страници

събота, 26 май 2012 г.

РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА "СУМАТОХА", РЕЖ. МАРИУС КУРКИНСКИ

 НА 1-ви ОКТОМВРИ В МАЛЪК ГРАДСКИ ТЕАТЪР ИЗЛИЗА ПРЕМИЕРАТА НА "СУМАТОХА" ОТ ЙОРДАН РАДИЧКОВ, С РЕЖ. МАРИУС КУРКИНСКИ, СЦЕНОГРАФ И КОСТЮМИ - ПЕТЯ СТОЙКОВА, МУЗИКА - МАРТИН КАРОВ
Допълнителна информация за предстоящия афиш на Малък Градски Театър можете да видите ТУК
Ревю за "Суматоха" можете да прочетете тук

ЕТО И РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА РОЛИТЕ:
Бързата кафява лисица - ХРИСТИНА КАРАИВАНОВА


 Гоца – АЛЕКСАНДЪР КАДИЕВ


 Араламби – НИКОЛА МУТАФОВ


 Лило – СИМЕОН БОНЧЕВ


 Глигор – СТОЯН МЛАДЕНОВ


 Иван Гамаша – ВЛАДИМИР ЗОМБОРИ


 I Циганин - ЕВГЕНИ БУДИНОВ


 II  ЦиганинВЛАДИМИР ДИМИТРОВ


 Петраки – АНТОНИЙ АРГИРОВ



 Шушляка – АЛЕКСАНДЪР ДИМОВ



 Зеленото дърво – ИВО АРЪКОВ


 I Крокодил – АЛБЕНА МИХОВА


 II Крокодил – СТЕЛА СТОЯНОВА


 III  Крокодил - ТАНЯ ПАШАНКОВА


четвъртък, 24 май 2012 г.

"ПАЙНЕРЪТ" НА БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР КАМЕН ДОНЕВ ПЪЛНИ САЛОНИ


„Пайнерът” на българския театър Камен Донев пълни салони[1]
                      „Нощна пеперуда” на Явор Гърдев е  събитието на сезона

Камен Донев, снимка Велислав Николов в. Сега

            Пред прага сме на последните за сезона театрални награди  – А`Аскеер 2012. Само след месец вратите на театрите ще се затворят, а по-предприемчивите ще тръгнат по турнета. Нали са такива директивите от последната реформа! Театърът непременно трябва да следва зрителския вкус, даже буквално да стигне до оградата на селския му двор. Не ме разбирайте погрешно. Аз съм „за” просветата. Въпросът е кой и как определя какъв е зрителският вкус. Ще кажете, че пълният салон е онова мерило за успех, което не може да бъде пренебрегнато. Така е! Това със сигурност може да го потвърди и шефът на „Пайнер”, който дословно следва същата политика на просвета и съблазняване. Ще ви попитам директно: Вие знаете ли какъв е вкусът на театралната публика? Ако знаете, станете директор – директор на театър.
            Защото през последните години се наблюдава паническо нагаждане към предполагаем масов вкус. Да наречем това криза на идентификацията. При нея било типично да подражаваш на чужд на себе си образ и без да си даваш сметка да ставаш като него, но не съвсем, а малко сбъркано. Същото е с новите абитуриентки – много искат да изглеждат като чалга певици, но все им се получава да са като порноактриси – някои твърдят, че между двата образа разликата е тънка.
            И така – на кого подражава българският театър? Този въпрос кънтеше през целия сезон 2011/2012, в който само софийските държавни театрални сцени предложиха над 77 нови заглавия, без да включвам гостуващите от извънстоличните театри, независимите проекти – по клубове, галерии и мазета, фестивалите като Театрален салон (ИКАР) и чисто новия първи фестивал на Асоциация за свободен театър. При този истински урожай само свръхопитният театрал би се ориентирал

      ще го съблазняват ли по пайнерски, ще го просвещават ли, или ще го вдъхновяват. 

            Ако ви съблазняват, то вероятно ви считат за част от т.нар. „масова публика”, която казват, че априори имала по-лош вкус от другите. А за лошия вкус било характерно да реагира само на прости и силни дразнения, креслив бил, както писателят Милен Русков описва.

     По какво ще познаете, че ви мислят за „масов зрител”?


            Първо се ориентирайте по плакатите. Ако откриете, че от там ви се хилят много хора накуп с фрапантни гримаси и цветове, то бъдете сигурни: някой ви праща послания, че непременно ще ви развлича и то кресливо. Ако в спектакъла е включена поне една телевизионна звезда (тук примерите са много, но най-работният, театралният ангел на широката провинция е Асен Блатечки, сам организирал в шеметния полет и новите си колеги по сериал), то значи ви мислят и за масов телевизионен зрител. Ако от родния ефир ви заливат с жизнеутвърждаващи интервюта на бодърстващи гении или ви назидават конформистки мъдреци с шалчета и без шалчета, то вие със сигурност гледате театрални абитуриенти. 





"Кръщене" от Камен Донев
Ако на сцената е отразен роден селски бит, в който в такт три/четвърти се редуват пощипвания по бедра, тропот на хора и ракиени наздравици („Кръщене” на Камен Донев в Театър „Българска армия”) вие или трябва тутакси да се припознаете в тази народняшка вакханалия или просто отпадате от групата на мечтания зрител. 

"Тирамису", реж. Н. Поляков

Ако пък ви пробутват побългарена представа за западен хайлайф и ви внушават, че е вселенско да бъдете поне два часа офис гърл („Тирамису” на реж. Н. Поляков в Театър „София” и още много други), пак сте от отбора на „идеалните”. Ако ви съблазняват с младежки и съмнително приповдигнат ентусиазъм, осъмнал с естрадния дух на „Ален Мак” („Сън в лятна нощ” на реж. Бойко Богданов[2] в Театър София и други) или пък ви връщат с визия и патос някъде в тъмите на българския театър от 78-ма („Евгений Онегин” на реж. Стайко Мурджев в Театър на„Българската Армията”), то непременно ви мислят и за възрастен масов зрител. Ако ви показват много жизнерадостна плът – и женска, и мъжка понякога (тук примерите също са много), ако се изливат по 3 кг. пот от актьорите (така както от най-отгоре се възхитиха спонтанно, явно бъркащи театъра с цирка), ако има поне двама на сцената, които се преструват на грозни леки жени, защото все по-често играят на токчета, то вие със сигурност сте прелъстяван по пайнерски. 

            Ако, обаче, не ви е страх от по-сдържаното на повърхността, от изискващото по-голяма концентрация, от двусмисленото, от неочакваните дълбочини, от онова, което не се притеснява да ви замисли, да ви натъжи, пък макар и това да е забранено във вече новия развлекателен бизнес – българския театър, то 

                     вие не сте „масов зрител”.

"Нощна пеперуда", реж. Явор Гърдев, Народен Театър

            Тогава с лека ръка ще ви посъветвам непременно да гледате „Нощна пеперуда” в Народен театър на режисьора Явор Гърдев, където ужким ни се разказва за един редник, превърнал се в момиче. Зад повърхността на тази пикантна история обаче се поставя големият въпрос пред нас – от кои си избираме да бъдем точно днес – от хората на духа или от другите? Същото звучи и в „Рицарят на Светия дух” от Боян Папазов, режисьор Маргарита Младенова, Народен театър, но чрез историческата алюзия за Големия Алеко Константинов, убит по погрешка заради парче земя. В тази категория поставям и „Пиеса за умиране” на тандема Ани Васева и Боян Манчев в Театрална работилница „Сфумато”. Впечатляващ със зрелищност (при все, че е на малка сцена), екстравагантност и актьорска енергия, спектакълът поставя редица важни въпроси за съвременния театър и новите театрални езици, незапазили място в родния театър, твърде зает да ползва старомодни щампи.

"Пиеса за умиране" от Ани Васева и Боян Манчев


 Друг млад екип на Гергана Димитрова и Здрава Каменова направиха чудесен пробив от страна на извънинституционалния театър със спектакъла „Праехидно” в Галерия "Suspacious" (ул. „6-ти септември”), поставен в нетрадиционна среда, ползващ иначе „забранени” герои в театъра като животното ехидна – централен персонаж в този почти апокалиптично ироничен разказ. А на „Макбет” в Младежки театър отидете, за да проверите за 50 минути можете ли да сте едновременно и в ниското и високото, така както само Теди Москов може да ни разиграе. Даже ще си позволя да ви препоръчам спектакъла в „Сфумато” „Скъпа Елена Сергеевна” на реж. Мартин Киселов – рядко съм виждала толкова адекватно представления, насочено директно и единствено към своята публика – тийнейджъра. 
"Праехидно" от Гергана Димитрова и Здрава Каменова

И защото, слава Богу, добрите примери не липсват в театъра, най-горещо ви съветвам – не вярвайте, ако ви твърдят, че вие сте „масов зрител” и искате да бъдете единствено съблазняван, защото салоните на по-горните спектакли са пълни.
Вероятно ще се почудите къде слагам онези шумно обсъждани спектакли през този сезон като „Ревизор” на Мариус Куркински и Животът е прекрасен” на Сашо Морфов в Народентеатър? Бих ги определила като представления стремели се към едно, но за съжаление постигнали друго, нещо разкрачено между желанието да е образовано, но стремглаво пропадащо в „лошия вкус”. Там също са пълни салоните.
За финал ще ви разкажа един действителен подслушан разговор след спектакъла „Животът е прекрасен” между две млади жени – образовани.
ПЪРВАТА: Абе готина е пиесата. Само дето накрая изнесоха един ковчег и ми развалиха настроението.
ДРУГАТА: Ма то нали е театър, бе! В ковчега няма никой.

За тях май всичко ще трябва да започне отначало.



[1] Текстът е публикуван със заглавието „Морфов и Мариус – лош вкус, пълен салон” във в. „България днес”, бр.110, 22.05.2012. Моето предпочитано заглавие публикувам тук. Не смятам, че Мариус Куркински и Сашо Морфов са еталон за лош вкус.
[2] Струва ми се, че проблемът със  "Сън в лятна нощ" на Бойко Богданов е разминаването между представата за младежко от страна на поръчителите и за съжаление, колебанието на режисьора Бойко Богданов да откаже „поръчката” и решението му едно към едно да ги удовлетвори по тяхному.

НАГРАДИТЕ А`АСКЕЕР 2012

 23 МАЙ (СРЯДА)

ТЕАТЪР "БЪЛГАРСКА АРМИЯ" 


 НАГРАДИТЕ А`АСКЕЕР 2012

                                      ЗА ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО


 АСЕН ШОПОВ
"Трябва да благодаря на толкова много хора, но първо трябва да благодаря на Онзи най-отгоре, Който беше така милостив към нас преди два дена (земетресението от 22 май), а когато консумираш тази милост от 16-тия етаж разбираш колко относително е цялостното творчество." А. Шопов

 ИЗГРЯВАЩА ЗВЕЗДА


ВЕСЕЛА БАБИНОВА за ролята на Коля Лебедушкин, военнослужещ първа година в „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
 (другите: Иван Юруков "Лов на диви патици", Веселина Конакчийска "Куклен дом")
"Искам да благодаря на Явор, който ми даде възможността да покажа нещо от себе и на целия екип, защото това си е наше представление."

ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯ

СТЕФАН МАВРОДИЕВ за ролята на Бащата, Номер 3 и Дънкан в „Любов и пари“ от Денис Кели, постановка Петър Кауков, Младежки театър „Николай Бинев“
 (другите: Леонид Йовчев "Ръкомахане в Спокан", Сава Георгиев "Танго")
"Благодаря на фондацията, която се опитва да съхрани духа, който пази и нас, и нацията. Да не се впускам в тази тема."
               
 ПОДДЪРЖАЩА ЖЕНСКА РОЛЯ
ТЕОДОРА ДУХОВНИКОВА за ролята на Мерилин в „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
(другите: Мария Каварджикова "Работно време", Анастасия Лютова "Коварство и любов")
"Благодаря на театъра, че ме допусна до него и че ме осмисли по този начин. Благодаря на Павлин, Леонид и Иван. Благодаря на Явор - няма такъв мъж, такъв гъзар и такъв режисьор."
                                                                                   СЦЕНОГРАФИЯ
ДАНИЕЛА ОЛЕГ ЛЯХОВА за „Рицар на Светия Дух“ от Боян Папазов, постановка Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов“ и за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, постановка Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
 ( другите: Огняна Серафимова "Куклен дом", Рин Ямамура "В Тоскана")
"Благодаря на екипите и на двете представления. Благодаря ви и приятна вечер!"


КОСТЮМОГРАФИЯ
СВИЛА ВЕЛИЧКОВА за „McBeth“ по Уилям Шекспир, постановка Стефан Москов, Младежки театър „Николай Бинев“
(другите: Петър Митев "Когато гръм удари", Даниела Олег Ляхова "Нощна пеперуда"
                                     






ТЕАТРАЛНА МУЗИКА
КАЛИН НИКОЛОВ за „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“ и за „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
(другите: Петя Диманова "Когато гръм удари", Асен Аврамов "Рицарят на Светия Дух", "Завръщане във Витенберг"
"Добър вечер на всички. Искам да благодаря на фондация  Аскеер за тази награда и да ви пожелая приятна вечер, благодаря!"
                   ВОДЕЩА МЪЖКА РОЛЯ
КАМЕН ДОНЕВ за ролята на Семьон Семьонович Подсекалников в „Животът е прекрасен“ по произведения на Николай Ердман, постановка Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов“
 (другите: Малин Кръстев "Завръщане във Витенберг", Владимир Пенев "Дуети")
"Сашо си свърши много добре работата и в Народния театър е така уютно. Актьорите са много добри - има парно, има баня, не ми се свършваха репетиции. Искахме още дълго да репетираме, заради самата работа Това се случва много рядко в живота на един актьор. Слава Богу, че го има театъра защото той е едно истинско спасения - в случая за мен."                                     ВОДЕЩА ЖЕНСКА РОЛЯ
МАЯ НОВОСЕЛСКА за ролята ѝ в моноспектакъла „Едно малко радио“ от Мая Новоселска, Стефан Москов и Борислав Стоилов, постановка Стефан Москов, Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“
(другите:  Албена Чобанова "Бягство от Москва"; Светлана Янчева "Животът е прекрасен")

държи лист с надпис Светлана Янчева "Добър вечер, честит празник, разбирам че няма много време. Благодаря на всички, които ме подкрепяха, извинявайте мечът (мечът пада от статуетката). Добре, нищо, шапката е тук, мечът е тук. Желая ви много вдъхновение, наистина, и много щастие, когато стъпвате на сцената, благодаря на Теди, благодаря за подкрепата на целия екип, на "Артишок", на всички, които ме подкрепиха, на целия екип в театъра. Благодаря ви, хубава вечер!"
                                                                  СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРСКА ДРАМАТУРГИЯ
 ГЕОРГИ ТЕНЕВ И ИВАН ДОБЧЕВ - "Завръщане във Витенберг"
 (другите: Алек Попов "Ковачи"; Константин Илиев "Златните мостове и Секвоя"
"Благодаря на фондацията. Искам да благодаря на Сфумато, което е лаборатория и затова е възможно да се правят такива авантюри и експерименти. Благодаря Грети!" Иван Добчев
 "Честит празник на всички, които създават изкуство със слово и на български език." Г.Тенев
                                                                                   РЕЖИСУРА

ЯВОР ГЪРДЕВ за „Нощна пеперуда“ от Пьотър Гладилин, Народен театър „Иван Вазов“ и „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, Народен театър „Иван Вазов“
(другите:  Маргарита Младенова за "Рицарят на Светия Дух"; Иван Добчев "Завръщане във Витенберг")
"Аз съм изключително радостен, че са наградени тези две представления точно тази годна. Това се случва в конкуренция с два изключително силни спектакъла и при моите учители, при които научих театър. Трябва да благодаря и на Народен театър, който ги продуцира. Но тази година бях споходен от една радост, не удоволствие , а радост, което е метафизично състояние – работата ми с актьорите и в двата спектакъла.  Нещо, за което благодаря! Да ви напомня, че без театър не може!" Явор Гърдев

 НАЙ-ДОБРО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ

НОЩНА ПЕПЕРУДА от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
(другите: "Бягство от Москва"; "Рицарят на Светия дух")


       Журито, избрало наградените за 10-те спектаклови категории:
Ангелина Славова, Ани Вълчанова, Асен Шопов, проф. Атанас Атанасов, Васил Михайлов, Вълчо Камарашев, Гергана Кофарджиева, Георги Новаков, Жорета Николова, Илка Зафирова, Леонид Йовчев, доц. Марина Райчинова, Мария Диманова, Мария Статулова, Марин Янев, Меглена Караламбова, Милен Миланов, Нина Стамова, Розалия Радичкова, Станка Калчева, Стоян Алексиев, Стайко Мурджев.

събота, 19 май 2012 г.

МЕЖДУ СВИНСКИТЕ ГЛАВИ И СВЕТИЯ ДУХ - РАЗГОВОР ЗА ТЕАТРАЛНИЯ СЕЗОН




Мариус Куркински "Ревизор"
Един разговор на Силвия Чолева и Гергана Пирозова за театралния сезон 2011
БНР, Христо Ботев, Артефир, декември 2011
В този разговор коментираме няколко спектакъла, чийто премиери са осъществени до декември 2011 – „Рицарят на Светия дух” на Маргарита Младенова, „Кръщене” на Камен Донев, „Завръщане във Витенберг” на Иван Добчев, „Ревизор” на Мариус Куркински, „Ръкомахане в Спокан” на Явор Гърдев, „Изобретателната влюбена” на Елена Панайотова, „Едно малко радио” на Теди Москов. По-късно, пак през този сезон, но 2012 г. Теди Москов постави два нови спектакъла, а Явор Гърдев направи знаменития си спектакъл "Нощна пеперуда". Признавам, че трудно проследявам работохолизма на Камен Донев.

Имаше ли обилие (на премиери – б.а.) през тази година?

Урожай имаше. В рамките на цялото говорене за криза театърът реши да си разрешава проблема с нея като инвестира в много продукти. Т.е. има много премиери и аз не съм гледала всичко.

Не може всеки да е отличник.

Това което искам да споделя е, че сме изправени пред толкова много избори и в крайна сметка човек трябва да направи собствения си избор, да си избере собствения път, даже и театрален. Да, звучи екзистенциално, но човек изправен пред многото избори, трябва да избере своя път. Аз мога да разкажа за моя път. Той не е идеален и не е изпълнен само със страхотни спектакли. В крайна сметка има от всичко. Истината е, че си спестих една голяма част от спектаклите.

Кои си спести и защо?

Виж, това също много ми се искаше да го споделя с теб, поради това огромно натоварване на темата как се опростачва българския театър, как се обръща към масовата публика, как високият театър е пренебрегнат. Изобщо това говорене за театър политиката много се намеси - липсата на пари и как театърът трябва сам да се издържа поради своят пазарен принцип – една странна позиция и поглед върху театъра. Аз по същия начин разсъждавах така разстроено преди две години за театъра. Как така искат пазарен принцип, масов театър.

Театърът не тръгва ли от там?

Театърът тръгва от много места ... Мисля си, че ние най-после достигнахме до етапа да узреем и да преглътнем това, че има и такъв театър. Има и масов театър. Има театър за, как да го кажа, въпреки че го слагаме го в отрицателна категория, за масовата публика. Е, добре де, обаче ние живеем в постмодерни времена и това е нормално. Границата между високо и масово все повече се разпада и ние трябва спокойно да го приемем това. Трябва да оставим всеки да прави своите избори. Какви са моите избори тази година? 
"Рицарят на Светия дух" от Боян Папазов,реж. Маргарита Младенова
Ще започна с последната премиера в Народния театър, която гледах „Рицарят на Светия дух” – текст на Боян Папазов. Наричам го текст, не пиеса, защото е много по-литературен, отколкото театрален. Този текст е режисиран и овладян от Маргарита Младенова на Камерна сцена в Народен театър. Сценограф е Даниела Олег Ляхова, музика Асен Аврамов. Знаем, че този екип принципно работи заедно. Какво ме накара да започна от тази последна премиера. Не можем да избегнем да говорим за театъра без да влизаме в някакъв локален контекст. Ние живеем тук и сега. Тези дни непрекъснато ни се натрапва една истории с едно прасе (мъчителното убийство на малко декоративно прасе, по време на Студентския празник – б.а.) и в крайна сметка това прасе оживя под друга форма като Оскар по Нова телевизия (повече от две седмици в знак на протест срещу убийството на прасето, с водещият Иво Андреев на Времето по НТВ на екран беше и домашното прасенце Оскар). Едната част от населението каза – Ужасна история се случи, гаврят се с прасенцето! Другата част, заедно с премиера на България, ни казва, че за да станеш мъж или човек няма как да не си отрязал поне една свинска глава, а сигурно и да си я забил на кол, защото така завършва историята с прасето в Габрово. И аз се изправих пред себе си и си дадох сметка, че съм от страната на онези, които никога, извинявам се за което, не са рязали свинска глава, нито са я забивали на кол. И си казах, дявол да го вземе, аз не съм станала човек или поне не съм станала онзи човек, който успява на тази територия, защото нали това ни е примера за успех, трябва да си го минал това като опит. Изведнъж се сетих каква огромна връзка има този случай с представлението „Рицарят на Светия Дух”(чиято премиера беше по същото време), където всъщност ни се разказва историята за убийството на Алеко Константинов и за селския кмет, който погрешка убива големия човек Алеко Константинов, защото са спорели с друг за парче земя. Всъщност има един импровизиран съд, в който духът - Светия дух на Алеко Константинов се връща като адвокат точно на онова простолюдие, на онзи примитив, който не цени живота по никакъв начин, под никаква форма. Но Алеко защитава този човек, опитвайки се да го убеди, че духът, че човешкият живот е ценен. А онзи примитивът, селският кмет, изигран от Вальо Танев наистина много хубаво, а Алеко Константинов от Иван Бърнев, та той му разказва една кратка история. Ще съм многословна, но е важно. Дава му пример и му казва – Ти се изкарваш за много духовен човек, ти си богобоязлив, обвиняваш ни, че сме прости хора, но ще ти дам един простичък пример. Ние на село, когато кучката роди 11-те си кутрета, ги отделяме на метър от нея още докато са слепи и само първото, което стигне до нейната цицка го оставяме живо. Другите ги давим в реката. И онзи кметът, простакът, примитивът пита Алеко – Ти ще стигнеш ли до цицката? Няма да стигнеш. Аз, Здравият разум, стъпил здраво на земята, аз ще стигна до нея и не защото съм по-бърз от тебе, а защото на теб ще ти домъчнее за мен и ще ме пуснеш. И аз, слушайки това представление, което наистина е театрален триумф и го казвам абсолютно с ръка на сърцето поради страхотната сценография, поради умението на Маргарита да играе с театралните средства на сцената и от един текст, който е тежък, Боян Папазов знаем, че изпитва огромен пиетет и любов към думите и е по някакъв начин многословенq тя го е оживила на сцената и  си дадох сметка, че спектакълът поставя големия въпрос - изборът аз да остана ли в сферата на духовното или да стъпя здраво на земята и да отрежа свинска глава и най-после да тържествува животът такъв какъвто го разбират някои. И затова си казвам, че това представление за мен е огромен акцент и то обговаря настоящето, през историческите алюзии. Обговаря какво се случва в момента с човека. Мисля, че масовата публика по някакъв начин няма да стъпи там и се сещам, че на метри от това представление има едно друго представление „Кръщене”, където е триумфът на свинските глави. 
"Кръщене", текст и режисура Камен Донев, Театър на Армията.
Нямам нищо против Камен Донев, той прави нещо, което хората вероятно обичат да гледат, но там е триумфът на свинските глави и действително имам чувството, че на сцената сякаш се режат свински глави и се носят на кол. Защото „Кръщене” всъщност какво представлява? На сцената ни се разиграва едно кръщене с цялата селска простотия и това трябва да ни увеселява и вероятно да си казваме – Е, такива сме си! - и това трябва да ме прави весела и щастлива и да ме успокоява, защото се предполага, че си казвам - Ето, всички сме си простаци и всичките сме в една локва и всички носим тайно в чантите си свински глави, нали?
 ...Искам да подредя в себе си хаоса и да го превърна в ред. Някъде в това ми усилие слагам представлението на Иван Добчев „Завръщане във Витенберг”, но вероятно няма да има толкова време за него. Текстът е на Георги Тенев и на Иван Добчев и това, че е от двамата, се усеща много ясно. Това представление ще го сложа в онази част, която цели точката на напрежение в момента. Има нужда от това театърът да има своя контекст, локален контекст. Защото театърът, който гледаме, не е австрийски, той е български и това е сигурно и говори чрез българския контекст.

Изпуснахме Ревизор, много искам да чуя къде го слагаш тоя спектакъл.

Владо Карамазов и Александра Василева, "Ревизор", реж. Мариус Куркински
Има една категория от творци, която наблюдавам от известно време, която има желание да привлече повече публика, което е естествено. В тази категория влизат режисьори, които понякога са се доказвали като добри и които в момента откровено открехват вратата на комерсиалното. Но не мога да кажа комерсиално в чистия му вид, но да кажем са станали по-комуникативни с публиката, каквото и да значи това. Там някъде, колкото и странно да звучи, слагам „Ревизор”.

Не, не звучи странно.

За претенциите, които има представлението, звучи странно. Много си мисля тези дни за Мариус Куркински и „Ревизор” и проявите му напоследък. И даже си мисля за „Ревизор” как е едно представление, което си има свой живот извън сцената, който се създава от самия режисьор на представлението със цялото това обговаряне по телевизиите и интервютата, че е дошло време за ревизия. Това му намерение по някакъв начин се родее с желанието на Маргарита Младенова да покаже болестта на днешното време. И Мариус така иска да каже за болката на днешното време, че е дошло време за ревизия, че е настъпило времето на Страшния съд, на Апокалипсиса. Така ми подейства това, че даже отворих Откровение на Йоан и си казах, че може би там нещо ще открия, което иска да ни каже този човек. Цялата тази претенция, че обговаря болката в момента и неговата роля на месия. Виж, Мариус Куркински е ужасно артистичен човек и в живота. Той е изключителен феномен и в самия живот. Той до такава степен се вживява в тази му роля, вероятно на месия, вероятно на онзи, който ще ни проведе през Страшния съд, защото той иска да ни разказва за него, нали? Защото той иска да е онзи, който ни води по пътя. И това да е като една притча. Принципно представленията на Мариус винаги се родеят с тази форма и някъде там усетих, за съжаление, че това е игра. Но това не е неговата съкровена игра, а игра да се разиграе това продължение на ролята чрез театъра, като в литургичния театър. Литургичният театър с какво се занимава, както знаем? В църквата се разиграват театрализирано или Възкресението или Рождеството. Защо са започнали да се разиграват в средновековието? Поради недостъпния латински език и това, че хората са спрели да влизат в църквата.

Превод се нарича това

Започнали са да театрализират. А защо са ги изгонили от църквата малко по-късно? Ами защото са започнали да се удоволстват да ни разказват само за Дявола. Тогава всичките технически умения са се концентрирали върху фигурата на Дявола. Доброто не е интересно, то няма толкова възможности, не е толкова пищно, а Дяволът изисква повече умения и атрибути  и започнал (поради техническите нововъведения – б.а.) да прелита напред назад на въжета из църквата... и ги изгонват навън. И оттам започва така нареченият средновековен театър, площаден театър. Какво прави Мариус? Страхувам се, че той не подозира за това, извинете ме, че го казвам. Той прави същото. Разказва ни за грозното, но той толкова се увлича в това, толкова се удоволства в това да ни разказва за злото, ужким ни разказва за доброто (мисля, че в това му удоволствие избива бутафорията), че той там някъде не се е овладял. Няма да коментирам театралния език, защото той е толкова хаотичен и безразборен. Няма да говоря за това, че част от актьорите не знаят от къде да влизат и излизат и вероятно при тях съществува някакъв хаос. Може би след време той ще се организира този хаос. Не съм и човекът, който ще му каже какъв режисьор трябва да бъде. Ние си говорим за това какво той иска да ни разкаже, нали?. И какво ни разказва той. „Ревизор” е пиеса на Гогол, която познаваме всички, която се припознава като гротеска, даже като политическа сатира, особено през социализма...(сатирата, по време на социализма се използва срещу буржоазията, за осмиване и показване дефектите на класата на търговците и подобните им)

Да, ама той не можа да стигне до това.

Той не е искал да стигне до това.

А според Гергана Пирозова до какво е искал да стигне?

Според Гергана Пирозова Мариус си има една тема, която си я обича – за Дявола и Бога, точно с това негово натъртване.

То затова ли завърши с тези фигури на финала от ада и рая?

Тези бутафорни фигури съществуват през цялото представление. Всъщност нека го разкажем накратко. На сцената има 32 –ма актьори и никакво спестяване на текста, защото, както се сещате, той е свещен за режисьора, така както Библията е свещена. Самият режисьор е в ролята на Градоначалника. Градоначалникът е припознат като разказвач, като резоньор, защото това е видимо в спектакъла. Всъщност кой е Градоначалникът според Мариус? Той е човекът пред когото се случва всичко. Това е блудният син, според Мариус. Тогава каква политическа история ни разказва Мариус? Кой според него е днешният Градоначалник? Ако с претенцията, с която ни разказва за живота сега и настъпилото, според него време за ревизия, кой е градоначалникът в нашето време, който на финала се и покайва, щото и до там стигаме. Има и изповед. И ако го вкараме в политическото, какво ни разказва Мариус - защото сам той го вкарва в политическото и казва, че е настъпило време за ревизия на днес и сега и е дошло време, както твърди той, аз да ви я разкажа тази притча за „ревизията”...

Нямаме много време, вадим ли го встрани това представление.

Това е моят път, моята театрална пътека, която съм си я избрала. Избрах Мариус, за да видя къде е той сега в това важно за нас време, където сме разчекнати между свинските глави и духа. „Ревизор” е показателно за претенцията и докъде объркването може да доведе. Извинявам се, че го казвам това и то за Мариус, защото ние не сме свикнали да се говори така за него, защото той е като едно дете – невинен и в жестокостта и във величаенето на грозното.

Прескачаме Ревизор тогава и продължаваме нататък.

Леонид Йосифов и Иван Бърнев в "Ръкомахане от Спокан"
В цялото това забравяме присъствието на Явор Гърдев и Теди Москов все още в театралната ни палитра на Раковски. Първата премиера беше с „Ръкомахане в Спокан” на Явор Гърдев в Народен театър и виж как някак елегантно забравяме да си спомняме за него? Въпросът е защо? Защо „Ръкомахане в Спокан” не е от онези представления, в които Явор винаги е успявал да задава въпроси. Моето мнение е, че това представление технически е много добре изпълнено, така както Явор умее. Той се занимава с един текст (не така интересен), което за мен е странно. Макдона е един автор, който сам себе си определя за ирландски автор, но винаги е живял в Лондон, а самите ирландци не го припознават като свой. Това е един текст, за който самият автор, признава, че е изпаднал в криза и че е седнал да напише един shit, едно лайно, което публиката иска - ала Тарантино, ала Гай Ричи.

Защо му е на Явор това?

Точно така – защо му е на Явор това? Това увлечение обаче не му е за първи път, а от няколко години. Убедена съм, че това не е някакво дълбоко философско увлечение, защото ние познаваме Явор като един много ерудиран човек. Защо му е на Явор да започне това флиртуване с подобни текстове? Слагам го в същата онази категория, която е решила да е комуникативна. Естествено по различен начин от Мариус, защото единият владее почти до съвършенство театралния занаят, а другият е неопитен като дете. Според мен просто Явор тръгна по онази кристално ясна линия – Искате такова? – Ето ви такова! И ако някой се опитва да открива някакви особени дълбочини в „Ръкомахане в Спокан” е окей. Много се радвам, като намират в него някакви големи философски теми, защото според мен текстът се занимава с това повърхностно - като например разликите между видимо и фикционално, за кого се мислиш, за кого се представяш. Текстът се занимава някъде там с това, но дали е с дълбочината, с която Явор може да го направи. А дали самият текст носи подобна дълбочина? Не! Там има добри актьорски попадения, това е представление, което ще се хареса на публиката, комуникативно е. Иван Бърнев е страхотен актьор и изобщо този сезон той има страхотни прояви. 
Пенко Господинов, Светлана Янчева в "Изобретателната влюбена"
В този контекст мога да сложа едно представление на Малък градски театър представление, което е разтоварващо и човек може да се чувства като че ли не носи свински главички в чантата. Това е „Изобретателната влюбена” от Лопе де Вега, режисьор Елена Панайотова. Изглежда по някакъв начин да е на ръба на кичозното, но то е шеговито представление и пак казвам, че не се чувстваш сякаш се показват от чантата ти свински крачета, защото напоследък комедията се разбира по този начин от някои хора. 
Мая Новоселска в "Едно малко радио"
Не успях нищо да разкажа за „Едно малко радио” на Теди Москов в Сатиричен театър, моноспектакълът с Мая Новоселска. Него го поставям в онази категория на Маргарита Младенова, но не с тази дълбочината, а по скоро с носталгията и страданието по завинаги изгубеното минало и изгубените ценности. Това е темата в спектакъла и то остава в тази категория. Недоизчистено и като време и като режисура -  недоизпипано. Но и в това има очарование, заради спонтанната си носталгия и мъка по наистина завинаги изгубеното минало – дали това ще е семейното радио, или грамофона от онова време. Това е за мен сезона. Пропуснахме да кажем, че за първи път се състоя фестивала на Асоциация на свободния театър. За четири дена в София поставиха на различни места в града, продукти, които не бяха само театрални. Заявиха се в пространството. Това е хитър ход, заявиха се и то с фестивал. Сега очакваме след тази грандиозна заявка и

Грандиозна тежест?

И грандиозна тежест и там някъде стои онази битка с Министерство на културата, която само за секунда да спомена, където чакаме един закон за сценичните изкуства от две години и в крайна сметка този закон мимикрира в Национална стратегия изобщо за развитие на културата, която също се оказа, че тайнствено се е творила. Какво се прави и кога ще разберем за това не знам.

Може би другия сезон?

Може би постфактум. Това е за мен сезона.

четвъртък, 10 май 2012 г.

"ЖИЗНЕУТВЪРЖДАВАЩИЯТ САМОУБИЕЦ" ПО САШО МОРФОВ



                                
Текстът е публикуван в бр. 4-6/2012 на сп. Театър.  
Представлението „Животът е прекрасен”  в Народен театър на режисьора Александър Морфов е от онези, които предварително знаем, че са обречени на всенародна любов. То притежава почти всички компоненти да бъде театрален блокбъстър у нас.
Имаме:
Режисьор, който винаги успява да възбуди интереса на многобройната публика със зрелищните, пищни, почти оперетни спектакли, съчетани с бохемско бунтарско  присъствие в медиите;  Главен актьор  – Камен Донев – първият в последните 20 години, превърнал театрално представление („Възгледите на един учител”) в хит от ранга на естраден концерт на Лили Иванова, сам поставил си нелеката задача да е певец, документалист, отразяващ българското ежедневие; Народен театър – най-известното и престижно театрално пространство, за което можем да кажем със сигурност, че поне него всеки го знае, пък и няма защо да крием, че Морфов е може би единственият режисьор, който последователно в годините успява да овладее тази иначе коварна, поради мащабите и статута си сцена. В тази хитова комбинация влиза и още едно изкушение за публиката – представлението е по пиесата „Самоубиецът” на руския автор Николай Ердман[1],  пиеса, 60 години напълно забранена в Съветския съюз – ето, че ни очаква и нещо забранено, вероятно скандално и най-вече предусещаме, че има някакъв умисъл този така опасен до преди 20 години текст да присъства точно сега в афиша на най-мощната театрална институция у нас и то за първи път. Спектакълът е също така част от Руския сезон на Народен театър, който предизвика противоречиви оценки, но пък така го изпълва с истински живот. Няма да пропусна да отбележа, че предварително знаем, че на сцената има и оркестър, а също участват още много от актьорите-звезди на театъра (цели 31 са на сцената). Сценограф е самият Никола Тороманов – Фичо, който самотно блести на хълма на „най-добрата сценография” у нас, понякога в компанията на Даниела Олег Ляхова.

Върху червения плюш и гипсови орнаменти по ложите, зорко наблюдавани от бароковите ангелчета, патетично висят килоти и сутиени. Позлатената плюшена зала се сблъсква в парцаления свят на сцената, цялата в дълбочина заета от огромни простори с повехнали чаршафи. Ние сме в комуналка, но не каква да е. Тя има всички белези да е от 20-те години на Съветския съюз, когато обеднелият аристократизъм се сблъсква с пролетарския прагматизъм, когато социални прослойки разместват драматично местата си  – малко параванче и кокетни нощни лампи около спалня са последните остатъци от минала епоха, притиснати от набързо сковани маса и стол, чугунени мивки с течаща вода, истинска готварска печка (по-късно по залата ще се стеле миризмата на кебапчета и пържени яйца – нали е като в живия живот, натуралистично). Знаем, това е запазена марка на режисьора, още от 1994 г. („Дон Кихот” НТ) – „обругаването” на най-консервативното театрално пространство у нас, както и нарушаването на традиционното разделение зала/сцена с единични нахлувания и контакт с публиката, винаги е действало възбуждащо, а това режисьорът Сашо Морфов никога не забравя). 
На фона на руската комуналка „центрофугират” изненадващи перални от българския соц. Обитателите са безброй, изкачат от всички ъгли към сцената, понякога и извън нея – гротескни, като извадени от стар руски филм – малко буфонадни, шумни, преувеличени в гримасите, съвсем като от неговото „На дъното” от 1997г. , отново в Народен театър (помня, че и тогава висяха простори с чаршафи, но нали и Горки описва една измъчена Русия).  Нашите босяци влачат чернобял телевизор, този път от 50-те години,  с антена, която в суматохата връчват на зрител - притихва странната тълпа на сцената, както и тази, която гледа към нея. Най-после всички са по местата - осветлението изгасва  - започва „излъчването” на „Животът е прекрасен”.
Може би най-подходящото начало за „филма” би било „имало едно време един човек, който май бил смотаняк и който а-ха да се самоубие, но накрая разбрал, че животът е прекрасен”. Какъвто и пълнеж да сложим в средата би бил без значение. Всичко това може да се е случило когато и да било, а може и да не се е – това също е без значение. Най-важното е, че имаме поука, жизнеутвърждаваща, нали сме в комедия  – животът е прекрасен, пък бил той и безсмислен, скотски, оскърбителен и ужасен. 
На сцената има много гегове, смях, танци, песни, сполучливи скечове, патетични монолози, цял Камен Донев, който дава всичко от себе си – от народното творчество през Чарли Чаплин до частушките, пък и актрисите понякога пеят на микрофон, звучи истински оркестър, даже изискан суинг, има и голи гърди, и милозлива Рени Врангова, и руски запой, цялата техническа потенция е въвлечена в това, имаме и илюстриране на озверялото всекидневие и тупуркане от всички посоки – нали сме в комедия, а тя предизвиква смях, чрез изразходване на прекомерна физическа енергия на сцената за сметка на духовната (у някои хора това буди истинско възхищение).  А какво общо има това с автора Николай Ердман, защо пиесата е била омразна  60 години на управляващите в СССР, остава загадка. Тук, вероятно изниква въпросът, а трябва ли да знаем, щом сам режисьорът твърди, че е „изчистил някои твърде социалистически, твърде за времето на диктатурата на Сталин неща, които просто нямат връзка със съвременния човек.”, защото явно днес тези асоциации не са на мода. И за да няма никакви колебания, режисьорът ни уверява, че не е пришивал пиесата към действителността. Изводът е, че това, което гледаме, няма връзка нито с епохата на пиесата, нито с нашата. Но мигар това е странно щом за режисьора „светът на театъра е утопичен свят – това е нашият остров-утопия, където забравяме за другия свят и другите проблеми – един остров на забрава, една приказна страна, която сме си измислили и в която живеем.”, защото вярно е, че хедонистично и вече истерично задоволяваме илюзии, но това театрално и философско прозрение на Морфов да дойде точно със „Самоубиецът” на Ердман е повече от неочаквано.



И ето, аз си мисля, че някога, още в началото, ако сам Мейерхолд, който пръв поставя пиесата през 1930г. и тя бива тутакси забранена още в първо действие, беше постъпил с пиесата съвсем като Сашо Морфов, то сигурна съм нито Ердман, нито Мейерхолд, нито „Самоубиецът” щяха да имат тази нелека съдба. Защото какво е имало в нея така „пусто и вредно”, както я определя Сталин, и защо руската интелигенция открива в нея най-мощната сатира срещу системата и то във времена, когато значителна част от тази интелигенция е „самоубивана” и „изчезвана”, а самият Ердман е въдворен в Сибир (по-късно, поради малката подробност, че е сценарист на два любими филма на Сталин е пуснат, но без правото на достъп до 10-те най-големи града на СССР). 
Единственото, което ми хрумва, е че Сашо Морфов има предварително конструирана представа за предполагаемата идеална публика и че се е подвел или пък вярва на думите на някои, че най-важното е да се харесаме на публиката, да догадим нейния вкус. А публиката, пак според тези някои, обичала да се развлича след морния ден. И ето, репликата на Егорушка от пиесата, който като нелюбопитен персонаж на милиционер липсва в спектакъла, избистря своя смисъл точно сега: „Вдъхновявайте се съгласно постановленията!”.  „Идеалната” публика не е обременена политически, нито познава историята на текста, нито иска да знае за всичко това. Тя няма да иска да знае  и защо този мним „самоубиец” е бил така стриктно „охраняван” толкова години. Според Морфов, това е малкият човек скован от страх. Но от какво се страхува неговия малък човек? Тогава се е страхувал за свободата си,  а днешният човек сега се страхувал за работата си, твърди Сашо Морфов, а основната идея, пак според него, е „да открием живота отново, да го открием и заобичаме, живот, в който имаме едно насъщно парче, колкото да се нахраним, не да се оаядем, не да пируваме....”

И така странно ми стана след цялото това внушение, че Симеон Симеонич Подсекалников, онзи, който в загубата на смисъл в живота, поради довеждането му до пълна скотщина, сам улавящ се за напълно абсурдна мечта – да спечели пари, като свири на медна туба (а кой ли от нас не сътвори подобни мечти напоследък), пожелава да умре и то изкушавайки се поне за малко да бъде признат за човек в смъртта си, онзи, когото даже го погребват жив на финала и „възкръсва” след два дена престой в ковчега (така е според Ердман, Морфов изчиства тази малка подробност, която ни увлича в други алюзии), онзи, който изрича един от най-мощните монолози на времето насочен срещу прекомерната употреба на власт над човека, над индивида, който моли да има право поне да шепти, днес  той е превърнат в дзен будист, съветвайки ни да се радваме на парчето хляб, но преди това щателно почистил всички тези „твърде социалистически, твърде за времето на диктатурата на Сталин неща, които просто нямат връзка със съвременния човек.”
Знам, че комедията действа като „афективна упойка”, предпазвайки ни от тревожността на битието, защото комедията се занимава предимно с ежедневието, с обикновения човек, който задължително стои по-долу от зрителя. Най-важното е, че комедията винаги завършва жизнеутвърждаващо, когато всичко си идва на мястото, именно и затова притежава „лекота, с която се нагажда към всяко общество”.
Може би и сега, когато всички сме заети позитивно автоцензурирайки се да доказваме, че сме щастливи всеки ден, не е време за друго, освен за комедия. Остава въпросът защо Ердман, защо „Самоубиецът”? Можеше да бъде всичко останало и пак щеше да пълни салона, защото има най-важните компоненти за „идеалната публика” – авторитетни творци, авторитетно място, зрелищно забавление, никакво напрежение.







[1] Някога през 1988г. Морфов поставя „Театрален дует” по „Самоубиецът” на Ердман и „Баня” от Маяковски в Смолянския театър, съвместно с Юлия Огнянова. Официално пръв проф. Крикор Азарян поставя текста през 1988г. в Театър „София”. Чак през 2000г. реж. Недялко Делчев ни припомня пиесата в Сатиричен театър, а през 2010г. реж. Десислава Шпатова отново поставя „Самоубиецът” в Пазарджишкия театър.