Д-р Н. Михайлов: "Ние сме пасивни реципиенти на отпадъците на европейската култура"

 Д-р Н. МИХАЙЛОВ: НИЕ СМЕ ПАСИВНИ РЕЦИПИЕНТИ НА ОТПАДЪЦИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКАТА КУЛТРА

д-р Н. Михайлов, 05.01. 2024 г. "Панорама"

    „Ние сме пасивни реципиенти на отпадъците на европейската култура. Ние сме ехо-феномен на текущата и то печална картина на една цивилизация, която забравя себе си и крачка по крачка се отрича от собственото си наследство. 

Ние сме в състояние на едно напредващо варварство, защото варваринът е човек без наследство… Ние имаме богато наследство, благодарение на което съществуваме в този свят. А сме обявили война на това наследство, защото го преживяваме, или поне авангардната част от либералната фаланга, преживява това наследство като репресивно и стъпка по стъпка обявява война и отмяна на това наследство, до колкото отнема свободата на избора.“ – д-р Н. Михайлов в предаването "Панорама", 05. 01. 2024 г.

Представяме ви интервюто на д-р Н. Михайлов в обзорното зи изминалата 2023 г. предаване „Панорама“ от 05. 01. 2024 г., с водещ Бойко Василев, в което участието на д-р Н. Михайлов се предхожда от репортаж за Изкуствения интелект в сферата на изкуствата.*

*Репортаж на Стеа-Мария Митева в рамките на предаването „Панорама“ - „Един от въпросите на годината ще бъде за Изкуствения интелект. Представя се едновременно романа на писателя Петър Кънчев – роман за кукера Боян във фантастичния град Багрен, и друг проект - анимация за пингвинче и дракон, които спасяват света от екологична катастрофа – новото е, че е напълно създаден от Изкуствения интелект. С едно натискане на бутон ИИ предлага множество сюжети, казват програмистите на новия продукт. Създаден е продукт, в който, ползвайки ИИ, всеки може да въведе идеите си, а ИИ да ги развие в цялостен сюжет. „Ще измести ли ИИ автора?“ За писателя Петър Кънчев авторството е сетивност и не може да бъде сътворено от ИИ така както човешкия мозък го прави. За създателите на този проект на ИИ като автор, е, че човекът е лишен от удоволствието да участва в целия процес по създаването. Смятат, че с този проект демократизират създаването и публикуването на книги. „ИИ може да не може в момента да изпитва чувства, но вярваме, че ще се научи да имитира чувства и читателят (човека) да не може да различи, че това не са истински чувства.“, споделят програмистите. „Понякога това ме натъжава, защото не знам с какво хората биха се занимавали, ако ИИ вземе цялата работа на хората, но може би всички ще станем фермери и ще си гледаме доматите.“, казва Петър Кънчев. Днес човекът и машината са приятели, казва репортерката Стеа-Мария Митева, дали ще застанат заедно, или един срещу друг, времето ще покаже. Но дори ИИ да се доближи до естествения интелект, писателят едва ли ще изгуби мисията си и удоволствието от сътворяването.“

Бойко Василев: Д-р Михайлов – богослов, психиатър и анализатор. Трябва ли да се уплашим от изкуствения интелект?

Д-р Н. Михайлов: Ако имаме уважение, ще можем и да се уплашим, защото това не е игра, включително и творческа. Между другото аз се съмнявам че един сериозно вглъбен в творчеството човек ще се пита така трескаво за услугите на ИИ, както по-игровито настроените хора от по-младите поколения. Толстой и ИИ, например? Темата звучи нелепо! Има друго нещо. НИИ е свързан с рискове, много големи за човечеството изобщо, защото е интегриран с власт. Първо става много дълбока фундаментална опасност и възниква сериозен въпрос дали политика би могла да контролира този всъщност само технологичен процес, който по предположение може да има своя вътрешноприсъствена логика, както намекна един от вашите герои от този „филм“, да прояви творчество. На самият този ИИ да му хрумне нещо в порядъка на неговата автономна творческа воля. А какво би могло да бъде, то е въпрос на кошмарна, макабрена фантазия. Може да се допусне дори той (ИИ – б.р.) в един момент да оживее. Разбира се, това не е възможно – нещо сътворено от човека да получи дар от Бога, сякаш човекът е Бог, да твори. Не би могъл да твори и не би могло това да бъде наречено творчество. Но има един друг аспект – той е, че тази фундаментална опасност, надвиснала над човека, има отношение към нашия новоевропейски културен и духовен маршрут. Ние съществуваме буквално по дар и по благодат, по обещание и по нещо, което бихме нарекли щастие, в условията на един либерален режим, който малко или повече изтлява, той е в историческия си заник, защото обяви война на собствената си долиберална матрица, на културните основания на собственото си съществуване. Либерализмът не е въпрос на формално либерален договор, на нещо което по конвенция се решава. То е наследство на богата традиция. Някои казват лаконично – „на Атина, Рим и Йерусалим“ – с други думи на пълнотата на това, което се нарича Европа, буквално – чудо. То е, разбира се, традицията на християнството, на либералния хуманизъм, на модерността, на юридическата традиция, на обичаите и националните индентитети не на последно място. А национализма, разбран като фанатизъм и профашистко напрежение на колективната воля, е съвсем поруган и изхвърлен. Не става дума за това, за деградацията на тази национална идентичност или идентичности. Става дума тъкмо за либералните матрица, за това от което собствената ни европейска свобода е породена. Ние имаме или до скоро имахме - защото аз се опасявам да кажа, че още имаме това - на разположение да живеем в този свят. Ние имаме богато наследство, благодарение на което ние съществуваме в този свят. Да довърша само, прощавайте, а сме обявили война на това наследство, защото го преживяваме или поне авангардната част, (за което споменава г-н Шкварек в предаването – б.р.), на тази либерална фаланга, преживява това наследство като репресивно и стъпка по стъпка обявява война и отмяна на това наследство до колкото отнема свободата на избора.

Бойко Василев: Искате да кажете, че живеем в къща без основи, или градим къща без основи?

Д-р Н. Михайлов: Напълно съм съгласен с това, което казвате! Една зле изтълкувана свобода воюва със собственото си наследство на либералната свобода във вътрешно противоречие, което не може да трае дълго.

Бойко Василев: И докъде води това?

Д-р Н. Михайлов: Това води до парадокса на една свобода, която поражда несвобода. Защото късният либерализъм или това, което някои наричат хиперлиберализъм, отменя разбира се трансцедентните, най-дълбоки духовни основания на либералната култура, на културата на свободата, основана върху достойнството на човека като същество сътворено по Божии образ и подобие – това е нашата Библейска памет, християнското откровение. Сега ние отменяме тази трансцедентна истина по откровение, но тя обосновава авторитета, без който не съществува истинска политическа общност. А без истинска политическа общност законът няма сила. Следователно единствената възможност за обществен ред е това което един от основните философи на либерализма Томас Хобс нарича по проект и по собствена мечта – Изкуствен Бог - с други думи технологическата перспектива на една власт, интегрирана с техническите възможности и възможности на технологичния разум – това вече е кошмарът на едно тоталитарно бъдеще, което е при входа.

Бойко Василев: Обаче рецептата за лечение на това каква е? Защото ако кажем да се върнем назад, не звучи много вдъхновяващо?

Д-р Н. Михайлов: Не, това не би било възможно, г-н Василев! Не е възможно един такъв особен рецидивизъм. Това е антиквариат някакъв, антикварно въображение – да бленуваш минало, което няма да се върне. Проблемът не е в миналото, а във вечното и неизменното, в ценностите, без които човекът не е жив. Ценностите, чрез които човек е жив, са ценностите на миналото, на настоящето и бъдещето. Ако не се възстанови трансцедентния хоризонт на вечните ценности, без които няма авторитет, а има власт, ако не се възстанови етиката, основана върху вечната ценност на Бога по откровение, ние имаме само на разположение политика, която решава за добро и зло. Тя възлага върху себе си една непривична роля, за да дефинира и декретира доброто и злото.

Бойко Василев: Как изглежда това което казвате в огледалото на българската политика или обществен живот?

Д-р Н. Михайлов: Аз мисля, че ние сме слаби, защото сме пасивни реципиенти на отпадъците на европейската култура. Ние не сме европейци. Ние сме ехо-феномен на текущата и то печална картина на една цивилизация, която забравя себе си и крачка по крачка се отрича от собственото си наследство. Ние, ще повторя пак, сме в състояние на едно напредващо варварство, защото варваринът е човек без наследство. Той не го уважава, не го почита в малкия обем на националната общност.

Бойко Василев: Всяко наследство ли заслужава почит?

Д-р Н. Михайлов: Разбира се, че не. Но не всяко наследство е такова, че да не заслужава почит само защото принадлежи на миналото или е обявено за минало, което няма меродавност в настоящето и бъдещето. Това е категориална грешка да се мисли, че миналото е минало, настоящето е настояще, а бъдещето бъдеще. Ценността на трите части на времето принадлежат на вечността, на това което стои неизменно. А човекът има стойност и не представлява нещо временно, нещо което е конюнктурно обусловено, нещо което принадлежи на конвенцията на едно време – а е такова мистериално същество, специална субектност, която, както казва християнското учение – принадлежи на Бога, защото е създадено от него по негов образ и подобие като свободно и разумно същество. Ако този тип метафизическо размишление не успее да възстанови разума, за да може да преживее истината като съзерцаема, а не само като феномен на практическата полза, като функция на прагматическото действие, защото технологическата истина е това и нищо друго - днес се мисли само в терминологията на ползата когато се размишлява върху истината - това е страшна беля. Миналите поколения, които имат достижения на духа, съвършено недостъпни на днешния човек, са мислили другояче, защото са имали мисловен капацитет да съзерцават истина, да интуират същности и да имат метафизическо въображение. Ние днес сме лишени от това! Вместо това сме,  дали да не кажа - в ужаса на един био-технологически бяс, който посяга и върху природата на човека, за да я реформира, за да я трансформира и да заличава следите на човешкото в перспектива.

Бойко Василев: Можете ли тогава да кажете с една дума, кое може да успокои или дори да въодушеви българската душа?

Д-р Н. Михайлов: Аз мисля, че ние ще намерим, ако потърсим, образци в собственото ни духовно и културно наследство. Ние имаме исихаска култура. Ние имаме следователно култура на много висок образец на духовно съзерцание. Ние имаме исторически прецеденти на духовно труженичество. Имаме какво да намерим в собствената си история. Имаме възможност да се учим от европейското културно наследство. Това бихме могли да правим. Но въпросът е в това, че ние трябва като членове на Европейския съюз да престанем да бъркаме, буквално по патологичен начин, текущата европейска администрация със същността на великата европейска традиция.

Бойко Василев (на финала на предаването режисьорът Виктор Божинов представя втори сезон на тв сериала „Вина“, и на въпроса - как с една дума да предложи оптимистична теория за България през следващата година, Божинов предлага думата „надежда“ – б.р.): Д-р Михайлов, какво Ви носи оптимизъм на Вас в началото на годината?

Д-р Н. Михайлов: Вижте, нека бъда откровен, аз не страдам от излишък на оптимизъм въобще. Мисля, че съм казвал във Вашето студио и преди - няма нищо по-безкрупулно от оптимизма – това казва немският философ Шопенхауер. Защо е безкрупулно да бъдеш оптимист? Защото е лекомислено и безотговорно. Ако бъдеш дълбок искрен песимист, който търси избавление, не търси удоволствие, а търси спасение, той ще постигне светлина. И ще задава този въпрос по друг начин, е ще го преживява по друг начин и накрая, може би без отговор, без артикулация, ще може да преживее това велико избавление и това велико осъществяване да бъдеш човек. Надеждата следователно е свързана с друг вид проглеждане. Не с политически постулираната цел на стандарта, което направо порази въображението на българина, защото се струпа върху бедната му глава след 45 години комунизъм, като едно обещание на Рая. И той пое тази мечта, заживя с нея и се научи да бъде едно претенциозно същество, което не може да миряса да критикува собствената си власт, която по нищо не се различава от нея. И на края се получи едно вечно мърморене, в състояние на полумизерия, или полублагоденствие – както изберете. Това е комично, а ако е комично, то е и вариант на някаква поносимост – това искам да кажа.

КРАЙ