Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

петък, 5 юли 2013 г.

ДИСКУСИЯ В ТЕАТЪР "СФУМАТО" - "КОЙ Е ГЕРОЯТ НА НАШЕТО ВРЕМЕ?" В КОНТЕКСТА НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ И ЗА РОЛЯТА НА ТЕАТЪРА И ХОРАТА НА ИЗКУСТВОТО ДНЕС



На 2 юли 2013 от 10 – 14 ч. в Театър „Сфумато” се проведе дискусия на тема „Кой е героят на нашето време?” в контекста на днешните протести и съвременния български театър. В нея взеха участие д-р Николай Михайлов, Георги Господинов, Явор Гърдев, Георг Жено, Маргарита Младенова, Бойко Богданов, Иван Добчев, Василена Радева и др. В хода на разговора темата обикаляше през протестиращия човек, може ли той да бъде „герой на нашето време” или това е човекът на изкуството, или пък фигурата на политика, маргинала, антигероя, а защо не и Антихриста. В присъщия си дух  д-р Николай Михайлов попита: „Къде бяха хората на изкуството? Клакьорството на културните елити е виновно.” Тогава каква е ролята на театъра днес, както в настоящите събития, така и в по-фундаментален план? Дали несъстоялият се човек може да бъде обект на театъра? Дали конформизма на хората на изкуството не ги превърна в клакьори?

В първата част участват - Георг Жено, Георги Господинов, Явор Гърдев, Роман Павловски, Борис Никитин
Във втората част участват – д-р Николай Михайлов, Явор Гърдев

В третата част участват - Василена Радева, Д-р Николай Михайлов, Маргарита Младенова, Бойко Богданов, Иван Добчев, Силвия Станоева, Деляна Хаджиянкова

Текстът е разделен на три части, поради големият обем от страници. Имам пълното съзнание, че ще бъдат предизвикателство за една част от читателите. Но смятам, че тази дискусия, която повдигна много актуални въпроси, както политически, така и в сферата на изкуството, беше дългоокачвана и вероятно ще остане един от важните документи на нашето време.

Асен Константинов – модератор на дискусията

Здравейте, благодаря на всички, които дойдоха на нашата дискусия. Измислили сме някаква драматургия и ред на изказванията, но се надяваме всеки да се включва и да задава въпроси. Някои от нашите гости от семинара за документален театър NEДPAма в Червената къща, който тече паралелно с „Малък сезон“, се оказаха заети, като Георг Жено, който има репетиции от 11 часа. Затова ми се иска да започнем с тях без да казвам някакви уводни думи. Когато поканих Георг Жено, той ми каза, че преди няколко години е присъствал на подобна дискусия, която е била най-интересната от театралните дискусии, в които е участвал. Искам да го попитам защо и какво се е говорило по темата „Героят на нашето време“ и кой е героят на нашето време?

Асен Константинов, Георг Жено, Василка Бумбарова
Георг Жено

превод от руски Василка Бумбарува

Преди година и половина в център „Сахаров“ в Москва, където по това време беше базата на моя театър „Йозеф Бойс“, проведохме такава дискусия в нашия колектив, заедно с нашите зрители и няколко театрални критици. Тя продължи повече от седем часа, което не беше планирано. Успоредно с това у нас имаше протестно движение, след което правителство измени в своя полза резултатите от изборите. И се случи следното за Русия, в което аз живея от 15 години, въпреки че аз съм немец. Случи се нещо неочаквано. В продължение на една година излизаха по 100  хиляди на улицата да протестират за това, че ги лъжат и успоредно с това имахме дискусия кой всъщност е съвременният герой, който ние така и не можахме да намерим. След това в някакъв момент разговорът мина в някаква друга посока. И в тази другата посока ме блъсна моята млада художничка Ксения Перетрухина, която от няколко седмици е съ-ръководител на Театър „Таганка“. Тя сподели с мен някои свои усещания, че когато тези 100 хиляди били заедно на Балотния площад, между тях и самите те произвеждали една огромна топлина, някаква такава топлинна енергия, която могат да създават само много хора, които са заедно. И артистите, с които в момента работя тук, българските артисти ме поканиха няколко пъти да участвам в българските протести. Аз прекалено малко разбирам от българската съвременна политическа ситуация, за да бъда съдник на това, което се случва, но бях много развълнуван именно от тази топла и необичайна атмосфера, която има на тези протести. Разбирам колко е важно на съвременните турски хора да излизат заедно на улицата, макар че там нещата са по-твърди. Мисля, че е разбираемо към какво ви води това.
На мен ми се струва, че съвременният герой е един голям колектив, колектив, който извършва заедно съвместни и осмислени действия. Ние стигнахме до такъв извод онази вечер на дискусията. Това беше на базата на практиката на театър „Йозеф Бойс“ в Москва, който аз формално управлявах. Моята позиция е, че театърът е един огромен организъм, в който всички на равна нога решават всичко и са отговорни за всичко. И ръководителят на театъра има по-скоро функцията на модератор. Този немски художник Йозеф Бойс, който за мен е много важен и аз отдавна се занимавам с него, той е формулирал разширени понятия на това какво е изкуството. Това, че съвременната скулптура не е онази скулптура, която сега бих могъл тука да поставя пред вас. Той нарича скулптура, онази скулптура, в чието сътворяване участват всички. Тя е невидима, това е някакъв социален организъм, който изграждат всички хора в София, в България, в Европа. Той я наричаше социална скулптура. Сега в света има страшно много малки инициативи и вчера с Роман Павловски разговаряхме за това, че в Полша те възникват все повече и повече. Може би това са хора, които просто искат да защитят екологията в своя град. Това са хората като тези от един град в Подмосковието – Жуковски, където  в момента секат гората и малката, и дребна инициатива на хората фактически побеждава руското правителство в опита си да спаси тази гора. Вчера нашият гост от Германия Борис Никитин ни показа представлението на Rimini Protokoll „Прометей в Атина“. Там главният герой бяха жителите на Атина – всеки със своето собствено Аз, със своите изказвания и мисли. И когато гледах този филм разбрах някои неща за самия себе си. Защото аз някъде в течение на осем години правя едновременно по два театрални проекта в различни географски точки. Сега единият се казва „Демокрация.док“, а другият - „Заполярная правда“. Първото представление го правя заедно с двама психотерапевти и руските хора, зрители изпълняват сюжети, посветени на темата за демокрацията в Русия. А главният герой всяка вечер, във всяко различно представление е именно колективът, който прави това. Спектакълът  „Заполярная Правда“ е за група заразени със СПИН, поставени в екстремална житейска ситуация, които обаче продължават да се опитват да се поддържат духовно и да се развиват човешки. И за мен това колективно действие е главният герой в драматургията. Това бяха моите мисли.

Асен Константинов
Асен Константинов

Благодаря ти Георг, че каза тези встъпителни думи. Ще взема повод от филма на Rimini Protokoll, който ти спомена и може би и други хора в тази зала са го гледали. Докато представях темата на дискусията ни пред медиите, естествено всички я свързваха с политическото състояние на обществото, с тези енергии, които през последните месеци отново придобиха външен израз. Всички се питат кой е протестиращият човек и това е темата, която напоследък коментират всички медии и озвучават мнението и на някои от тук присъстващите. Този колективен образ на хората от Атина точно през 2010, когато започна икономическата криза в Гърция, лежи на някакъв статистически подход – 100 души представляват целия град и те са подредени уж чрез сухата статистика – толкова мъже, жени, в различните възрасти и всеки представлява процента, който съществува в града. Странното е, че представянето на тези хора  и разделянето им по различни въпроси, изведнъж много по-ясно излиза този образ на човека в Атина, който не е един и същи при всички положения. Но ние можем да влезем в този град така, както през публицистиката не можем, както и през литературата не можем. Документалното кино би ни го показал през много силната авторска позиция. Изведнъж театърът се оказа, че е този, който има средствата да прояви този колективен герой. Изключително впечатляващо представление. Но всъщност този въпрос, това питане явно ни вълнува и не е просто актуално и злободневно - кой е този протестиращ човек, кой е този, който не протестира, кой е този, който е бил на февруарските протести и кой е героят на сегашните протести. Вчера той беше основен в спектакъла на Неда Соколовска Протест.mp3 - спектакъл направен през март за февруарските протести. За съжаление Неда Соколовска пътува и не можа да дойде на нашата дискусия, но е решила сега да актуализира спектакъла, т.-е. оказа се, че изкуството, театърът може много бързо да върви и да показва събитията. Това питане театърът смятам, че може да го прояви и има средствата да покаже възможните му отговори.  
Една от тезите ми в моето експозе е, че проблемът на нашето общество в последните 25 години, който се вижда и като проблем на театърът ни, е липсата на заедност и на колективност, на някаква емпатичност и на разбиране на другия, и навлизането в неговото пространство, неговото мислене.  Това като че ли през последната година се търси в театъра и не само от театъра, това е тема и в литературата. За нея пише и Георги Господинов макар и в друг план за това „аз-сме“, тази множественост на образа през поколенията и през бащата, дядото и сина. Затова бих искал да дам думата на Георги Господинов да каже включва ли се в това и героят който сам се нарича емпатик. Влиза ли в това и тези много хора, които съставляват неговия свят, неговия град, неговото минало. Това опит да ги разберем ли е? Това ли е проблемът в неговия роман и така както ми се струва и в обществото - в едно крайно противопоставяне и нежелание да разбираш и да съчувстваш на другия.


Георги Господинов
Георги Господинов

Разбира се няма да говоря за „Физика на тъгата“, но ще се хвана за това усещане за разпад и общност, което този протест актуализира. То е свързано и с романа по някакъв начин. Мисля, че това произведе протеста. Тук се каза, че колективът е основен герой, поне за руските протести, но аз бих говорил за общност, за усещането за общност, в която обаче всеки е с лицето си. Това е много важно. И ако търсим някаква разлика, а не разделителна линия, между февруарските и юнските протести, ще кажа, че на този протест се виждаха лицата, може би защото през февруари се свечеряваше рано и те бяха в сумрак. Имаше доста хора с качулки, хората вдигаха среден пръст по улиците, за разлика от предишните протести, където хората вдигаха два пръста. Това също е протест, но очертаваме разликите. Сега се създаде усещане за общност и това е много важно. Българската класическа литература е пълна с най-мрачните неща за чужденството вътре в България. Казани са от големи български писатели. Ще припомня великото стихотворения на Иван Вазов „Отечество любезно как хубаво си ти“ -  последеният ред, който е малко известен: „И ние в тебе майко ще умрем чужденци“. Един ред от Яворов, който Маргарита Младенова обича да цитира, че сме шепа хора под празно небе. И при тези протести, нещо се задвижи, което да смени това усещане. “Аз-сме“ и „ние-съм“ се смесиха по хубав начинн в тези протести.
Няколко думи ще кажа за героя на нашето време понеже наистина това, което се случва ние не можем да го заобиколим. Младите, тези около 20-25г., които излязоха на този протест мисля, че изненадаха всички, изненадаха и себе си. Онзи петък, преди дъжда, когато се случи онова назначение, аз самият не вярвах, че някой ще излезе на този протест, даже написах във фейсбук: „Сега ще трябва да внесем революция от Истанбул.“ Е, случи се точно обратното, т.е. има хора, за които знаем много малко или си мислим, че знаем всичко, но се оказа, че не е точно така. Това са хора, родени в края на 80-те години, които за добро или зло не помнят нищо от социализма и до скоро подозирахме, че изобщо не се интересуват от това какво е било преди, че нямат политическа или някаква гражданска активност. Това са пътуващи хора, охолни хора, както ги мислехме и аз, и Велислава Дърева, хора, които лесно сменят места, за които живеенето тук тече на други места, а не на площад „Независимост“. Това, което се случи ни опроверга. Първо трябва да си признаем това незнание за тези хора.
В книгата „Невидимите кризи“ е описан един случай. Преди няколко години едно младо момче дойде да ми оправя компютъра. Спря тока. Живея в „Младост“. Стояхме пред компютъра, бяхме запалили една свещ и момчето каза: „Абе, как може да спират тока все едно сме в 20 век.“ (смях в залата) Мислих, че не съм чул добре. Бихме казали „Да не сме средновековие.“ , нещо такова, а беше 2005-та. През 20 век аз помня, че имаше ток, вярно е, че спираше. Тогава втори път го каза и си дадох сметка, че ние наистина сме в два различни века. Моите основания да съм писател, да правя нещо са положени в 20 век, мисля и на голяма част от нас (в залата – б.р.) Идват хора, за които 20 век е много назад, рязко назад. Третото хубаво  на този протест е, че той среща поколония. Значи не можем да говорим, че това са младите, които са на купона там, защото там са хора от различни поколения, поколения, които не се бяха срещали другаде след 97-ма. Така че тази среща на поколенията също ми се струва много важна като част от нещата, за които говорим. Ако ме бяхте питали преди месец, щях да ви кажа, че героят на нашето време, поне според моите книги, е героят, който е натрупал неизговорена тъга. В някаква степен февруарският протест беше опит да се извика тази натрупана тъга. Сега вече, мисля, че се появи друг герой, когото не очаквахме, когото мислехме за непораснал. И това е интересният парадокс. Нали Кант казва в един текст за просвещението, че просвещението е да излезеш от непълнолетието, което сам си си причинил. В някаква степен от това непълнолетие ни извадиха едни до вчера непълнолетни хора. И това е хубавият образ на това. Протестиращият човек! Много ми харесва тази фраза и това, че тръгна протестиращият човек. Вече дали е красив и смислен - това е моя теза. Ако питате друг, ще каже – не, той е такъв и такъв. Искам да кажа, че е особена тази реакция към това, че протестиращите днес имат определени качества,  имат работа. Особена е тази реакция, когато това се минава в негативен план, т.е. когато някой казва -  значи вие сте сити, умни сте, имате работа, пътувате. Това неразбиране на една част от хората защо протестира този герой е също една интересна тема. Тук се смесват различни времена. От една страна са политически коректните, които казват, моля ви се не изтъквайте това, че не протестирате за хляб, защото това не е красиво. От другата страна са класово коректните, които казват – като казвате така отричате всички останали, които не са с вас. Четвъртото и последно хубаво на тази общност и на този протест, е че той не протестира дори срещу тези, които не протестират. Няма такъв упрек. Неговата красота, етос и етика, защото този протест направи да се види връзката между етоса и етиката, неговата красота е срещу грозотата на Пеевски и други подобни хора. Ето там е разделителната линия. Опитът да  мине разделителната линия между мен и майка ми не е моят опит, опитът на протестиращият човек. Да, това е героят – малко изненадващ, малко непознат, който тепърва трябва да го откриваме. Благодаря.

Асен Константинов

Малко изненадващ и малко непознат, каза Георги Господинов за нас. Някак е странно защо и как е станало така, че този т.нар протестиращ човек изведнъж се оказва нов човек, поне за публичното пространство, при условие, че медиите показват целия социален спектър, всички възрасти. Въпрос на поколение ли е, на млад човек, който още не се е достатъчно проявил или въпрос на някакво живеене в дългия български преход, който ни е променил и може би е стигнал някакъв ръб, някакъв предел, след който вече се действа. Въпрос на поколение ли е, въпрос на млади хора, които не са натарупали това разочарование и тази може би пасивност на хората от 25 годишния преход, което беше показвано от театъра, от изкуствата в България като една ситуация на безизходност, на отчаяние, кръгова ситуация, в която циклично се повтаря едно и също. Струва ми се, че излизаме от тази ситуация, че нови неща се случиха на сцената. Искам да дам думата на хората, които биха взели отношение въпрос на поколение ли е  или не. Да речем бих попитал Явор Гърдев неговия Хамлет представител ли е на поколението? Случайно ли е това, че той има съзнанието, както аз виждам в спектакъла му, за една политическа безнадеждност, но си задава въпроса  „Да бъдем или не?“ и решава да търси пролука, знаейки, че ще се блъсне. Самоубийствен ли му е поривът, както провокативно съм го написал във въпросите, на които ми се иска да бъде отговорено. Разбира се ако Явор Гърдев иска да отговори.

Явор Гърдев

Ще тръгна от този въпрос и ще се опитам да поразсъждавам и върху генерационния аспект на това, което се случва. Според мен съществува в дадената ситуация един много важен аспект, за който ние трудно си даваме сметка и то е големият шанс да осмислим неща, които не сме могли да осмислим преди това, тъй като не сме имали  необходимата проява, за да разберем, че те съществуват в самите нас. Този протест е важен в това отношение, защото той се явява неочакван за всички, които участват в него и за всички, срещу които той е насочен. В този смисъл ние сме в колективна ситуация на необходимост да осмислим. И предизвикателството на тази ситуация е по-голямо, отколкото нашите термини в момента ни позволяват да осмилим. Аз съм сигурен в това. И си мисля, че проявите на идващата общност, ако мога да ползвам това словосъчетание – то е от една много хубава книга на Джорджо Агамбен, в която именно за това става дума как ние очакваме нещо да дойде, но не знаем какво ще дойди, а това самото, което идва също не знае, че ще дойде и също не се осъзнава като общност, която ще дойде. В този смисъл ние сме в ситуация, в която имаме проява на нещо, което не е било съзнавано нито от тези, които ще идват, за да заменят разговора, нито от тези, които провеждат един стар разговор, който вече не е адекватен. В това отношение си мисля, че героят на нашето време е също така и пространствено зависим. Той е време-пространствен герой. Българският герой не е същият като турския герой, нито пък е същият като руския. Аз например забелязвам това по един много лесен начин. В собствения си профил във фейсбук имам много руски и турски контакти и много международни. Те са групирани и когато щракна на руските контакти по време на руските бунтове, виждам един разговор, който се случва в едно друго пространство, за което моите собствени термини на осмисляне не достигат, тъй като не съм съвсем изцяло в него. Но бидейки частично в него започвам да разбирам за какво става дума. По същия начин е с това, което се случва в Турция. Като изключа другият свят и включа турския свят и той може да се види – има много хора и те говорят по между си, и това се вижда, тогава се вижда един разговор, който ако бъде отворен за българския разговор нито един от другите два няма да разбере за какво става дума. Ако в момента аз отворя българския дебат, който аз водя на стената си за руските си кантакти, те абсолютно нищо няма да разберат. Нито пък турските. Едновременно с това, което се случи в Русия на първите бунтове и това, което се случи на Таксим сега и това, което се случва в България има нещо много сходно в себе си и то може би не докрай артикулирано, според мен посочва именно тази възможност да се прозре необходимостта от нов тип общност, която дори и да не може да се изрази в момента тя се групира около интуитивно споделени ценности. На места те са по-добре артикулирани, там където има повече хора, които да мога да осмислят тези процеси. На други места по-слабо, на трети места те могат да бъдат и игнорирани независимо от това, че са налични.
В този смисъл ми се струва, че героят на нашето време е нещо, което се оформя и аз приветствам това оформяне и му се радвам, тъй като и аз самият съм психологически изтощен, и забелязвам в себе си такива белези от разговора на прехода. Това за мен е вече разговор, който до безкрай е повтарян и е загубил напълно смисъла си, и остава встрани от случващото се. Този разговор ми се струва даже натрапен на идващите поколения, които някак си го търпят, но едновременно с това изработват свой разговор, свой начин на разбиране, който се проявява в най-различни ежедневни ситуации, в най-различни проявления на изкуството на тези, които идват, дори във формите на комуникация с поколението на прехода. Аз съм все пак човек, който е точно връстник на прехода. Моето избирателно право започна с възможността да имам свободно избирателно право. Така че историята на този преход с всичките обременености на разговора от преди се отразиха в този преход и ми е познат като нежелан наследствен материал, като материал, който през цялото време съм искал да преодолявам, не за да скъсам с традицията, а защото съм го чувствал винаги като камък завързан на шията ми, който ме влачи по дъното. По същия начин това, което в момента имаме като обществен разговор ни се струва, че стои като завързан за шията на идващото поколение камък, с което няма нужда то да бъде обременявано. В този смисъл, освен че вярвам в традицията, вярвам и в асиметричните действия на историята, които в определен момент са склонни да пренебрегнат големи културни натрупвания, големи традиционни натрупвания, които в един момент са тежест, а не са важен елемент от историята. Не знам защо с  придвижването напред в живота хората смятат, че задължително трябва да дадат едно знание за миналото на следващото поколение, което трябва да бъде препредадено чрез личния опит, но в повечето случаи някак си чрез личния опит и с тежестта на собственото си разочарование. Според мен това е обременяваща операция. Тя е по някакъв начин себична и е свързана с жланието да бъдеш продължен, което го разбирам, но има един момент на отхвърляне на този баласт, ако мога така да го нарека, емоционален баласт на разочарованието и съответно декласиране на цели епохи за определен момент. Това, което ми се струва, че сега се случва в нашата ситуация е възможност за прескок, за надмогване на емоционалния баласт на прехода и на смисловия баласт на прехода чрез установяване на един разговор, който може спокойно да почива на ценности, които никога не са били считани за политически ценности тука или за основа на политическо противостояние. В този смисъл за мен героя на нашето време е формиращ се, не особено добре артикулиран и затова не бива да му се вменява вина, защото рефлексът, когато едно нещо не е добре артикулирано е веднага да се явим, за да му помогнем то да се артикулира, използвайки собствените си натрупвания. Според мен трябва да има едно търпение и грижливо оставяне на това, което има да се формира и иска да се фрормира, да се формира. От него може би ще израстне, всъщност не може би, а ще израстне героят на нашето време, героят на нашето време-място, ако мога така да го кажа, защото той е специфичен герой. Много важна новина според мен за България е това, че нейното младо поколение се оказа не толкова комформистко, колкото всички смятахме. Всъщност идеята за това, че това поколение е възпитавано в силно практически стойности, поколение готово да отстоява собствения си кариерен прогрес преди всичко и не толкова идеалистическо за разлика от да кажем турското младо истанбулско поколение, защото там също става дума за време-места. Това, което се случва в София, не се случва в други градове в страната. Това което се случва в Москва не се случва в провинцията на Русия. Това, което се случва в Истанбул, изобщо не е характерно за долината, да кажем, за Анадола. И е напълно политически ясно, че ако бъде мобилизиран реакционният потенциал на тези и на други места, тогава той ще бъде много по-силен от това формиращо се ново поколение. И то може да бъде смачкано много лесно. Този бунт, този протест може да бъде много лесно дезактивиран като бъде обявен за локално явление, за глезотия на някакви прогресивни градски класи и политически некоректен по причините, които Жоро Господинов преди малко обясни. Но дали това трябва да бъде така? Дали неговата малцинственост е шанс. Аз мисля, че тази малцинственост е шанс за всяка една от тези нации, които имат силно централизирана култура в главния си град и периферни отблясъци от същата в останалите зони на територията си. Според мен в момента се случва нещо, което ни казва за себе си и нещо, което като че ли ние до край не можем да чуем, но което според мен е шансът за ставането на новата общност.
Какво отношение има това към Хамлет? Мисля, че има интуитивно отношение, което е видимо. Става дума за подход, който се опитва да свали от себе си необходимостта да изгради тотална естетика и отива към възможност да комуникира на определени нива извън такава кохерентна естетика, която по принцип се счита за изискуема, а аз мисля, че тя отдавна не е. И от гледна точка на тоталния художествен образ, а тя може да изглежда като копмпромис и тя е, но компромисът всъщност е най-важното нещо, което се случва в изграждането на новата идентичност. Тя винаги се случва през компромис и компромисът е много хубаво нещо. Компромисът ти дава възможност да се откажеш от това, което мислиш за себе си, че си в продължение на изградената си биография и да се обърнеш към новата идентичност, която идва към тебе и да я посрещнеш, и да й дадеш възможност тя също да бъде, а не да я отричаш чрез себе си. Тъй като проблемът с безкомпромисността е именно в това, че тя много трудно има възможност да разбира. По-скоро тя се занимава с това да вменява отработени културни положения и по този начин влиза в една силово-възпитателна дидактична роля, която в много от случаите просто санкционира новото появяващо се съдържание, свеждайки го до себе си и до собственинте си предишни понятия какво това съдържание е. В това отношения си мисля, че традицията много лесно може да кореспондира с идващото, отказвайки се от свои компоненти, от цели собствени зони, дори по асиметричен път, сякаш никога не са били с пълна забрава за тях, за да може да отвори и нови проявления, и нови съдържания, които сами от себе си изваждат смисъл. Това, което съм се опитал да направя с този спектакъл е да дам такава възможност без до край да натрапвам онова, което самият аз винаги съм считал, че е особено важно да се отстоява.
В този смиисъл аз съм човек, който изцяло приветства компромиса с идентичността и мисля, че това е единственият шанс за прераждане на общността, тъй като  така възникват общностите.
Асен Константинов
Ти много пъти каза, че твоята постановка „Хамлет“ е актуална, че добрият театър е за тук и сега, че "Хамлет" в България е това, което се случва в нашето общество. Показва ли тази конфликтна точка между традиции и вменяване на някакъв тип живеене, и несъгласието на поколението с него.
Явор Гърдев
Ами не, не прави така, защото никога не съм имал амбицията да представям актуалната ситуация в някакъв дори синтезиран аспект. Според мен изкуството на театъра в този тип театър, разбира се, тъй като това, за което тук ставаше дума преди малко за документалния театър и да кажем вербатим техники, те се отнасят към случващото се по по-различен начин, отколокото да кажем интерпретацията на класическо произведение чрез традиционен драматичен театър. Става дума за друго нещо, за самосъзнанието, за това, че самият драматичен театър, постановъчният театър, който се гради на драматургия в традиционния смисъл на тази дума, той има възможност да отвори собствените си врати за нахлуване на актуални, да ги наречем, форми, без тези форми да стават негов принцип. Но този театър работи винаги със случващото се около него. Той никога не стои калциран в някакъв свой класически вариант. В този смисъл спорът за това дали Шекспир може да се интерпретира по един класически начин е логически безсмислен, тъй като няма такъв класически начин и никога не е имало такъв. Даже нещо повече. Съвременните интерпретации на „Хамлет“ в повечето случаи са по-близо до елизабетинските, отколкото до тези, да кажем от началото, средата или от втората половина на 20 век, от 70-те и 80-те години на класически образци, дори от авангарда на 80-те. Тези форми са много по-близко до елизабетинското преживяване, отколкото черната кутия с четвърта стена, в която има изградена цялостна кохерентна естетика. Самият Шекспир пише реплики за партера и реплики за първи балкон. Самият Шекспир е изключително целенасочен в това към кого адресира определени сцени и определени цели персонажи. Те могат да бъдат проследени на нивото на драматургията и е много ясно за колко прости хора в момента казваш нещо или го казваш за аристокрацията или за някого конкретно. Защото там има множество кодирани послания. В този смисъл той самият не е кохерентен, той самият е изключително разнороден автор и в различни пасажи на особствените си произведения е противоречив и съвършено различен като естетика. На места е грубо прозаичен, на други е фино поетичен, но сам в себе си компендиум на всички тези възможности. В този смисъл подвеждането под една обща естетика е антиелизабетинско и антишекспировско само по себе си, тъй като той няма в себе си кохерентност.
Асен Константинов
Благодаря ти за този отговор. Може би ще се връщаме назад към вече поставените опозиции като натрупаме още мнения и изказвания. Аз искам да свържа тази опозиция между документален театър и интерпретационен театър с това, което Явор Гърдев и Георги Господинов говореха за свързаността с българския контекст. Искам да се обърнем към нашите гости от NЕДРАма, защото те са дошли тука на тази среща на документалния театър, който изведнъж в последния сезон много отчетливо се заяви у нас и от много различни посоки. Това, което най-отчетливо се появи е новата група Vox Populi, по различен начин използваше документалното „Медея- майка ми“ на Иван Добчев и Маргарита Младенова,  както и спектакълът на Георг Жено „Заполярная правда“, който не е част от Vox Populi и по друг начин ползва документалния материал, от който е направена пиеса. Ще дам думата на Роман Павловски да каже, ако има желание, какво го провокира от казаното до тук.
Роман Павловски
Роман Павловски
Благодаря ви за поканата. Това е изключително интересна и важна тема - героят на нашето време, особено в контекста на протестите в различните страни в Европа. Но ще повторя известната фраза от поп песента „We don`t need another hero , защото сме имали достатъчно герои в нашата история. Сигурен съм, че историята на България е толкова трагична, колкото и на моята родина Полша. Имали сме толкова много войни, въстания и герои, и мисля, че не е време да мислим за героите и за жертвите. Време е да мислим за гражданите, а не за героите. Нуждаем се от това да сменим системата в силно гражданско общество. За да го изградим,  се нуждаем да дадем думата, да чуем гласа на гражданите. И това е, което се опитвам аз да правя в театъра. Току що завърших голям документален проект в Познан в Полша. Това е серия от спектакли за един определен квартал Яжице и втората част на заглавието е: „да чуем гласа на града“. Това парче, което е направено чрез средствата на вербатим театъра, е с гласовете/интервютата на жителите на този квартал. Интервюирахме повече от 20 човека от различни социални групи, идеологии и професии, и направихме по някакъв начин колективен портрет на хората от квартала – доктори, работници, анархисти, деца, майка на петима синове и още много обикновени хора, жители на този квартал. Това, което ме изуми бе, че публиката искаше да чуе тези истории, защото бяха обикновени истории от ежедневието. Открихме, че никой не се е опитвал да чуе тези гласове и открихме цяла нова територия за театъра. Бях много доволен от реакцията на публиката. Публиката моментално се идентифицираше с историите и персонажите. Имам чувството, че театърът е загубил връзка с публката и сега се опитваме да възстановим тази връзка и де създадем един вид нова театрална общност. Следващата стъпка ще бъде да поставим същите истории в пазарната част на града. Това е центърът на социалния живот в този квартал и е затворен в неделя. И вместо зеленчуци и плодове ще предложим прости истории като актьорите ще сядат и ще разказват техните истории безплатно. Така че, ако ме питате кой е героят на нашето време, аз ще ви отговоря – аз съм героят на нашето време, ти си героят, вие сте героите. Основната цел е да се фокусираме достатъчно, за да чуем гласовете, да ги намерим. Благодаря.
Асен Константинов
Може би все още докато говорим конкретно за документалния театър е добре да дам думата на Борис Никитин от Германия и неговото виждане за героя на нашето време.
Борис Никитин
Трябва да се боря с представата за героя, защото наистини ми изпразва мозъка.  Може би защото съм от Швейцария, а Швейцария наистина не е държава на героите, защото е наистина държава на демокрацията, където хората управляват чрез гласуване. От една страна това наистина е много добре. От друга страна промените са много бавни.  И понякога политиката е малко скучна. Ще се съглася с предишното мнение, че документалният театър днес наистина е най-вече за това да даде на другите хора глас и да даде също така на другостта в себе си глас. В документалния театър в Германия в последните десет години изведнъж се появи огромно разнообразие от персонажи на сцената. Преди това имаше преди всичко мъжки персонажи в главните роли и актрисите бяха в поддържащи роли и най-вече героят беше мъжът актьор, а в повечето случаи жените извършваха самоубийство в края на представлението, защото мъжът не ги обича. Така че документалният театър е най-вече затова да показва различията, различните. Вчера в своята лекция, която беше в Червената къща аз говорих за групата наречене She She Pop – седем актриси и един актьор. Те в голяма степен се самоопределят като феминистка театрална формация. Групата е основана през 1995 г. и то точно заради това, защото са разбрали в един момент, че ако искат да бъдат актриси ще трябва да играят тези поддържащи роли, в които персонажът се самоубива накрая. Разбрали са, че това не е, което искат да правят и това не е перспективата, която търсят в живота си като актриси. Така че те са решили, че трябва да излязат и да разкажат личните си истории, за да покажат тази феминистична гледна точка, която не е присъствала преди това в немскоезичният театър. В този смисъл документалният театър е показване на различната гледна точка. Това е участие в създаването на публика и прибавяне на собствената и личната гледна точка, и предлагането на тази гледна точка на публиката. Преди три години групата She She Pop направи спектакъл по „Крал Лир“, където поканиха собственинте си бащи, така че прибаваха свидетелство за генерационния си конфликт с бащите си. И това беше много интересно, защото тази феминистична група даде думата и гласа на бащите им, като патриарси. Този спектакъл беше най-вече за несъгласието. Мисля, че основно това е целта, която си поставя документалният театър – как да се справяме с несъгласията. Защото мисля, че в протестите отначало има много енергия, но с времето се появява неразбирателство и мисля, че е много добре предварително да се учим как да се справяме с тези неразбирателства. И това е хубавото, че можем да даваме гласа на някой друг, за да можем да разберем другия. Така че мисля, че документалният театър е за неразбирателството.

КЪМ ВТОРА ЧАСТ НА ДИСКУСИЯТА, с участието на д-р Н. Михайлов и режисьора Явор Гърдев:
КЪМ ТРЕТА ЧАСТ НА ДИСКУСИЯТА, с участието на д-р Н. Михайлов и режисьорите Маргарита Младенова, Бойко Богданов и Иван Добчев

Няма коментари:

Публикуване на коментар