Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

четвъртък, 7 февруари 2013 г.

ВИРУСЪТ КВАЗИМОДО - "Парижката Света Богородица" на Лилия Абаджиева



Калин Врачански/Квазимодо, фотография - Явор Ганчев
Какво може да накара един български театрален режисьор да постави днес романтическото произведение на Юго „Парижката Св. Богородица”, писано преди почти два века и адаптирано предимно в жанра на мюзикъла, балета, операта, киното и анимацията. Какво фасцинира до толкова умът и сърцето на съвременния творец, че да иска да ни разкаже от театралната сцена отново за циганката Есмералда – изоставена като малка, в която се влюбват и архидякон алхимик, и гърбав звънар Квазимодо, защото е дяволски красива, но тя си пада по лъскавия Капитан Феб, който пък я прелъстява и изоставя, но Злодея алхимик, под напора на сатанинските му страсти, ще я обрече на смърт, чрез обесване, а пък Квазимодо веднъж ще я спаси, но после не успява, и от справедлив гняв ще убие своя осиновител, а на финала ще понесе на ръце мъртвата Есмералда в булчинска рокля - така е по роман, така е и на сцената на Театър „София”.

Всъщност е нелепо да се преразказва този стандартен мелодраматичен сюжет, пълен с хиперболи и плакатни персонажи, така както изисква жанра мелодрама, процъфтяващ именно по времето на автора – началото на ХIX век. Жанр, който се вклинява завинаги в европейската култура и оживява в нямото кино, мюзикъла, телевизионния сериал, сапунката и сълзливите анимации за деца, както и в популистките политически послания, които винаги приличат на взети от роман на Зола или Юго – нали всички те искат да ни качат на влака на емоциите, който осигурява бърз достъп до успеха, често и търговски, поради масовия си характер.

фотография Явор Ганчев
Ще откриете една обща черта между тях – всички те разчитат на най-инфантилния пласт емоции у зрителя, който се хваща всеки път на едни и същи трикове, които да са извор на сълзи или радост. Човек би си казал, че това е поведение на дебил, на който му показват пръст и той всеки път се засмива. Нещо като безусловен рефлекс се получава – малко момиче страда, публиката плаче, или пък уродлив добряк става герой, ние му се възхищаваме, но си отдъхваме, че не получава нищо в замяна, нали е урод, а ако стане обратното, ще се наруши рефлексът - бутончето за сълзи и радост? Пък и Злодеят е така зъл, че съвсем му се полага всичко лошо, нали е обладан от дяволското, при все, че по закономерност в тези удобни сюжети е винаги най-образован. Все пак дяволът не е глупак. И всичко това какво идва да разкаже, така както Романтизмът – майката на мелодрамата, повелява. Че сърцето е добро, а умът – зъл. Нали романтизмът е този, който по детински възстава срещу диктата на разума и обявява, че справедливостта се постига чрез сърцето, а не чрез ума и увлича, особено в раздираната от революции Франция, бунтуващите се маси, които се струпват в големите градове и които се оказват най-големите почитатели на мелодрамата. Строят се театри, пишат се мелодрами – доброто е добро, злото е кристално зло, моралът тържествува и то достъпно разказан по сцените на Франция – без никакви нюанси в характерите, но за сметка на това с много визуални ефекти, нали газеникът току що е измислен и по сцената започва масово производство на романтически сцени със залез – газеник в червено, лунна светлина – газеник в синьо и т.н. А музиката също е пришпорена – всяка сцена е допълнена с .музикален съпровод, който иде да илюстрира състоянието на персонажите, за да не настъпи объркване в ума на зрителя, който бил склонен повече да гледа, отколкото да слуша. И ето, идва по-важният въпрос - на кого се казва това и защо? Може би това е разковничето.

Пламен Манасиев, Симова Халачева
фотография Явор Ганчев
Но да се върнем назад. Защо днес някой има необходимост да ни преразкаже „Парижката Св. Богородица” от театралната сцена, обявявайки най-сериозно, че случващото се вътре е трагедия, а мотивът да се разкаже тази трагедия е, за да се възстанови духът на Романтизма. С всички адмирации към труда и добрите намерения на екипа, но това е оксиморон.Опитвам се да си представя романтична трагедия и знам, че това е невъзможно, защото именно Юго е този, който възстава срещу класицистичния жанр на трагедията, взаимстван от Аристотел, и обявява началото на романтическата драма, три години преди „Парижката Св. Богодорица”. Каква е разликата на кратко, за да знаем: в трагедията до катарзис, т.е „очистване” се стига, чрез страх и състрадание, но за да ги изпитаме трябва персонажите да са подобни нам – нито напълно добри, нито напълно зли, защото състраданието е за невинния, а страхът – за подобния нам. Драмата на Юго приключва с приликите и подобните нам и ни увлича в драмата на идеално невинните и идеално злите, като в приказките, нали – хем нравоучително, хем безопасно?

В какво, обаче, се състои театралното чудо, оксиморонът на сцената на театър „София”, разгърнал се до мащабите на преувеличена мелодрама, която би изглеждала като съвършена пародия на жанра, ако не липсваше напълно каквото и да било чувство за ирония, отстраненост поне малко от този така банален мелодраматичен сюжет, пълен с низ от бутончета за сълзи и радост. Именно в това, че ни кара да състрадаваме например на Квазимодо (Калин Врачански) – кахърно ревящ под бутафорните удари с камшик по сцената, който хем е глухоням, хем със странен градски диалект гъгнещо рецитира Байрон. Да, в Юго е намесена поемата „Сънят” на Байрон, ужким и с желанието да приповдигнат малко тази мелодрама. Но защо Байрон в устата на Квазимодо? Малката Есмералда (Симона Халачева), подмятана от съдбата, невиниче в кукленска рокля, бива насилвана от кокалестия и сластен злодей Фроло (Пламен Манасиев) на връх балкона на катедралата, под който клечи глухият Квазимодо, почти като един Ромео. В тази съкрушителна за сърцата на майките сцена, обаче, има решение, както е по роман. Квазимодо й е дал свирка, която единствено може да чуе. И така – миг на напрежение. Фроло злодеят я насилва, а тя си търси свирката.

Калин Врачански, Симона Халачева
фотография Явор Ганчев
Всичко това идва не за да се упражняваме по цинизъм върху произведението на Лилия Абаджиева, защото зад общите усилия стоят добри намерения, а за да напомним, че от мелодрама не става трагедия, че от развлекателния жанр, какъвто е мелодрамата, не става филосфски трактат, нито се стига до „Фауст”. Резултатът е измъчено дете, на което му е помагано с всички средства на театъра, точно като в мелодрамата - с музика, избирана по сърце, не по значение, наблъскана за илюстрация на емоции, с мощната сценография - металното скеле на катедралата Нотр Дам (уж повод на Юго да напише този роман), което се сгъва и разгъва, върти по сцената, а по нея пълзи и притичва, като примат Квазимодо; с патетичната и шумна актьорска игра, която да не обърка зрителя, че е свидетел на нещо много трагично. И всичко това странно напомнящо, но логично на немия филм и силната експресия на актьорските лица в него, на анимационния филм – така преувеличен и инфантилен, че да си сигурен, че е наужким и сапунката, в която всяко действие се преразказва по няколко пъти и чрез диалози, и чрез отстранени монолози, за да няма неразбрали.

Но най-голямото чудо е, че е сигурно, че всичко това по-горе ще действа по предназначение и ще натиска бутоните за сълзи и радост, защото вероятно е дошло време за мелодрама – разбираеми сюжети, евтино предизвикани емоции и зрелищност, маскирани като обща мисия, в която масите ужким участват.

За миг си представете, ако Лилия Абаджиева беше си позволила да направи този сюжет в духа на нейните „Ромео и Жулиета”, „Страданията на младия Вертер” или пък „Отело” – пародирани, отстранени, иронични, с мощна актьорска игра и именно чрез тези средства достигащи до най- трагичното. Дали натискът да се задоволи масовия вкус на публиката, изискванията и възможностите на театъра или изпускането на духа на нашето време от страна на екипа поставиха в капана на сантименталното режисьорката Лилия Абаджиева, която винаги е съдържала в себе си частица романтизъм, но до този момент по-добре управляван от ума и професионализма.
Едно е сигурно – салонът ще е пълен, кой отказва да му натискат бутоните безопасно.
Текстът е публикуван в Капитал Лайт

Няма коментари:

Публикуване на коментар