КУЛТУРНА СКУКА ПО ВРЕМЕ НА КРИЗА

Скука навява от тазгодишните театрални номинации на Съюза на артистите. Даже и избраното мото "Култура по време на криза" не блести с оригиналност и сякаш довършва нерадостната картина в българския театър. Традиционно наградите се раздават на 27 март, а тази година събитието ще се проведе в Народния театър. Режисьор на церемонията отново ще е Стоян Радев, който преди две години направи колебливо шоу в цирк "Балкански".
В навечерието на театралния празник ще стане ясно дали представлението на Иван Добчев "Лазар и Иисус", което беше наградено с "Аскеер" още миналата година, варненското "Калигула" на Явор Гърдев или пазарджишкото "Изкуството да смиташ боклука под килима" е с приз за най-добра режисура. Това определено е най-равностойната категория в номинациите.
Следват странни нонсенси, които могат да бъдат оправдани веднъж с липсата на театрални събития, а, от друга страна, с присъствието на част от заинтересуваните в комисията. А пък и най-вече обяснението, че са номинирали тези, които са показали нов творчески етап в развитието си.
После идват учудващите номинации за майсторско техническо осъществяване, където на постановката "Калигула" ще й се наложи да се сравнява с "Ревизор" на Бойко Богданов и мюзикъла "Страхотните момчета" на Вл. Люцканов в "Младежки театър", в което играе и член на комисията - актьорът Стефан Мавродиев. Заради отсъствието на Народен театър в миналогодишните номинации за "Икар" са избрали безсилната "Женитба" на Н. Петков като единствен представител на най-големия ни театър.
Затова е и обречена на провал номинацията за главна женска роля на Рени Врангова, след като това е и най-слабата в кариерата й. Най-вероятно убедителното завръщане на сцена на Мимоза Базова от "Родилно петно"(реж. Иван Добчев") ще й донесе триумфа в категорията за главна женска роля, тъй като Светлана Янчева от "Валентинов ден" не отговаря на т.нар. верую да е чисто нова този сезон.
Главните мъжки роли са доминирани от Цветан Алексиев за ролята на Владимир във "В очакване на Годо" на Лили Абаджиева (която учудващо не присъства в нито една друга категория), Димо Алексиев - новата звезда от "Калигула", и Ленко Гурков от "Радост за моето сърце" на Младен Алексиев.
Апатия внушават номинациите за сценография при безусловно силното присъствие на Никола Тороманов с "Валентинов ден" и "Калигула". Дебютната категория е гордостта на комисията, в която има четири номинации, но истината е, че независимо от симпатичните усилия на младите изборът сякаш е поощрителен, а не поради особени качества.
Тягостна е културата по време на криза и опитите ни да превърнем мними таланти в герои на годината. Очевидната липса на нови силни имена в театъра не оправдава мъчителния избор на комисията.

КРАСОТАТА СПИ, ИЛИ СЪНЯТ НА ТЕДИ МОСКОВ

Ако скоро не сте били на спектакъл на Теди Москов, е сигурно, че комбинацията от "Спящата красавица" на Шарл Перо, психоанализата на Фройд и комедия дел арте ще ви се стори толкова парадоксална, че добавката към заглавието "...или сънят на сценичния работник" може да ви дойде като пиршество на въображението. Ако ви е за първи път, ще сте очаровани от клоунадата, геговете, несъвместимите колажи, анимациите, препратките към класически произведения, извисяванията и принизяванията, нелогизмите, препускането в света на асоциацията.
Ще ви е хубаво от обърканото поведение на долницата и горницата, които по правило при Теди Москов се държат наопаки, пък и нали оттам идва и комедийният ефект. Ще се радвате на актьорите, които бълбукат в света на импровизацията, маските, нелепите костюми, смяната на роли и жанрове. Ще се прекланяте пред умението на този режисьор да разбива онези омразни клишета на традиционния театър - чрез разгромяване на логическите връзки, протичащото действие и разказа, като всичко се превръща във фонтан от хрумки и анекдоти.
Но ако това е третата негова премиера, която гледате в последната година, може да ви се стори и като един и същ виц, който се разказва от 20 години и вече ви е малко трудно да се разсмеете на него. "Смешното е безцелна игра с идеите и с представите на разсъдъка", пише Исак Паси и щеше да бъде реализирано в "Красотата спи", ако това беше първото представление на Теди Москов, а годината около 1990 - някога, когато той създаде своите деца "Улицата" и "Мармалад", а други впоследствие ги имитираха и ги превърнаха в чудовища като "Комиците" (и още куп развлекателни шоупрограми). Някога, когато образът на гротескната театрална критичка виждахме за първи път и беше смешно.
Някога, когато рокендролът беше млад и лозунгът "Псевдоинтелектуалската нагласа ни е чужда" (Теди Москов) звучеше революционно. Някога, когато смешно-тъжната клоунска маска ни гъделичкаше, че и ние познаваме света на Марсел Марсо. Някога, когато песните на Рада Москова минаваха за джаз импровизации, а кукленската сценография ни умиляваше с отказа на Москов да влезе в света на възрастните, по подразбиране - света на лошите, където днес според режисьора красотата спи. Само че годината е 2009 и "Спящата красавица", която "оригинално" е преобърната в "красотата спи" и омразната псевдоинтелектуалщина в лицето на Зигмунда Фройд вече не изненадват, нито звучат революционно, а носталгично припомнят за завинаги отминалите времена на "Улицата".
Защото не е смешно, че спящата красавица тича боса по сцената и пее ..."Боса по асфалта" , че отново "малкият човек" в лицето на чистачката пред тоалетната трябва да ме умили с невъзможните си мечти по... Бонд, Джеймс Бонд, че Пръцко и Пръцка поемат по "лайняния път" на живота, но влюбени, и така до безкрая в потока от френетични връзки и натрапчиви асоциации, в които и д-р Менгеле се отбива (нали имаме и колективни кошмари), бездетна кралица, импотентен крал, анимирано прелитащо ято книги, поело към по-добри страни, в които се чете (тук публиката пляска - все пак тя чете, пък и на театър ходи) и Стамат Клуни и Джордж Петров (това е в резултат на комбинация от обърканите сънища на клета жена със собствен мъж и секс символ... хм, пак от 90-те) и така до безкрая...
Няма да се изкушавам да правя игра със заглавието и да напиша, че смешното заспа при Теди Москов. Единствено се надявам да не е като в "Спящата красавица" - за 100 години.
В "Красотата спи, или сънят на сценичния работник" участват Светлана Янчева, Иван Петрушинов и младите попълнения на театъра - Александър Кадиев, Стоян Младенов, Евгени Будинов и Христина Караиванова.

КРАЯТ НА ИГРАТА НА ЛИЛИ АБАДЖИЕВА

Преди година режисьорката Лили Абаджиева за пръв път се обърна към абсурдиста Самюъл Бекет със знаковата пиеса "В очакване на Годо" в Сатиричния театър. Тогава за пръв път тя успя да реализира най-чисто чрез театралния си език драмата на погубените илюзии, отчаянието и тегнещото безсмислие. Преди това изминаха повече от десет години, в които Лили Абаджиева самоуверено рушеше авторитети, посягайки на големите текстове на Шекспир, Гьоте и Чехов, превръщайки ги в игра на знаци, колажи и клишета. В този период Лили Абаджиева утвърди себе си в клише на автоцитирането, като всяко следващо представление продължаваше живота на предишното, повтаряйки цели сцени, теми и персонажи.
На сцената на Театър 199 Лили Абаджиева отново поставя Бекет. Този път с категоричното послание, че дойде краят на играта - краят на илюзиите и надеждите. Ако в "В очакване на Годо" миналата година се появиха първите симптоми за екзистенциалната умора на режисьорката, в "Краят на играта" темата е доведена до своя пълен завършък. Човекът е изправен пред собствената си безнадеждност в един абсурден свят, който изглежда все по-познат, все по-малко литературен и неукрасен.
Крайният абсурдист, мрачният присмехулник Бекет е най-верният посланик на Лили Абаджиева, която уверено препотвърждава, че светът днес се разпада и изчезва... почти е изчезнал. И има ли по-категоричен текст от този за двойка родители, с отрязани крака, които надничат от кофи за боклук, и за двама инвалиди, които могат да бъдат и господар и слуга, и баща и син, и отражение на една и съща личност. Самотни, изолирани, привидно лишени от разум, затворени в клаустрофобичното убежище, за тях светът е капан, а навън е смъртта, но и те са мъртви. В "Краят на играта" има само едно протичащо действие, което проследява постепенното износване и спиране на един стар механизъм - животът.
Има ли по-актуален автор от Бекет за Лили Абаджиева, която се отказа от собствените си театрални игри, любими млади актьори, поп културата, шумът и гълчавата жизнерадостност? И с пиетета пред авторитета Бекет тя го следва във всяка запетайка, движение и дума. Няма украси, няма ярки режисьорски концепти - празна сцена, две кофи и инвалидна количка, стълба, върху която Клав (Николай Урумов) стотици пъти ще се покатерва, за да наднича през мърлявите прозорци към опустелия свят. Хам (Валентин Танев), който, прикован на стола, сляп и с черни очила, притиска в себе си трикрако бутафорно кученце. "Нищо не е по-смешно от нещастието", казва Нел (Илка Зафирова), надничаща от кофата. Няма по-абсурден свят от този на Бекет, в който отчаянието ражда смях. "Мръсник! Защо си ме създал", крещи прикованият син на омразния родител. "Няма как да знам предварително, че ще бъдеш ти! Ще ми дадеш ли бонбон с лешник", отговаря Наг (Йосиф Сърчаджиев) и сякаш всичко се изчерпва.
Лили Абаджиева отново скандализира, този път като затвърди отказа си да флиртува с публика и критика и повтори темата за погубените илюзии и умъртвения свят. Дойде краят на съчиняването на утопии, краят на безсмислената суета. Няма нищо по-симптоматично от това връщане към текстовете на Бекет и другите абсурдисти в последните три години на българска сцени. След повече от 15 години абсурдният свят отново стана актуален, а представлението "Краят на играта" е честният отговор на Лили Абаджиева.

ЕЛИН РАХНЕВ, ДРАМАТУРГ: НОСИМ СЕ В НЯКАКЪВ ПРОВИНЦИАЛИЗЪМ И БЕЗСМИСЛЕНА СУЕТА

Визитка: 

Елин Рахнев, роден 1968 г., поет, драматург и журналист. Издал е четири стихосбирки: "Съществувам", "Развяване на минзухара", "Октомври" и "Канела", последната с премиера 2008 г. Автор на пиесите: "Боб" , "Флобер" "Високата есен на твоето тяло", "Кукувицата" "Фенове" и "Маршрутка". Пиесите и стиховете му са преведени на над 20 езика. Четири години издава списание за литература и поезия "Витамин Б". Сценарист и на няколко предавания, между които "Суматоха" и
"Панорама". Драматург е в Народния театър през 2000-2003 г., когато създава "Театър на последния етаж" - експерименталната сцена, на която излязоха едни от най-интересните спектакли през този период. Сред тях са буто представленията на Юлияна Сайска и Иво Димчев, "Археология на сънуването" на Галин Стоев, "Отражението" на Елена Цикова, "Ромео и Жулиета" на Лили Абаджиева. Там се играеха и неговите "Боб" и "Флобер". От 2006 г. е драматург в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов".

Срещаме се, за да продължим един разговор, в който и двамата споделихме общ гняв защо българският театър все повече се институционализира и се превръща единствено в държавен театър... 
- Не знам дали това е гняв, недоволство или мой личен проблем, но си мисля, че колкото и нещата уж да се случват и театрите да са пълни, ние се въртим в безкраен затворен кръг. Докато не се случват малките пространства на идеите, малките пространства, в които човек може да бъде себе си, да бъде Вселена, винаги ще се въртим около държавния театър. Той от своя страна ще си има своите десет режисьори, които ще бъдат едни и същи, тези десет режисьори ще имат своите актьори и сценографи... и така до безкрая. Не е логично аз да говоря, като човек, работещ точно в такъв тип театър, но си мисля, че трябва да се промени този статус на мислене. В едни съседни от нас държави могат да си позволят да правят други неща, да усвояват идеи в друг тип пространства, докато ние тук се носим в някаква унилост, провинциализъм и безсмислена суета. Истината е, че голямата институция дава някаква сигурност. За теб се грижи цяла машина и за теб работят малко повече хора. Несигурността е да излезеш сам на площада и да извикаш. Какво значи да правиш театър, кино, арт? Това е да извикаш докъдето можеш и това е тема, която е много актуална сега. Докъде обаче се чува екотът на този вик, докъде можеш да разпориш планината и да насълзиш облака...

Липсата на малки пространства е защото няма кой да извика ли? 
- Преди пет години тръгнах да търся всякакви дупки в София и не намерих сили да се преборя, признавам си. Не намерих достатъчно финансиране, съмишленици и в един момент станах обикновен човек на средна възраст, който само протестира. Проблемът е, че твърде много вярваме и разчитаме на институциите, а малко преразказваме през себе си. Това ни доведе до положението на площада да има 2000 човека. Ако самите ние не си станем малки институции, винаги ще се движим в посока на леко разплискващи се вълни и нищо повече. Говорим за тенденции в театъра, а аз наистина не разбирам защо непрекъснато заблуждаваме, че тук има някакви страшни тенденции, модни течения и суперголеми режисьори. Ние си живеем в една малка държава, с малки мечти и средни хора. Ако някой иска да направи свой страхотен бум в живота или удар, някаква такава световна илюзия, не мисля, че това може да се случи в България.

И защо не в България? Има ли някакви причини отвъд таланта? 
- Защото всичко се случва на едно средно ниво. Прави се една постановка, тя се гледа добре, има си публика, но разцепването на облака, на света някак си тук трудно би могло да стане. Най-страшното е, че влязохме в някаква нормалност. Казано по друг начин, както едно време в училищата имаше едни ученици, които никога не получаваха нито двойки, нито шестици и винаги бяха на "добър 4". Ние сме в този периметър на "добър 4" и скоро няма да излезем от него. Изминалата година беше същата. Режисьорът Хикс идва и прави поредното си представление, за поредния си хонорар, с неговия си сценограф и т.н. Не мога да отделя нито едно представление, защото я няма случката, извънредността. Но въпросът е дали ние сме във възможност да направим нашата извънредност - в това не съм сигурен. Дали ни се позволява това, какво ни коства, колко сърцата ни умират, за да направим тази извънредност, и изобщо стиска ли ни?

Това касае ли т.нар. младо поколение? 
- Имам наблюдения върху него най-малкото защото ми е в къщата. Те са суперразлични и това е новата опозиция, новият арт. Новото може да дойде само от тях, защото ние сме ужасно обременени, с много комплекси, мълчание и тъга. Те нямат натрупвания и са абсолютно на база: "Този свят е и мой и аз мога да го направя по-различен." А ние никога не си казахме това.

Видя ли го това в театъра някой да каже: Светът е мой? 
- Не, но когато тези по на осемнайсет години дойдат, много хора ще си отзвучат и изчезнат. Ще има нов тип драматургия, в която да се пише нормално, а не за конкретния проект. Ние бяхме прекрасно поколение, но изключително използвано в тази същност да сме много активни, да сме по-интелигентни от следващото, но да нямаме свобода. Първото нещо, което ни учиха, е как да напишем проект, как да попълним квадратчетата с левове. На нас 20 години ни обясняваха, че сме в един безкраен проект, проектът на натрупването, проектът на спечелването, проектът на европейските пари, на Сорос и т.н. Идва свят, в който това няма да го има, но България не е минала този период. Нея я умъртви точно мисленето за постмодерност, което беше насаждано в университети, театри и т.н., че трябва да се мине през едни пари, едни проекти, едни фондации, а това не е нормално и истинско.

Стремежът към сигурност не е ли предпоставка за цензура? 
- Аз не съм против институциите. Разбрах, че освен Народния театър всички останали ще станат общински. Аз говоря антиинституционално, за душата. Свикнали сме институциите да ни пазят, а не сме свикнали душата да ни пази. Нямаме самочувствие да излезем на улицата и да тръгнем срещу колата. Искаме винаги някой да ни пази, дали в театъра или в кръчмата, все тая. Едно време казвах, че съм анти всичко, че съм бунт на света, вече не го казвам, защото сигурно нищо не съм направил. Тук всеки се е вписал някъде и защитава някаква общност, а не индивидуалност. А човек може да бъде и самотен, и да живее прекрасно, и да защитава своите каузи.

Какво предстои в Сатиричния театър? 
- Прекрасна камерна сцена, защото ще е различна и готина дупка, ъндърграунд сцена, хъшлашка, хулиганска. Това ще бъде най-истинската дупка на София, където хората ще се кефят и ще са с няколко дози свобода в себе си. Това е моята мечта.