КУЛТУРНИТЕ НАВИЦИ НА БЪЛГАРИНА

Има ли българинът навици да ходи на театър, кино, концерти? Чете ли книги? Културен профан ли е или културен мохикан?

Каква е връзката между пари, образование, пол и възраст, когато става дума за култура? Според данните на Националния статистически институт средно 30% от всички българи водят някакъв спорадичен културен живот. Около 70 хиляди са тези от нас, които активно следят културните събития - това са хората между 34 – 54 години. Един и същи е кръгът от хора, които ходят на театър, кино, концерти, изложби. Три млилионна е, обаче, армията на тези, които изобщо не четат, не ходят на кино, театър, музеи – между тях има както много млади хора, така и пенсионери. Милион и половина българи нямат книги в къщата, а над два милиона не са прочели нито една книга през изминалата година.

Според статистиката на НСИ един от най-устойчивите културни митове, че киното е най-масовото изкуство у нас отпада. Оказва се, че над един милион е потенциалната театрална публика. С 30% по-малко са хората, които ходят на кино, но пък го правят редовно. 

 

Театърът остава предпочитаната "обратна връзка", а хилядите холивудски филми са с два пъти по-малко публика (средно на прожекция) от българския филм, но с важната подробност - българското заглавие се разпространява три пъти по-малко. Българинът ходи на български театър, предпочита българския филм и пълни салоните на рядко провежданите симфонични концерти.

И въпреки численото превъзходство на "некултурните" българинът трябва да има самочувствието, че не е културен кретен, при все упражненията по оскотяването му в последните години и усърдието, с което му се внушава, че няма такива занимания. Днес няма да пиша за чудесата на „реформата” в областта на културата, които, според министъра г-н Вежди Рашидов са така чудотворни, че успяха да препълнят театралните салоните само за половин година и да спечелят за киното няколко международни награди и признания. Няма да коментирам колко непрофесионално и на ръба на неграмотността звучи подобно твърдение. Само ще му подскажа, че промените в рефлексиите на театралната публика са бавни процеси, понякога нуждаещи се от повече от 10 години, а произведените филми през 2010-2011 са проектирани и заснети преди неговия мандат. Може би след 2021-ва година е по-удачно да приказваме за ефекта „Рашидов” върху българската култура и отново да прегледаме статистиката. Няма да коментирам и задкулисното и потайно написване на Националната стратегия за развитие на българската култура, без участието на неправителствения сектор, което се разбра преди дни. Какво ли се крие там? Какво се крие в културна стратегия написана и одобрена от ведомствен "колегиум"? Годината е 2011.( дни след скандала с неправителствения сектор излезе информация на страницата на МК, че представят на обществено обсъждане проекта за стратегията.)

В този текст ще се опитам да ви представя профила на онези граждани на България, които ходят на театър, на кино, влизат в музеи, ходят на концерти, четат книги и притежават такива. Кои са, колко са, как изглеждат, на каква възраст са? (данните са взети от Националния статистически институт, статистиката е на базата на 4 295 хил. българи, между 24 и 64 година възраст. Създадените от мен профили се базират на официалните данни.)

Кой ходи на кино?

Аз съм млад, на не повече от 30 години. Живея в града и имам добро оброзавание, както и работа. Мога да си позволя да ходя редовно на кино, за разлика от пенсионерите. Опитвам се да ходя всеки месец. И, да – напоследък обичам да гледам български филми. Забравих да кажа, че ходим заедно с приятелката ми на кино.

Киното у нас се приема за най-посещаемо изкуство. Имаме 42 броя кина, а в тях за една година има 207 хиляди прожекции. От тях едва 10 хиляди са на български филми. Според НСИ в годината ни се предлагат цели 334 български заглавия, на фона на 2 100 американски. Какво обаче показва статистиката? Българските филми имат средно по 36 броя зрители на прожекция, а мегапродукциите на САЩ – 18 човека средна посещаемост. Печалбата на един американски филм е двойно по-голяма ( около 12 хиляди лв.) от този на български филм. Един от интригуващите фактори е, че един американски филм се прожектира над 80 пъти, а един български – 30 пъти. За да гледате холивудски продукт плащате двойно, за сметка на родното производство. Статистиката, обаче, е пределно ясна в едно – 80% от българите НЕ са ходили на кино през последната една година. Това са 3 515 000 милиона българи. Едва 780 хиляди българи са отишли поне веднъж на кино през изминалата година.

Как изглежда киноманът?

Той може да е мъж или жена, на възраст между 25 и 34 години и е част от други 66 377 себеподобни, които са образовани, работещи, живеят в града и ходят всеки месец на кино. Киното е забавление за младите, хората над 55 години рядко посещават кино, като се има предвид, че едва 20% от тях си позволяват удоволствието.

Кой ходи на театър?

ТЯ: Обичам театърът и поне веднъж месечно гледам спектакъл. Аз съм високо образована, към 40 годишна, имам семейство, работя и предпочитам града, пред пейзажа. По-нататък в текста ще ме разпознаете и по други предпочитания.

За сметка на това 40% от българите посещават поне веднъж в годината театрално представление. Театрите у нас са 73. Не се шокирайте от цифрата – в тях се броят драматичните театри – 41 броя (колкото кината); оперни и балетни – 9 броя; оперетни – 2; драматично-куклени – 6; куклени – 15 броя. Ще разгледам статистиката само за драматичните театри. В годината има общо 5 703 представления и над един милион зрители. Във всеки театър средно се играе по 157 спектакъла в годината, като средно всеки театър е посещаван от 23 хиляди човека. Един спектакъл се гледа средно от 147 зрители, за сметка на 20 човека в киното.

Какъв е профилът на театралния маниак?

Той гледа повече от 12 представления в годината. Всъщност е жена и е в една група с още 50 хиляди други жени. Общо 70 хиляди са тоталните фенове на театъра. Нашата жена е на възраст между 35 и 54 години, висшистка, работи и живее в града.

Кой не стъпва на театър нито веднъж в годината?

Над два милиона и половина българи не са стъпвали в театър през последната година. Типичният представител на тази група е мъж над 55 години, с основно или по-ниско образование, безработен е и живее на село. Въпреки негативната статистика 19% от безработните хора си позволяват поне веднъж в годината да отидат на театър, а половината от тях живеят в села.

Кой посещава музеи у нас?

НИЕ: Посещаваме цялото семейството музеи, изложби и т.н. Ние сме образовани, живеем в големия град и разбира се, че работим.

Музеите у нас са 201 на брой. Оказва се, че 70% от българите нямат афинитет към музейното изкуство. Този, който посещава музеи е най-вероятно между 35 и 54 години - образован, живее в града и ходи на работа. Може да е мъж или жена – няма различия по полов белег. Общо броят посещения в музеи е 4 253 000 милиона, като 1/5 от тях са чужденци. В този брой посещения се включват и хората посетили изнесени беседи, изложби, концерти, обсъждания на кинги, видео прожекции и конкурси, проведени в музеи.

Книгата!

ТОЙ: Жена ми чете малко повече от мен, но никой не ме пита какви книги предпочита тя, нали? Така че аз съм четящият ... добре де, и тя чете. Ние сме над 40 годишни. Трябва ли да уточнявам, че сме висшисти и ходим на работа. Да, живеем в града. Жена ми ходи често на театър.

Стигаме до книгата. Кой има книги и колко са те? Чете ли изобщо българинът? Има ли такива, които не са прочели нито една книга в живота си?

Първо да започнем с това, че през 2010 са издадени над 4 126 книги с общ тираж 2 709 000 хиляди бройки. Хубавата новина е, че 35% от българите имат у дома над 100 книги, въпреки че такъв е и процентът на тези, които имат между нула и 25 книги по етажерките. И все пак как изглежда четящият човек? Той е между 35 и 54 години, може би е по-скоро жена (мъжете са с 20% по малко от жените), работи, висшист е и живее в града. Профилът при жената се доближава до този на театралния маниак.

Как изглежда нечетящият човек?

Той е мъж, но може и да е жена. Не е на повече от 34 години, не е образован, безработен е и живее на село. Не бързайте с констатациите! Четиридесет и три хиляди от висшистите НЯМАТ книги в къщите си.

Знаете ли колко са хората в България, които през изминалата година не са прочели нито една книга – 48% (поне 2 милиона). Какъв е профилът на този човек? В повечето случаи е мъж, над 55 години, необразован (необразованите у нас са към 1 040 000). Изненадата е, че 100 хиляди от радикално нечетящите са висшисти.

Кой ходи на концерти?

За утеха ще Ви разкажа за музикалните колективи – филхармонии, ансамбли за народни песни и танци, оркестри. Броят на тези колективи е 51 като средно всеки от тях е имал по 48 концерта. 880 хиляди е общия брой посещения, т.е. средно по 330 човека на концерт.

След разрушителната „реформа” и преструктуриране на „губещите” симфонични оркестри статистиката, за разлика от реформите, е ясна. През 2010 година е имало 90 симфонични концерта, които са посетени от 50 хиляди зрители, като средно един концерт е аплодиран от 552 човека. Оказва се, че симфоничният концерт у нас има в десетки пъти по-голяма средна посещаемост. Разбира се публиката на поп фолк, рок и естрадни концерти надвишава по чистленост всички категории изброени по-горе, където на една проява средно има по 1 300 фенове, с малкото уточнение, че верятно тук броят и концертите на Мадона и на ЕйСиДиСи и т.н.

А сега нека компресираме информацията за изминалата година.

80% от българите не са ходили нито веднъж на кино.
60% не са посещавали нито веднъж театър.
70% не са стъпвали в музей нито веднъж през 2010г.
48% от българите не са прочели нито една книга през изминалата година

Културният мохикан е:

Образован, между 35 и 54 години, живее в града и работи. Тя ходи на театър и чете, а Той предпочита книгите, пред театъра. Вероятно са семейни и посещават музеи и кинопрожекции заедно.

Културният профан е:

Необразован, между 55 и 64 години, живее на село и е безработен. По-скоро е мъж. Позволява си веднъж в годината да отиде на театър, който гостува в читалището. На кино не ходи, не посещава музеи, не притежава книги.За съжаление децата на този българин влизат в същата категория - те са нискообразовани, не четат, не работят и не притежават културна хигиена..

Оскотял ли е българинът? По-скоро не. Независимо от кризата българинът показва, че има нужда от свой културен контекст - все още!

ТЕАТРАЛНИЯТ „РАКОВСКИ” – РУСКИ СЕЗОН В НАРОДЕН ТЕАТЪР - III ЧАСТ

Отбелязах българските заглавия и премиерите на Явор Гърдев („Ръкомахане в Спокан” и римейка на „Пухеният” и двете от Мартин Макдона) в предишните си части. Какво ни предстои още?
Народен театър полюсно се люшна от американския миналогодишен сезон към тазгодишен руски сезон. В него дирекцията вкарва най-мощните си козове като режисьорите Сашо Морфов, Теди Москов и Мариус Куркински. Очаква ни най-фантасмагоричния руски сезон в Народен театър. И трите пиеси, „Ревизор” (Гогол), „Самоубиецът” Ердман и „Пурпурния остров” (М. Булгаков) са жанрово в зоната на абсурдно - гротескните фантасмагории.
Руският сезон ще започне с „Ревизор” от Гогол, като голямата изненада в него ще е освен режисурата на Мариус Куркински и участието му като актьор в представлението. Различното е, че Мариус Куркински последно е играл в представление, заедно с други актьори на сцената, преди почти 15 години, а по-точно в спектакъла на Явор Гърдев „Таня, Таня” (Малък градски театър, 1996г.) Ролята, която е избрал за себе си в Народен театър е на Градоначалника. Разпределението на актьорите е повече от колоритно. Съпругата на Градоначалника ще бъде Рени Врангова, а негова дъщеря – Александра Василева. В руската гротеска ще участват и Юлиян Вергов (Добчински), Владо Карамазов (Хлестаков – мнимият ревизор), Леонид Йовчев (Бобчински), Йосиф Шамли (Ляпкин-Тяпкин), Димо Алексиев (Шпекин) и др. Сценограф на спектакъла е Фичо – Никола Тороманов; музика – Емилиян Гацов – Елби. Струва ми се, че това е една от премиерите, които ще очаквам с любопитство. Тази руска гротеска, на ръба на дяволичното и твърде човешкото, изпълнена с мощна сатира, ярки типажи, цветни диалози и преобръщания е в пълната потенция на Мариус Куркински.
Друг фантасмагорично абсурден текст, написан през 1928 г. „Самоубиецът” от Н. Ердман е избрал да постави режисьорът Александър Морфов . Интересна е съдбата на „Самоубиецът” – пиеса за мъж, който решава да се самоубие, но постепенно другите около него разбират за това и всеки се опитва по свой начин да се възползва от евентуалното му самоубийство с цел лична облага. Ситуацията кулминира до пълен абсурд. Според съвременната критика текстът е за отношението между властта и обикновения човек, смазан от механизма на пълния обществен контрол, лишен от правото на избор и свобода. Разбира се този текст има нерадостна съдба. Поставена от Мейерхолд през 1928 пиесата е обявена за реакционна и антисъветска и е забранена. После прави опит и Станиславски да я постави, но отново е била спряна. Публикува се за първи път на руски език чак през 1967г. и то във ФРГ, а в СССР излиза от печат през 1987г. За първи път е поставена и отново снета от сцена в СССР чак през 1982г. У нас е поставяна от Крикор Азарян през 1988г. в Театър "София" за първи път (Самоубиецът е Тодор Колев), през 2000-та Недялко Делчев я прави в Сатиричен театър, в главната роля е дебютиращия Руслан Мъйнов, а последно миналата година режисьорката Десислава Шпатова я направи в Пазарджишкия театър.
ТЕАТРАЛНИЯ „РАКОВСКИ” – ЧАСТ IV – ТЕДИ МОСКОВ И БУЛГАКОВ

Теди Москов е избрал за свое заглавие в този руски сезон пиесата на Михаил Булгаков „Пурпурния остров”, написана 1927г. – пиеса с почти идентична съдба като „Самоубиецът” на Ердман.
Само подзаглавието е достатъчно, за да разберем защо точно Теди Москов си избира тази булгакова пиеса , а именно „Генерална репетиция на пиесата на гражданина Жул Верн в театъра на Генадий Панфилович с музика, изригване на вулкан и английски моряци”. В сюжета се преплитат червенокожи, бели арапи, лордове и камериерки, драматург на театър с името Демагогович, Главрепртком в лицето на Сава Лукич, любовници, лакеи... Тази откровена пародия на съветската система и в частност театралната, с мощните си репресивни пипала в лицето на цензурата и Главрепертком за първи път е поставена в театъра на А. Таиров през 1928г. Само след половин година е смъкнато представлението. До смъртта на Булгаков текстът не е публикуван в СССР. За първи път излиза от печат през 1968г. и то в Ню Йорк. В СССР това се случва в следствие на перестройката чак през 1987г.
За пиесата:
Тук няма да пиша за Михаил Булгаков. Ако не сте запознати с биографията му, моля, вижте в руските сайтове – съществува Енциклопедия на Булгаков.
Накратко ще ви въведа в историята и съдбата на пиесата. Създадена е по мотив от фейлетона на Булгаков „Пурпурния остров” („Багровый остров”). Пиесата е завършена през 1928 г., но дълго е била задържана от Главния репертоарен Комитет в следствие на острата тогава критика срещу писателя в съветския печат. Както и в неговия „Театрален роман”, така и в тази пиеса се пародира съществуващата театрална система, цензурата, която налага десетки поправки и все нови и нови финали, които да са угодни на властта, както и интригите и редица несвойствени ужким за творческите личности действия. „Пурпурния остров” резонно претърпява редица цензурни изменения и допълнения, някои от които поискани от самия режисьор – известният Таиров. Притесненията на Таиров например са, че репликата: „Казвам му аз на Генадий, да не се жени за актриса...” неприятно напомняла на факта, че самият той е женен за актриса – Алис Коонен, която традиционно „колела и бесела” в театъра. От друга страна самият Таиров в навечерието на премиерата, за да спаси представлението излиза с мнението, че театърът за който става дума в пиесата на Булгаков е провинциален, т.е. става дума за някакъв си град Н. „с всички негови допотопни структури, с всички негови вкаменени общотеатрални сценически и актьорски щампи, които попадат в бурното течение на революцията...” и не ставало дума за московски театри, и нямало прототипи. Компетентната московска публика, обаче, тутакси разбрала, че Таиров се опитва да се измъкне от цензурата.
На кратко: Пиесата започва с пролог - Действието се развива в първата половина на ХХ век. Собственикът на театъра Генадий Панфилович получава от драматурга Демагогски екземпляр на пиесата „Пурпурния остров”, в която по революционен начин е изкривено произведението на Жул Верн. Проблемът е в това, че критикът, който е длъжен да оцени пиесата трябва да замине за Крим и поради това театралната трупа е длъжна за един ден да разиграе генерална репетиция с костюми и декори. С това приключва прологът и започва въпросната пиеса на Демагогски. На самотен туземен остров назрява бунт. Червенокожи туземци се готвят да възстанат срещу властта на белите арапи, с техния крал Сизи-Бузи. На острова пристигат и европейци на яхта, които закупуват много перли срещу бокал „огнена вода” (водка) и си тръгват. Изригва вулкан, в който потъва краля на арапите Сизи-Бузи със целия му харем и гвардия. Неговият придворен взима властта, но е нападнат от туземците и бяга в Англия при европейците, става любовник на жената на Лорда, а в същото време флиртува и с прислужницата Бетси, която пък се оказва любима на другия избягал от Острова арап – Лики-Тики. Тримата бягат от Лорда на Острова, където е възстановен социализмът. Обаче Лордът разбира за бягството и се връща на острова. Там му казват, че съпругата му е изневерявала – покрусен той се застрелва. Туземците заплашват да заразят с чума европейците и те бягат. Епилог: Директорът на театъра Панфилович пита в лицето на цензурата Сава Лукич дали одобрява пиесата, той отсича – Забранява се! Демагогски не издържа и започва да описва нещастния си живот. Отстраняват го. За Сава Лукич проблемът е финалът, защото според него английските моряци, като едни истински пролетарии, са оставени в плен, а не бива така. Генадий (директорът) бързо разиграва нов финал – моряците, под предводителстовто на слугата Паспарту, хвърлят в океана съпругата на Лорда и другите господари. Сава Лукич одобрява пиесата, всички ликуват. Финал.
В представлението на Таиров актьорът играещ Сава Лукич (цензурата) подозрително приличал на присъстващия на огледа глава на театралната секция Главрепертком Блюмов, от който зависело разрешението за представлението. Той бил един от ревностните гонители на Булгаков. Представлението се играе 60 пъти и е свалено. Пиесата пародира много от действителните събития около произведения на Булгаков. Обвинен преди това, че в предишната си пиеса „Дните на Турбинини” липсват „хора от народа” Булгаков умишлено пародийраки въвежда тези желания на цензурата в лицето на слугата Паспарту и камериерката Бетси. В критиката към Булгаков даже се открива пародия към събитията от 1917г. и гражданската война – битката между червенокожи и бели. Немският печат(1929 г.) обявава пиесата като „първият в СССР призив за свобода на печата”. „Новото произведение на Булгаков, разбира се, не е драматическо произведение с мащабите на „Дните на Турбинини”, това е по-скоро гениална драматическа шега със съвременни сатири и с голяма вътрешна ирония... Руската публика, която обичайно при театрална постанвка най-много говори за играта на актьорите и режисьора, този път е заета само със съдържанието. На червения остров на Съветския Съюз, по средата на морето от „капиталистически страни” най-надареният писател на съвременна Русия, боязливо и приглушено, посредством самоиронията, издига глас за духовна свобода!”. През 1930 г. Булгаков в писмо до правителството напълно се солидализира с тази оценка за „Пурпурния остров” и пише ”...мой писателски дълг, както и призив е за свобода на печата. Аз съм горещ поклоник на тази свобода и вярвам, че ако откриете някой писател, който твърди, че тя не му е нужна, той ще заприлича на риба, която публично ни уверява, че не й е нужна вода.” В писмото си Булгаков добавя, че в пиесата действително се издига една сянка – сянката на Главрепертком (цензурата), която възпитава слуги и ласкатели, а това убива творческото мислене.
Любопитна съм как след 74 години тази пиеса ще бъде поставена на сцената на Народен театър. Силно се надявам, че в образа на Цензурата няма простичко да е поставен така любимия пародиен образ на Теди Москов - „изкуфялата” театрална критичка, защото знаем, че платената Цензура е единствено обслужващ персонал на властта. Върху какво ще наблегне този път Теди Москов – върху гротеската, клоунадите, туземците, арапите и техните бутафорни битки или ще ни покаже и другото възможно лице – на съсипания драматург, който на финала тихичко се разбунтува срещу „ограниченията на свободотата на творчеството”. Анализаторите на Булгаков твърдят, че този образ е автобиографичен.
Връзката Булгаков-Москов:
Теди Москов поставя „Майстора и Маргарита” през 1997г. в Театъра на Армията. С модернистичен рефлекс спектакълът е обявен за първата постановка, селекционирана за официалната програма на Авиньонския фестивал. От една страна е първа, т.е. уникална, един вид първопрохождаща, от друга страна, поради изначалната ни слабост да се „равняваме на европейските ценности” представлението е оценено най-отгоре – от Авиньон. Ние, тук встрани от центъра, в периферията на европейските ценности, разбира се, обичаме това представление. Има и за какво! Беше толкова ударно различно от всичко, което бяхме гледали тогава. Първо изборът на автора Михаил Булгаков беше така грандиозен, въпреки че театралите знаят, че десет години преди това пръв Слави Шкаров поставя Булгаковата пиеса „Кучешко сърце” (у нас сме гледали филма от 1988г. – онзи същия чернобял/ръждив филм на Владимир Бортко) в Сливен, а Иван Добчев същата година го прави в Сатиричен театър. Между другото пиесата е написана през 1925г. и издадена чак през 1987г., а у нас през 1989г.) Това, разбира се, идва да покаже, че някак Булгаков беше пропускан, при все страстното заливане на театрите с „непоставяни” и „забранени” текстове в „зората на демокрацията”.
Аз, обаче, помня „Майстора и Маргарита” на Теди Москов в Армията (1997 г.). Помня, поради своята неопитност, как ми зееше устата, докато десетките Маргарити излизаха на сцената, подредени в редица (на това му казват деперсонализация на образа, т.е. нямаме психологически издържан цялостен и единен образ, а е мултиплициран и с това му е отнета индивидуалността). Помня Деси Тенекеджиева как тракаше и пляскаше пред голите си гърди с два чинела (може и да са били капаци на тенджери), помня преекспонираните символи на социализма, уродливо натрапващите се съветски символи, пък и съветските войници, маршове, петолъчки, идващи да покажат веднъж дяволското лице на социализма, а и онзи почти гоголевски фантасмагоричен и дяволичен свят на Булгаков... И така ми зееше устата от почуда, докато очите ми се пълнеха със символи, а ушите ми бързаха да се ориентират във всеобщия хаос на сцената, че не познах моите Майстора и Маргарита, и даже ми стана горестно, че съм била така недозряла, глупава, така политически неопитна, че съм си била позволила да омаловажава при четенето всички тези така важни символи и знаци, до степен, че да не разпозная в представлението на Теди Москов моите Майстора и Маргарита, и моя Воланд. А сюжетната линия с Пилат Понтийски и Йешуа Ха-Ноцри, поради религиозната си принадлежност, беше почти липсваща. Пък и да стигна до там с моето си натрапчиво четене на „Майстора...”, че да не мога да махна от главата си „кадрите” от стелещите се мъгли на Патриаршите езера, нежността, която ме обхващаше, докато забранено си мечтаех за мой Воланд, който ще ме научи да летя. Изобщо детска му работа. А тогава, през 1997, Теди Москов беше яростно зает в това представление да ни отврати до край от живота в Съветския съюз и затова беше и това съсредоточаване в него, това хипнотично вдаване в него. Както и да е. „Майстора и Маргарита” беше първото подобно театрално явление, с такъв мащаб, пък и тогава така се запленявахме по тази постмодерна свобода на жанровете, тази игра на преппратки, кино-цитати, тв техники, гримове, маски, кокорения, клоунади и гротески, и подобни бляскави за окото и ласкаещи ума техники.
Очаквам с истинско нетърпение какъв тедимосков Булгаков ще видим 15 години след „Майстора и Маргарита”, но знам, че всеки от нас е свободен да направи каквито си иска алюзии с действителността, без да е необходимо да уверява, че не му е нужна вода.

ТЕАТРАЛНИЯТ „РАКОВСКИ” - БЪЛГАРСКИ ЗАГЛАВИЯ – II ЧАСТ

Този сезон всички театри се надпреварват да лепят гордо в афишите си български заглавия.
Започвам с честването на 70 години от раждането на Станислав Стратиев в Сатиричния театър, което беше подгрято още през юни с книга-албум „Стратиев и Сатирата”. Две са заглавията от Стратиев през октомври в Сатирата – „Максималистът” на 7 октомври с режисьор Гаро Ашикян (сценограф – Милена Пантелеева, с участието на Благовест Благоев, Явор Борисов, Милена Аврамова, Пламен Великов, Стефан Щерев, Стефан Денолюбов и Димитър Живков) и „Животът, макар и кратък” на 14 октомври с режисьор Василена Радева (участват - Йорданка Стефанова, Мартин Каров, Константин Икономов, Кирил Бояджиев). Очаква се още едно заглавие от Стратиев в началото на другата година – „Лека форма на тежка депресия”, но все още предстоят уточнения по нея. Новината в Сатирата е, че театърът си има художествен директор в лицето на Камен Донев, който пък от своя страна ще постави през февруари пиеса, специално написана от него в чест на 90-тия рожден ден на Стоянка Мутафова. От друга страна в афиша на Сатирата този сезон ще се играят още няколки негови пиеси, на които самият той си е режисьор „Карнавал”, „Възгледите на учител за народното творчество” и „Характери”. Едно може да му се признае с леко сърце на Камен Донев, че е изключително продуктивен и че е най-поставяния (почти винаги от себе си) драматург в момента. Освен отговорната работа по естетическото съживяване на Сатиричен театър Камен Донев поставя и собствената си пиеса „Кръщене” по неговата пиеса „Живот и здраве” в Армията, чиято премиера е на 6 октомври. През 2002 режисьорът Николай Поляков я поставя в Сатиричен театър. В армейското „Кръщене” ще видим актьорите Мимоза Базова, Елена Райнова, Йоана Буковска, Пламена Гетова, Миро Косев, Илия Добрев, Тигран Торосян, Милен Миланов и др. Веднага след премиерата в Армията Камен Донев почва репетиции на новата сцена на Народен театър „Сълза и смях” върху неговата пиеса „Работно време”, която се оказва втора част на неговия „Почивен ден”, който ще продължи да се играе на същата сцена – Сълза и смях.
Народен театър може да се похвали също с няколко български премиери, освен тази на Камен Донев. През октомври се очаква премиерата на „Да се провреш под дъгата” от Георги Марков с режисьор Асен Шопов. Оказа се, че 45 години стигат, за да се постави отново този текст на софийска сцена. Без фатализъм разбрах за тази премиера на връх 7-ми септември – денят на бурно чествания 100 годишен юбилей на Тодор Живков и тихомълком отбелязаните 33 години от убийството на Георги Марков. Някога тогава (в началото на 1967г.) пиесата е поставена в Театър на Армията от Асен Шопов и след няколко представления и под зоркото наблюдение на трима генерали (така твърди историята) спектакълът е свален, а участващите в него разпиляни из страната. Асен Шопов е изпратен в изгнание в Бургас, заедно с част от трупата. Всъщност сюжета е за ранена партизанка, която се укрива в санаториум за туберкулозно болни, които искат да я спасят от жандармерията. Персонажите са само мъже. В постановката с премиера през октомври в Народен театър участват т.нар. тежка артилерия на Народен театър – Руси Чанев, Валентин Ганев, Чочо Попйорданов, Васил Михайлов, Георги Кадурин и Георги Мамалев. С част от тези актьори режисьорът Асен Шопов влиза след премиерата в репетиции със следващия си спектакъл „Железният светилник” в Армията (премиера – ноември). Участват – Васил Михайлов, Георги Кадурин, Мирослав Косев, Милен Миланов, Пламена Гетова, Йоана Буковска, Антоанета Добрева – Нети и др.
Народен театър излиза с още едно българско заглавие – „Кълбовидна мълния” от Иван Радоев, текст, който не се е играл на софийска сцена от 80-те години, когато е поставен от Крикор Азарян. Неговият ученик Георги Радулов е и режисьор на новата „Кълбовидна мълния” с премиера през ноември. В спектакъла участват Биляна Петринска и Николай Урумов, който пък от своя страна става щатен актьор от този сезон на Народен театър.
Театър 199 също има българска пиеса в репертоара си, но изнамирането й си е съвсем тяхна заслуга. „Колекционерката” от Радослав Чичев е една от двете спечелили първа награда пиеси на конкурса за българска драматургия на името на Славка Славова, провеждан от Театър 199. Любопитното е, че режисьорката Маргарита Младенова се е заема с него, а в моноспектакъла ще играе Светлава Янчева.
Общо взето при бърз прочит на българските заглавия по „Ръкси стрийт” оставям с впечатлението, че липсват задокеански нови български заглавия, сякаш театрите попарени отдръпнаха взор и надежда от тях. Набляга се на класиката, както и на Камен Донев.



Прочетете предишната публикация: ТЕАТРАЛНИЯ "РАКОВСКИ" - ПЪРВА ЧАСТ


ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ

ПРЕМИЕРИТЕ НА ТЕАТРАЛНИЯ "РАКОВСКИ" ПРЕЗ 2011 - I ЧАСТ

„РЪКОМАХАНЕ В СПОКАН” (оригинално заглавие - „A Bahanding in Spokane” )

Премиера на 23 септември, Камерна сцена, Народен театър. Режисьор – Явор Гърдев, сценограф – Даниела Олег Ляхова, музика – Калин Николов. Участват: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова, Павлин Петрунов. Премиера – 23,24 септември.

Кратък бекграунд :

Премиерата на  черната  комедия на Мартин Макдона е през 2010 на Бродуей и е първата негова пиеса, чиято премиера е първо в САЩ. В ролята на убиеца, който търси четвърт век загубената си в младостта ръка, е Кристофър Уокън. За нея актьорът е номиниран с наградата Тони.  У нас Макдона  е известен с друга постановка отново на режисьора Явор Гърдев „Пухеният”,  поставена в  края на 2004 във Варненски театър. Излиза у нас само година след шумния й  световен дебют.  Първи на родна сцена поставя ирландската звезда режисьорът Пламен Марков на сцената на Народен театър с „Бившата мис на малкия град” през 1999 (помня страхотната актьорска игра на Мария Каварджикова, наградиха я с АСКЕЕР за нея). За киноманите Макдона става известен най-вече  с брилянтния си сценарий на филма „В Брюж”, номиниран през 2008 с Оскар за сценарий. Мартин Макдона е роден през 1970 г. и става известен първоначално с т.нар. си ирландски теми в пиесите си. „Ръкомахане в Спокан” не е от тях.

И така:

„Ръкомахане в Спокан” е зверска черна комедия, а и не е странно, че Явор Гърдев прави именно този избор за пиеса. В последните години той очевидно има приоритет към този жанр, веднъж с филма му „Дзифт” и най-вече  с постановките си в Москва. Каква е историята на кратко – мъж търси лявата си ръка, която е загубил преди четвърт век. Попада на двама влюбени в хотел, които пък продават ръка. Там има и още един участник -  служител на хотела.  Имаме и негър (от двойката влюбени), който у нас, поради липса, може би ще бъде пребоядисан (това веднага ми напомня на „пребоядисания” негър травестит на Захари Бахаров в представлението на Деси Шпатова миналата година „Ангели в Америка” в НТ). Изобщо „пребоядисването” винаги крие опасност от бутафорност, но как да се набави български тъмнокож актьор у нас?

Кастингът:  

Иван Бърнев, който е неузнаваем с дългата руса перука, в ролята на търсещият ръката си (персонажът на Кристофър Уокън). Прясната театрална публика го обича от ролята му на Били Бибит в „Полет над кукувиче гнездо” от миналата година;  Леонид Йовчев, който ни зявладя още в „Мяра за мяра” на Лили Абаджиева (Малък градски театър) с ангелските си криле, посипван от снежец и с напълно (в добрия смисъл) кретенската си физиономия, за тази роля беше номиниран с ИКАР, аз пък го забелязах най-вече в Малката Дагмар на Ида Даниел (Сфумато). Новината е, че Народен театър е успял да го придърпа като щатен в своите редици, измъквайки го под носа на Военния театър. Теодора Духовникова е единствената жена в представлението, но пък някак съвсем на място с комбинацията си от ангелско и фатално излъчване.  А в ролята на Негъра е Павлин Петрунов – момчето, което в една и съща година (2011) взе и двете театрални награди ИКАР и АСКЕЕР за дебют за ролята си в „Първа любов” от С. Бекет на реж. Нина Боянова. В него играят заедно с Леонид Йовчев.  Според моя нюх Народен театър скоро ще покани както  Павлин Петрунов като щатен актьор, така и представлението на Нина Боянова, което засега се играе в Червената къща.

Сценографията:

Даниела Олег Ляхова е сценограф на „Ръкомахане...”, но силно напомня на постановката на „Пухеният” (поне от това, което се вижда на трейлъра) – действието се развива в хотелска стая – преобладаващо сиво/черна гама с кратки проблясъци на метал, всичко се случва зад стъкло, което отделя публиката от актьорите, т.е подсъзнателно ние публиката се превръщаме във воайори, шпиониращи нещо, което се случва тук и сега на ръба на документалното, натуралистичното и бруталното. Явор Гърдев е от режисьорите, които много елегантно поставят високи изисквания към своята публика, при все желанието му напоследък да дълбае във все по-популярни жанрове. Тази хладна, мрачна и отстранена сценография тутакси ми напомни за друга премиера -  след няколко години прекъсване „Пухеният” на Явор Гърдев ( там актьорите играеха в стъклена кутия, озвучени с микрофони, а публиката, невидима за тях, ги обграждаше отвън – изглеждаше като перверзен експеримент, на който ние публиката сме нарочни свидетели) ще има своя римейк в Театър 199 с нова сценография, отново на Фичо. Актьорският състав е същия - почти (има ново момиче – Иоанна-Микаела Димитрова). Премиерата е в в средата на октомври.

Представлението „Ръкомахане в Спокан” не е подходящо за лица под 16 години. (между другото чуждата преса обръща внимание на твърде честата употреба на „nigger” в текста, а ние знаем, че те са много чувствителни към нея)

„Препоръчителен родителски контрол.Ненормативен език” Това е финалът на трейлъра „Ръкомахане в Спокан”, на фона на тежък саунд върху текста на „Хей ръчички, хей ги две...” .

ОЧАКВАЙТЕ СКОРО ПРОДЪЛЖЕНИЕ

АСКЕЕРИТЕ НОМИНИРАХА 13 ПРЕДСТАВЛЕНИЯ

А`Аскеер 2011 обявиха номинациите си в 10-те категории.

1. „Бащата” от Стриндберг, реж. Йосиф Сърчаджиев - НТ

2. „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, реж. Теди Москов - НТ

3. "Български разкази” от Мариус Куркински – Пловдиски драматичен театър и продуцентска къща „Артишок”

4. „Август в Оклахома” от Трейси Летс, реж. Ясен Пеянков – НТ

5. „Канкун” от Жорди Галсеран, реж. Бина Харалампиева – копродукция  Малък градски театър с пловдиски драматичен театър.

6. „Кралицата майка” от М. Сантанели, реж. В. Ганев, Театър 199

7. „Зимна приказка” от У. Шексипр, реж. М. Младенова, Театър Сфумато

8. „Първа любов” от С. Бекет, реж. Н. Боянова[1],

9. „Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси, реж. Ал. Морфов – НТ

10. „Фауст” от Гьоте, реж. Л. Абаджиева, Варненски театър

11. „Карнавал.com” от Жорди Галсеран, реж. В. Радева – Младежки театър

12. „Преди/След” о Р. Шимелпфениг, реж. Ив. Добчев – Театър „София”

13. „Кола Брьонон” по романа на Ромен Ролан, реж. Вл. Люцканов – Младежки театър

Ще започна с малко статистика за тазгодишните Аскеери:

Народният театър участва с четири представления („Сирано..”, „Бащата”, „Полет над кукувиче...” и „Август Оклахома”) и има следните номинации -  2 номинации за мъжка водеща роля, 1 – за женска водеща роля, 2 – за поддържаща мъжка роля, 1 – за поддържаща женска роля, 1 – за сценография, 1 – за музика, 1 – за костюмография, 2 – за режисура, 1 – за най-добро представление – общо 11номинации в девет категории. Народен театър липсва единствено в категорията „дебют” именно поради водената си политика да е сцена за утвърдени, според техните критерии, творци – само и единствено. Тази ситуация, в която Народния театър се превръща в единствен театрален център, напомня за развитието на българския театър в началото на 20 век и театърът между двете световни войни, когато Народен театър централизира в себе си и власт и съвсем естествено в последствие и художествени постижения...

Театър „Сфумато” участва тази година със „Зимна приказка”, който присъства, за разлика от Народен театър, с цели две номинации в категорията „дебют”, но това със сигурност удовлетворява реж. Маргарита Младенова, която от години се опитва да утвърди Сфумато, заедно с реж. Иван Добчев, като територия на младите –  в нещо като  лабораторен казан за млади таланти. Двамата правилно се ориентират, че това е единствено възможното по-вярно бъдеще.  Другите номинации са за сценография, костюмография, музика, режисура и най-добро представление. Общо номинациите са – 8.

Младежки театър тази година е номиниран с две представления – „Кола Брьонон” и „Карнавал.com” – едно представление на голяма сцена и едно на камерна. Ето къде са разпределени номинациите: за „голямото” представление се пада най-престижната номинация в категорията „най-добро  представление”, после за костюмите и музиката. За „малкото” представление се пада категорията – поддържаща женска роля. Общо номинациите за театъра са – 4.

Останалите театри си разделят по една, най-много по две номинации. Разбира се, може би представлява интерес кое представление е най-номинирано. Но тази година „Сирано дьо Бержерак” и  „Зимна приказка” имат по равен брой номинации – седем. Това в никакъв случай, обаче, не означава, че те ще си тръгнат с най-много награди. 

Може би ще се запитате защо така се вълнувам от бройката номинации и съответно награди. Нека припомня, че отскоро Министерство на културата реши да изплаща „бонуси” ( така ги нарече самото министерство), т.е. по 4 000 лв. за всяка награда (ИКАР, АСКЕЕР, Шуменския конкурс за драма и мисля, че имаше още един конкурс, но не съм сигурна), които ще се изплащат на театъра, в който се играе награденото представление или актьор, сценограф и т.н. С други думи – ако Народен театър вземе четири театрални награди, така както наскоро стана с ИКАР-ите, той автоматично получава 16 хиляди лева. Въпросът е как точно ще се разпределят тези пари? Защото, ако са дадени за музика, някак си не разбирам защо един Антоний Дончев, например, с таланта си трябва да допринесе за поправката на течащи казанчета из Народния театър. И без да го усуквам направо ще попитам – тези 4 000 лв., които знаем, че са нищожни все пак, имат ли някакво целево предназначение или попадат в общия бюджет на театъра? Ще си позволя да задам още един въпрос по тази тема – централизирането на властта в софийските театри няма ли да ги изкуши да си дават все повече награди, след като МК ще им плаща по 4 000 лв. за всяка една? Това, разбира се, не означава, че си мисля, че е възможно, но ме смущава възможността те да бъдат подмамени в едни по-корупционни схеми. А ние нали не искаме това?

Тъй като често хората на театъра са склонни да дават крайни оценки и да манифестират театралните си предпочитанията, аз няма да си позволя да определям във всяка категория кого предпочитам. Смятам, че нивото е горе-долу еднакво, което не е чудесен факт  и оттам нататък става дума за по-субективни натрупвания и решения.  Но, това което ми прави впечатление на тазгодишните А`Аскеери е, че в техните номинации не присъстват извънстолични представления, освен участието на Варненския театър с „Фауст” на Лили Абаджиева, което от своя страна не е и толкова тяхно представление, колкото на самата Лили, която винаги ярко отпечатва себе си върху произведенията си. Другото е на Мариус Куркински, който знаем е свободна театрална единица и също не може да се каже, че е пловдивски продукт. Това потвърждава мнението ми, че Аскеерите тази година се отказаха да флиртуват с идеята, че са републиканска награда, че реят взора си над цяла България и ревностно следят всяко театрално трептене било то и в Горно Драглище, а и в името на общото национално единство са готови  да се огънат в поощрителни награди, затваряйки си очите пред качеството на продуктите. А може би това е и знак, че българския театър става все по-отчайващо централизиран единствено и само в София. Няма шанс за провинциалния театър с водената политика, както от МК, така и от неговите защитници в София. Аскеерите са избегнали  още едно нещо – никакво кокетиращо внимание към т.нар. млади в театъра. Често съм си мислила кое е по-добре – да поощряваш или да държиш на класата?
 Тази година номинациите са показателни и за друго - мина времето на изненадите, на революционния патос и жарките театрални спорове, на тръпнещото очакване дали "нашите" ще победят...Театърът все повече се прави от едни и същи хора  и се гледа от една и съща публика. Чакам тази добре смазана машина или да продължи да функционира до своето пълно затихване или да бъде опровергана - не с крясък, нито със зле прикрит конформизъм, който нарича себе си постмодернизъм, а със силата на качествата си и на таланта, който не се страхува да бъде извън Машината.

Следват номинациите в десетте категории:

ВОДЕЩА МЪЖКА РОЛЯ

Валентин Ганев за ролята на Бащата в „Бащата” от Аугуст Стриндберг, постановка Йосиф Сърчаджиев, Народен театър „Иван Вазов”

Деян Донков за ролята на Сирано в „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

Мариус Куркински за моноспектакъла „Български разкази” по произведения на Ангел Каралийчев, народни приказки и предания, постановка Мариус Куркински, копродукция на Драматичен театър „ Н. О. Масалитинов” – Пловдив и Продуцентска къща „Артишок”

ВОДЕЩА ЖЕНСКА РОЛЯ

Бойка Велкова за ролята на Вайълет в „Август в Оклахома” от Трейси Летс, постановка Ясен Пеянков, Народен театър „Иван Вазов”

Ирини Жамбонас за ролята на Ремей в „Канкун” от Жорди Галсеран, постановка Бина Харалампиева, копродукция на Малък градски театър „Зад канала” и Драматичен театър „ Н. О. Масалитинов” – Пловдив

Невена Мандаджиева за ролята на Майката в „Кралицата майка” от Манлио Сантанели, постановка Валентин Ганев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

ИЗГРЯВАЩА ЗВЕЗДА

Бойко Кръстанов за ролите му на Автолик, тъмничар и служител  в „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато”

Павлин Димитров за ролята на Обичащия в „Първа любов” по Самюъл Бекет, постановка Нина Боянова, Продуцент: Н2О Филм

Явор Бахаров за ролята на Флоризел в „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато”

ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯ

Владимир Карамазов за ролята на Кристиан дьо Новилет в „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

Иван Бърнев за ролята на Били Бибит в „Полет над куковиче гнездо” от Кен Киси, постановка Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов”

Стоян Радев за ролите на Мефистофел, дявол, дух на ада във „Фауст”от Йохан Волфганг Гьоте, постановка Лили Абаджиева, Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна

ПОДДЪРЖАЩА ЖЕНСКА РОЛЯ

Ангелина Славова за ролята на Ана, програмистка в „Карнавал” от Жорди Галсеран, постановка Василена Радева, Младежки театър „Николай Бинев”

Гергана Кофарджиева за ролите на Щиглеца, жена над 70-те в „Преди / След” от Роланд Шимелпфениг, постановка Иван Добчев, Драматичен театър „София”

Радена Вълканова за ролята на Барбара Фордъм в „Август в Оклахома” от Трейси Летс, постановка Ясен Пеянков, Народен театър „Иван Вазов”

 СЦЕНОГРАФИЯ

Васил Абаджиев за „Фауст” от Йохан Волфганг Гьоте, постановка Лили Абаджиева, Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна

Даниела Олег Ляхова за „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато”

Чавдар Гюзелев за „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

КОСТЮМОГРАФИЯ

Даниела Олег Ляхова за „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато”

Петя Стойкова за „Кола Брьонон” по романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев”

Свила Величкова за „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

 ТЕАТРАЛНА МУЗИКА

Асен Аврамов за „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато”

Антони Дончев за „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

Кирил Дончев за „Кола Брьонон” по романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев”

РЕЖИСУРА

Александър Морфов за „Полет над куковиче гнездо” от Кен Киси, Народен театър „Иван Вазов”

Маргарита Младенова за „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, Театрална работилница „Сфумато”

Стефан Москов за „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, Народен театър „Иван Вазов”

НАЙ - ДОБРО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ

„Зимна приказка” от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато”

 „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

 „Кола Брьонон” по романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев”

За цялостен принос към театралното изкуство: Коста Цонев

Празникът ще се състои на 23 май в Театъра на армията.

Режисьор на галаспектакъла е Владимир Люцканов, а музикалната картина е на Дони.

Журито се състои от следните членове: Атанас Атанасов, Асен Шопов, Васил Михайлов, Вълчо Камарашев, Георги Новаков, Жорета Николова, Илка Зафирова,  проф д.изк.н. Камелия Николова, Леонид Йовчев, Мария Диманова, Марин Янев, доц. Марина Райчинова, Меглена Караламбова, Милен Миланов, Нина Стамова, Розалия Радичкова, Светлана Янчева, Стоян Алексиев, Яна Титова.

---

[1] посочен е само продуцентът: H2O филм, представлението не е ясно къде ще се играе, преди това беше в Червената къща, после веднъж в Младежки театър, номинирано е в категорията „дебют”  и затова има неясна съдба, което е обичайно. Помня даже наградени представления в тази категория, които нямаха след това сцена.

 

ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА 28 март 2011

28 март БНТ - Денят започва с култура - обсъждане на театралните награди "ИКАР" - доц.Виолета Дечева, Гергана Пирозова и наградените Вл. Люцканов (най-добър спектакъл "Нортдост"), и Мария Илчева и Александър Деянов - Скилър за музиката на "Ноктюрно". В третия файл обсъждаме предстоящия закон за сценични изкуства заедно с унгарката Марта Вайда - секретар на унгарското театрално сдружение и доц. Виолета Дечева.
След коментара ми, че театралната гилдия е ръкопляскала на Министъра на културата г-н Вежди Рашидов на раздаването на театралните награди "ИКАР", докато цяла година ги е наричал лумпени и тунеядци, получих обаждане от Министерство на културата да се извиня публично, лично или по имейл на Министъра, или да дам писмени доказателства, че той е използвал точно тези думи, които не му били в речника...Не съм се извинявала на никого. Но си давам сметка за претенциите и заниманията, макар и краткотрайни, на нашия Министър на културата. Радвам се обаче, че от този телевизионен разговор става ясно, че г-н Люцканов, в качеството си на директор на Младежки театър, заяви, че участва дейно в състоящата се според него успешна театрална реформа. Аз съм доволна, че знам поне един, който стои открито зад нея и носи отговорност за последствията от нея. Надявам се!