"МАЙСТОРИ" ПО ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ

"...как да повярваме, че този конфликт е между еднакво силните, когато режисьорът сплесква своите майстори до гротеска, в която вибрират единствено страсти, по-близки на индийски сериал, а не фундаментални представи за свят?"

„Майстори“ на Рачо Стоянов под режисурата на Петринел Гочев в Народния театър може да изкуши всеки пишещ да се увлече в преразказ и анализ на пиесата, забравяйки, че е присъствал на сценична реализация. Неизбежно е, защото „Майстори“ е първата българска пиеса, обявена като „добре направена“, направо майсторски написана, още при инсценирането й през 1927 г. - отново в Народния театър под режисурата на Масалитинов. „Майстори“ е пиеса, която с появата си на сцена се превръща в хит. Критиката е обладана от нея, зрителите – щастливи, даже възродени. А днес, след 90 години я изучаваме като христоматийна и затова всеки опит да се постави на сцена се разглежда ревниво под лупа. Така е за специалистите. Останалите възприемат срещата с Рачо Стоянов и „Майстори“  чрез единствения медиатор в случая – режисьора Петринел Гочев и неговия екип.

И все пак  какво е карало зрителя от 27-ма година да припознае като свой този сюжет от българското Възраждане, облечен в народни носии, обитаващ  малко българско село, в което майстори на дърворезбата залагат честта и любовта си в облог, при това ползвайки стилизирано-поетичен език? Историческият и културен контекст е важен – 20-те години на ХХ в. са обладани от чувството на разочарование, от ужаса на преживените национални катастрофи и войни, от узнаването, че цивилизацията е в упадък, а човекът с индивидуалните си амбиции е заплаха. Модернизиращата се България, познала в театъра  П. Ю. Тодоров, П. Яворов и даже авангарда на Гео Милев, вечно догонваща европейските открития, приемаща, че традициите на родното само затрудняват пътя към Европа, а националната идентичност единствено напомня за мрачното минало като патерица, се оказва неработеща. Необходима е промяна – унизен и разсипан, българинът се нуждае от национален положителен образ, но изкусно поднесен, който да върне загубеното достойнство, колективната памет, която да не разделя, а да обединява. Такава пиеса е „Майстори“ – извадила българина от Възраждането, в образец, в архетип на националното и родното, а драматичните му битки за идентичност, вплетени изкусно в любовната интрига, разтърсвали публиката до плач, тогава.

Какво ни разказва Петринел Гочев от сцената на Народния театър днес? Скулптор и живописец, освен режисьор, сам нарекъл себе си Майстор, припознал драмата на двамата резбари и тяхната привидна полюсност в своя, е започнал разказа чрез дълга експозиция, в която чираци, еснафи и майстори работливо жужат по сцената, докато публиката се нанася. Атмосфера на хармония, облечена в земни цветове, дърво и лен,  нарушавана от триони, чукове, и един обладан от вдъхновението майстор – Найден (Иван Юруков), подпомаган твърде работливо и любовно от своята Милкана (Гергана Змийчарова). Експозиция, проточила се във времето до там, че зрителят да се осъмни това ли е всичко. Но в тази извънредно дълга сцена, която идва да усмири гладният за динамичност зрител, режисьорът полага и най-добрата си идея в спектакъла, безжалостно разпиляна по пътя на разказа – за битката на Твореца във Възраждането, подобно на ренесансовия човек, който от занаятчия се издига в демиург, богоподобен творец на светове, човек на изкуството. И не случайно би ни се сторило, че в малките бели шапчици на персонажите ни се привиждат картините на Вермер, а в демонстративно насочваното огледало в лицето на Твореца/Найден – въпросите за изображението и авторството. Няма как живописецът Петринел Гочев да не знае за тях. Не е случаен даже втъканият образ на Мъдреца, който като в древногръцка трагедия, сляп и с тояжка, покрил лицето си с ленено расо, изрича част от „За буквите“ на Черноризец Храбър, малко след обладаните от съвършената хармония труженици, които ритмизирано подмятат помежду си и цялата глаголица. Нали, както казва Мъдрецът, азбуката е от Бога, а резбарят, майсторът пише на божествената азбука с длетото. Сакрално е, макар и до известна степен театрално недодялано. 

Само до мига, в който този съвършен свят не е нарушен от идването на другия – Живко (Зафир Раджаб), така както е и по сюжет – Майсторът, някога непризнат от еснафите на селото, седем години скитал се, получил пари и слава навън, припознат като чуждия, но и титанът, който ще се сблъска с другия майстор - Найден, с когото ще премерват вдъхновение, представите си за творчество, с когото ще делят  една любов и ще пожертват животите си. И точно тук спектакълът магически, като с пръчица, се разпада, защото Живко, учудващо за законите на драмата, е уродлив, дори понакуцващ като един Ричард III и точно като него подло възнамерява да отнеме кралската корона на твореца от селото, истинския – по Петринел Гочев. А иначе по Рачо Стоянов Живко е романтическият бунтар, защо ли? Край на интригата! В зрителя тутакси умира илюзията, че Милкана, красавицата на селото, някога е могла да се врече на този. А и защо на Найден ще му се иска да се съревновава с него – плазмодия, предварително посочения злодей? И като водопад от камъни целият спектакъл нервно до истерия припада в кахърната мелодрама, където темата за творчеството е сведена до бесовицата на двама ревнивци, обладани от дявола, вероятно. В помощ на тази истерика идва и Милкана, до неузнаваемост нервна, разположена единствено в тясната актьорска амплитуда – мило момиченце/ харпия, разтърсваща сцената с хоризонтални и вертикални влетявания, приклещила сюжета към себе си до там, че всяка друга поява на сцената да ни се стори кротка. 

Тази хиперактивна Милкана кулминира садомазохистичната си природа в една сцена - мъжът й Найден, освирепял от съмнения, я души с колан на тезгяха, заковава я с пирони, като един женски Иисус, докато лицето й се разкривява от истинска болка. А уж трябваше да е най-милата Милкана. Селото е взривено, публиката на метър от истерията също, защото е напусната от илюзията, че това е театър. И в развръзката, в самия трагичен финал, накъдето тегли драмата, за режисьора не стига смъртта на Милкана, прободена от Найден, като същ Отело, но убива и двамата майстори (не по Рачо Стоянов), които продължително и ненаситно се промушват, докато по сцената капе кръв, а Милкана се гъне в краката им. Удвоен ефект на реалността – хем е бутафорно, хем съвсем наистина се стискат до кръв на метър от зрителя.

Знаем, че изкуството е сублимация, самият режисьор казва в свое интервю, че тази пиеса е за него, той е и двамата майстори – доброто и лошото, адът и раят на вдъхновението, и тяхната смърт вероятно е пречистваща за него. Остава, обаче, отворен въпросът защо му е на майстора Петринел Гочев да отнеме достойнството на майсторите в пиесата, превръщайки ги в карикатури, движени от страсти. Нима е пропуснал, че тази класическа за българския театър пиеса е материализирала конфликтите в обществото, а именно сблъсъка на две базисни идеологеми, две представи за свят – на закрилника на традициите,  пазителят на нормите и ценностите на общността, зад които може да укрива и собствения си страх и на другия, бунтаря, дошъл отвън, авантюриста, разрушител на общността, но и носител на индивидуалното и новото. Нима днес тази 90 годишна пиеса не звучи познато, когато конфликтът между тези идеологеми хипертрофира в разрушителна агресия. И как да повярваме, че този конфликт е между еднакво силните, когато режисьорът сплесква своите майстори до гротеска, в която вибрират единствено страсти, по-близки на индийски сериал, а не фундаментални представи за свят. И ако Петринел Гочев, както твърди, ни представя собствения си вътрешен конфликт на майстор (изненадващо решение да изобразиш всичко това като лична драма), то аз мога да го уверя, че той такава няма – още в 20 минута, с появата на Живко, в ролята на злодей, тази негова вътрешна битка е решена. Конфликтът вече е невъзможен, защото антагонистите се видимо неравностойни. Зрителят е оставен единствено за свидетел на  саморазправа, в която преобладават ниски страсти,  истерия, кръв и сълзи, много сълзи и естествени течности, за да е като в живота. Къде изчезва титаничната война, която се съдържа в тази драма и която осмисля конфликта?

И да, днес всякак може – достатъчно е да наситите сцената с чувства, непременно ги хореографирайте, най-вече символически изпълвайте движенията – например:  любовта танцува като птица, ревността е танеца на дявола и прочие, не пропускайте сцените с насилие, при това натуралистично ги уголемете, за да е истинско, защото зрителят трябва непременно да повярва, че това е живият живот, макар да сме свидетели на изкуство, нали и е хубаво това да не се забравя - пренебрегвайте словото, то е атрибут на размишлението, неглижирайте автора, той така или иначе е мъртъв и няма как да се разсърди,че поетично-стилизираната му реч е скършена. С тези съвременни трикове може да поставите всяка класика, уверявам Ви.

Знаем, че изкуството е и терапия, символично умиране и възкръсване от пепелта. Но остава загадката защо режисьорът повлича терапевтично и себе си, и спектакъла към сапунената мелодрама, при това с „Майстори“ – пиеса майсторски ползвала достиженията на модерната драма, втъкала битката между колективното и индивидуалното, забравената национална идентичност и достойнство, родното и чуждото, старото и новото – все теми особено актуални днес, за които се иска минималното усилие и смелост да отскочиш от личното.

Следващи дати: 17, 27 февруари и 13, 19 април – Камерна сцена, Народен театър, 19:00 – 21:00