ПИТЪР БРУК: НЕНАВИЖДАМ ДУМАТА „КУЛТУРА“

„Продължавам да ненавиждам и да се съпротивлявам на преобладаващата в традиционните театри система на работа, която съществува в Русия и Европа вече няколко века: авторът пише текст, дава го на режисьора, той чете текста, отива при актьора, обяснява му как трябва да играе. После – репетиции, на които режисьорът показва на актьорите, как трябва да го изиграят. А после актьорите показват на публиката, какво те са научили по време на репетициите. Всички тези стъпки са изкуствени. В съвременния театър всичко това трябва да бъде единно...“
„Младият режисьор няма право да бъде безработен! Никой не те назначава за режисьор, ти сам се назначаваш. Ако един млад режисьор хленчи, че няма театър, че държавата не дава пари за постановки, той просто не е режисьор...“

Започнаха да наричат Питър Брук голям режисьор още през шейсетте години. Негови спектакли са включени във всички учебници  по история на театъра. В тях са играли велики актьори като Пол Скофилд и Джон Гилгуд. Работил е съвместно със Салвадор Дали, спорил е за природата на театъра с Гордън Крейг, Йежи Гротовски, Бертолт Брехт. Питър Брук има руски корени: неговият баща напуска Русия през 1907 г., а ако не беше го направил, то в нашата страна щеше да работи режисьор с името Пьотър Семьонович Брук.

На фестивала Spielzeitevropa в Берлин с великия режисьор сър Питър Брук се срещна специалния кореспондент на Известие Артур Соломонов, който взима първото интервю от Брук за руската преса през последните 10 години. (интервюто е направено през 2005 г., март месец и е запазено във вида, в който е публикувано – б.р.)

Известия: Господин Брук, представете си, че при вас идва човек, който не е чел Вашите книги, не е гледал постановките Ви, а знае само, че се занимавате с режисура повече от 60 години, и Ви пита: „Кажете ми какъв трябва да е идеалният театър?“

Питър Брук: Като начало бих направил дълга пауза, а после виновно бих отговорил на този човек: „Мога да Ви разкажа само за това какъв не трябва да бъде театърът“ (смее се).
Известия: Но опитвайки този или онзи театрален метод, пътувайки в Африка и Индия със своята театрална трупа, все сте си представял някакъв идеален образ на спектакъла?

Питър Брук: Всички наши театрални стремежи се свеждат до това хората, които са в залата, да усетят реалното присъствие на невидимото. Звучи много просто, но се постига много трудно. Но точно затова хората ходят на театър. Ако те искаха просто да се развличат, театърът отдавна щеше да е престанал да съществува, губейки от кинематографа и мощната развлекателна индустрия. Понякога присъствието на невидимото в спектакъла възниква спонтанно. Нашата задача е да разработим такава театрална техника, с която този момент да бъде удържан, за да имаме възможност да го предизвикваме.

Известия: Спектакълът „Ние“, поставен от Вас през 1966 г., беше посветен на войната във Виетнам – зверствата на американците в тази страна, тяхното вмешателство в чуждия живот, различната култура. Спектакълът предизвика голям международен скандал. След това заснехте по тази постановка филма „Излъжи ме“. Как ви се струва, на кое събитие от политическия живот задължително трябва да откликне съвременният театър?

Питър Брук: Още през шейсетте години, когато направихме спектакъла „Ние“, политическият театър стана невъзможен. Все пак единствената цел на политическия театър е да бъде в полза на обществото. А как това да се направи, когато ситуацията в света стана сложна? Да опростяваш политическия живот, да делиш света на врагове и приятели, на добри и лоши – това е просто глупост.
Днес може да поставите пиеса за Русия. Това би било много интересно. В тази пиеса би трябвало да изложите противоречията във Вашата страна. Но в никакъв случай не бива да се показват лошите олигарси и добрите президенти – това би било глупаво. Необходимо е да се обхване руския живот в много по-широк аспект, да се даде възможност да се изкажат много и различни хора.
Ние в Париж току що поставихме „Великият инквизитор“ на Достоевски (спектакълът гостува в рамките на Варненско лято през 2007 г. – б.р.). Репетирахме този спектакъл съвместно с „Tierno Bokar“ (2004 г. – б.р.). В този спектакъл може да се види добрият и лошият ислям. Европейският зрител, гледайки “Tierno Bokar”, по-скоро си мисли: „Слава Богу, че съм християнин!“. А след това публиката може да отиде на „Великият инквизитор“ и да разбере, че някога нашата родна инквизиция е била толкова ужасна, колкото и съвременния ислямистки тероризъм.

„Политическият театър по своята същност е сталиниски“

А политическият театър в чист вид е бил приемлив по времето на Бертолт Брехт, в онези наивни дни, когато е могло да се каже, например, че капитализмът е лош, а комунизмът – добър, и обратното.
Можем да уважаваме Брехт за това, че е прекрасен драматург и режисьор. Но моралът на неговите пиеси е толкова прост, че неговите произведения се оказват неприспособими към днешната крайно сложна ситуация. И възниква парадоксът: ако си съгласен с морала на пиесите на Брехт, ако споделяш неговия мироглед, няма да можеш да направиш добър спектакъл по Брехт.
А политическият театър по своята същност е сталиниски. Има голям герой, огромно зло, борбата между тях и точка! Повече нищо не е необходимо.

Известия: Вашият спектакъл „US“ (антивоенен пиеса-протест от 1966 г. – б.р.) може да бъде актуален и днес по време на войната в Ирак.

Питър Брук: Най-важният въпрос: какво стои зад религиозната война, която се води днес, какви интереси – държавни или интересите на всеки човек? За политика религията е инструмент, но за всеки, който води религиозна война, има много обясними човешки причини. Какви са те? Какво значи да умреш в името на Аллах? Какво стои зад религиозната омраза, ярост, зад масовите убийства? Отговорът на този въпрос не може да бъде теоретически.
Аз поставям нова пиеса, за да предизвикам в публиката съмнения. Надявам се, че движението на фигурите на сцената, звукът, тишината, текстът – всичко това заедно ще повлияе на зрителя по-силно от безсмисления преглед на новините. А въпросите, които се решават по телевизията, във вестниците, не е задължително да ни интересуват. Нека с тях да се занимава буржоазният театър.

„Премиерата – това е престъпление срещу спектакъла“
Известия: В самото начало на режисьорската си кариера през 40-те години Вие се противопоставяте на буржоазния театър. Но законът на изкуството е такъв, че в началото режисьорът протестира срещу буржоазния театър, а след време става част от него. Какво правите Вие, за да се противопоставите на този процес?

Питър Брук: С прийомите, които тогава използвахме срещу буржоазния театър, стана нещо забавно – сега те са станали неразделна част от него. Ще ви дам прост пример. През петдесетте години в Англия буржоазният театър – комфортен, уютен, благоприличен – царуваше навсякъде. Аз бях член на групата на театралните практици, които си бяха поставили за цел да шокират публиката – да разрушат табута.
Когато на Бродуей поставих спектакъла „Марат/Сад“ (1964 г.) за пръв път на тази сцена показах гол мъж. Това се превърна в събитие. А сега голите бродят на ята по сцените в целия свят. И кого учудва това? Може би някого, но доста малко. А мен ме учудва друго: защо младите режисьори използват тези прийоми, които вече петдесет години и повече никого не впечатляват? Тази щампа е на повече от половин век! Такива табута вече няма, а те все нещо разрушават и разрушават. Това не е театър.
А що се отнася до Вашия въпрос – аз продължавам да ненавиждам и да се съпротивлявам срещу създадения в традиционния театър система на работа, която съществува в Русия и Европа вече няколко века: авторът пише текст, дава го на режисьора, той чете текста, отива при актьора, обяснява му как трябва да играе. После репетиции, на които режисьорът показва на актьорите как трябва да го изиграят. А после актьорите показват на публиката какво те са научили по време на репетициите. Всички тези стъпки са изкуствени. В съвременния театър всичко това трябва да бъде единно...Така е организирана работата в нашия Международен център за театрални изследвания в Париж.

Но най-ужасната идея на европейския театър е премиерата.
Аз правя всичко, за да нямам премиери в традиционния смисъл на думата, т.е. не искам на мой спектакъл да идват критици, някакви важни хора. Премиерата е престъпление срещу спектакъла. Виждал съм как много добри постановки са били разрушени заради премиерната публика: заради прибързаните разсъждения на критици, високомерната реакция на „важни“ хора. Трябва да приемаме премиерата като един от етапите в живота на спектакъла, не като изпит или финален етап на работата. Мейерхолд казваше, че спектакълът е готов едва когато е изигран 50 пъти. И това е истина. Театърът, в който съществува такова обезобразяващо спектакъла събитие като премиерата, е обречен.

Известия: Независимо от това Вие взимате участие във всички фестивали. А фестивалната публика в по-голямата си част е именно тази, която Вие не признавате –ценителите, специалистите, режисьорите, критиците.

Питър Брук: Публиката, която идва на първия спектакъл, е нечовешка. По друг начин не мога да го кажа. Чакам кога ще премине тази вълна и ще дойде друга (друга публика – б.р.). На спектакъла е необходим контакт с различни аудитории, затова водя своите постановки на различни театрални форуми.
Всеки народ има различна изходна точка, от която започва контактът между спектакъла и публиката. Ако искаш да намериш взаимно разбиране с английската публика, трябва да направиш така, че в залата да се смеят. Това е най-елементарното ниво на човешки контакт, а в Англия публиката е настроена да се смее.
А, например, в Германия си длъжен да разбираш актуалните политически проблеми. Длъжен си или да поставиш спектакъл за съвременната политическа ситуация или да си дадеш вид, че говориш за политика. А всъщност да говориш за това, което теб те интересува. Въпреки че да правиш политически театър е от просто по-просто: например, може на прескоференция на президента да се постави камера по такъв начин и да го показваме в такъв ракурс, че това да бъде почти революционно (смее се).

„Ненавиждам думата „култура““

Известия: Когато произнасяте думата „култура“ сякаш я поставяте в кавички. Защо говорите за нея с ирония?

Питър Брук: Значителна част от безумието на нашия свят е заложена в думата „култура“. Честно ще Ви кажа, ненавиждам тази дума. Ако започнеш да сравняваш културите, да ги оценяваш, това е начало на расизъм. Всеки смята, съзнателно или несъзнателно, че културата, към която принадлежи, е най-добра. Всички хора са пленници на идеите на културата. Но всяка култура е непълна, несъвършена. Всички култури – руската, немската, английската, китайската, са част от световната култура, която никой от нас не познава.

Известия: Нужно е било доста да попътувате, за да разберете изначалното равенство на всички култури.

Питър Брук: Когато бях ученик учителят ми казваше: Твоето училище е най-доброто училище в страната. Още тогава разбирах, че това е глупост. После, като поотраснах, настъпи следващият етап. Казаха ми, че моята страна е най-добрата. Как можех да реагирам?

Известия: Да се откъснем от театъра. В своята книга „Нишките на времето“ (Threads of Time, 1998 г. – б.р.) Вие описвате, че в детството си сте чували как в съседната стая Вашите родители са спорили по цяла нощ на руски.

Питър Брук: Да, руският език ми се струва много близък. Понякога имам усещането, че всичко разбирам, когато слушам да говорят руснаците. Но това, разбира се, е илюзия. Ето, когато отговарях на Вашите въпроси, Вие няколко пъти казахте тихо „Понимаю“. И аз също Ви разбрах! (смее се)

Известия: В началото на седемдесетте тръгнахте с неголяма група за Африка. Сблъсквайки се с публика, която никога не е познавала театъра, Вие получихте възможност да поставите под съмнение всичко, от което се състои обичайния театър – устройство на сцената, взаимоотношенията на актьорите с персонажа, контактът с публиката, наличието на фиксиран текст. Това може би е бил най-значимият през седемдесетте години на миналия век контакт на различните култури на неофициално ниво. Какво бихте посъветвали съвременния млад режисьор, който иска да разбере основните принципи на театъра, да се заема с театрален експеримент? И на него ли му е нужно да замине някъде?

„Най-добре за младия режисьор е да избяга от машината за производство на спектакли“

Питър Брук: Понякога ме питат: защо нямате своя театрална школа? Мисля, че най-добрата школа за младия режисьор е да създаде своя група и да тръгне на пътешествие. Където иска, далеч от театъра, към който сме привикнали, далеч от театралните институти, фестивали и награди... Да избяга от тази машина за производство на спектакли. Да отиде в гората, на север, в самия край на Русия! (смее се). Не е важно къде – основното е да се намерят зрители, които не са заразени от театъра, които не знаят точно какво и как трябва да бъде в спектакъла и поради това неоказващи пагубно влияние на Вашата работа.
В Африка се изправихме пред неизкушения зрител, но не и примитивен. Излизайки пред съвършено нова, непознаваща театъра публика, младият режисьор трябва да започне изследвания. Трябва да се започне с импровизация. Режисьорът трябва да намери тема, която го свързва с хората, с които той желае да намери контакт.
Представете си: отивате на Марс със своя група и показвате на марсианците „Вишнева градина“. Не трябва да се учудвате на това, че ще предизвикате неразбиране. Необходимо е да намерите обща художествена територия с марсианците. Това е превъзходна тренировка на режисьорските способности. Дори на Марс да се окажат просто роботи, режисьорът въпреки това е длъжен да намери с тях контакт.

Няма по-добър начин да станеш по-гъвкав, а  прийомите по-прости и едновременно с това сложни.

По този начин се установява отношението с аудиторията, непознаваща театъра. И възниква основният проблем: те няма да могат да се развиват по-нататък с помощта на усмивка, на дружески жестове, даже и песен. Необходима е по-радикална крачка, за да се развият отношенията между новата аудитория и актьорите. И по-скоро необходимо е да възникне най-главното: синтез между смисъла на разказваната история и човешкото тяло. Режисьорът е длъжен да чувства какъв ритъм на разговора е приемлив за тази аудитория, какви образи. Ако развиваш действието твърде бързо, ще изгубиш контакта с публиката.
И всеки път при среща с нова аудитория на младия режисьор ще се наложи да решава въпроси за текста, цветовете, звука, музиката, движението на актьорите в пространството. Това е най-добрата режисьорска школа.

„Младият режисьор няма право да бъде безработен!“

Младият режисьор няма право да бъде безработен! Никой не те назначава за режисьор, ти сам се назначаваш. Ако един млад режисьор хленчи, че няма театър, че държавата не дава пари за постановки, той просто не е режисьор. Наистина той винаги може да събере неголяма група, да зарази хората със своята енергия, със своето разбиране за театъра. И тогава може да се започне да се играе където и да е, при каквито и да е условия. Ето, ние с Вас седим в кафене -  има стол, има маса, на масата има чашки с кафе. Това е декорът на бъдещия спектакъл. Това е всичко – може да започнеш да играеш. Трябва да се започне с това, което е пред очите ти, а не да чакаш някакви особени условия или помощ от държавата.

„За всичко е виновен Станиславски!“

Известия: Великият полски режисьор Йежи Гротовси беседвайки с Вас казва: „Моите търсения се основават на режисьора и актьора, Вашите – на актьора, режисьора и зрителя. Този път е възможен, но за мен той е твърде криволичещ.“ По време на Вашата повече от шейсет годишна театрална практика не Ви ли е минавала мисълта, че Гротовски е прав, че Вашите театрални идеи биха могли да намерят по-пълноценно въплъщение, ако ги бяхте развивали някъде далеч от публиката? И бяхте допускали на спектаклите само посветени.

Питър Брук: Аз не се занимавам с реализация на моите идеи! Това е отвратително – когато режисьорът започне да се занимава с идеи. Това не влиза в неговата професия. Тази глупава практика започна в началото на ХХ век, когато в Русия и Германия режисьорът стана истинския господар на сцената. За това са виновни Константин Станиславски и Макс Райнхард.

„Отвратително е когато режисьорът започне да се занимава с идеи“

После режисьорският диктат стана обичаен. Режисьорът-диктатор е нещо лошо, но е още по-ужасно, когато освен това и пише пиеси. Тогава се унищожава най-ценното в театъра. Вместо полифония, богато съчетание на различни индивидуалност, ние получаваме орязан, плосък възглед за света. Затова пък някой е въплътил своята идея.

Ако ти се струва, че имаш някакви идеи, за които непременно трябва да знаят другите хора, напиши книга, стихотворение или снимай филм. Филмът действително е дело на един човек. Режисьорът тук е автор. В театъра режисьорът има съвсем друга задача. Неговата цел, както вече казах, е да даде живот на невидимото. Затова са му необходими други хора, дълъг период на контакт с тях, дълги репетиции, в процеса на които режисьорът не смазва актьорите, а им позволява да проявяват личността най-пълноценно.

„Режисьорът-диктатор е нещо лошо, но е още по-ужасно, когато освен това и пише пиеси“

На режисьора са необходими други хора. Ето сега аз разговарям с Вас и това ми помага по-ясно да изразя мислите си. Това е много по-ефективно, отколкото ако аз разсъждавах само за себе си.

На режисьора е необходим актьор, а на актьорът е нужен партньор. И така се получава трупа. Погледнете химическите процеси: появява се в пространството някаква клетка и започва да провокира другите като ги привлича към себе си, сраствайки се с тях. Ето това е режисьорът. Енергията на режисьора (не идеята, а енергията – това е нещо по-широко и по-мощно), може да намери израз единствено посредством група хора. Тази енергия може да се умножава единствено с помощта на актьорите. А когато пристига публиката, неговата енергия отново се умножава многократно.

„Целта на режисьора е да даде живот на невидимото“

Това е като приготвянето на чай: нужна е вода, запарка и огън. Разбира се чай може да се направи  с хладка вода, но това е съвсем друг чай.
Отношенията с публиката трябва да се развиват постепенно, за да може у зрителя и актьорите да възникне общ опит. Не идеята, не месиджът, а именно преживяването. Мисълта възниква после. Мисълта и преживяването трябва да се съединят! Ако спектакълът е построен върху идея – защо е нужен? По-добре да се отиде на лекция в университета или да се прочете научна книга. Ако спектакълът е построен единствено върху емоции, той също не струва много. В такъв случай по-голям шок можем да изпитаме на рок концерт. Мисълта и преживяванията трябва да се съединят в спектакъла.

Но случаят на Гротовски е уникален. Йежи Гротовски е велик човек. Той се е учил в ГИТИС (еквивалент на НАТФИЗ – б.р.) в Москва и е бил подложен на огромното влияние на системата на Станиславски. А неофициално му е влиял Мейерхолд – в годините, когато Гротовси е учил в Москва, театралният опит на Мейерхолд е бил забранен. Гротовски си е поставя за цел да съедини тези велики театрални системи. Но постепенно Гротовски започва повече да се интересува от духовното развитие на актьора, отколкото от собственото си театрално търсене. Мисля, че той не е могъл да си отиде от театъра, защото в атеистична страна е невъзможно да се създаде манастир. Освен това той не е могъл да живее и работи в уединение, затова избира такава форма на съществуване, която не можеш да наречеш нито театрална, нито религиозна.
Техниката на Гротовски е използвана от хората в театъра, но интересът на Гротовски се фокусира върху духовния път. За да се използва неговото откритие, трябва да се следват неговите принципи за живота. Неговата работа  с всяка изминала година става все по-неповторима. Той се занимавал с религиозни търсения, а около него имало хора, които са го почитали като режисьор. На него публика не му е била нужна. Той се нуждаел от интимност, която се наблюдава само при монашеския начин на живот. Неговата работа е доста по-задълбочена от търсенията на Станиславски, Мейерхолд, Арто. Той отива по-далеч от всички велики режисьори на ХХ век.
Сега театралната ситуация е даже по-добро от тогава, когато аз започнах да работя като режисьор. Младият постановчик може да вземе от всички – от Мейерхолд, Станиславски, Арто, Гротовски, от когото си иска. Но в никакъв случай не подражава на никого, не се опитва да имитира нечий друг стил.

Известия: Във вашите книги Вие също говорите за възможности за използването на всички театрални системи, не отдавате предпочитание на нто една от тях, не създавате своя.

Питър Брук: Изобщо не съм склонен да мисля, че притежавам някаква истина, и не мисля, че който и да е от създателите на великите театрални практики е достигнал до тази истина. Има просто различни начини да се приближим към нея. Ако можем да видим, например, спектаклите-шедьоври от петдесетте години, те ще ни се сторят чудовищни.

„Театърът – това е мястото на срещата между идеала и практиката“

Театърът – това е мястото на срещата между идеала и практиката. Винаги се работи в средни условия, със средни хора и самият ти си среден. Но всички ние се стремим да достигнем идеалното ниво, разбирайки, че то е недостижимо.
Дори най-симпатичните и талантливи хора правят комерсиален театър и искат с пет репетиции да създадат добър спектакъл. Това е невъзможно. Но другият вариант – театърът като свещенодействие – където репетициите продължават с десетилетия, където пускат само някакви особено подготвени зрители, е абсурден. Той противоречи на идеята за театъра.
С една дума трябва да се изхожда от реалната ситуация, като се ръководим от идеалното. Ти си длъжен да стоиш на земята и да разбираш, например, че трябва да имаш пари, за да имаш възможност да платиш на много добър актьор. Ето така в противоречия преминава нашата работа. И затова аз, който току що ругах самата идея за премиера, мога да я похваля: денят на премиерата е нещо хубаво, защото организира работата. Нали спектакълът някога трябва да стане готов (смее се).

Известия: Може ли театърът да се конкурира с телевизията и киното, и длъжен ли е да го прави това?

„Виждайки пред себе си глупавия пример на телевизията и киното, театърът е длъжен да осъзнае своята отговорност“

Питър Брук: Влиянието на телевизията и киното върху хората е много голямо. Този факт изглежда, че освободи от отговорност театъра. Но мисля, че ако досега ги нямаше киното и телевизията, може би театърът щеше да тръгне по този погрешен път, по който тръгна телевизията и голяма част от кинематографията. Виждайки пред себе си глупавия пример на телевизията и киното, театърът е длъжен още по-ясно да осъзнае своето място в съвременния свят и своята отговорност.

Театърът е способен да събуди фантазията на зрителя без помощта на стереотипи. Ако отида на театър и видя там фотография, например, катастрофата, станала на 11 септември в Америка, не мисля, че у мен ще възникне истинска емоционална реакция. А ако някой в точния момент на сцената каже точната дума – може би у нас ще се появи шанс да почувстваме каква ужасна трагедия се е случила на 11 септември и как се промени нашия свят след нея.

Известия: Кое е най-голямото разочарование във Вашия живот?

Питър Брук: Мен не ме интересува миналото в това отношение. Всеки ден изпитваме някакво разочарование. Това е животът. Но да се вглеждаме в преживяното и отново да преживяваме някои събития? Защо? Аз не се наслаждавам от своето минало.

Интервюто е взето от страницата на "Известия"