НОВИЯТ БРОЙ НА BLOGът ЗА ТЕАТЪР Е ВЕЧЕ ФАКТ

С радост споделям, че новият трети брой на BLOGът ЗА ТЕАТЪР, книжното продължение на виртуалния БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР на Гергана Пирозова, е вече факт. Списанието е с чисто нов дизайн, формат и с повече страници, в които отново публикувам мои рецензии, интервюта, статии и анализи. Последните страници традиционно отделям за отпечатването на съвременна българска драматургия - "Паякът" от Йордан Славейков и Димитър Димитров, поставена на сцената на Театър "Сфумато". Издаването на пиесата съвпадна с новината, че спектакълът "Паякът" е вече част от тазгодишната програма (7 -16 август) на престижния New York International Fringe Festival. В рамките на една седмица "Паякът" ще е първият български спектакъл, стъпвал на тази международна сцена. 

На последната страница ви представям две нови книги на български автори, свързани с театъра - "Радостта на тялото. 6 танцови измерения" на хореографа Мила Искренова и "Архитектоника на театралността" от д-р Ивайло Александров.

на кориците - Анастасия Лютова и Пенко Господинов
в "Паякът", фотограф - Мирослав Веселинов

Като театрален критик и журналист, обратно на твърденията, че трябва да съм обективна и да отговарям на общи вкусове и очаквания, признавам, че си позволявам да бъда субективна, да изразявам лично мнение и да давам думата на хора, които са ми интересни.

Липсата на независими театрални пространства в областта на театралната критика у нас ме мотивира да създам виртуално и книжно списание за театър, което да отговаря на най-важните за българската ситуация в момента етични норми, препоръчани от Международната Асоциация на Театралните Критици, а именно - театралният критик да избягва външно влияние и контрол, както и ситуации, които биха били схванати като конфликт на интереси, например - участие като член на жури или рецензиране на продукции, с които е лично свързан. Защото неспазването на по-горните норми превръща критиката в ПР или по-ясно казано - във властови и финансов инструмент в полза на група хора, а не на театъра.

Новият брой  BLOGът ЗА ТЕАТЪР  можете да закупите от:

Дюкян Меломан, ул. 6-ти септември 7а,
Книжарница Петър Берон, ул. Шишман 2,
Арт Хостел, ул. Ангел Кънчев 21а,
Книжици, ул. Аксаков 10,
Книжарница НАТФИЗ, ул. Стефан Караджа 20,
Paper Cake – Книжарница за съвременна  литература, ул. Г. С. Раковски 122,

Този брой нямаше да е факт без изключителната помощ на Мария Минкова www.mariaminkova.com

коректор   Бойка Атанасова

издател    Дюкян Меломан ЕООД,

                 София, ул. 6-ти септември 7а

                 www.meloman-bg.com

печат       Дайрект Сървисиз ООД,

                бул. Ботевградско шосе 272,

                1839, София

                 www.directservices.bg

Благодаря на всички, които подкрепят и вярват в проекта "BLOGът ЗА ТЕАТЪР"
Информация за старите броеве на списанието можете да откриете ТУК

ОТГОВОР НА РЕЖ. ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА ПО ПОВОД ПИСМОТО НА ДИРЕКТОРА НА НАРОДЕН ТЕАТЪР Г-Н ПАВЕЛ ВАСЕВ

г-жа Лилия Абаджиева

 

Поради личното настояване на режисьорката Лилия Абаджиева чрез телефонно обаждане и два мейла до мен,  „свалям“ от Блога за театър нейния текст „Отговор на реж. Лилия Абаджиева по повод писмото на директора на Народен театър г-н Павел Васев“ от 18 февруари 2013 г., публикуван по нейно желание.
През 2012 г. направих интервю с реж. Лилия Абаджиева – „Уморих се! Не владея законите и игрите, познати на апаратчиците!“. По повод това интервю г-н Павел Васев изпрати лично до мен писмо с настояване да бъде публикувано в Блога за театър, в което коментира причините според него за „напускането на Народен театър на г-жа Лилия Абаджиева“ и което публикувах на 12 февруари 2013 г.
В телефонен разговор и разменени  мейли през тези дни (последният от които е днес 27.02.2016 г.) бях помолена от режисьорката да се съобразя с желанието й, тъй като за нея това е „една безкрайно омерзителна история“, която не би искала след всичко, което е направила в практиката си, да излиза на първа страница на търсачката  Google при изписване на името й.

Независимо, че й обърнах внимание, че нейното „писмо-отговор до г-н Павел Васев“ се открива и на други места във виртуалното пространство, режисьорката Лилия Абаджиева отново потвърди чрез мейл, че "оттегля съгласието си да „стои“ нейния текст в моя блог".

Тъй като моите читатели вероятно знаят, че това желание на режисьорката Лилия Абаджиева не е юридически защитимо и че съобразяването с него би изглеждало като упражняване на чужда воля върху мен и Блога за театър, то искам да ги уведомя, че ще го взема предвид, защото не бих искала то да е причина за евентуален творчески дискомфорт на режисьорката.

Благодаря за разбирането!

27. 02. 2016 г.

Гергана Пирозова

 

ПИСМО НА ДИРЕКТОРА НА НАРОДЕН ТЕАТЪР Г-Н ПАВЕЛ ВАСЕВ ПО ПОВОД ИНТЕРВЮ С РЕЖ. ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА

г-н Павел Васев

В израз на своето право на отговор г-н Павел Васев, директор на Народен театър "Иван Вазов" изпрати до "Блогът за театър на Гергана Пирозова" следното писмо, което публикувам без редакторска намеса (12.02.2013)
Писмото е по повод интервюто с режисьорката Лилия Абаджиева в блога ми от 2-ри октомври 2012г. - "Уморих се! Не владея законите и игрите, познати на апаратчиците.".

Като автор на това виртуално пространство не се обвързвам с изразените мнения.

               Уважаема госпожо Пирозова,

     От време на време колеги от театъра в който временно работя ми предоставят театрални критики публикувани в пресата и електронните медии. Така се случи че едва днес прочетох един материал, плод на Ваша среща с г-жа Лилия Абаджиева. Там с много широк замах и бездарие са надминати качествата на театрото „Многострадална Геновева”. При нашата единствена среща Вие ме попитахте и аз не Ви отговорих каква е причината за една творческа и дружеска раздяла. Сега обаче ще Ви опиша случката, и ако не ме лъже седмото ми чувство, Вие ще я обявите за едностранчиво представена и невярна. Причината за напускането на Народния театър на г-жа Лилия Абаджиева на всички езици се нарича измама. През годините аз само съм я подкрепял в творческата и практика, и никога не съм очаквал че тя може да се срине до такова ниско равнище. Но всеки сам решава за себе си каква роля си избира. В живота.

     Не някой друг, а аз я поканих в Народния театър и я назначих за щатен режисьор. Не друг а аз през 2000 г. я подкрепих  да постави „Ромео и Жулиета „  с  никому  неизвестните тогава актьори………., днес звезди на българският театър …… Не друг, а аз я предпазих от линч от страна на служителите Народния театър по време на една от репетициите на спектакъла „Госпожица Юлия”.

     В края на месец април 2011 г. художничка по костюмите на предстояща премиера  ми се оплака че шивашкото ателие не може да изпълни поставената задача, и се налага да потърсим помощ в друго ателие. В програмата на театъра имаше само един предстоящ спектакъл и не виждах основание за подобен проблем. Срещнах се с колегите шивачи и попитах каква е причината за отлагане на изпълнението на костюмите за нашия спектакъл. Те ми отговориха че десети ден работят без почивка, като костюмите които шият са им възложени от г-жа Лилия Абаджиева за пиеса която тя поставя в Скопие, бивша югославска република Македония, по мое нареждане. И нейният съпруг непрестанно следи за изпълнението на всеки един костюм. Зададох още няколко въпроса, и от получените отговори се изясни цялата ситуация. Наредих да се прекрати работа по изработка на костюмите за Скопие, и всички предоставени платове и материали да се съхраняват във вида в който се намират в момента.

     Незабавно потърсих по телефона г-жа Лилия Абаджиева и нейният съпруг. Два дни никой не отговаряше. На третият ден от Скопие ми се обади тя сама и ми каза че не разбира защо съм постъпил така некоректно, след като това било ежедневна практика в Народния театър. Предложих и да се срещнем и да обсъдим фактите. Отговори че има репетиции които не може да отложи, и в първия удобен момент ще се върне в София.

      Когато се срещнахме, разговора бе труден, и нейната позиция бе че подобни случки са ежедневие в театър, сочейки като пример художника Юлиян Табаков. Отговор их че театрите в София си помагат един на друг, на нас са ни помагали всички столични театри, и че за всички случаи които тя споменава аз не само зная, но съм поел своята отговорност както пред моите работодатели от министерството, така и пред  контролните органи които наблюдават нашата дейност. И ще се наложи да освободя онези служители от ателиетата, които са извършили нарушение на нормативната уредба. На срещата присъстваше и съпруга и, който предложи сам да поеме цялата отговорност. Отвърнах че самостоятелно ще продължа да взимам решения които са мое задължение, докато не бъда освободен от длъжност.

       Малко по-късно г-жа Лилия Абаджиева ми донесе  подписано от нея заявление с което поиска да бъде освободена от щата на  Народният театър по взаимно съгласие. Подписах го и го предадох на служба „личен състав”.

       И на следващият ден  всъщност започна пиеската на драмсъстава, недостоен дори за селско читалище.

       Първо се яви г-жа Лилия Абаджиева, която заяви че по некоректен начин съм я принудил да подаде заявление за напускане по взаимно съгласие, и тя е завела в канцеларията на Народния театър докладна записка с която оттегля въпросното заявление. Счита че моите действия са свързани с недостатъчна информация и че съм подведен от некоректни служители на театъра. Платовете и материалите за спектакъла в Скопие са закупени с нейни средства, и аз със своите непочтени действия преча на нейната творческа работа.

       Оставих всички тези гневно изречени твърдения без отговор. Малко по-късно по телефона ми се обади лице което се представи  на много лош и неправилен български език като директор на театър в Скопие. Предложих му да разговаряме на сръбски или английски език. Той ме заплаши с македонското посолство в София. Както Ви е добре известно г-жо Пирозова, аз съм  много страхлив човек, и потърсих психиатрична помощ. След прегледа лекарите ми казаха че съм обикновен психопат, но не съм достоен за жълта книжка. Като дойде необходимото време, те сами ще си ме приберат в Карлуково.

       Малко по-късно от САЩ ми се обади бившият треньор на националният отбор по вдигане на тежести Иван Абаджиев. Той ме упрекна че правя усилия да проваля кариерата на неговата снаха, и това  го знае по себе си. Български злодеи го били  обвинили че е използвал допинг, и сега той вижда в моите действия същата схема за дискредитиране на един честен човек. Отговорих че няма да променя решението си, и че този проблем мога да обсъждам само с г-жа Л.Абаджиева.

        Яви се и  съпруга на г-жа Л.Абаджиева, който ми разказа тъжна история, в която аз съм го поставил в много затруднено положение. Постановката в Скопие трябва да излезе в срок, в противен случай те и двамата – художник и режисьор няма да получат своите хонорари.

         Разпоредих на служителите в шивашкото ателие да му върнат  всички платове, готови костюми и материали.

         На  другия ден беше доста по-интересно. Около 9 часа срещнах г-жа Лилия Абаджиева на етажа на който се намираше нейният кабинет и моята работна стая. След известно време отново се разминахме, но в другия край  на административния етаж на театъра. След десетина минути по телефона отново от САЩ ми се обади г-н  Иван Абаджиев и с развълнуван и гневен глас ме обвини че с моите безобразни действия съм довел до изключително тежка криза снаха му Лилия Абаджиева, която по тази причина е приета в болница. Аз не се подадох на тона на разговора и затворих телефона, но останах озадачен.

         След половин час при мен се втурна уплашена и много възбудена колежката ми Роза Радичкова, и ми каза че, цитирам „……..Лили колабира, припадна, моля извикай бързо линейка!” Аз започнах да се смея на глас. Роза ме гледаше изумена, а аз се смеех все повече и все по-невъздържано. Но за да успокоя Роза Радичкова, и казах че провинциалният драмсъстав е сбъркал програмата си с около един час. Разликата във времето в САЩ и България им е скроила зла шега. Според г-н Иван Абаджиев снаха му е в болница от преди два часа.

          След два дни г-жа Л.Абаджиева се яви при мен и ми каза че страда от много тежко заболяване, което не иска да обявява на никого, и че утре нейният син ще ми донесе съответното медицинско удостоверение, в съответствие с което аз нямам право да я уволня. Обясних и че не съм я уволнявал, и че когато е подавала документите си за назначаване в Народния театър е представила както се изисква от нормативната уредба медицинско удостоверение за здравословното си състояние като на всеки гражданин който постъпва на ново работно място. И в единият от двата  документа  - (медицинското свидетелство свързано с КТ за назначаването и на безсрочен трудов договор което потвърждава че лицето не страда от тежки или други  заболявания препятстващи упражняването на съответната професия, и медицинското свидетелство което тя ще представи с определение  за наличие на  тежката болест от която  страда и се ползва от защита на закона) се съдържа невярно медицинско заключение, което подлежи на лекарски одит.

           Нейният син не се появи нито на следващият ден, нито пък до днес. Вероятно семейство Абаджиеви са разбрали че да представиш медицинско за тежко заболяване, но в същото време да поставяш в Скопие спектакъл е нонсенс, който само ще засили размера на измамата.

          Това е точната дума и аз няма да я заменя с друга – измама. Всички жалби произнесени пред Вас от г-жа Лилия Абаджиева и публикувани във Вашия блог като че ли от устата на героиня от пиеса на Яворов, всъщност са твърде мелодраматични.  Казвам това не за да я засегна, тези думи не са предназначени за нея, а за Вас. Когато човек се е посветил на театъра, а такова бе моето впечатление от единствената ни среща с Вас, истината му е по-скъпа от литературата със съмнителни качества. Аз нямам никакви изисквания, молби или претенции към Вас. Но след време ще публикувам този текст. Защото не ме е страх нито от версията на г-жа Лилия Абаджиева, нито на бившата звезда на спорта Иван Абаджиев, нито от хули и обвинения които се сипят срещу мен и колегите ми. Вероятно щях да си мълча, но ми предоставиха текст от изява на г-жа Л.Абаджиева по БНТ, в която тя раздава крайни и несъстоятелни квалификации. И счита че храма на Мелпомена е омърсен, защото Сашо Морфов пусна една песен от чалга елита след спектакъла „Живота е прекрасен”. А той само показа РАЗЛИКАТА между театъра и бездуховноста. И това бе много ясно послание, което за Вашата героиня е непостижимо. Аз обаче не я обвинявам за това – просто е сменила нивото. Но винаги ме обземат съмнения, когато някой цитира Хегел като индулгенция за интелигентност, уповава се на Гьоте като духовен покровител, но не е чел разговорите на същият Гьоте с Екерман. Иначе би трябвало да знае че няма знак на равенство между „Фауст” и „Феноменология на духа”, и че нравствеността е по природа присъща на всеки. А когато тя изчезне от един от отделен човек, то бедата е преди всичко в него.

         За мен това е отминало събитие защото има значително по-важни неща в театъра – създаването  на нови постановки, защото театъра не е като снимка. Няма как да е веднъж и завинаги. Театъра е много трудна съдба, която иска да и се посветиш, при това всеки ден, всеки ден  и за цял живот.

                           Павел Васев
-------------------------------------------------------------------------------------

ВИРУСЪТ КВАЗИМОДО - "Парижката Света Богородица" на Лилия Абаджиева

Калин Врачански/Квазимодо, фотография - Явор Ганчев

Какво може да накара един български театрален режисьор да постави днес романтическото произведение на Юго „Парижката Св. Богородица”, писано преди почти два века и адаптирано предимно в жанра на мюзикъла, балета, операта, киното и анимацията. Какво фасцинира до толкова умът и сърцето на съвременния творец, че да иска да ни разкаже от театралната сцена отново за циганката Есмералда – изоставена като малка, в която се влюбват и архидякон алхимик, и гърбав звънар Квазимодо, защото е дяволски красива, но тя си пада по лъскавия Капитан Феб, който пък я прелъстява и изоставя, но Злодея алхимик, под напора на сатанинските му страсти, ще я обрече на смърт, чрез обесване, а пък Квазимодо веднъж ще я спаси, но после не успява, и от справедлив гняв ще убие своя осиновител, а на финала ще понесе на ръце мъртвата Есмералда в булчинска рокля - така е по роман, така е и на сцената на Театър „София”.

Всъщност е нелепо да се преразказва този стандартен мелодраматичен сюжет, пълен с хиперболи и плакатни персонажи, така както изисква жанра мелодрама, процъфтяващ именно по времето на автора – началото на ХIX век. Жанр, който се вклинява завинаги в европейската култура и оживява в нямото кино, мюзикъла, телевизионния сериал, сапунката и сълзливите анимации за деца, както и в популистките политически послания, които винаги приличат на взети от роман на Зола или Юго – нали всички те искат да ни качат на влака на емоциите, който осигурява бърз достъп до успеха, често и търговски, поради масовия си характер.

фотография Явор Ганчев

Ще откриете една обща черта между тях – всички те разчитат на най-инфантилния пласт емоции у зрителя, който се хваща всеки път на едни и същи трикове, които да са извор на сълзи или радост. Човек би си казал, че това е поведение на дебил, на който му показват пръст и той всеки път се засмива. Нещо като безусловен рефлекс се получава – малко момиче страда, публиката плаче, или пък уродлив добряк става герой, ние му се възхищаваме, но си отдъхваме, че не получава нищо в замяна, нали е урод, а ако стане обратното, ще се наруши рефлексът - бутончето за сълзи и радост? Пък и Злодеят е така зъл, че съвсем му се полага всичко лошо, нали е обладан от дяволското, при все, че по закономерност в тези удобни сюжети е винаги най-образован. Все пак дяволът не е глупак. И всичко това какво идва да разкаже, така както Романтизмът – майката на мелодрамата, повелява. Че сърцето е добро, а умът – зъл. Нали романтизмът е този, който по детински възстава срещу диктата на разума и обявява, че справедливостта се постига чрез сърцето, а не чрез ума и увлича, особено в раздираната от революции Франция, бунтуващите се маси, които се струпват в големите градове и които се оказват най-големите почитатели на мелодрамата. Строят се театри, пишат се мелодрами – доброто е добро, злото е кристално зло, моралът тържествува и то достъпно разказан по сцените на Франция – без никакви нюанси в характерите, но за сметка на това с много визуални ефекти, нали газеникът току що е измислен и по сцената започва масово производство на романтически сцени със залез – газеник в червено, лунна светлина – газеник в синьо и т.н. А музиката също е пришпорена – всяка сцена е допълнена с .музикален съпровод, който иде да илюстрира състоянието на персонажите, за да не настъпи объркване в ума на зрителя, който бил склонен повече да гледа, отколкото да слуша. И ето, идва по-важният въпрос - на кого се казва това и защо? Може би това е разковничето.

Пламен Манасиев, Симова Халачева
фотография Явор Ганчев

Но да се върнем назад. Защо днес някой има необходимост да ни преразкаже „Парижката Св. Богородица” от театралната сцена, обявявайки най-сериозно, че случващото се вътре е трагедия, а мотивът да се разкаже тази трагедия е, за да се възстанови духът на Романтизма. С всички адмирации към труда и добрите намерения на екипа, но това е оксиморон.Опитвам се да си представя романтична трагедия и знам, че това е невъзможно, защото именно Юго е този, който възстава срещу класицистичния жанр на трагедията, взаимстван от Аристотел, и обявява началото на романтическата драма, три години преди „Парижката Св. Богодорица”. Каква е разликата на кратко, за да знаем: в трагедията до катарзис, т.е „очистване” се стига, чрез страх и състрадание, но за да ги изпитаме трябва персонажите да са подобни нам – нито напълно добри, нито напълно зли, защото състраданието е за невинния, а страхът – за подобния нам. Драмата на Юго приключва с приликите и подобните нам и ни увлича в драмата на идеално невинните и идеално злите, като в приказките, нали – хем нравоучително, хем безопасно?

В какво, обаче, се състои театралното чудо, оксиморонът на сцената на театър „София”, разгърнал се до мащабите на преувеличена мелодрама, която би изглеждала като съвършена пародия на жанра, ако не липсваше напълно каквото и да било чувство за ирония, отстраненост поне малко от този така банален мелодраматичен сюжет, пълен с низ от бутончета за сълзи и радост. Именно в това, че ни кара да състрадаваме например на Квазимодо (Калин Врачански) – кахърно ревящ под бутафорните удари с камшик по сцената, който хем е глухоням, хем със странен градски диалект гъгнещо рецитира Байрон. Да, в Юго е намесена поемата „Сънят” на Байрон, ужким и с желанието да приповдигнат малко тази мелодрама. Но защо Байрон в устата на Квазимодо? Малката Есмералда (Симона Халачева), подмятана от съдбата, невиниче в кукленска рокля, бива насилвана от кокалестия и сластен злодей Фроло (Пламен Манасиев) на връх балкона на катедралата, под който клечи глухият Квазимодо, почти като един Ромео. В тази съкрушителна за сърцата на майките сцена, обаче, има решение, както е по роман. Квазимодо й е дал свирка, която единствено може да чуе. И така – миг на напрежение. Фроло злодеят я насилва, а тя си търси свирката.

Калин Врачански, Симона Халачева
фотография Явор Ганчев

Всичко това идва не за да се упражняваме по цинизъм върху произведението на Лилия Абаджиева, защото зад общите усилия стоят добри намерения, а за да напомним, че от мелодрама не става трагедия, че от развлекателния жанр, какъвто е мелодрамата, не става филосфски трактат, нито се стига до „Фауст”. Резултатът е измъчено дете, на което му е помагано с всички средства на театъра, точно като в мелодрамата - с музика, избирана по сърце, не по значение, наблъскана за илюстрация на емоции, с мощната сценография - металното скеле на катедралата Нотр Дам (уж повод на Юго да напише този роман), което се сгъва и разгъва, върти по сцената, а по нея пълзи и притичва, като примат Квазимодо; с патетичната и шумна актьорска игра, която да не обърка зрителя, че е свидетел на нещо много трагично. И всичко това странно напомнящо, но логично на немия филм и силната експресия на актьорските лица в него, на анимационния филм – така преувеличен и инфантилен, че да си сигурен, че е наужким и сапунката, в която всяко действие се преразказва по няколко пъти и чрез диалози, и чрез отстранени монолози, за да няма неразбрали.

Но най-голямото чудо е, че е сигурно, че всичко това по-горе ще действа по предназначение и ще натиска бутоните за сълзи и радост, защото вероятно е дошло време за мелодрама – разбираеми сюжети, евтино предизвикани емоции и зрелищност, маскирани като обща мисия, в която масите ужким участват.

За миг си представете, ако Лилия Абаджиева беше си позволила да направи този сюжет в духа на нейните „Ромео и Жулиета”, „Страданията на младия Вертер” или пък „Отело” – пародирани, отстранени, иронични, с мощна актьорска игра и именно чрез тези средства достигащи до най- трагичното. Дали натискът да се задоволи масовия вкус на публиката, изискванията и възможностите на театъра или изпускането на духа на нашето време от страна на екипа поставиха в капана на сантименталното режисьорката Лилия Абаджиева, която винаги е съдържала в себе си частица романтизъм, но до този момент по-добре управляван от ума и професионализма.

Едно е сигурно – салонът ще е пълен, кой отказва да му натискат бутоните безопасно.
Текстът е публикуван в Капитал Лайт