собствения си театър и в точката, която той се намира и как той да е добре. Това самочувствие, обаче, се базира на нещо, което как да кажа... От няколко месеца съм член на този експертен съвет, в който се дискутират всичките тези неща, анализират се на базата на отчети, резултати, факти и т.н., не просто се говори. Попаднах много по-късно в този съвет по настояване на актьорите, което беше за мен основание да се съглася и да отида да видя какво става там.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: По настояване на кои актьори?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: На разни актьори от Народния театър и т.н., които са били поканени в тази комисия, но се отказали защото, не разбират от това и са дали предложение кои хора да са там - хора, които имат някакви позиция в театъра,  в общността, имат някакви собствени опорни точки, не само собствени, а и такива, които са достойни да бъдат защитавани, да речем, нещо такова. И там се водят едни много сериозни дискусии. Понякога, когато мога, съм неотстъпчива точно срещу този начин на мислене. В крайна сметката досегашната реформа си остава добра за едни десетина театъра от всичките 50. И тези десетина театъра е сигурно, че няма да искат тя да се промени. Те обаче имат чувството, даже понякога и го казват, че те с дейността си, защото те са активни, работят, репетират, пътуват, печелят много и т.н., изкарват едва ли не бюджетите на един куп останали театри. Ето това не е вярно и това мислене, този корен на това мислене е много важно да се оспори и някак си да се изличи, ако е възможно. Защото една трупа в Смолян, да речем, в момента понеже знам какво се прави там...
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Сразена съм от това, което ми казвате, защото това е цинизъм. Тези хора ни връщат при Русо и неговия обществени договор.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Да, това е общественият договор. Не може да го забравиш и да казваш ние изкарваме това, а вие изкарвате десет пъти по-малко от нас, следователно ние им изкарваме парите.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Да се коментира културата, театралната институция по този начин е на ръба на цинизма. Това означава, че тези хора са извън цивилизацията, те са я напуснали.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Да, това са пропасти в познанието за света, да гледаш на театъра единствено през призмата на парите..
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Кой въведе тази призма?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Мисля, че тя много дълго беше насърчавана и отглеждана вече 25 години.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Спомням си тази разпищоленост на министъра (Вежди Рашидов – б.р.) в разни интервюта и единствено мога да го оправдая с това, че той е абсолютно несведущ и по някакъв начин даже си мисля, че е подвеждан. Помня когато коментираше реформата в началото и твърдеше, че именно с тази политика през призмата на парите щяло да се види кой работи, кой е талантлив и кой е хрантутник.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: То ако такава беше логиката, по която да се вижда кой как работи...
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: По тази първосигнална логика щяхме още да обитаваме пещерите. Мисълта ми е, че точно тогава Театър Сфумато беше в епицентъра на тази полемика, като се даваше за пример Сфумато като за полупразен театър. Правеше се даже сравнение между Сфумато и Камен Донев, който пълнен Зала 1 на НДК. По тази логика се движеха аргументите.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Едното е изкуство, а другото е индустрия. Нека си съществуват както си искат, но те имат много малко общо и не могат да бъдат сравнявани и това да определя  мярката, по която държавата стои зад собствената си култура. Тука става дума за това. И това като се изтрие от мисленето, че за  какво говорим? Говорим за това как държавата стои зад собствената си култура, как тези българи, които събират и образуват този национален бюджет, получават култура от тези т.нар. театри.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Една от дефинициите за култура е, че тя е за да имаме общи кодове, обща ценностна система.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Точно така!
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: И когато ние елиминираме тези културни центрове, елиминираме общите ни кодове и ценности. Тогава в какво ще се превърнат тези хора. Затова бях впечатлена от спектакъла „Самолетът закъснява“, защото темата в него беше в епицентъра на голямото боледуване на българина, това обезлюдяване и напускане, загубата на общите ни кодове. Да се върна към реформата, а после ще се върнем към спектакъла.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Да, аз имам едно изречение за „Самолета закъснява“, което искам да кажа и ми се струва много важно.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Спомням си, че имаше една дискусии с Явор Гърдев миналата година в Сфумато.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Да, на Малък Сезон.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: И там той говореше за корективите, като каза, че трябва да има един елит, който да е коректив. Това обаче мен ме смущава, защото кой тогава ще е коректив на този елит? И кой изобщо е този елит?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Аз не говоря за корективите в този смисъл. Когато се стъпва на едни формули целта е да не изчезне театъра, да не изчезне професионалния театър, правен от компетентни хора, които са артистични, но и които имат познания върху собствената си професия и поддържат висока театралната култура. Става дума за корективи в следния смисъл: там, където градът е по-малък, има по-малко публика и естествено собствените приходи са по-малко, там държавата да даде по-голяма субсидия, по-голям процент. А не отново като Прокрустово ложе да изнамерим една единствена формула, която да е валидна и за театрите на Раковска и за театъра в Ловеч. Не може така. Да се додава повече там, където приходът е по-малък по причина на контекста, на реално съществуващи основания - колко са хората, какви са тези, които гледат театър, къде може да пътува този театър - и там да се додава повече. Това не е толкова трудно да се направи.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Не е. Всъщност в тази реформа ме притеснява наблюдението, опитвайки се като анализатор и човек, който е учил история на българския театър, че в момента българският театър има свръхцентрализирано управление. А нали уж след 1989 г. се опитвахме, такова поне беше желанието, да разпаднем тази свръхцентрализация.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Ама как да се разпадне като законът за култура е калпав. Той е пожелателен, литературен, освен това той не е свързан със закона за общинските бюджети. Във Франция преди много години приеха един закон за децентрализация, в който общините са длъжни 10 процента от бюджета си да го дават за култура. Там няма такова нещо като това театралният директор да ходи при кмета да му се моли и да зависи от това кметът футбол ли предпочита или театър. Няма закон, който да слага нещата на надличностна база. Ето това е при нас, че всичко е оставено да се случва междуличностно и как тогава няма да се измята, да се изкористява и т.н.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Преди да се срещнем разгръщах книгата за Сфумато, която излезе по повод 20 години от създаването на театъра („Театрална работилница Сфумато – 1989-2009“, автори и съставители Мария Вандова и Никола Вандов – б.р.) и мисля, че театър Сфумато, роден през 1988г., е вследствие именно на тези опити да се децентрализира театъра. Защото той е в резултат всъщност на един феномен в историята на българския театър, който вие добре познавате, на театъра на съмишлениците, който беше възможен единствено извън епицентъра на централизирания нормативен български театър, там където цензурата съответно беше по-слаба. Този феномен на театъра на съмишлениците напълно изчезна. Може би не е случайна днес тази централизация и това, че всички театри си заприличаха.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: В известен смисъл е така, въпреки че случаят със Сфумато е малко по-личностен. Имаше преди това Гротовски и не случайно след смъртта на Гротовски лабораториите из Европа престанаха да съществуват. Умори се, като че ли, самата идея да има театрални места, театрални инициации, които да вървят по паралелни, по автономни пътища и това да не се счита за каприз на художника, а да се считат за сериозни неща, където се отглеждат театрални езици, работи се върху театралния изказ, върху поетики, където има школи, където има любопитство към пътища, където има харизматични личности, история, актьори, сценографи, класове, където има зони, в които театърът, в истинския смисъл на думата, е истински, не просто „добра култура“. Това е изключително трудно. Но аз мога да кажа, че ако става дума за театъра на съмишлениците, парадоксът е, че по време на соца, в най-върлите години, когато Леон направи „Театър за Поезия и Естрада“, това беше театър на съмишлениците. Когато в Бургас се събраха Юлия, Методи Андонов беше там, макар и по-млад, и Вили, и Леон, това беше разтурено, но не разтуриха съмишлениците. Те го разтурваха на едно място, а то се появяваше на друго. Тази верижна реакция на хора, които мечтаеха театъра по друг начин изчезна.
ГЕРГАНА МЛАДЕНОВА: А защо изчезна?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Това е изключително сериозна тема за размисъл и тема на разговор. Според мен изчезна... освен по причина на това, че се смениха мерките, духът на времето е друг. Мерките станаха прагматични, плоски, видимото и същностното се бъркат, припознават се едно с друго. Даже не видимото, а привидното се счита за каквото е, а към същностите никой няма любопитство. Това е защото според мен в желанието да се променят бързо нещата и да отидат към друго мислене, се скъса връзката, прекъснаха се едни еволюционни натрупвания, натрупвания в истинското познание за изкуството, за неговото място в живота на човека, за мястото на културата в живота на общностите. Прекъснатата връзка породи едно цивилизационно варварство. В момента с култура се занимават едни хора, които са дълбоко невежи по отношение на това докъде се е стигнало във времената преди тях. Това е нонсенс, този синдром на късия корен, на амнезиите в паметта, води до всичко това, за  което говорим. Как да има съмишленици, как те да отстояват нещо в битка за собствените си мерки, като всичко се оглежда и иска бързо да успее, бързо да стъпи, бързо да заприлича на нещо, което вече го има, да заприлича на това, което е у съседите. Ето така се нивелират, изчезват сериозните процеси, нивелират се резултатите и ние ставаме като ваденки. Там някъде според мене е проблемът. Ето, като работим със студентите и виждаме какви излизат от училище, толкова повърхностни...
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Вчера докато четох книгата на Кольо и Маша за Театър Сфумато попаднах на текста, на т.нар. Ваша разработка от 1988 г., с която предлагате да се създаде Камерна театрална студия Сфумато към НДК. Попаднах на следните изречения, където Вие казвате, че „една от големите беди на театъра е разграждането на колективния дух и подмяната му с индивидуалните амбиции“, защото целта на Вашия театър е да възкреси колективния дух.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Точно така е!
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: А в същото време чета през 2009 г. Калин Янакиев , който с положителен патос ви нарича „елитарен театър“.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Много хора ни наричат така не с положителен патос. Елитарен по силата на това, че се оказа, че това, с което се занимаваме няма, уви няма аналог. Уви, ние никога не сме искали да бъдем единствените. Просто имаше подобни опити,  които много кратко издържаха. Една част от нашите ученици също не издържаха и казаха: О, вие сте луди, ние ще си тръгнем, всеки от нас сам по пътя си и по-далече ще стигнем за себе си. Едно изкушение, което ние някак си сме надмогнали.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Ще си позволя да употребя несвойствена дума, но мога да твърдя, че Сфумато се превърна в „люпилня“ за актьори, които след опита си в Сфумато се превърнаха в съвременните звезди на българския театър.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Ето, те не са по-малко индивидуалности от това, че стоят заедно в един общ дух, напротив, напротив. Точно между силни и ярки индивидуалности, които могат да сложат нещо малко по-високо от егото си, за да стоят заедно, точно това е мярката.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Къде е колективният дух днес? Къде стои той днес?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: За мене стои като огромно отсъствие, което отсъствие смалява пространството на истинския театър като процес. Какво се прави на репетицията, как се гледа на репетицията, как се гледа на срещата с публиката, къде е моментът на съкровеност, на откровение, на любопитство към другия, без което никакво по-късно движение не може да има. Защото  съмищлениците не са хора, при които, как да кажа, един води, а другите казват: Тъй вярно, слушам! Съмишлениците съществуват с една обща интуиция и вървят към един общ хоризонт, но те са в страшно активно взаимоотношение по между си, спрямо гледните си точки, спрямо личните си природи, спрямо различното си можене. И това прави тази група хора, този колектив, да го наречем (малко е соц думата и аз по тази причина гледам да не я употребявам), ги прави заедно, да стоят заедно в нещо, което всеки е малко повече, отколкото ако е сам.  Това е феноменът на стоенето заедно.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Тогава казвате също, че Театър Сфумато е „с метафизична насоченост като реакция на напускане на ангажирания театър, като под това се разбира насоченост към социалните проблеми“.А сега? Защото за мен проектът Терминал 2 е завръщане към ангажирания театър.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Тук е това изречение, което искам да кажа, което някак си, като че ли не е достатъчно прозрачно и силно имплантирано в самите представление по тази програма. Ние се завръщаме към социалното съдържание на театъра, на театъра като силен изказ, на един вик, на една натрупана болка, наречена тема, но това е болка, като предназначение на театъра. Само че се завръщаме след като сме минали през метафизиката на човешкото битие и не се отказваме от този поглед метафизичен,когато говорим за социалното. Ето това ми се вижда страшно важно. За нас въпросът не е или изследваме човека съотнесен към проклетите въпроси, към метафизиката на неговото битие, или човекът сведен единствено и само в социалното му битие. Изследваме през цялото време през различни спорни гледни точки целия човек. Иначе ако това не ни занимаваше, то аз не знам каква да е базата, върху която да се създаде тази поетична акция като „Самолетът закъснява“. Иначе трябваше да се състои това представление или само в този бг монолог, Франкенщайн, както ние му казваме, в който задъхано 12 усти изричат това, с което сме пълни до козирката, което изричат всички българи, без да го редактираме много, без да го насочваме, без да го суфистицираме, за да изплюем, за да изречем вика това, което ни занимава всички – нашето социално битие. И в същото време, обаче, в опразненото, като че ли, вътрешно пространство на човека да открием неговото метафизично битие. Защото човекът не е само социално животно, нито само поетична природа и тази колизия, този сблъсък между двете го прави цял. Ей този двоен поглед върху целия човек,  който изследва човека в неговото единство на социалния човек с поетичния човек, вътрешния човек е нещо от което Сфумато не се отказва, независимо къде слагаме акцент.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: През годините често съм канена или като селекционер, или като жури на Търговишкия фестивал за детски драматичен и куклен театър. Скоро видях, че театърът е от посочваните от Министерство на културата, като един от тези с малко публика и приход. Но да Ви кажа там битката е друга. Тя е геополитическа. И това трябва да се каже на глас. Там една голяма част от публиката, при това предимно детска, не знае български. Те не разбират този език и затова детските спектакли стават все по-пантомимни и музикални, за да могат да бъдат по-разбираеми от публиката. И си мисля, че когато се говори за затваряне на културни институции, някой изобщо мисли ли какви ще са последствията за тези региони? Тези битки, които Петьо ги води, директорът на театъра, са на живот и смърт от една страна, а от друга страна стои признанието му, че и той е принуден също да покани „мечки“, за да може да вкара публика в театъра и да му излязат бакалските сметки...
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Ако стане тази промяна във формулите, силно се надявам да се спрат тези тенденции. Аз може да съм наивен човек, но аз съм съзнателно наивен човек. Съзнателно наивен значи, че вярвам, в неща, които искам така да се случват и те така се случват. И вярвам в съхранеността на хора, които някак си като че ли много трудно се уповават на вътрешните си мерки. Тези мерки могат да бъдат избистрени и събудени. В момента, според мен,  има такава добра воля. За какво говоря? Първо – от нито един съществуващ театър в момента държавата да не се отказва. Това е най-важното. Защото в тази трудна ситуация да се хвърлят театрите на общините без да има закон за децентрализация, без да има никаква законова разпоредба, задължаваща общините да подпомагат театри е все едно държавата да си измие ръцете. Т.е. от нито един театър не трябва да се отказваме въобще.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Казват да се затворят театрални институции, защото сме имали, едва ли не, най-много на глава от населението, което знаем, че не е вярно. Но бюджетът е един.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Май беше около 60 милиона, трябва да проверя.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Значи като се направи една сметка, ако се затворят театри, то означава, че се прекратява някаква дейност и...
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Няма такава тенденция. Някой го мисли така.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Добре, но ако някой мисли едни театри да бъдат затворени, тези пари, които са били предвидени за тези театри къде ще отидат или ще се ореже бюджета?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Просто има няколко театри, които са натрупали толкова много минуси, стотици минуси, а минусите се прехвърлят и трябва да се погасяват през следващите години, откакто е приет този  принцип на преходния остатък, който е по-добър, защото би трябвало това, което през декември един театър изработи, да му се връща догодина.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Искате да кажете, че с тези пари, които ще останат, ако се затворят театри, ще се запушват дупки в бюджета ли?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Ами, то е така. С част от парите се запушват част от дупките, защото как да се справят...
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Това ми прилича на нещо като „Дай да убием две от децата, за да успеем да отгледаме останалите три“.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Няма такава тенденция! Аз не мисля, че има такава опасност. Може някой да го мисли така, но този, който го мисли така надявам се от него да не зависи и в негови ръце да не е съдбата на следващата формула за финансиране.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Говорила съм си театрални директори, които независимо от техните интуиции, качества и театрално любопитство, казват, че не могат да привлекат млади хора в провинциалните театри, защото нищо не могат да им предложат, нито пари, нито публика. Питам се покрай Малкият сезон, откъдето имате наблюдения,какво се случва с младите днес? Защото те всички се стремят към епицентъра, към София, това е ясно.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Не мисля, че всички се стремят да останат тук. не съм правила изследване и говоря от свое име. Голяма част от нашите студенти отиват в провинцията, отиват в Сливен, Стара Загора, в Шумен, Пловдив, Русе. Напротив, те са готови да отидат да участват в проекти, да стоят една или две години, ако не им харесва, да отидат другаде. Не е вярно че всички искат да останат тук. И според мен възможността един млад актьор да остане без работа практически не е голяма. Ако той иска да работи, ако е готов да отиде...
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: За 360 лева?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: За парите да не говорим, защото и в Софийските театри има един куп актьори, които са по програма Мелпомена и работят за 400 лева.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Даже по-малко.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: За парите да не говорим.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: По-скоро ми е такъв въпросът - вие вече 15 години наблюдавате техните опити. Можем ли да извлечем някаква тенденция, изводи, отсъствия, дефицити, или обратното – положителни посоки при т.нар. „млади“?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Мисля, че Академията (НАТФИЗ) дължи на младите актьори и на младите режисьори едно развиване на тяхното дълбоко мислене за това какво е театъра в третото хилядолетие, какво е неговото предназначение. И оттам какво е тяхното участие в тенденциите, присъствието и перспективите. Мисля, че Академията  много по - да, компетентно, да, професионално - но много по на ниво техничарски отглежда актьори, които някак си да усвоят клишетата, да са добри имитатори на т.нар. житейска реалност. И се счита, че където Господ дал и с един такъв инструментариум тоя човек ще пробие. Целта не е  просто той да пробие, целта е в какво участва, на какво да се посвети, в какво пространство влиза и води битка със своите мерки. Мисля, че в това отношение нещата някак си се улесняват и приплъзват, както и във всички останали сфери на живота, защото...
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Споделиха ми скоро, че с новия си клас в Академията работите с променена учебна програма, която е излязла извън, не бих нарекла „норматива“, защото не би трябвало да има такъв в Академията, но по-различна. В какво се състои новото във Вашата учебна програма. Сигурно е плашещо за едни деца, които очакват да се научат на занаят, с който лесно да бъдат успеваеми, да ги вкарвате в някаква друга реалност, в експеримент?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Ами не е така, като гледам момчетата и момичетата вече цяла година какво узнават, какво откриват за себе си и професията си, не ми изглеждат много уплашени. За пръв път направихме това преди доста години - 90-та година, когато под натиска на самите студенти Академията обяви конкурс за нова програма, друга програма на обучение. И тогава ние с Иван (режисьорът Иван Добчев – б.р.) спечелихме този конкурс. Имаше 14 проекта. Ние създадохме т.нар. „експериментален клас“, който беше по съвършено друга програма и в кандидатстването. Махнахме всички заучени текстове, давахме им заданията и текстовете на момента. Явиха се над 500 души за 12 места и изпитите бяха през януари, защото курса на обучение беше три години и половина. Самото разработване на програмата включваше едни методи, едни други бази, едни практики, дисциплини даже, като философия, митология, вероучения и т.н., неща с които не може да се занимаваш с изкуство и да не стъпваш на тези матрици, на тези вече основни  мета сюжети и нищо да не знаеш там. И този клас беше едно от най-големите ни преживявания през тези 25 години. Но така или иначе показателното е, че този клас го завършиха Снежина Петрова, Албена Георгиева, Жана Рашева, Цветан Алексиев, Георги Тенев, те са оттам от този клас. След което в следващите класове се опитвахме да пазим духа на това нещо, без обаче то да влезе в основна програма, но се завърна към класическите начини на преподаване. Ние вътре се опитвахме да вървим по същите пътища и открихме едни несъотвествия между това, което тогава правихме със студентите и това, което после не можехме вече по същия начин да правим. И тези несъотстветствия се опитахме да компенсираме в програмата на първи курс миналата година. Какви бяха тези несъответствия? Първия семестър ние работихме по системата „Помня, значи съм!“. Работихме върху техни спомени и сънища, с изричното условие, че те са автентични, автентични (натъртва – б.а.). И второто условие беше - ако спомен или сън предизвикват дискомфорт у човека на сцената, защото няма четвърта стена в цялата тази програма – ти си вътре в спомена, но ти си в акцията до го срещнеш с тези хора, които са в залата, да ги срещнеш тях със своя спомен със самочувствието, че той е важен за теб, но не е само  важен само за теб и това беше и уговорката, условието - кой спомен става за това. И ако има дискомфорт, ако искаш някой твой сън или спомен да остане тайна, не го слагай на сцената. Това бяха няколкото условия. Първият месец беше изключително труден, защото се оказа, че тези деца нямат спомени, не знаят, че ги имат. Те не си спомняха преди една година, ние връщахме спомени все по-назад и все по-назад, колкото може по-назад. Целта беше да се събуди, да се отворят чекмеджетата на дълбоката памет на тези момчета и момичета, емоционална, сетивна, асоциативна и ерупцията беше невероятно. И ние имахме накрая на семестъра един изпит, който в равна мярка изненада и самите хора, които са на сцената и гледащите. Сега те са много по-свободни един спрямо друг. С едно по-друго самочувствие са, защото уважават съдържанията си. Те знаят за себе си, това което ги определя, като личности, като уникални пространства повече отколкото преди този семестър. А втория семестър работихме върху сюжет за малък разказ, такава беше темата и там пък условието беше да влязат в историите на други хора като в собствени и вече не съвсем техни, защото съдбата на актьора е да се припознава в един текст и в една условност безусловно, като наистина. И тази програма се води по един за нас самите изненадващ начин. Класът е огромен – има 24 души. Двама режисьори и 22 актьори, повече момчета и по-малко момичета – те са седем. Но те са толкова вътрешно свободни, живи, будни, как дискутираме, как анализираме, как обсъждат, как са готови да опитат, ако не става, да понесат нелицеприятни отразявания и отново да търсят. Ами ние работим с тях като с актьорите със Сфумато.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Може би съм изкушена непрекъснато да правя сравнения, но това Ваше творческо и учебно-методологическо завръщане към 90-те години и то сега, всъщност не е ли...
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Точно така, завръщане към духа на 90-те, който дух създаде страшно много неща – креативен дух. Без този креативен дух, създаващ дух не може същински нищо да се случи, без да е буквално на същото ниво. Защото програмите се променят в зависимост от това какъв е проблемът при това поколение. Тези момчета и момичета са някак различни. Тогавашните хора, тогавашният експериментален клас бяха някак си с повече натрупвания, повече знаеха от тези момчета и момичета, не за себе си просто. Повече съзнаваха, че знаят, имаха по-дълга верига на натрупвания. А тези са по-големи деца, те са изключително прозрачни, спонтанни и много любопитни. Те са готови за много по-кратки времена да наваксват и да натрупват, много по-малко амбициозни са в най-хубавия смисъл на думата, много по-малко егоцентрични. Те стоят много добре заедно, когато успее човек да ги обърне с добрата им страна един към друг. Това не значи, че се правим, че нямаме проблеми. Всеки от нас има своята тъмна страна, но това да се извъртим със светлата, с добрата страна един към друг се оказа възможно. И при тези деца като че ли даже е по-възможно, отколокото през 90-те години. Защото човекът на 90-те беше много по-вярващ в собствената си потенция и в същото време много по-лесно резигниращ, беше малко по-подозрителен към това какво се случва. А тия са някак си в състояние да минат под дъгата и да се узнаят като други. Това е ...
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Обнадеждаващо?

МАРГАРИТА: Да, обнадеждаващо.

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Предполагам и за вас е страхотно като опит. Стана дълъг разговорът, но ми се иска да Ви попитам какво е отношението Ви към театралната критика? Има ли я днес, нужна ли е, какво е театрална критика? Тези теми, случайно или не, гравитираха непрекъснато успоредно с темата за реформата. Спомням си през тези пет години множество интервюта, даже скандали по телевизията има ли театрални критици у нас и има ли нужда от тях? За мен е доста странно изобщо да се поставя това под съмнение, все едно да кажеш, че няма нужда от политически анализатори, което си е симптом за едно общество.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Естествено, че има нужда от театрална критика. От текстове, които аз съм чела за собствените си неща, не става дума за харесвам-нехаресвам, съм откривала по по-верен начин едни мотиви и импулси, които съм залагала в това, което правим. Тази критика на мен ми е помагала да избистря и даже на философски понятийно съдържание, перспективи, посоки, пътища. И това са били за мене срещи, това са били партньорства в един общ път. Естествено, че има нужда от критика. За мен  е странно, без да съм се занимавала кой знае колко дълбоко с този проблем, поведението на българската критика. Тя се оттегли от картината доброволно. Защо става така?
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Не мисля, че е доброволно.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Аз не мисля, че някой може да я принуди, ако тя има мястото, има потенцията, има поглед.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Може би аз мога да обясня, но все пак има разлика между театрална критика и театрална журналистика.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Голяма. Не говоря за театралната журналистика.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Да, говорим за театралната критика и този феномен, че тя се оттегли. Това е видимо.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: За мен единственото обяснение е във факта, че театралната критика е по-самотно поприще, по-самотно занимание. Това поставя на изпитание способността да стоиш в контекст, да стоиш в посока, която ти е попътна, да стоиш с колегите си в една общност. Там е проблемът. Критикът е вълк-единак.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Не мисля, че е индивидуален проблемът, след като всички се оттеглиха. На какво се дължи това отсъствие, този отказ, защото ние се познаваме по между си. Не им се пише, не им се занимава повече.

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Не се занимават с тенденции, с процеси, с физиономични...
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Усещам даже обида в този отказ.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Няма на кого да се обиждат, защото като те не го предприемат и не го правят, не мога да кажа, че съвсем няма, разбира се, че има персонални и по-упорити пътешествия през годините. Имена има, има присъствие, но някак си те стават все по-спорадични и по-спорадични. Няма на кого да се обиждат, защото е естествено когато те се отказват да замествам необходимостта от критика с друг тип критика. Ние започваме едни други да се критикуваме, да не си спестяваме, да отгласяме по между си защото имаме нужда от това.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: За мен театралната критика и отказа на голяма част от театралните критици да пишат си има други основания, по-жестоки. Най-малкото, че по време на реформата критиката се предполагаше, че трябва да пълни салони, като се пише и говори само позитивно за театър – това са уникални предположения за функцията на театралната критика.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Може би има някакви основания във факта, че като се казва театрален критик има предубеждения от правещите театър. За мен критикът също прави, това също е правене. Той участва в правенето, а не непременно в рецензирането. Това, което той извършва е част от правенето, И ако не го мислим така, то както се казва си е за наша сметка и на едните и на другите. Може би това, че те се изключиха от правенето се дължи и на факта, че има едно лесно предубеждение към критика като към неправещ, а оценяващ. Ние тук се потим и се силим да правим, а те ще ти сложат там една оценка. От друга страна обаче истина е, че има критици които има една своя мярка какво е театърът, какво е пиесата, какво са образите, някак си по-далеч от тази мярка не виждат, даже когато е друг процеса, друго е намерението, друга е формулата, друга е акцията, те сядат и гледат с мярката на сюжет, образи, взаимоотношения. И тогава от тези разминавания, някак си идва този ефект на отчуждение, в лошия смисъл на думата,  между хората, които правят театър и т.нар. критика. Истинската критика за мен някак си винаги е участвала в правенето, колкото и нелицеприятно да е това. Ние разговаряме непрекъснато още докато сме в процес  или  даже след среща с публиката при нас не завършва процеса. Вие знаете, че ние репетираме до откат, докато това нещо го има ние продължаваме да репетираме, да го пипаме, да го мислим, да събуждаме други неща вътре. Посоката е тази, но вътре някои неща трябва да се случват за пръв път. Това исках да кажа само, че ние разговаряме с д-р Михайлов, с Калин Янакиев, с поетите и това за нас някак си компенсира липсата на същинска критика. Те са нашите критици, така се получи.

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Но има и ситуации, в които едни директори на театри, които след определена рецензия или разминаване в разбирането за театър да не допускат колеги. Това ми се е случвало.

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Как така? Това е крайно неестествена конвенция. Театърът не е твой. Сфумато не е наша собственост.

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Отдавна си го мисля, по повод всички тези случили се или неслучили се реформи, че всичко това през годините доведе до това театралните директори да се превръщат във феодали.

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Това не е до директорите само. Това е маломерност. Аз другояче не мога да го нарека. То битува след директори, режисьори и сигурно и актьори, но това е маломерност.

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Съществува този феномен, че едновременно с много отговорности директорите притежават и прекомерно много власт.

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Не знам да ви кажа, аз от собствената си директорска биография се чудя и дивя каква власт има директора. Той има огромна отговорност пред това, което е поел и е в една изключително тежка и трудна ситуация, в която причините не са само финансови. Това че, за да заработиш бюджета на театъра ти не можеш да ползваш трупата си, че вътре стоят хора, които не работят, а ти им плащаш заплати. Проблемът с хората как да имат те работа, ако режисьорите не ги искат, програмите искат други хора, а те са на постоянни договори и т.н. Директорският проблем е изключително сложен и тежък и той е много повече отговорност, отколкото власт. Това да го заменяш с нагон за власт ми се вижда просто пещерно. Добре, какво му дава тази власт на този директор. Какво чрез лесното упражняване на власт го придвижва към това театъра му да работи и да е добре. Това е жалко!

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Жалко е! С кои илюзии се разделихте откакто започна Театър Сфумато?
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: (дълго мълчание) Много тежък въпрос и се колебая как да не отговоря, не защото не знам какво имам да кажа, а защото е въпрос, на който аз някак си имам задръжки да бъда откровена  до край(смях). Мисля, че в крайна сметка човек трябва да запази в дълбока собствена тайна някои от нещата. Разделих се с илюзията, че можеш да правиш театър както го разбираш и това да не ти отмъсти върху личния ти  живот. Дълго време си мислех, защо да не може – може и двете и без едното от тях човек не е цял човек, а половин човек. Оказа се, че театърът е квазер, който те поглъща и те иска целия и това винаги е за сметка на един куп други неща, за което  човек си плаща за дяволъка, както се казва. Тази способност да рискуваш отново и отново защото си изкушен и съблазнен от едно следващо видение, от един друг хоризонт...
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Това е коварен въпрос, на който да си призная аз никога не бих отговорила, защото да си признаеш, че си се разделил с илюзиите е като да си признаеш, че си загубил част от вярата.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Илюзията е различно от вярата. Илюзията е измамна, а вярата, значи че ...  Не вярвам, че колкото и да му е трудно човек има желание да е още на собствена територия, да има чисто човешки вълнения и радости, без които няма откъде да зарежда.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Човек трудно би могъл да бъде до край откровен на такъв въпрос, защото да разкажеш за погубените илюзии е нещо като доброволно да разкажеш за своите кошмари, които старателно криеш.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Другата илюзия, с която се разделих, е по отношение на човека, без да се изключвам въобще, и че е възможно колкото повече знаеш и съзнаваш, толкова да бъдеш по-съхранен като цяло. Истина е, че който трупа познание, трупа печал и това познание заплашва нещо, което се нарича велик импулс. Ставаш все по-внимателен, все по.трудно освобождаваш този силен импулс, без който нищо не може да се случи, когато става дума за изкуство, а в живота не може да се случи. Ставаш все по-внимателен, ако човек така го съзнава, той разбира, че се бори да съхрани силата на импулса. Както казва Бергман - Вяра на вдъхновението и вяра на съмнението, аз ги държа, държа ги в отделни клетки и ги пускам една по една, защото иначе те взаимно ще се унищожат. Това са отговорите по отношението на илюзиите, с които съм се разделила.
ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Благодаря за този разговор.
МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: И аз също благодаря и някак си много исках този разговор да се получи, в което не съм се и съмнявала. Той за мене е ценен сам по себе си.

ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: Да, защото не мога да го нарека интервю, а именно разговор.

 
През следващият сезон Театър Сфумато се запътва към Достоевски „Бесове“ и „Идиот“, но според Маргарита Младенова това е свързано и с физическото разширение на пространството на театъра. От девет години театърът се опитва да направи чрез финансиране от европейски фондове пристройка, която има шанса да стане през 2016 г. Новата зала ще е високотехнологична и с 400 места, като има и едно пространство с размерите на сцената, която ще е над сцената, за да може да се репетира и лесно да се преместват нещата.

 

2 коментара:

  1. Според моята мярка - Маргарита олеква, олеква, лека, лекичка...перце....прашинка...
    Иначе поздравления за интервюто.

    ОтговорИзтриване
  2. Отлично интервю! А иначе, разбирам критиката на Младенова за качествата на полит-управата на сектора "Култура" (в един зарадван оптимизъм можем да се пожелаем това да се промени, ако политиката е в състояние да се променя), но не разбирам две други неща, които зависят пряко от културтрегери като нея. 1. Защо след като съществуват толкова разнообразни и много проекти, които финансират 'какво-ли-не в културата', претендиращите да правят високо изкуство чакат някой да им напише проектите. Пожелавам им да случват на 'можещи свои хора' , а не само на 'свои'. 2. Защо тенденцията на "нехалтураджиите" е интровертна. Все по-навътре към по-тесни елитарни кръгове и все по-маловидна публична позиция. Ergo и по-малко публика.
    Отново поздравления за интервюто. Трябва да има десетки такива.

    ОтговорИзтриване