Елин Рахнев, роден 1968 г., поет, драматург и журналист. Издал е четири стихосбирки: "Съществувам", "Развяване на минзухара", "Октомври" и "Канела", последната с премиера 2008 г. Автор на пиесите: "Боб" , "Флобер" "Високата есен на твоето тяло", "Кукувицата" "Фенове" и "Маршрутка". Пиесите и стиховете му са преведени на над 20 езика. Четири години издава списание за литература и поезия "Витамин Б". Сценарист и на няколко предавания, между които "Суматоха" и
"Панорама". Драматург е в Народния театър през 2000-2003 г., когато създава "Театър на последния етаж" - експерименталната сцена, на която излязоха едни от най-интересните спектакли през този период. Сред тях са буто представленията на Юлияна Сайска и Иво Димчев, "Археология на сънуването" на Галин Стоев, "Отражението" на Елена Цикова, "Ромео и Жулиета" на Лили Абаджиева. Там се играеха и неговите "Боб" и "Флобер". От 2006 г. е драматург в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов".
Срещаме се, за да продължим един разговор, в който и двамата споделихме общ гняв защо българският театър все повече се институционализира и се превръща единствено в държавен театър...
- Не знам дали това е гняв, недоволство или мой личен проблем, но си мисля, че колкото и нещата уж да се случват и театрите да са пълни, ние се въртим в безкраен затворен кръг. Докато не се случват малките пространства на идеите, малките пространства, в които човек може да бъде себе си, да бъде Вселена, винаги ще се въртим около държавния театър. Той от своя страна ще си има своите десет режисьори, които ще бъдат едни и същи, тези десет режисьори ще имат своите актьори и сценографи... и така до безкрая. Не е логично аз да говоря, като човек, работещ точно в такъв тип театър, но си мисля, че трябва да се промени този статус на мислене. В едни съседни от нас държави могат да си позволят да правят други неща, да усвояват идеи в друг тип пространства, докато ние тук се носим в някаква унилост, провинциализъм и безсмислена суета. Истината е, че голямата институция дава някаква сигурност. За теб се грижи цяла машина и за теб работят малко повече хора. Несигурността е да излезеш сам на площада и да извикаш. Какво значи да правиш театър, кино, арт? Това е да извикаш докъдето можеш и това е тема, която е много актуална сега. Докъде обаче се чува екотът на този вик, докъде можеш да разпориш планината и да насълзиш облака...
Липсата на малки пространства е защото няма кой да извика ли?
- Преди пет години тръгнах да търся всякакви дупки в София и не намерих сили да се преборя, признавам си. Не намерих достатъчно финансиране, съмишленици и в един момент станах обикновен човек на средна възраст, който само протестира. Проблемът е, че твърде много вярваме и разчитаме на институциите, а малко преразказваме през себе си. Това ни доведе до положението на площада да има 2000 човека. Ако самите ние не си станем малки институции, винаги ще се движим в посока на леко разплискващи се вълни и нищо повече. Говорим за тенденции в театъра, а аз наистина не разбирам защо непрекъснато заблуждаваме, че тук има някакви страшни тенденции, модни течения и суперголеми режисьори. Ние си живеем в една малка държава, с малки мечти и средни хора. Ако някой иска да направи свой страхотен бум в живота или удар, някаква такава световна илюзия, не мисля, че това може да се случи в България.
И защо не в България? Има ли някакви причини отвъд таланта?
- Защото всичко се случва на едно средно ниво. Прави се една постановка, тя се гледа добре, има си публика, но разцепването на облака, на света някак си тук трудно би могло да стане. Най-страшното е, че влязохме в някаква нормалност. Казано по друг начин, както едно време в училищата имаше едни ученици, които никога не получаваха нито двойки, нито шестици и винаги бяха на "добър 4". Ние сме в този периметър на "добър 4" и скоро няма да излезем от него. Изминалата година беше същата. Режисьорът Хикс идва и прави поредното си представление, за поредния си хонорар, с неговия си сценограф и т.н. Не мога да отделя нито едно представление, защото я няма случката, извънредността. Но въпросът е дали ние сме във възможност да направим нашата извънредност - в това не съм сигурен. Дали ни се позволява това, какво ни коства, колко сърцата ни умират, за да направим тази извънредност, и изобщо стиска ли ни?
Това касае ли т.нар. младо поколение?
- Имам наблюдения върху него най-малкото защото ми е в къщата. Те са суперразлични и това е новата опозиция, новият арт. Новото може да дойде само от тях, защото ние сме ужасно обременени, с много комплекси, мълчание и тъга. Те нямат натрупвания и са абсолютно на база: "Този свят е и мой и аз мога да го направя по-различен." А ние никога не си казахме това.
Видя ли го това в театъра някой да каже: Светът е мой?
- Не, но когато тези по на осемнайсет години дойдат, много хора ще си отзвучат и изчезнат. Ще има нов тип драматургия, в която да се пише нормално, а не за конкретния проект. Ние бяхме прекрасно поколение, но изключително използвано в тази същност да сме много активни, да сме по-интелигентни от следващото, но да нямаме свобода. Първото нещо, което ни учиха, е как да напишем проект, как да попълним квадратчетата с левове. На нас 20 години ни обясняваха, че сме в един безкраен проект, проектът на натрупването, проектът на спечелването, проектът на европейските пари, на Сорос и т.н. Идва свят, в който това няма да го има, но България не е минала този период. Нея я умъртви точно мисленето за постмодерност, което беше насаждано в университети, театри и т.н., че трябва да се мине през едни пари, едни проекти, едни фондации, а това не е нормално и истинско.
Стремежът към сигурност не е ли предпоставка за цензура?
- Аз не съм против институциите. Разбрах, че освен Народния театър всички останали ще станат общински. Аз говоря антиинституционално, за душата. Свикнали сме институциите да ни пазят, а не сме свикнали душата да ни пази. Нямаме самочувствие да излезем на улицата и да тръгнем срещу колата. Искаме винаги някой да ни пази, дали в театъра или в кръчмата, все тая. Едно време казвах, че съм анти всичко, че съм бунт на света, вече не го казвам, защото сигурно нищо не съм направил. Тук всеки се е вписал някъде и защитава някаква общност, а не индивидуалност. А човек може да бъде и самотен, и да живее прекрасно, и да защитава своите каузи.
Какво предстои в Сатиричния театър?
- Прекрасна камерна сцена, защото ще е различна и готина дупка, ъндърграунд сцена, хъшлашка, хулиганска. Това ще бъде най-истинската дупка на София, където хората ще се кефят и ще са с няколко дози свобода в себе си. Това е моята мечта.
- Не знам дали това е гняв, недоволство или мой личен проблем, но си мисля, че колкото и нещата уж да се случват и театрите да са пълни, ние се въртим в безкраен затворен кръг. Докато не се случват малките пространства на идеите, малките пространства, в които човек може да бъде себе си, да бъде Вселена, винаги ще се въртим около държавния театър. Той от своя страна ще си има своите десет режисьори, които ще бъдат едни и същи, тези десет режисьори ще имат своите актьори и сценографи... и така до безкрая. Не е логично аз да говоря, като човек, работещ точно в такъв тип театър, но си мисля, че трябва да се промени този статус на мислене. В едни съседни от нас държави могат да си позволят да правят други неща, да усвояват идеи в друг тип пространства, докато ние тук се носим в някаква унилост, провинциализъм и безсмислена суета. Истината е, че голямата институция дава някаква сигурност. За теб се грижи цяла машина и за теб работят малко повече хора. Несигурността е да излезеш сам на площада и да извикаш. Какво значи да правиш театър, кино, арт? Това е да извикаш докъдето можеш и това е тема, която е много актуална сега. Докъде обаче се чува екотът на този вик, докъде можеш да разпориш планината и да насълзиш облака...
Липсата на малки пространства е защото няма кой да извика ли?
- Преди пет години тръгнах да търся всякакви дупки в София и не намерих сили да се преборя, признавам си. Не намерих достатъчно финансиране, съмишленици и в един момент станах обикновен човек на средна възраст, който само протестира. Проблемът е, че твърде много вярваме и разчитаме на институциите, а малко преразказваме през себе си. Това ни доведе до положението на площада да има 2000 човека. Ако самите ние не си станем малки институции, винаги ще се движим в посока на леко разплискващи се вълни и нищо повече. Говорим за тенденции в театъра, а аз наистина не разбирам защо непрекъснато заблуждаваме, че тук има някакви страшни тенденции, модни течения и суперголеми режисьори. Ние си живеем в една малка държава, с малки мечти и средни хора. Ако някой иска да направи свой страхотен бум в живота или удар, някаква такава световна илюзия, не мисля, че това може да се случи в България.
И защо не в България? Има ли някакви причини отвъд таланта?
- Защото всичко се случва на едно средно ниво. Прави се една постановка, тя се гледа добре, има си публика, но разцепването на облака, на света някак си тук трудно би могло да стане. Най-страшното е, че влязохме в някаква нормалност. Казано по друг начин, както едно време в училищата имаше едни ученици, които никога не получаваха нито двойки, нито шестици и винаги бяха на "добър 4". Ние сме в този периметър на "добър 4" и скоро няма да излезем от него. Изминалата година беше същата. Режисьорът Хикс идва и прави поредното си представление, за поредния си хонорар, с неговия си сценограф и т.н. Не мога да отделя нито едно представление, защото я няма случката, извънредността. Но въпросът е дали ние сме във възможност да направим нашата извънредност - в това не съм сигурен. Дали ни се позволява това, какво ни коства, колко сърцата ни умират, за да направим тази извънредност, и изобщо стиска ли ни?
Това касае ли т.нар. младо поколение?
- Имам наблюдения върху него най-малкото защото ми е в къщата. Те са суперразлични и това е новата опозиция, новият арт. Новото може да дойде само от тях, защото ние сме ужасно обременени, с много комплекси, мълчание и тъга. Те нямат натрупвания и са абсолютно на база: "Този свят е и мой и аз мога да го направя по-различен." А ние никога не си казахме това.
Видя ли го това в театъра някой да каже: Светът е мой?
- Не, но когато тези по на осемнайсет години дойдат, много хора ще си отзвучат и изчезнат. Ще има нов тип драматургия, в която да се пише нормално, а не за конкретния проект. Ние бяхме прекрасно поколение, но изключително използвано в тази същност да сме много активни, да сме по-интелигентни от следващото, но да нямаме свобода. Първото нещо, което ни учиха, е как да напишем проект, как да попълним квадратчетата с левове. На нас 20 години ни обясняваха, че сме в един безкраен проект, проектът на натрупването, проектът на спечелването, проектът на европейските пари, на Сорос и т.н. Идва свят, в който това няма да го има, но България не е минала този период. Нея я умъртви точно мисленето за постмодерност, което беше насаждано в университети, театри и т.н., че трябва да се мине през едни пари, едни проекти, едни фондации, а това не е нормално и истинско.
Стремежът към сигурност не е ли предпоставка за цензура?
- Аз не съм против институциите. Разбрах, че освен Народния театър всички останали ще станат общински. Аз говоря антиинституционално, за душата. Свикнали сме институциите да ни пазят, а не сме свикнали душата да ни пази. Нямаме самочувствие да излезем на улицата и да тръгнем срещу колата. Искаме винаги някой да ни пази, дали в театъра или в кръчмата, все тая. Едно време казвах, че съм анти всичко, че съм бунт на света, вече не го казвам, защото сигурно нищо не съм направил. Тук всеки се е вписал някъде и защитава някаква общност, а не индивидуалност. А човек може да бъде и самотен, и да живее прекрасно, и да защитава своите каузи.
Какво предстои в Сатиричния театър?
- Прекрасна камерна сцена, защото ще е различна и готина дупка, ъндърграунд сцена, хъшлашка, хулиганска. Това ще бъде най-истинската дупка на София, където хората ще се кефят и ще са с няколко дози свобода в себе си. Това е моята мечта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар