В бр. 7-9 на сп. Театър главната редакторка Кева Апостолова направи кратка анкета със следните въпроси към мен и Николина Делева, като сътрудници към списанието. Тук публикувам моите отговори. Ако имате любопитство, можете на http://grosnipelikani.net/modules/Downloads/pdf/Teatar/7_9_2012.pdf да прочетете целия брой на списанието.
1. Две
хиляди и дванадесета сме. Изтекоха театрални фестивали с конкурсен характер, с
платени селекции и журита, но аз не видях никъде вашите имена в тези списъци на
оценяващите. Защо не ви канят? Нали бъдещето е в младите, а вие сте такива?
Театралните фестивали в България си имат организатори и на
въпроса: „Защо не канят някого да участва в театрален фестивал у нас като жури
и селекционер”, най-добре могат да отговорят самите организатори на
мероприятията. Поради финансовата зависимост театралните фестивали у нас си
имат един организатор и това е Министерство на културата, а на местно ниво са
директорите на самите театри, където се случва фестивалът. Да се питам защо някой
не ме кани, като знам, че гостоприемството е вследствие на харесване, е въпрос,
който не си задавам от детска възраст. По принцип служителите на Министерство
на културата ме харесваха преди няколко години и ме канеха. Бях селекционер на
„Вълшебната завеса” – фестивал за детски спектакли в Търговище. Пътувах една
люта зима из цяла България с влакове и рейсове, за да видя детската продукция на
родината. А тя беше покъртителна в бедността си. Платиха ми 700 лева за
селекцията. А самата селекция я промениха в последния миг, защото се оказа, че
селектираните трябвало сами да си платят пътя, а те пък от своя страна нямат
пари. После бях жури на плевенския фестивал за българска драматургия „Иван
Радоев”. За целта прочетох 90 пиеси, хареса ми една, наградихме три. Платиха ми
500 лева. Най-после бях жури на врачанския театрален фестивал за камерни представления.
Селекцията беше направена от друг и липсваха много от добрите камерни спектакли
през сезона. С известни компромиси наградихме почти всички, които участваха.
Иначе фестивалът наистина има театрален дух – все още! Платиха ми 500 лева.
После спряха да ме канят от Министерство на културата и, както се казва, моето бъдеще
в тази добре разработена още от времето на социализма ниша изчезна. Въпросът
„Защо вече не ме канят” би следвало да бъде отправен към самите тях. А дали и
защо са спрели да ме харесват от Министерство на културата, защо има държавни
театри, в които държавните служители на заплата се преживяват като чорбаджии,
защо шепа хора си играят на „сиви кардинали” и с апетит се увличат в „дворцови
интриги”, докато истински творящите хора изнемогват, защо в очите на тази шепа
хора, уверявам ви, мога да видя сянката на мечтаните от тях господарски шлейфове,
жезли, корони и камшици, защо колкото повече стъпала минават по пътя към „трона”,
по-хрипкави и загадъчни им стават гласовете – и всичко това е за да прикрият
най-срамната истина – че не са талантливи. Относно цялата тази машина,
задвижваща театри, фестивали, реформи, човешки съдби, предпочитам да не отговарям
в момента. Работя върху книга по темата, която изисква повече време и
пространство. А относно младостта ми - тази година навършвам 40 години и все
още ме наричат млад театровед, което би трябвало да ме ласкае, но по-скоро ме
притеснява. Близо 15 години търся място под слънцето и сянката на предишното
поколение. Аз обаче продължавам да се надявам, че да си театровед не е напълно
безсмислено, въпреки обезценяването на професията, даже от тези, които са ме
учили на нея. Пожелавам кураж и здрав морал на следващите, които ще бъдат
пожелавани и прелъстявани за сетен път, докато думите „театровед” и „театрален
критик” станат напълно непознати, поради фалиралото доверие към тях.
2. Има ли театрални групировки у нас? Ако е
”да” – каква е ползата (по света групите пишат художествени манифести,
защитават нови тенденции, течения) и вредата от тях?
Когато младостта ми ме озаряваше с най-хубавия си дар -
наивността, си мислех, почти като Чехова героиня, че всички хора, които се
занимават с изкуство са прекрасни. Днес знам, че не е така, но предпочитам да
не го бях разбирала. Относно т.нар от вас „групировки” ми се струва, че ако те
съществуват, а вероятността е голяма, защото хората обичат да се групират, то
те са захранени много повече от лични амбиции и интереси, отколкото от някакви
творчески търкания и съмишлия. А можем да помечтаем, че някой ден тези т.нар.
групирали се хора, занимаващи се с театър у нас, ще водят естетически битки, ще
спорят, ще се вълнуват и ще увличат след себе си чрез идеи. Изобщо животът след
200 години може би ще е по-хубав. А защо отбягвам да ги назова кои са? Защото
това означава самата аз да вляза в група със себе си и да участвам във все още
съществуващата социалистическа надпрева кой на кого бил око и ухо.
3. Преминаха номинациите и наградите
„Икар”(САБ) и „Аскеер” (фондация „А’Асеер“ ). Те
се наложиха през последните двадесет години като върховенство в оценъчната
национална политика. Какви са общите ви впечатления от тазгодишните икари и аскеери? Имаше ли
обективност? Папагалство? Инерция?
Следя с интерес двете театрални награди. Наградата А`Аскеер съществува от 1991 г. и от една
театрална шега между актьорите на Театъра на Армията се превърна в награда,
която всеки театрал пожелава да има. Дали е обективна или не остава без
значение, щом самите театрали искат да притежават поне една такава статуетка в
живота си. Още не съм видяла някой да я отказва. Същото се случва и с наградата
ИКАР към Съюза на артистите. А откакто Христо Мутафчиев стана шеф на САБ,
празникът по връчването на наградите се стреми да стане все по-светски и
лъскав, в което няма нищо лошо. Дали му се получава е друг въпрос. Не съм чула,
нито видяла някой обаче да се разсърди, че е награден. Но обидените, че не са
наградени, се увеличават всяка година. Структурата по организиране на журита и
селекционери на двете награди е коренно различна. А`Аскеер например са поканили да
селекционират много от важните фигури в областта на културата, не само идващи
от театъра. Списъкът е внушителен. В същото време ИКАР има много
по-консервативна нагласа и селекционерите и журитата им са единствено от
средите на театралите, често пъти едни и същи хора през годините. Кой от двата
варианта е по-обективен трудно може да се прецени, защото харесването е винаги
в областта на субективното. Дали раздаването на награди се ползва като властови
ресурс е напълно възможно, даже най-вероятно. Но ако нещо е пропуснато от
едната награда, то се наваксва от другата, така че двете събрани заедно, вършат
чудесна работа. Разбира се, всяка година има и пропуски – например отсъствието
на номинация за актьора Михаил Билалов, за ролята му в „Нощна пеперуда” на реж.
Явор Гърдев и номинация за актьора Иван Бърнев за ролите му в „Ръкомахане от
Спокан” на реж. Явор Гърдев и „Рицарят на Светия Дух” – текст Боян Папазов,
режисура – Маргарита Младенова. А може би е преценено, че е уместно Михаил
Билалов да не присъства в номинациите за главна мъжка роля, защото как без
смущение ще бъде награден Камен Донев. Има и недоразумения като например
номинацията за изгряваща звезда на вече 10 години играещия в театъра актьор
Иван Юруков, който направи блестяща роля в „Лов на диви патици”, а спектакълът
беше подминат с неразбиращо мълчание. В същото време в номинациите на „ИКАР”
присъстваха откровени подаръци към настоящи и бъдещи партньори на САБ. Да не
говорим за новата музикална награда, с която се окичи ИКАР, защото музикантите
били станали част от гилдията на съюза на артистите. Пък така и не дойде ред за
необходимите категории като тези за хореографите в театъра, танцовия театър и
за независимия експериментален театър, сам по себе си различен по своя мащаб и
намерения от конвенционалния. И точно по този повод се получи така странно с
успешния независим проект на Гергана Димитрова и Здрава Каменова „Праехидно”,
който получи награди и за текст и за режисура, конкурирайки се с тези на Иван
Добчев и Георги Тенев „Завръщане във Витенберг”, Сфумато – едно невъзможно
сравнение по своя обем, сякаш може да се сравни симфоничен концерт с джаз
импровизации. Затова е може би ред да се поговори по-сериозно за формулировките
на категориите и в двете награди и изобщо за отсъстващите категории. Все пак
вече сме в 21 век и то от 12 години.
4.
Защо
театралният народ говори за „абонирани за награди” в национални
театрални състезания?
Да си призная отчасти не разбирам този
въпрос. Дали под национални театрални състезания се има предвид по-горе
коментираните А`Аскеер и ИКАР или изобщо всички фестивални форми, които имат
награден принцип. Пак ще се повторя, че още не съм чула някой театрал да се
откаже от награда у нас в знак на неодобрение и затова тези награди си остават
легитимни и желани.
Няма коментари:
Публикуване на коментар