По време на Голямата Депресия правителството на САЩ създава най-мащабния театрален проект в света Федерален Театрален Проект - организиран, финансиран и по-късно забранен от същото това правителство. През 1935г. по заявка на Рузвелт се създава т.нар. Федерален Театрален Проект, с цел да се организира работа за артисти, художници, композитори и изобщо за хората на изкуството, тежко пострадали от „ефектите” на Голямата Депресия. Този проект си остава и най-грандиозният в историята на САЩ, свързан с организиране и продуциране на театрални събития, изцяло финансиран от Федералното правителство.
ФТП е част от големия Федерален Проект Номер Едно като част от Works Progress Administration - проект, който е имал за задача да създава работни места в различни области, като заплащането е почасово и не бива да надвишава 30 часа на седмица (тук влизат проекти от строителството и надомната работа до проекти в областта на изкуството и науката). Развиват се и благотворителни дейности, но акцентът пада върху грижата за подпомагане на тези части от обществото, които са пострадали най-тежко от Голямата Депресия – а именно: жените и тъмнокожото население.
Федералният Проект Номер Едно (Federal Project Number One) е специален – той касае хората на изкуството и се дели на пет основни Проекта: Федерален Писателски Проект, Федерален Театрален Проект, Федерален Музикален Проект, Федерален Арт Проект и Проучване на Историческото Наследство (към големия проект WPA влиза и Проект на Математическите таблици, който имал за цел да създава работа за безработните матемаци и се оказва един от изключително успешните, особено в областта на науката).
Всичко това е под шапката на грандиозния план New Deal на Рузвелт, за справяне с последствията от Голямата Депресия, който е основан на принципите на т.нар „Три „Р”-та”:
Relief, Recovery, Reform – три стъпки за преодоляване на кризата, които са:
1. Relief – подпомагане на безработните и бедните (т.е. създаване на работни места);
2. Recovery – възстановяване на икономиката до нормалните й нива;
3. Reform – реформиране на финансовата система, за да се избегне нова депресия.
Обърнете внимание на реда, в който са подредени стъпките за справяне с Голямата Депресия. Реформите са на последно място. Първо се създава работа – с прости думи казано, първо се дава възможност сам да си помогнеш, без да губиш самоуважение, а после се реформира системата.
В частта за подпомагане на безработните и бедните влизат и петте Проекта в областта на изкуствата (1935-1939г.). В тях участват изключително известни журналисти, писатели, музиканти, композитори, художници, театрали, артисти, изследователи, критици и др. С пълното съзнание за необходимостта от запазване на интелектуалния капацитет на нацията под шапката на този грандиозен проект излизат множество продукти.
Федералният Театрален Проект е имал за задача да изгради национална театрална програма за създаване на заетост на хиляди безработни артисти за възможно най-кратък период от време. Съветникът на Рузвелт Хари Хопкинс, който е в дъното на идеята за проекта, обещава, че театралният проект ще бъде - забележете: „свободен, за възрастни и нецензуриран”, което създава и предпоставки за бъдещите проблеми на проекта. Това изявление е разбрано от всички режисьори в театралния проект като даване на зелена светлина за всички продукти, независимо от тяхното политическо и социално съдържание. Съответно този Федерален Проект става известен със силно социалната си и политически активна позиция.
Тази предварително обещана свобода разгръща поле за развитие на т.нар „living newspapers” - пиеси, които в основата си са агитационни и пропагандни, т.е – наемат се журналисти, изследователи и писатели, които взимат горещи теми от вестниците и ги разработват като пиеси, като отразяват текущи събития, теми и проблеми и запознават на достъпен език публиката с тях. (Агитпропът е бил популярен не само в СССР, той е бил активен политически формат и в САЩ, предизвикан от необходимостта чрез средствата на изкуството да се коментират политическите събития и социалните неравновесия. Обикновено се предпочитат по-директните театрални средства, които да насърчат публиката към реакции). Но тези пиеси бързо се политизират и биват обвинени, че са предимно с прогресивно и ляво съдържание. Това създава проблеми между Конгреса и Федералния Проект. Независимо от обвиненията срещу тях, те стават много популярни сред аудиторията.
Проблемите между ФТП и Конгреса се засилват, когато Държавният Департамент (тяхното Външно министерство) се противопоставя на първата пиеса от този формат „жив вестник” с името „Етиопия”. Представлението разказва за Хайле Селасие (последният император на Етиопия от 1930 – 1974г. ) и борбата на неговия народ срещу инвазията на войските на Бенито Мусолини (фашистите превземат Етиопия през 1935г., а етиопският император моли безрезултатно за помощ Обществото на народите. Само ще вметна, че робството е премахнато в Етиопия през 1942г.). Щатското правителство, скандализирано от така актуалния проблем, променя уговорките и поставя ограничението, че не може да се поставят на сцената персонажи, които са държавни глави на други държави с оправданието, че така може да се предизвика дипломатически гаф. Тази йезуитска формулировка вбесява някои от режисьорите, които се оттеглят от проекта в знак на протест срещу ограниченията.
Освен участието на много известни артисти, Проектът създава и ново театрално поколение, което тепърва става известно, като Артър Милър, Орсън Уелс, Елиа Казан и много други. Федералният Театрален проект, който бил обвързан и с граждански организации за защита правата на човека, обръщат внимание и на липсата на цветнокожи в театрите.
Интегрирането им започва така:
Негърски театър. Част от ФТП е и Negro Theatre Project (Негърски Театрален Проект), който има звена в много градове на САЩ. Проектът осигурява заетост и стажове на много тъмнокожи драматурзи, режисьори, актьори и техници. Един от най-известните е Проектът в Ню Йорк, в Харлем ( Лафайет Театър). Там се поставят за четири години 30 пиеси. Най-известният продукт е „Вуду Макбет” на Орсън Уелс от 1935г. – Шекспировият „Макбет” се играе от афро-американци, с малката, но важна подробност, че в главните роли са само бели актьори. Целта е била да се осигури възможност в състава на театрите да има черни актьори, а поставянето на класически пиеси ще повдигне самочувствието на общността, че играят в тях без значение от цвета на кожата. Йерархията на продукцията обаче е приета като расистка и Орсън Уелс се изправя пред известни трудности при установяването на власт над "черния екип", които „не са били свикнали да ги командват насам натам бели младоци”. Но чарът и енергията на Уелс успява да обедини екипа, а години по-късно „черните” актьори споделят, че са се чувствали като участници в творческия процес. Преди да започне продукцията Харлемските комунисти са се опитали да настроят общността срещу проекта, считайки, че Уелс е включил в състави черни актьори, само за да се подиграе с тях и да създаде комедия или бурлеска по Шекспир. (Понякога се чудя как ли би изглеждало в нашите очи „Хъшове”, изигран от малцинствата в България и как ли бихме реагирали.). Стига се до там, че мъж се опитал да разреже с нож лицето на Уелс, но един от тъмнокожите актьори се оказал бивш боксьор и го спасява. С приближаването на премиерата гневът бил заменен от гордост в общността.
Десет пресечки от двете страни на театъра на Седмо Авеню се затварят за премиерата, преминала пред претъпкани салони и така девет седмици. Действието на „Вуду- Макбет” се развива на остров Хаити по време на колонизацията. Декорите са - дворец в джунгла, а фонът е на нарисувани скелети и палми. На сцената звучат вуду-барабани, а тъмнокожи полуголи актьори танцуват по нея. Това предизвиква огромен скандал и интерес, разбира се. Представлението е първото в историята на театъра с огромен финансов успех и многобройни турнета. Медиите били във възторг, но критикът от Херолд Трибюн Пърси Хамънд написва отрицателна рецензия, в която пише, че на актьорите не им се разбира какво говорят и изглеждат притеснени на сцената. В отговор един от африканските барабанисти от представлението направил вуду-кукла на Хамънд, като набол куклата с игли и насърчил Уелс публично да поеме отговорност за всички мъчения, от които би пострадал Хамънд в резултат на вуду магията. Уелс решил, че е забавно, но малко след това Хамънд умира... Ето как се решават проблемите с критиката.
Орсън Уелс е също режисьор и на скандалния мюзикъл „The Cradle Will Rock” от Марк Блицщайн, който предизвиква противоречиви реакции, поради съдържащите се в него алегории на Корупцията и Корпоративната лакомия. Понякога ми се струва направо фантастично в български театър някой да постави остро политическо представление, в което например да се коментират актуални проблеми – сещам се за поне няколко активни теми от последните месеци...Каква ли би била реакцията – и на публиката, и на властта?
Друго популярно заглавие в Негърския Театър е „Вървете заедно, деца” (1936) на Франк Уилсън, който описва депортирането на 100 афро-американски деца от Юга към Севера, за да работят срещу ниски надници. На сцената на този театър се поставят и социални драми, в които се коментират и несправедливостите в Трудовите лагери на Юга. (по време на Голямата Депресия, включително Втората световна война съществуват американските трудови лагери, в които насила и без заплащане са принуждавани да работят тъмнокожи и емигранти).
Театралният проект е най-скъпият от Федералния Проект Номер Едно, който струва 29,1 процента от общия бюджет, но пък целият бюджет е по-малко от ¾ от един процент от общият за WPA, който общо е 50 милиарда. Отказвам да го сметна!
Краткотраен е животът на Проекта, просъществувал едва четири години. През 1939г. Конгресът спира финансовата подкрепа поради политическата му нецелесъобразност, с други думи – поради твърде левия и прогресивен политически тон на много от продуктите. Цензурата има много лица! Въпреки това този проект създава безценни продукти във всички области на изкуството. Хиляди хора на изкуството и науката остават да работят в сферата, в която са най-добри и най-трудоспособни, без да жертват самоуважението си.
