Режисьорката Възкресия Вихърова става известна със спектаклите "Дзън", "Бит", "Индже", които утвърждават позицията й на един от най-алтернативните и обърнати към физическия и антропологичен театър творец. Тя е преподавател и един от създателите на Театрален департамент към Нов български университет. През последните години Възкресия работи в областта на театралната антропология предимно в Европа.
Вдъхновена от филмите на Педро Алмодовар и Франсоа Озон, режисьорката създава новото си представление. То е и реверанс към голямата българска актриса Цветана Манева, която дебютира за пръв път на сцената на Народния театър. За последен път героинята на Лорка Бернарда Алба оживява на същата сцена през 1971 г. Изиграна е от Маргарита Дупаринова.
Федерико Гарсия Лорка е един от най-известните испански драматурзи и поети. Подобно на своя голям почитател - режисьора Педро Алмодовар, той превръща в герои на своите драми предимно жени и изследва техния свят с огромна любов и съчувствие. Убит е по зверски начин през 1936 г. от франкистите.
Вдовицата Бернарда Алба (Цветана Манева) се връща от погребението на съпруга си заедно с петте си дъщери. Спазвайки обичаите и традициите на испанското село, тя затваря вратите на къщата и обявява осемгодишен траур. Дъщерите са на възраст между 20 и 39 години и това е краят на възможността да бъдат омъжени. В разгара на лятната жега са стаени страстите на осем жени.
Какво ви провокира в пиесата на Лорка?
- Тази пиеса е много трудна, защото, за да бъде поставена, всички правим една основна грешка - махаме 80-те или 100-те жени, които са в траур и които движат действието. Практически, като я оголим така, тя се превръща в семейна или социална драма. Текстът ще бъде изговорен почти без съкращения. Ние променяме ситуацията. Действието е преместено в 60-те години на XX век и се опитваме да изречем целия този поетично-архаичен текст през логиката на това време, на зараждащия се култ към удоволствието от живеенето, тялото, свободата.
Във вашето представление играят три поколения актриси, преминали през различни театрални естетики.
-В представлението участват 8 жени с крайни индивидуалности, различни като биография. Това за мен е основната драматургия, върху която полагам ситуациите. Работя за пръв път с Цветана Манева, за пръв път с всяка една от тях и за мен всяка от тях е невероятно откритие. Съвместната ни работа беше много забавна и обогатяваща в човешки план, надявам се и в художествен да е така.
Преди 10 години решавате да поставите пиесата на сцената на "Сълза и смях". Тогава каните актрисите Цветана Манева и Аня Пенчева, но и двете отказват. Аня Пенчева предпочита да се снима във филм ("Испанска муха"), а Цветана Манева вече е заета с проекти в СФУМАТО и както сама казва тогава, се смята за неготова за вас. Какво се промени оттогава досега?
- Представлението тогава имаше много елементарна съдба. То не се състоя, защото се случиха поредица от случайни неща. Директорът, който ни беше поканил, в началото на сезона, в един момент беше вулгарно сменен. Политиката на министерството беше причина този проект да се разпадне. Направих го с Разградския драматичен театър и Театралния департамент. Тогава в текста преобладаваше повече ритмизираното ритуализирано говорене. Но не бива работата ми сега да се бърка с работата ми преди години. От 2 години насам аз отново се връщам да изследвам себе си като приложник режисьор.
На разградската сцена са били изсипвани житни семена. Имало е идея това представление да се постави в голям житен хамбар...
- Такива младежки въжделения... (Смее се). Тогава асистенти на представлението бяха Елена Панайотова и Деляна Манева. Бяха работили вече в Разград 20 дни върху представлението без мен. Сега много се радвам на опита на Елена Панайотова с "Домът на Бернарда Алба". Интересно е да се сравнят всичките Бернарди Алби, които се пораждат една от друга. Преди да започна тези репетиции, погледнах записа на това представление и си казах: "Ами, че то е гениално!" Новото за мен и екипа, с който работя - аз и арх. Зарко Узунов - е комбинацията с Мила Искренова. Работата с нея ми откри други възможности за правене на театър, които може би ще имат продължение. Харесвам Мила. Тя е от малкото хора, пред които излагаш своите намерения и тя изцяло се потапя в тях и мисли как да бъдат реализирани. За мен този контакт беше интелектуално удоволствие.
Може ли да се каже, че това е една нова посока за вас като режисьор, особено след последните ви театрални опити?
- Да. В това представление всичко е запълнено от своеобразна дидактика. Има една стабилност на езика, с който казвам нещата. На последния театрален фестивал "Варненско лято" мои колеги почти ме намразиха за последните ми работи. Казваха ми, че не може така и трябва да продължа в посоката, в която съм тръгнала. Въпреки че все още се надявам, че някога ще имам възможност да се върна отново към чистото изследване. Наскоро ми се отдаде възможност да прожектирам резултати от работата ми в Театралния департамент на един от симпозиумите по проекта "Пресечни пътища", където имаше театрални изследователи и професори от цял свят.
Когато видяха резултатите, те искаха да напишат петиция (смее се) до българското Министерство на културата, че то е длъжно да осигури протекция на този труд и да го опази като национално богатство. Аз ги помолих да не го правят, защото това щеше да прозвучи с апломб и смешно.
Какви са вашите конфронтации с ежедневието?
- Опитвам се да разбера ежедневието. Озадачена съм от това колко огромна разлика има между това, което трябва да правиш, и това, което чувстваш, че можеш да правиш. Аз съм на прага на 50-те и хулиганският ми период е приключил в естетически план. Сега се опитвам да проумея законите на играта, в личен план се опитвам да проумея законите на ежедневието. Виждам около себе си хора, които са родени точно за този вид ежедневие - те разцъфтяват в него. Виждам хора, които ежедневието ги убива - те са толкова различни и са в непрекъсната конфронтация с всичко и се фрустрират от това. След хулиганския ми период съм във фаза на затихване. Не знам какво идва след това.
Реакциите, които провокирате още от времето на "Дзън" (1989 г.) не са се променили. Отношението към различното май не е свързано с политика и идеология, а с манталитет?
- Безспорно. Национално ни е заложен манталитетът на това да "убиваме" различния . Аз не се смятам за толкова различна. Израснала съм като обикновен човек. Ако се смятах за толкова различна, с нужда от защита за самата себе си, може би нямаше да живея в тази страна. Случвали са ми се неща, които не са много поносими, не ги отдавам на политика, отдавам ги на манталитет. Не се чувствам привързана към определено място. По принцип, преди да се появи детето ми, преди 2001 г. прекарвах време на различни места. От Австралия отивах на репетиции в Разград. Сега съм по-установен човек, защото съм отговорна и за още едно малко дете. Тази промяна не е лоша, тя запълва цялото време.
"Домът на Бернарда Алба" от Федерико Гарсия Лорка, 29. 11. (вторник) - 19 часа, на камерната сцена на Народния театър, реж. - Възкресия Вихърова, сценография и костюм - арх. Зарко Узунов, музика Асен Аврамов, пластика - Мила Искренова.
Участват: Цветана Манева, Жорета Николова, Мария Сапунджиева, Йорданка Кузманова, Ана Пападопулу, Рени Врангова, Теодора Иванова, Емануела Шкодрева, Карла Рахал.
Няма коментари:
Публикуване на коментар