Няма съмнение, че когато афишират едно представление с мотото "Времето
не съществува. Има само две неща: любов и любов", човек може да се
обезпокои от вече съдържащата се сантиментална нотка. Но ако режисьор е
Явор Гърдев в екип с Никола Тороманов и актьорите Жорета Николова,
Светлана Янчева и Валентин Ганев, то априори се знае, че няма да е
просто любовна история, а нещо повече - нещо съвсем различно. Рядко се
случва още на първите три минути от представлението публиката да избухне
във възторжени аплаузи, екзалтирана от иронично впереното присъствие на
Жорета Николова, с балон в ръка, съскаща сякаш напомпва огромната сива,
бавно издигаща се зад гърба й надуваема сценография, оживяваща пред
очите ни - разгъваща се, дишаща, докато се превърне в жива стая,
обитавана през 2012 г. - футуристична, чудовищна и смешна, на фона на
титаничната мажорна музика на Калин Николов. Тогава или днес - през 2012
г. - персонажите на Иван Вирипаев от пиесата "Валентинов ден" ще се
завръщат в миналото - през 70-те, 80-те, 90-те, за да конструират своите
разкази за някогашна любов, предателства и смърт, допълнени от фона на
знаковата музика на всяко поколение - "Бийтълс", АББА, "Нирвана" и т.н.
Роденият
през 1974 г. Вирипаев написва преди седем години продължение на
социалистическата трагедия а ла "Ромео и Жулиета" "Валентин и Валентина"
от Михаил Рошчин, и предизвиква интереса с необичайния си монтаж на
действие, игра с времето, типичните вече за него монолози апарт и бързи
преходи между време, реалност и сън. Какво се случва с персонажите на
Рошчин след 40 години, през 2012 г., вече на 60, в един привидно
класически любовен триъгълник между мъж и две жени, започнал някога през
1969 г. на фона на "Юрая Хийп"? И независимо от името на Вирипаев,
известен у нас с постановките на Галин Стоев "Археология на сънуването" и
"Кислород", сякаш не текстът е ценността в представлението. Самият
режисьор казва, че тази пиеса е встрани от творческите му търсения в
момента, но му е предложен от двете актриси, с които за втори път работи
заедно след емблематичния "Квартет" през 1999 г.
В спектакъла се
съдържа много повече крайната, преминаваща през цялата психофизическа и
емоционална палитра игра на Светлана Янчева и Жорета Николова -
стихийни, комични, потънали в сълзи или истерични танци, блъскащи се в
напомпаните стени, кълнящи, смешни, обвързани завинаги и в любов, и в
омраза. Това не е просто разказ за жестокостта на любовното чувство, за
тежестта на завинаги отминалите времена или тъгата по неизживяната
любов, в която всеки да открива себе си. Именно с помощта на режисурата
сякаш с бръснач очистени от сантименталност, актьорите са на ръба на
сериозното, жонглиращи с драмата. И въпреки иронията и страстта на Явор
Гърдев към минимален емоционален разкош и увличане в зоните на
интелектуалното този път представлението е перфидно затрогващо, сякаш
отстъпил пред стихията на двете актриси.
На финала огромната сива стая
издишва последните секунди живот върху Валентина, днес или тогава, през
2012 г. на 60 години, която преживява своите последни мигове от
отмиращото време, време без логика, в което има само две неща: любов и
любов, но изпразнена от форма като издъхваща стая-балон.
