Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

сряда, 14 декември 2005 г.

ВИЖ МИ ОКОТО


 
Текстът се опитва да проследи кои са най-поставяните български автори през изминалия театрален сезон на 2005г., каква е държавната политика за подкрепа на нови български текстове?

Театралният афиш за декември предлага над 130 заглавия, като Народният театър достойно защитава името си с цели 30 за месеца, а салонът със 199 места амбицирано го следва с около 20 заглавия. Дали поради липса на нови български текстове за театър, или жаждата да се наваксат всички пропуснати театрални практики и опити българският театър през последните 15 години хаотично скачаше от уюта на проверената класика към екстравагантността на чуждите пропуснати текстове. Уилям Шекспир остава най-поставяният автор в София, а последният жив класик на американската драматургия Едуард Олби присъства с рекордните пет заглавия на софийските сцени.
Интересен остава обаче въпросът колко, къде и каква българска драматургия се поставя на софийските театрални сцени. Равносметката е повече от еднозначна. По-малко от 1/4 от пиесите са на български автори, като този сезон явно не е най-добрият за тях, ако не броим двете премиери на Младежкия театър - „Януари" на Й. Радичков и „Джакпот" на И. Кулеков. И така, най-поставян български автор се оказва нашумялата Теодора Димова с четири нейни произведения „Кучката", „Любовници", „Змийско мляко" и „Без кожа", а на фона на обезбългаряването в драматургията това може да се приеме за истинска инвазия.
Тя е следвана от друг млад автор - Камен Донев, който май е и най-предпочитаният български драматург в Народния театър този сезон. Там за съжаление има едва три български заглавия, като две от тях са негови „Почивен ден" и „Самолетът беглец", а „Лазарица" на Й. Радичков, реж. проф. Крикор Азарян може да се види на 15 декември на "Сцена на ІV етаж".
Продължавайки политиката си на популярен театър за средната класа и обърнат към нови и непознати текстове, Театър 199 няма в афиша си нито една българска пиеса. Докато Държавният сатиричен театър очевидно съсредоточава всичките си усилия да защити името си, като от около 20 заглавия девет са български, предимно в жанра на комедията. Сценаристите Кръстев, Попов и Вешим се изявяват с цели три продукта „Смехотерапия", „Шокова терапия" и „Виж ми окото". Доколко обаче формират и отговарят на актуалната театрална естетика е друг въпрос.
Театър „София" също остава своеобразна крепост на българската драматургия, но там от години почитателите на Стефан Цанев могат до насита да гледат неговите произведения, доминиращи в афиша на театъра.
Актьорът Мариус Куркински артистично съживи пиесите на Ст. Л. Костов „Големанов" и „Женско царство" на сцената на Малък градски театър.
Дали липсата на национална политика може да сведе националния ни театър до лоша имитация на чуждия театрален опит, както сценичен, така и драматургичен? Това много напомня на следосвобожденска България, когато българската драматургия е дишала единствено чрез патоса на Възраждането. Но именно тогава Министерството на просвещението обявява конкурс за написване на българска драма по случай откриването на Народния театър. На сцената излизат имена като Антон Страшимиров и Петко Тодоров.
Каква е ситуацията днес? Съществуват два големи национални конкурса в Плевен, вече с три издания, и в Шумен от близо 15 години. Разочароващото е, че през последните години няма нито една първа награда, а единствено поощрения. Това се повтаря и в единствения конкурс, проведен от 1944 г., насам за българска драматургия в Народния театър през 2000 г. в чест на 150- годишнината от рождението на Иван Вазов. Наградният фонд е 3000 лв. и обещание за реализация на голямата сцена на Народния театър. По думите на настоящия драматург на театъра Константин Илиев нито една пиеса не заслужавала първа награда.
Така сумата се оказала разделена на пет поощрителни награди и нито една сценична реализация. Тук естествено възникват и въпросите доколко авторите търсят своите режисьори и обратното, дали все още не наваксваме пропуснатите чужди текстове в търсене на актуалност. Съществува ли обаче някаква национална политика в защита на българската драматургия и дали в така наречените пазарни отношения има нужда от защита? Или само от талант?

Няма коментари:

Публикуване на коментар