Публикувам коментар на г-н Димитър Димитров от фейсбук страницата му, с негово позволение, по повод състоялите се в последните месеци конкурси за директори на институции в областта на сценичните изкуства. Г-н Димитров взима участие в конкурса за директор на Младежки театър. Впечатленията му са достатъчно интересни и дават повод за една бъдеща и необходима дискусия - Как се провеждат конкурсите у нас? Кой ги провежда? Кой назначава комисиите и кои са участниците в тях? Компетентни ли са? Нагласени ли са конкурсите? Прозрачни ли са? Дали не е дошло време концепциите на кандидастващите за поста "директор" да стават публични, след като театрите се финансират с публични пари? Оставям възможност на участващите в описаните събития, на потърпевши, засегнати, съгласни, несъгласни или просто на хора с професионално мнения да го споделят с нас.
Повече за г-н Димитров вижте тук
Опитвах се да остана настрани. Да не коментирам театрални събития в България. Но не устоях.
Чета във facebook напъни за прозрачност по повод избора на нов директор на Сатиричния театър и не мога да разбера защо всички са толкова учудени, че конкурсът е предопределен. В коя държава живеете и творите, колеги? Има ли в тази държава нещо, което да не е предопределено? Нека не забравяме, че комунизмът в България не си е отишъл. Никога не я е напускал. Той просто мимикрира. И което е още по-страшно, създаде свои клонинги, прикрити под различни политически формати.
Искам да ви върна 23 години назад, когато комунизмът в България си „отиде”, после се „възроди” и даде начало на собствен „Ренесанс”. И тогава, както и преди, нямаше ненагласени конкурси за директори на театри. Твърдя това, защото аз съм един от свидетелите.
След като бях експулсиран от театралната система през 1986 и бях работил какво ли не (последно до 1989 г. бях каскадьор в тогавашния Киноцентър, Бояна) подадох документи за един от първите „демократични” конкурси за директори на театри през 1990 г. Заради „голямата ми уста” и неугодно поведение, конюнктурната система и нейните „послушници” ме отбягваха, но бях допуснат до конкурс за директор на ДТ Враца. На събеседването председателят на комисията Стойчо Мазгалов ме попита: „Как така реши от каскадьор да станеш директор на театър?” Аз отговорих: ”Ами, защото мисля, че е време каскадьори да поемат управлението на театрите.” Комисията се развесели... Вечерта, след конкурса, някой ми се обади по телефона и каза: „Виж сега, за Враца имаше предварително утвърден кандидат (Огнян Данчев, театрален критик). Ти не знаеше ли? Но тъй като ти се представи блестящо искаме да ти предложим да станеш директор на ДТ Ловеч.” И аз приех.
Тогава беше объркано време. Всички се деляха на червени и сини и... какви ли не. Цареше страх и хаос, но за разлика от сега, надежда имаше и всички вярваха, че промяната ще настъпи като преминем през „най-трудното”.
През 1992, преди да изтече мандата ми в Ловешкия театър, подадох документи за конкурс за директор на ДТ „А. Будевска” Бургас. Седмица преди интервюто дълго разговаряхме с Киро Варийски (той заемаше някаква длъжност в МК тогава) убедени, че сега вече манипулации не може да има. На събеседването ме попитаха: „Ти си директор на театър, добре се справяш, имаш още една година до края на мандата, защо искаш да се местиш?” А аз отговорих: „ Защото искам да съм директор на театър в град с жп гара.” Комисията се развесели. Същата вечер сценарият от преди две години се повтори. Обади ми се Иван Кондов, който беше председател на комисията и деликатно ми обясни, че за Бургаския театър имало специален кандидат (Николай Недялков), но ако искам мога да поема ДТ „Васил Друмев” Шумен (конкурсите за двата театъра бяха същия ден). До тогава директор на театъра в Шумен бе Росина Данченко - режисьор, а театърът се славеше като „най-пияният” театър в България. И така аз станах директор на театъра в Шумен.
Пиша това не защото изпадам в умиление и искам да споделя биографията си. Просто давам примери от преди доста години, тъй като сценарият не се е променил и досега - обявяваме конкурс за да го спечели „наш човек”.
Пренасям ви в съвремието. През месец Юли тази година, (след дълго чакане от Март до Юли и смяна на няколко министри на културата) се „осмелих” да се явя на конкурс за директор на Младежки Театър „Н. Бинев” , София. Познавам опонента си Владко Люцканов от 1975 г. Познавах и част от комисията. Въобразих си, че ще оценят онова, което предлагам и опита ми като art manager, който съм натрупал и доказал през годините изживени и в България, и в Австралия, и в Канада. Не мога да кажа, че не се получи диалог с комисията и че не ми бе дадена възможност детайлно да изложа намеренията си. Но не искам да премълча факта, че през цялото време доминираше просташкото поведение на председателя на САБ Христо Мутафчиев. Той, освен лаическите си въпроси и некомпетентни забележки, се осмели да ме обвини в „комунизъм”. Тогава разбрах, че този човек не е талантлив актьор, а той просто си е такъв и на сцената и в живота. Зарадвах се, че този не е председател на моя синдикат (аз съм член на ACTRA, Toronto)... По време на интервюто бях изненадан когато член на комисията Светла Бенева ми зададе въпрос: „Защо в репертоара си съм включил тези режисьори?” Имаше нюанс на пренебрежение и насмешка по повод двамата професори Здравко Митков и Румен Рачев, които застанаха зад мен и бяха съгласни да работим в екип, ако стана директор на Младежкия Театър. Обосновах избора си, но по поведението на голяма част от комисията разбрах, че неизвестно за мен защо, тези режисьори не се славят с добро име. Малко по-долу ще се върнем и на този факт...Така или иначе, този конкурс бе за да се узакони следващият мандат на Влади Люцканов. Неговият татко и мой преподавател във ВИТИЗ бе голям приятел със Стефан Данаилов. Не, че това има значение. Просто факт. Лошо няма, но защо не се промени схемата? Няма нищо нередно, както е и по света, да назначиш някого на когото имаш доверие, на пост, за който мислиш, че е достоен. Кому е нужен този нелеп спектакъл наречен „конкурс”?
В комисията която ме „разпитваше” беше Вероника и сателити, и всички известни и неизвестни агенти и дознатори или доносници на ДС. Всички те ме питаха разни неща, които не са им много ясни, защото за тях слънцето изгрява от Бусманци и залязва в Мало Бучино. А аз не съм преподавал изкуство само в Африка. Но не това е страшно, а това, че българинът (независимо в каква област) е винаги компетентен и знае повече от останалите. И винаги иска да поучава, а не да се научи. Нелеп факт. Така осъзнах, че сам се бях поставил в позицията на идиота, на който всички се опитваха да втълпят, че по света може да е „така”, но тук е „иначе” и това „иначе” е по-добро от онова „така” по света... Та, затова зададох по-горе въпроса: в коя държава живеете колеги-театрали? И какво правите за да промените „сценария” след като той не ви допада? Нищо няма да се промени само. Еволюция няма, доказано е.
Връщам се в Сатирата. Преди време, когато научих, че Калин Сърменов (не го познавам лично) е станал директор на Сатирата и се опитва да провежда нова кадрова и творческа политика си помислих, че идва „новото време”. Дори написах и публикувах в негова защита статия: ”Защо Сърменов”, по повод нападките за строгата му политика в Сатирата. Но независимо кой го е назначил и протежирал бях изненадан, когато седейки като зрител в залата се „докоснах” до „естетиката”, която се опитва да наложи. А след като научих, че той реализира сценични проекти, които издържат едва 2-3 представления и отпадат от репертоара разбрах, че Милото няма никаква представа и от мениджмънт. Но той не е единствен представител на тази театрална управленска „каста”, която политическата бъркотия в тази държава създаде и репродуцира. Спирам по темата, защото тя е необхватна, тъй като така се възпроизвеждат „директори-артмениджъри” (без понятие от финансово и общо планиране; интелектуална и творческа стратегия и тактика на възпроизводство...) в 99.99% от българските театри. Всеки е човек на някого! А това вече е тежка форма на корупция. И би трябвало да е наказуемо според едни закони които не действат в „тази държава”.
Искам да се върна на „учудването” на същата тази комисия за присъствието на името на проф. Здравко Митков в моя проект за репертоар на Младежки Театър. Така както ТЕ, почти с отвращение ме гледаха, когато се обосновавах защо точно това е режисьорът, който залагам в репертоара си, сега ТЕ го одобриха за директор на „най-смешния” театър на ул. „Ст. Караджа” №26.
С професор Митков завършихме ВИТИЗ в един клас. Но аз не съм бил близък с нито един от състудентите си. Затова си позволявам да съм извън интригите в съсловието и да бъда обективен.
Когато някъде по света (цивилизования) едно име има биография, която включва титла Професор от театрален институт; бивш Ректор и настоящ Преподавател в същия този институт; режисьор с дълъг списък от постановки, човек владеещ езици, разбиращ от музика и изобразително изкуство; преводач владеещ не един език, отворен към света и... какво ли още не, всички го аплодират. Никой не търси кой и защо го е протежирал, на кого и защо е служил, какъв личния му живот. Нали важното е да се върши работа. И качеството на тази работа да е на ниво. Едва ли всички ние харесваме филмите на Quentin Tarantino; едва ли всички харесваме в еднаква степен пиесите на Harold Pinter или Edward Albee, но това не ги прави по-малко значими. И ако наистина Професор Здравко Митков е новия директор на Сатиричен Театър „Алеко Константинов”, то нека му пожелаем успех, нека го подкрепим в тежката мисия да се оправя с един от „най-глезените” софийски театри. Защото, ако не друго, професор Здравко Митков е човек с талант, интелект и доказана естетика, което е предпоставка за това, че в този театър нещо ще се случи.
Моля всички, чиито имена и псевдоними споменавам тук да не приемат това лично. Те са просто участници в това, което се случва. Ние всички сме представители (включвам и себе си тук, защото никога не съм преставал да бъда българин) на една културна система със своите стойности, недостатъци, възходи и падения. Нека се обичаме и ценим повече и намерим начин да творим заедно.
След няколко седмици аз си тръгвам за Канада, но ще продължавам да следя събитията тук, да бъда част от вас. На добър час на всички нови директори като Здравко Митков и нови-стари директори като Влади Люцканов и дано достойно се справят с тежката си и отговорна мисия да защитават и развиват театралната ни култура.
Чета във facebook напъни за прозрачност по повод избора на нов директор на Сатиричния театър и не мога да разбера защо всички са толкова учудени, че конкурсът е предопределен. В коя държава живеете и творите, колеги? Има ли в тази държава нещо, което да не е предопределено? Нека не забравяме, че комунизмът в България не си е отишъл. Никога не я е напускал. Той просто мимикрира. И което е още по-страшно, създаде свои клонинги, прикрити под различни политически формати.
Искам да ви върна 23 години назад, когато комунизмът в България си „отиде”, после се „възроди” и даде начало на собствен „Ренесанс”. И тогава, както и преди, нямаше ненагласени конкурси за директори на театри. Твърдя това, защото аз съм един от свидетелите.
След като бях експулсиран от театралната система през 1986 и бях работил какво ли не (последно до 1989 г. бях каскадьор в тогавашния Киноцентър, Бояна) подадох документи за един от първите „демократични” конкурси за директори на театри през 1990 г. Заради „голямата ми уста” и неугодно поведение, конюнктурната система и нейните „послушници” ме отбягваха, но бях допуснат до конкурс за директор на ДТ Враца. На събеседването председателят на комисията Стойчо Мазгалов ме попита: „Как така реши от каскадьор да станеш директор на театър?” Аз отговорих: ”Ами, защото мисля, че е време каскадьори да поемат управлението на театрите.” Комисията се развесели... Вечерта, след конкурса, някой ми се обади по телефона и каза: „Виж сега, за Враца имаше предварително утвърден кандидат (Огнян Данчев, театрален критик). Ти не знаеше ли? Но тъй като ти се представи блестящо искаме да ти предложим да станеш директор на ДТ Ловеч.” И аз приех.
Тогава беше объркано време. Всички се деляха на червени и сини и... какви ли не. Цареше страх и хаос, но за разлика от сега, надежда имаше и всички вярваха, че промяната ще настъпи като преминем през „най-трудното”.
През 1992, преди да изтече мандата ми в Ловешкия театър, подадох документи за конкурс за директор на ДТ „А. Будевска” Бургас. Седмица преди интервюто дълго разговаряхме с Киро Варийски (той заемаше някаква длъжност в МК тогава) убедени, че сега вече манипулации не може да има. На събеседването ме попитаха: „Ти си директор на театър, добре се справяш, имаш още една година до края на мандата, защо искаш да се местиш?” А аз отговорих: „ Защото искам да съм директор на театър в град с жп гара.” Комисията се развесели. Същата вечер сценарият от преди две години се повтори. Обади ми се Иван Кондов, който беше председател на комисията и деликатно ми обясни, че за Бургаския театър имало специален кандидат (Николай Недялков), но ако искам мога да поема ДТ „Васил Друмев” Шумен (конкурсите за двата театъра бяха същия ден). До тогава директор на театъра в Шумен бе Росина Данченко - режисьор, а театърът се славеше като „най-пияният” театър в България. И така аз станах директор на театъра в Шумен.
Пиша това не защото изпадам в умиление и искам да споделя биографията си. Просто давам примери от преди доста години, тъй като сценарият не се е променил и досега - обявяваме конкурс за да го спечели „наш човек”.
Пренасям ви в съвремието. През месец Юли тази година, (след дълго чакане от Март до Юли и смяна на няколко министри на културата) се „осмелих” да се явя на конкурс за директор на Младежки Театър „Н. Бинев” , София. Познавам опонента си Владко Люцканов от 1975 г. Познавах и част от комисията. Въобразих си, че ще оценят онова, което предлагам и опита ми като art manager, който съм натрупал и доказал през годините изживени и в България, и в Австралия, и в Канада. Не мога да кажа, че не се получи диалог с комисията и че не ми бе дадена възможност детайлно да изложа намеренията си. Но не искам да премълча факта, че през цялото време доминираше просташкото поведение на председателя на САБ Христо Мутафчиев. Той, освен лаическите си въпроси и некомпетентни забележки, се осмели да ме обвини в „комунизъм”. Тогава разбрах, че този човек не е талантлив актьор, а той просто си е такъв и на сцената и в живота. Зарадвах се, че този не е председател на моя синдикат (аз съм член на ACTRA, Toronto)... По време на интервюто бях изненадан когато член на комисията Светла Бенева ми зададе въпрос: „Защо в репертоара си съм включил тези режисьори?” Имаше нюанс на пренебрежение и насмешка по повод двамата професори Здравко Митков и Румен Рачев, които застанаха зад мен и бяха съгласни да работим в екип, ако стана директор на Младежкия Театър. Обосновах избора си, но по поведението на голяма част от комисията разбрах, че неизвестно за мен защо, тези режисьори не се славят с добро име. Малко по-долу ще се върнем и на този факт...Така или иначе, този конкурс бе за да се узакони следващият мандат на Влади Люцканов. Неговият татко и мой преподавател във ВИТИЗ бе голям приятел със Стефан Данаилов. Не, че това има значение. Просто факт. Лошо няма, но защо не се промени схемата? Няма нищо нередно, както е и по света, да назначиш някого на когото имаш доверие, на пост, за който мислиш, че е достоен. Кому е нужен този нелеп спектакъл наречен „конкурс”?
В комисията която ме „разпитваше” беше Вероника и сателити, и всички известни и неизвестни агенти и дознатори или доносници на ДС. Всички те ме питаха разни неща, които не са им много ясни, защото за тях слънцето изгрява от Бусманци и залязва в Мало Бучино. А аз не съм преподавал изкуство само в Африка. Но не това е страшно, а това, че българинът (независимо в каква област) е винаги компетентен и знае повече от останалите. И винаги иска да поучава, а не да се научи. Нелеп факт. Така осъзнах, че сам се бях поставил в позицията на идиота, на който всички се опитваха да втълпят, че по света може да е „така”, но тук е „иначе” и това „иначе” е по-добро от онова „така” по света... Та, затова зададох по-горе въпроса: в коя държава живеете колеги-театрали? И какво правите за да промените „сценария” след като той не ви допада? Нищо няма да се промени само. Еволюция няма, доказано е.
Връщам се в Сатирата. Преди време, когато научих, че Калин Сърменов (не го познавам лично) е станал директор на Сатирата и се опитва да провежда нова кадрова и творческа политика си помислих, че идва „новото време”. Дори написах и публикувах в негова защита статия: ”Защо Сърменов”, по повод нападките за строгата му политика в Сатирата. Но независимо кой го е назначил и протежирал бях изненадан, когато седейки като зрител в залата се „докоснах” до „естетиката”, която се опитва да наложи. А след като научих, че той реализира сценични проекти, които издържат едва 2-3 представления и отпадат от репертоара разбрах, че Милото няма никаква представа и от мениджмънт. Но той не е единствен представител на тази театрална управленска „каста”, която политическата бъркотия в тази държава създаде и репродуцира. Спирам по темата, защото тя е необхватна, тъй като така се възпроизвеждат „директори-артмениджъри” (без понятие от финансово и общо планиране; интелектуална и творческа стратегия и тактика на възпроизводство...) в 99.99% от българските театри. Всеки е човек на някого! А това вече е тежка форма на корупция. И би трябвало да е наказуемо според едни закони които не действат в „тази държава”.
Искам да се върна на „учудването” на същата тази комисия за присъствието на името на проф. Здравко Митков в моя проект за репертоар на Младежки Театър. Така както ТЕ, почти с отвращение ме гледаха, когато се обосновавах защо точно това е режисьорът, който залагам в репертоара си, сега ТЕ го одобриха за директор на „най-смешния” театър на ул. „Ст. Караджа” №26.
С професор Митков завършихме ВИТИЗ в един клас. Но аз не съм бил близък с нито един от състудентите си. Затова си позволявам да съм извън интригите в съсловието и да бъда обективен.
Когато някъде по света (цивилизования) едно име има биография, която включва титла Професор от театрален институт; бивш Ректор и настоящ Преподавател в същия този институт; режисьор с дълъг списък от постановки, човек владеещ езици, разбиращ от музика и изобразително изкуство; преводач владеещ не един език, отворен към света и... какво ли още не, всички го аплодират. Никой не търси кой и защо го е протежирал, на кого и защо е служил, какъв личния му живот. Нали важното е да се върши работа. И качеството на тази работа да е на ниво. Едва ли всички ние харесваме филмите на Quentin Tarantino; едва ли всички харесваме в еднаква степен пиесите на Harold Pinter или Edward Albee, но това не ги прави по-малко значими. И ако наистина Професор Здравко Митков е новия директор на Сатиричен Театър „Алеко Константинов”, то нека му пожелаем успех, нека го подкрепим в тежката мисия да се оправя с един от „най-глезените” софийски театри. Защото, ако не друго, професор Здравко Митков е човек с талант, интелект и доказана естетика, което е предпоставка за това, че в този театър нещо ще се случи.
Моля всички, чиито имена и псевдоними споменавам тук да не приемат това лично. Те са просто участници в това, което се случва. Ние всички сме представители (включвам и себе си тук, защото никога не съм преставал да бъда българин) на една културна система със своите стойности, недостатъци, възходи и падения. Нека се обичаме и ценим повече и намерим начин да творим заедно.
След няколко седмици аз си тръгвам за Канада, но ще продължавам да следя събитията тук, да бъда част от вас. На добър час на всички нови директори като Здравко Митков и нови-стари директори като Влади Люцканов и дано достойно се справят с тежката си и отговорна мисия да защитават и развиват театралната ни култура.
 |
| Галина Борисова - хореограф |
30.05.2013
Коментар на хореографа
ГАЛИНА БОРИСОВ към писмото на Бойко Богданов, публикувано
по-долу.
Тука искам да изкажа и моето лично мнение относно писанията на Б. Б. Богданов, който няма срам да се обажда да ходатайства за собствения си проект пред комисията от "двете балерини" , като им звъни и преди и след конкурса, без да изчаква официалните решения. Той значи вече знае кой е в комисията (тоест има връзки или поне има информацията, кои са в комисията, а за сега Общината не обявява това публично). Бойко не е разбрал даже в личния си разговор по телефона, че проектът не е успял да спечели поради недостиг от само няколко точки, с които е бил по-малко одобрен от други танцови проекти. Проектът му не е бил одобрен не само от двете балерини, а и от музиковеди и композитори ("творчески съвет"), тоест цялата комисия към отдел Култура към Столична община. Г-н Богданов явно обича да монологизира, той даже не е чул обясненията на едната балерина...
Проектът не е отрязан на първо четене, а не е спечелил необходимите точки след много четения на 10-тина човека експерти, всеки в своята област професионалист и отговорен към всичките инициативи, които се разглеждат.
Освен това въпросният проект има много неточни документи, въпреки които той е допуснат след първоначалната селекция по документи. Например, има препоръка от Министерството по култура, а те са субсидирали вече и подкрепили този проект, което не е етично и не отговаря на условията.
Не ми се коментират тука публично и други подробности, защото тука не е мястото, пък и стилът на статията не ми отговаря на критериите, за да отговарям. Просто не мога да допусна само едната страна да се изказва, и то с неверна информация.
Относно комисиите, и аз бих искала те да са публични и всеки да носи отговорност.
Относно "горкият "Чайковски и "Лебедово езеро", не бих искала да влизам в подробности.
Самата аз не съм била допускана от първоначалната комисия към Софийска община, но не съм звъняла да притеснявам лично хора от комисии или да ходатайствам за проектите си.
Относно Морис Бежар и кой къде е учил, това има ли значение, след като стила на писане и говорене даже и след обучения в чужбина си остава от времето на Баба Гица (това сравнение не е мое, а на автора на статията).
С цялото ми уважение към Б. Б. Богданов, проекта им, и блога на Гергана.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Отворено писмо
Уважаема госпожо Фандъкова,
…Ние не се смайваме, отдавна вече не се смайваме…
И право да си кажа, не се смаях, когато Вежди (ГЕРБерска креатура)
назначи бивш хорист-хамалин за шеф на Национален културен институт - Музикалния
театър, юначина, дет` набърже след назначението си уволнил драматурга на
театъра (била тЪз длъжност „рожба на соц-а”), щот` отказала да му пише в лист
на портиерната кой с колко минути закъснявал за работа… ”Кърлежче”, си рекох,
не е… калинка.Щото
…Ние не се смайваме, отдавна вече не се смайваме…
Не се смаях, когато видях в интернет-пространството публикувана
обява за сесия на Столична програма „Култура” , даже си рекох „Аферим!” на
кметицата Фандъкова, по европейски път е тръгнала…
…и , вслушан в съвета на Далай Лама „Мисли ПОЗИТИВНО!” ,
взех, та изписах формулярите за кандидатсване (вервайте, истинска мъка дори за
начинаещ брюкселски бюрократ!).
Понеже, в университета „Дофин” в град Париж съм специализирал
с месеци „Мениджмънт на културни институти и програми” със стипендия на
Френското Минитерство на културата, справих се сръчно. Защото
…Ние не се смайваме, отдавна вече не се смайваме…
Приеха си ми ги документите , в кантората на отдел „Култура”
на общината, в близост до пейката с Братя Славейкови, с едни кисели и досадени
физиономии, но нали съм поставял в Народния театър „Сако от велур” на Стратиев -
истинска поема за чиновника и бюрокрацията, не се смаях.Щото
…Ние не се смайваме, отдавна вече не се смайваме…
И излЕЗНаха (както е модерно да се пише, вместо„излязоха”)
резултатите…
И се смаях!Въпреки, че…
…Ние не се смайваме, отдавна вече не се смайваме…
Проектът (ново българско симфонично произведение) - отрязан,
поради „липса на достатъчно „точки” от…ДВЕ БАЛЕРИНИ!(не се майтапя, две
балерни!) Отрязан на първо четене, без дори да бъде „допуснат” до т. нар.
„творчески съвет” към общината.И не от композитори, не от музикални критици, а
от две балерини, преквалифицирани в хореографки!!!
Признавам си, смаях се. И си помислих :”Горкият Чайковски,
горкото му „Лебедово езеро”, дважди по-горкият Прокофиев, дважди по-горкото му
„Ромео и Жулиета”- все балети, експертно неодобрени от… две балерини в София!
Иначе - нищо, че препоръките към проекта са от Българска
държавна консерватория, Българска Академия на науките, Театралната академия, от
няк`во си там Министерство на културата, нищо, че записът на музиката е от
симфоничния оркестър на Българско Ноционално радио, че изпълнителите са от
безспорния фаворит в денс-театъра - балет „Арабеск”, че тенорът е Бойко
Цветанов (Цюрихска опера),нищо, че произведението е плани-рано да закрие
бляскаво Международния музикален фестивал „Софийски музикални седмици” на
сцената на Народния театър, решават… балерините! Едната от които (срам ме е да
й кажа името, специализирала някога при Бежар…)!А уж…
…Ние не се смайваме, отдавна вече не се смайваме…
Ама повторно … се смаях! Взех се в ръце и потърсих път към
общината с писание, че тъй не може.Врата.”Чук-чук!”, отворрр - ”Добър
ден”(аз),съответно - гробовно мълчание, почва се с извинителния тон на
просителя”Може ли така и така, входящ номер?”, ПЪРВО СМАЙВАНЕ:служителката е
пльоснала на бюрото си баница и с мазни пръсти хваща съкровеното ми моление,
ръмжи с пълна уста „Кво-о?” Смаян от смайване,напускам и … го пущам по пощата ,
с куриер, да не го „омазнява”(писанието ми), в очакване на…отговор.
Смаян-несмаян, отивам в Съюза на артистите, да търся среща с
кмет или зам.-кмет чрез Председателя на Съюза. Отговор- пози-твиен.Резултат-
никакъв.Прекомерно „заетият” (справка „вечно заседаващите” - Маяковски)
зам.кмет не се явява на срещата.
Аз пък си вервах, че
…Ние не се смайваме, отдавна вече не се смайваме…
Госпожо Фандъкова, кметице !
По-гадна предизборна агитация сред интелектуалците от ТАЯ и
БКП-то не може да ви спретне!
Оправете си дворовете!
Язък ви за мерака!(в който наивно –по Далай Лама, продължавам
да се надявам).
Б.Б.Богданов 3. 04. 2013
Тука искам да изкажа и моето лично мнение относно писанията на Б. Б. Богданов, който няма срам да се обажда да ходадайства за собствения си проект пред комисията от "двете балерини" , като им звъни и преди и след конкурса, без да изчаква официалните решения. Той значи вече знае кой е в комисията (тоест има връзки или поне има информацията, кои са в комисията, а за сега Общината не обявява това публично). Бойко не е разбрал даже в личният си разговор по телефона, че проекта не е успял да спечели поради недостиг от само няколко точни, с които е бил по-малко одобрен от други танцови проекти. Проекта не му е бил одобрен само от двете балерини, а и от музиковеди и копозитори ("творчески съвет"), тоест цялата комисия към отдел Култура към Столична община. Г-н Богданов явно обича да монологизира, той даже не е чул обясненията на едната балерина...
ОтговорИзтриванеПроекта не е отрязан на първо четене, а не е спечелил необходимите точки след много четения на 10тина човека експерти, всеки в своята област професионалист и отговорен към всичките инициативи, които се разглеждат.
Освен това въпросният проект има много неточни документи, въпреки които той е допуснат след първоначалната селекция по докуенти. Например има препоръка от Министерството по култура, а те са субсидирали вече и подкрепили този проект, което не е етично и не отговаря на условията.
Не ми се коментират тука публично и други подробности, защото тука не е мястото, пък и стила на статията не ми отговаря на критериите, за да отговарям. Просто не мога да допусна само едната страна да се изказва, и то с неверна информация.
Относно комисиите, и аз бих искала те да са публични и всеки да носи отговорност.
Относно "горикят" Чайковски и "Лебедово езеро", не бих искала да влизам в подробности.
Самата аз не съм била допускана от първоначалната комисия към Софийска община, но не съм звъняла да притеснявам лично хора от комисии или да ходатайствам за проектите си.
Относно Морис Бежар и кой къде е учил, това има ли значение, след като стила на писане и говорене даже и след обучения в чужбина си остава от времето на Баба Гица (това сравнение не е мое, а на автора на статията).
С цялото ми уважение към Б. Б. Богданов, проекта им, и блога на Гергана
О,бедна г-це Пирьозова!Не са минали и петнайсетина дни от интервюто Ви за сегашното състояние на родния ни театър, за театралните нрави и ето поредната вдъхновяваща вест: след един добре дирижиран конкурс за директори начело на Сатиричния театър и Театър Българска армия се класират оповестените неотдавна като сътрудници на бившата Държавна сигурност г-дата Здравко Митков и Мирослав Пашов-Кипарис. Ако първият е поне ерудиран човек със солидна професионална биография, то вторият е един тотален "Г-н Никой", нагъл простак и грубиян, управлявал ТБА три години /в качеството си на и.д.директор/като частна семейна фирма и довел театъра до пълното му художествено обезличаване.Единственият му "творчески актив" е обстоятелството, че е протеже на бевшия зам.министър на Културата ,печално известния със съсипващата театралната ни система реформа - "специалистът"полковник Митко Тодоров.
ОтговорИзтриванеВпечатляващото в случая е фактът,че този избор на директори е направен от експертна комисия с председател прроф.Ромео Попилиев-театровед, Светла Бенева-декласиран театровед, Елена Баева - бивша актриса и настоящ театрален педагог, любимия Ви актьор,синдикалист и председател на САБ Христо Мутафчиев,е цетера.
Г-це Пирьозова препоръчвам Ви горещо в следващите си аналитични текстове да разширите т.нар.проблемен контекст и да се позанимаете с разнебитеното театрално съсловие и в частност театроведската гилдия, които от доста време поради лекомислие, самовлюбеност, грандомания, в много от случаите - от некадърност, причиняват какви ли не злини на българския театър.
Стратиев, ваш почитател.
Уважаема г-це Пирьозова, не случихме на есен тази година, студена и ветровита започна тя. Повява хлад и от театралните салони на поохлузената ни и неприветлива столица. Новият сезон май потегли тегаво и без капка "творчески ентусиазъм", със същото настроение изглежда е и публиката. Шумно рекламираното и натрапвано ни от "културната епоха Вежди" феноменално нейно завръщане в театрите се изпари яко дим. Скука! Хем студено, хем скучно.
ОтговорИзтриване-"Ама съвсем не е така! - твърди една специалистка по винарски изби в амбициозен столичен всекидневник, която от доста време пише театрални рецензии в него. - Вижте само какво чудо е сътворил народният сърцевед Куркински от едноактните пиеси на Хайтов! Колко самоотвержено се опълчва обикновеният човек на стената от бюрократично равнодушие и безсърдечност на администрацията!"
Струва ми се, този задушевен бунт на малкият човек вероятно силно е впечатлил зрителите преди 35 години, когато са се появили на театралните сцени въпросните пиеси на Хайтов, но дали подобен акт е толкова самододстатъчен, че да изненада обръгналия на чиновнически произвол съвременен български човек. Открива ли някакъв нов, същностен аспект на проблема интерпретацията на пиесите след толкова много години? Иди разбери от повърхностните комплиментарни дрънканици на споменатата вече еноложка/театрална рецензентка.
Ако питате мен, цяло бедствие за театралното ни изкуство са тези нароили се "рецензентки-специалистки по всичко", г-це Пирьозова.
Бас държа, че много от тях вече тръпнат от почти еротична радостна възбуда при възможността да излеят възторжените си сравнения най-малкото с Радичков на новопоявилото се чалга-представление, което от сцената на Военния театър "разлайва публиката". Поредната фейлетонно-фолклорна глупост след "Кръщене" на Камен Донев, друг прогласен за народен сърцевед.Този театър защо не си смени табелата - вместо ТБА с Пайнер 2 - така поне публично ще станат ясни художествените блянове на новоизбрания директор Пашов/Кипарис. Художествени блянове ли споменах? Чакайте, не измърмориха ли нещо подобно П.Стоянович и зам.министърът му В.В. в някакво ТВ интервю, че щели били да "изведат като приоритет художествените цели на театрите " и това щяло да неутрализира комерсиализиращото действие на делегираните бюджети.
Ах! Да се смееш ли, да плачеш ли като слушаш такива дилетантски бъбрения, този път от офиса на височайшите художествени блянове!? Или да махнеш с ръка и да изръмжиш някой подходящ стих на Ботйова.
Един колега винаги финализира своите размишления по разни проблеми в пресата с пожелание - Картаген непременно да бъде разрушен. Бих попитал: а струва ли си? След като не Сципион, а някой наш Тошо/Пешо Африкански ще се заеме с тази дейност?
Стратиев, ваш почитател.
Чак сега вниквам в писмата Ви г-н Анонимен. Името ми е ПирОзова - произлиза от пирос (от гръцки - огън). Желанието да ми се променя името ми е известно. Видна управляваща дирекция театър критичка обича да ме нарича ПирЯзова. Може би затова, че не сте успели да ми напишете правилно името, отказвам да прочета двата Ви текста. Всичко добро! Като препоръчвате какви да бъдат другите, добре е да почнете със себе си.
ОтговорИзтриванеОтносно текстовете, които бившият директор и режисьорът ни поднасят и от които се излъчва затрогваща загриженост за състоянието на българския театър, воден от сентенцията „По делата им ще ги познаете“, съм длъжен да споделя, че при тях думите и делата, според мене, са полярно противоположни. Режисьорът поне има и добри постановки, които едва ли биха могли да опростят човешките му недостатъци, но все пак са нещо, с помощта на което можем да се опитаме да го оправдаем донякъде като измърморим износената фраза: „Абе, такъв е, но пък… все пак… като режисьор има не малко постановки, които… нали така?“ Другият, обаче, според мене няма нищо. Имал съм „възможността“ да работя с него в един театър. Чел съм и някои от драматургичните му текстове. Бил съм свидетел на действията му.
ОтговорИзтриванеВсеки от нас понякога се е опитвал да се скрие зад думите. Всеки от нас понякога се е изкушавал от възможността да се докопа до някое признание, често не съвсем заслужено, но пък се е чувствал добре, ако е успявал да преодолее това изкушение, което за жалост не се случва често. Някои от нас са приемали с радост награди от хора, които не заслужават да размениш и една дума с тях, но високото им обществено положение е преодолявало вътрешните колебания на получаващите подаръка, ако такива колебания изобщо е имало. Великият хипнотизатор, наречен живот, бавно и сигурно ни превръща в хора, каквито дълбоко в себе си не искаме да бъдем. Страшно ли е това? Зависи от гледната точка. Погледнато от тук разликите между хората са огромни и тези разлики ни провокират да водим нескончаеми битки в името на нашето осъществяване. Ако, обаче, погледнем от звездите, ни става ясно че всички сме на една черта. Тези думи имах щастието да чуя преди много години от един руски професор. Изключително съм му благодарен, защото той, с една на пръв поглед съвсем обикновена фраза, ми помогна не само да видя, а и да почувствам с цялата си същност безсмислието на междучовешките състезания. Това, което мислим, че е вън от нас, всъщност е вътре в нас.
Благодарен съм на тези двама неоткровени хора, защото с това, което бяха написали, ми помогнаха да си спомня това, което споделих и по този начин да отстраня от себе си още малко от внушенията на великия хипнотизатор.