ОДИСЕЯТА НА ТЕДИ МОСКОВ

Това е моето пътуване - вървя по желанието за път, казва режисьорът.

"Пътува Одисей" - дългоочакваното представление на режисьора Теди Москов в "Армията" най-после се появи в целия очакван колоритен микс от антични и съвременни пародии, банални и поетични метафори, скачащи от миналото в настоящето и обратно.
Митът за Одисей, който двайсет години се опитва да се завърне на остров Итака при любящата съпруга Пенелопа за Теди Москов е историята на вечно пътуващия човек. "Това е моето пътуване - казва режисьорът, - аз вървя не по сюжета, а по съдбата и желанието за път." Единствената причина днес да се адаптира митология е вероятно тя да бъде осъвременена. Как? За Теди Москов най-желаният път към това е пародията, иронията към заобикалящата ни култура и тази от миналото, колажът от фрагментарни образи, езикови игри и скечове. Всичко това го умее режисьорът, който някога експлодира традиционния български театър и остави в наследство "Улицата", който поставяше години в Германия и отново се върна тук, за когото се мълви, че иронията му се превръща в цинизъм, че хуморът му става все по-познат и несмешен, а вицовете - все по-втасали.
Кой е Одисей? За Теди Москов това е едновременно вечно пътуващият към познанието човек, художествена измислица на един самоослепил се писател - Омир, луд - хоспитализиран, страдащ от дромомания, т.е. човек, който не може да стои на едно и също място, герой, подвластен на съдбата, изплетена от неврастеничните мойри (Мая Новоселска, Йоана Буковска и Александра Сърчаджиева), оставили решенията си на случайността и най-вече резултат на Четвърти самодеен театрален колектив при КАТ ("Контрол по античността на транспорта") от катедра "Средиземноморски манталитет" и "Дружеството на изоставените моряшки жени". Тук в хаоса на колажирания свят са лекари-психиатри, д-р Ихтимана Джоунс - председател на движението "Археолози за дълбочина в изкуството", Зевс, който позира с мълнии за туристите, нимфи чалгаджийки, Омир - с бял костюм (Иван Ласкин, понякога и катаджия на магистралата на живота), Пенелопа (Йоана Буковска) - от чакане превърнала се в паметник, Мая Новоселска - като Тирезий Слепия от света на сенките, и нимфата Калипсо, която примамва неуспешно Одисей с безсмъртие.
В черно-бялата сценография (сценограф - Лео Капон), отново примесена с кукленото, превръщането от едно в друго е натоварено с метафори: един голям кораб е едновременно магистрала, книга, върху която се пише животът на героя, и легло за влюбените Одисей и Пенелопа.
На сцената на Теди Москов нищо няма един смисъл, няма един отговор, нито един разказ. Това може да бъде история за: вечнопътуващия Одисей (на екрана на сцената имаш и кадри от "Волният ездач" - препратка към бийт поколението), за страданието към недостижимото позанание, за пропадащия под напора на посредственото свят, за вечните въпроси дали Бог е създал човека, или човека - Бог, дали светът не е литературна измислица, или действително съществува...
Безспорно най-силната картина в представлението е финалната - Одисей се завръща при Пенелопа (цитат на картината на Де Кирико "Завръщането на Одисей"), но и двамата остават в предишните си по-желани образи - той в средата на стаята в бутафорна лодка гребе, а тя отново чака. Екипът от актьори, в който единствено Мая Новоселска е останала от звездното време на Теди Москов, е и подходящ, но някак чужд на пародията и бликащата импровизация на предишните. Независимо от пластичността на Велимир Велев (Одисей) той сякаш остава в естетиката на пантомимата. Може би Йоана Буковска и Александра Сърчаджиева приятно изненадват с комедийните си качества, а Иван Ласкин излиза от собствените си клишета, но всичко това напомня за отминалите бляскави и смешни години на театъра на Теди Москов. И ако ви се стори много познато, а и няма как (цяла плеяда зле имитиращи телевизионни предавания се нароиха след "Улицата" и "Мармалад"), театърът на Теди Москов все пак остава в полето на най-добрия български театър - такъв, какъвто го имаме сега.

КОГАТО ВРЕМЕНАТА СА ЗА МЮЗИКЪЛ

Осем години след премиерата на Бродуей мюзикълът по филма Full Monty ("Време за мъже" 1997 г.) излезе и на българска сцена. Историята за шестимата безработни мъже, които притиснати от обстоятелствата, но пълни с добри намерения, стават стриптизьори за една нощ, у нас излезе със заглавието "Страхотни момчета". Мюзикълът е в Младежкия театър, режисьор е Влади Люцканов.

Номиниран с девет награди "Тони", но не успял да вземе нито една, този мюзикъл създава интересна полемика на британския остров доколко американизираната версия достойно защитава името на номинирания за "Оскар" и спечелил британските филмови награди БАФТА оригинал. Интересен дебат, който ние трудно бихме разбрали - първо, защото сме озадачени от нуждата филм да става мюзикъл (от 90 минути на 3 часа) и, второ - липсата на каквито и да било традиции (независимо от маниакалното упорство на режисьора Борис Панкин) и разбиране у нас към този така популярен жанр. Болката на британците била, с прости думи казано, че американският мюзикъл профанирал големите социални теми във филма (безработица, хомосексуализъм, импотентност, правата на бащата и т.н.) и го превръщал в предълго забавление, което еманира в стриптийз, и то мъжки.

Също така критиката е безжалостна към авторската музика на Дейвид Язбек - дебютант и бивш поп певец, която я намира за лоша имитация на рок от 70-те, комбиниран с клиширани поп мотивчета и с малко джаз за цвят. Къде сме ние в този чужд за нас спор? "Страхотни момчета" е изключително коректен мюзикъл към американския първообраз. Ако на някого му се прииска да му лепне етикета "побългарен", няма да е честен, защото той копира почти изцяло (хореография, сценография, костюми, режисьорски решения и наивен патос) американския хит с малката разлика, че няма оркестър и използват плейбек (и слава богу). Също така си поставя откритата цел да е едно комерческо мероприятие с намерение да забавлява и да се продава добре. И защо да не е така? Жизнеутвърждаващо, весело и по американски сантиментално, то изцяло влиза в концепта на мюзикъла.

Има си верен на този жанр сюжет, в който присъстват и мелодрамата, и задължителния хепиенд, където доброто винаги побеждава, има си звезди актьори, които даже се събличат на финала, има разтоварващи песнички, тук-там танци, а в нашата версия по-осезателно присъства и фарсът (особено в чудното изпълнение на старата пианистка на Станка Калчева), но най-вече грее патосът на актьорите, че дават всичко от себе си. А публиката е жадна и даже алчна за такива емоции. Действително пеенето не е на висота въпреки попаденията на Дарин Ангелов, танците също са с умерено качество, но то е и така по сюжет, за да изпитаме вълнението на обикновените мъже от предградие, които пред очите ни се трансформират в стриптизьори.

Така че ако сте от онази публика, която се е чувствала неловко, защото е обградена от актьори, които ентусиазирано пляскат със и около нея по време на стриптийза с цел обща еуфория, ако ви е чужд наивният сантиментален патос, ако не разбирате необходимостта персонажите да разкриват характера и силните си емоции чрез пеене (без никаква ирония), ако се измъчвате от демодираната музика, ако шегите са ви плоски, ако тези ансамблови танцови упражнения ви напомнят на нещо от миналото, то значи имате свръхочаквания към този така популярен американски комедиен мюзикъл Full Monty. Нашият "Страхотни момчета" е в абсолютния шаблон на комерсиалния американски мюзикъл - малко на ръба на водевила и бурлеската плюс задължителната наивна възторженост, без напрежения и сътресения, без подтекстове и интелектуални мъчения - чисто и простичко такова, каквото трябва да бъде, за да достигне безпрепятствено до масовата публика.

НОВИЯТ СОЦИАЛЕН РЕБУС НА ВЪЗКРЕСИЯ ВИХЪРОВА

„Амарантос” от Димитър Кабаков е изборът на режисьорката Възкресия Вихърова за сцената на Сълза и смях.

Премиерата на представлението "Амарантос" на режисьорката Възкресия Вихърова в театър "Сълза и смях" ще задава много въпроси. Най-вече затова доколко чрез театъра може да се обговорят проблемите на тийнеджърите, да се стигне най-вярно до желания адресат - младите, да се навлезе в контекста на ежедневието, като се избегне ниското и все пак да се остане в сферата на сложния театрален език на Възкресия Вихърова. Този амбициозен ребус избира за тема социалния феномен - ранно забременяване и стресиращите статистики за челно място на България по аборти, направени на възраст до 20 години. Това е базата, т.е. текстът, откъдето тръгва режисьорката.
"Амарантос" е пиеса, написана от Димитър Кабаков, преди това я нарекъл "Косопад", появява се през 2007 г. на конкурса за българска драматургия в Шумен "Друмеви празници". Не печели нищо освен публикация в техния сборник. "Косопад", или еволюиралият в "Амарантос" текст, коментира объркания тийнейджърски свят, който винаги остава ужасяваща загадка за възрастните.
В претъпкания текст на Кабаков има едно бременно 18-годишно момиче Ирина, от добро семейство (т.е. това не се случва само на малцинствата и може и нас да ни покоси), което отива само в родилното, изпада в делириум, припомня си, бленува... В сюжета на пиесата редовите майки и бащи, приятелки, братя, учители и т.н. колосално изникват като Архангел Михаил, Създателят и Неземното, с които тя влиза в комуникация. Тук, разбира се, няма да си задаваме въпроса как му е хрумнало, че тийнеджърите, като изпаднат в затруднение, и си говорят с Архангел Михаил, а за избора на Възкресия Вихърова.
Признавам, че ми е трудно да си представя театър с бременни гимназистки, зареден с висок социален и обществен патос, предназначен за тийнейджъри, и всичко това, произведено точно от Възкресия Вихърова, която в последните години все по-колебливо устоява на изкушението "комерсиален" театър. Не защото тя създава такъв, а защото никога не успява докрай да го направи.
Какво се случва в "Амарантос", представление малко след нейните "Ужасните родители" и "Коко Шанел", в които неуверено боравеше с движенческия и психологически театър едновременно? "Амарантос" е представление, в което сюжетът е изчистен до сюрреалистични картини, в които мултиплицирани бременни 12-годишни Ирини, движещи се като една, с плисирани поли, огромни кореми и куфари се отправят сами към своя ад на множество гинекологични средновековни столове, със скърцащи зловещи метални конструкции, върху които ще лежат окървавените деца родилки, пищящи и заобиколени от озверели санитарки.
Поздравления! Никога не съм виждала по-кошмарна и сюрреална, изчистена еманация на ужаса от раждането, преекспониран в екраните на сцената, откъдето зеят в болезнени гримаси лицата на десетки бременни.
Всичко това е чудесно, ако не си беше поставило за цел да приласкае именно ученическата публика, която най-после трябваше открито да заговори за своите проблеми, да се припознае в тези картини и персонажи и да си отдъхне от тежестта, че никой не я разбира.
Очевидно е, че "Амарантос" има много явен адресат и се старае в тази посока - уличен сленг, интернет, трева, баскетбол и оглупели родители, чудесни мултимедии, млади актьори, тук-там прекъсвани от Йорданка Стефанова и Валентин Ганев - като кръпки, пришити към панаира и хаоса на младежта.
Ясно е, че в делириума на детската душа се случват чудовищни неща. Но по-явно е, че Възкресия Вихърова не успява да скрие ярките си театрални жестове под куртоазните заявки на текста и на дирекцията на театъра "Амарантос" да се превърне в социален и обществен диалог, да прерасне в нещо повече от театър.

СЕКЪНДХЕНД "МАРИУС & КУРКИНСКИ"

Малък градски театър започва сезона с премиера на Мариус Куркински. "Великолепният рогоносец" от Фернан Кромелинк

Малък градски театър започва сезона с премиера на Мариус Куркински. "Великолепният рогоносец" от Фернан Кромелинк - представление, изпълнено с добри намерения, очаквания и догадки ще бъде ли вълнуващо и ново, разтърсващо и откровено така, както режисьорът ни обещава всеки път.
Този път: отново темата е за любовта, изнемогата и страстта, които убиват или подлудяват човек, отново със сценично пространство, което чудно защо използва хитринките на куклено представление, отново съвсем млад актьорски състав, който упорито напомня на актьорските техники на водача на спектакъла, отново е фарсово-гротескно, в което се преплитат лирично-трагични оттенъци на фона на изнемогващо разкривени лица и интонации, които пък трябва да ни увлекат в чисто театралното поле - нали все пак това е театър, а не истинският живот.
А тези усилия изненадващо ни насочват към анимационни шаблони, където: героите по правило преувеличават оценките си, емоциите, хълцанията и въздишките си, преекспонират жестовете, озвучават действията си, предметите и мислите си дори малко кукленско и марионетно. И всичко това е много насериозно, мислено и упражнявано, за което се изискват физическа издръжливост, влизане на актьорите в големите концепти на режисьора, живеене в този свят на чудеса - театъра.
Театърът, за който Мариус Куркински ни споделя, че влиза в него облечен в "най-хубавата работна дреха", но подозрително приличаща на втора серия или секънд хенд на "Укротяване на опърничавата" в Сатирата от миналия сезон. И няма лошо в това, ако не беше отново така обяснително, натруфено с шутки и закачки, по-укротени, по-вяли, с отново уж "големи" метафори, чрез които да проникнем в трансцеденталния свят на режисьора - пък и музиката помагаше за това. И тя си имаше мисия да илюстрира свят, за да не се объркваме в знаците - ту приказна, ту фолклорна.
Няма да преразказваме сюжета - нали това било забранено. Но страшното е, че ако го направим, ще обезоръжим търпението на зрителя напълно, защото представлението усърдно се стреми да ни вкара в детайли в тези необикновени събития около един влюбен мъж, който иска да бъде рогоносец, една любяща жена и още малко персонажи от селото за украса. Пък и два часа и половина, ако отнемем радостта от изненадата от сюжета, ще трябва да се концентрираме в режисьорските похвати. Кромелинк е белгийски автор от миналия век, написал тази значителна за драматургията лирично-фарсова пиеса, в която се разгръщат ниски и високи страсти, ревност, любов, лудост и човешка глупост, концентрирани в главния персонаж Бруно (Александър Кадиев, който действително дава всичко от себе си). Чрез него обаче режисьорът по стар модернистичен подход вкарва авторефлексии, припознавайки се в него, и го превръща в герой на любовта. Това разбираме и на финала, където всички са с маски - отново алюзии към първа серия ("Укротяване на опърничавата"), защото това е само театър в театъра, това трябва да е една великолепна илюзия, приказка, сън, от който трябва да се събудим замаяни, но със съществени прозрения за живота и любовта. За съжаление с пълните ми адмирации към актьора Мариус Куркински, този сън беше твърде дълъг дежа вю.