ТЕАТРАЛНИТЕ И МУЗИКАЛНИ БЕСОВЕ НА ПЕТЯ ДИМАНОВА

Слушам Carmen McRae - любимата джаз певица на Петя Диманова - чувствен и болезнен глас, нежен и дързък - точно като нея. Петя минава за чешит, любим приятел, талантлив композитор, трудно достъпна, понякога студена, хулиганка, пълна с бесове, от които може да ти притъмнее и да продължиш да я обичаш. Тя е същата, която развълнува и вдигна на крак публиката на аскеерите тази година с наградата й за музиката на "Макбет" на Диана Добрева и не случайно. Титанична, дълбока и смазваща с въздействието си - такава е нейната музика.

Казват, че театралите са особено племе, което ще те приласкае и изплюе, ще кокетира с теб, а после ще те ругае във водовъртежа на собствената си суета и неувереност. Сред тях има хора твърде общителни или пък грандомански отстранени , но всеки с роля или с вселенска мисия. Петя обаче е от онези, които дълго ще ви държат на разстояние, докато не се уверят, че си струва.

Срещаме се на "Раковски" - българският Бродуей, улицата на тукашните оскари, мястото, където преди шест години Петя Диманова е наградена с "Аскеер" за дебют за театралната музика за "Кървава сватба" на реж. Крум Филипов. Как се става театрален композитор, как за първи път пишеш музика и печелиш награда? Ако я попитате нея - това е чудо. "Животът ми е абсолютно чудо. Непрекъснато попадам в ситуации, в които съм притисната от външни обстоятелства да извадя нещо от себе си и да съм принудена да го направя."

Сцена 1:
"Един ден се оказах в странна ситуация в Благоевград. Имах пиеса на Лорка в ръцете си и десет жени на сцената, седнали на столове, и едно пиано. Крум (режисьорът) ми казва: Правим последна сцена, вдигаме мъртвеца от гроба, има оплаквачки - тия неща ти ги разбираш. И ме пуска прима виста. А аз - в истерия. Никога не бях композирала. Какво става с мен? Къде съм? Ние даже не сме разговаряли. И трябваше или да кажа: довиждане момичета и момчета, това е недоразумение, или да се справя."

Оттам нататък не помни. Имало тренинг, а после пълна импровизация, без никакви предварителни разговори. И когато песента свършва, целият театър се е събрал, всички служби и директорът Петринел Гочев. Смята го за най-изключителния момент в живота си и сякаш повратен.

"Тогава взех "Аскеер" за дебют, а това беше вече абсолютна полуда, защото до този момент ходих на церемонията, но винаги гледах от третия балкон. Беше сякаш ме удрят в стената. Най-хубавото от мен излиза, когато съм притисната, ако планувам - съм в пълен провал. Дълги години поддържам странен хаос до последно, докато правя музика. И разбрах, че там, в хаоса, има някакъв ключ, някакъв друг ред."

Сцена 2:
"Веднъж видях барабани. Бях в четвърти клас и ми се сториха много хубави."

Тогава започва и уроците по ударни, а баща й се хваща за тази идея - прави ателие и започва да изработва инструменти, маримби, всякакви перкусии, докато тя свири. Завършва консерватория при проф. Добри Палиев, а после скандализира баща си - превръща джаз пеенето в професия. И следва проект в Италия заедно с Теодора Цонева (дъщеря на Коста Цонев). Правят джаз албум, печелят първа награда на национален конкурс - за първи път чуждоговорещи, и така имат право без предварителни турове да се явят на Сан Ремо.

Сцена 3:
"И изгоря студиото с всичките ни записи и всичко мина във времето... върнах се в България."

Петя има дълбоки кафяви очи, които за секунда не се отделят от теб. Кафетата и пълните пепелници са като контрапункт на плавните й движения. Ако се наложи, ще откаже цигарите, но днес - не. Дали е властна? Вероятно, но дотам, че да каже за себе си "Аз съм неподредена и хаотична."

Някога в онези ранни години на 90-те, когато хората бяха по-ентусиазирани, с приятелите й Мила Искренова, Асен Аврамов и Теодора Цонева правят първи опити да превърнат театъра едновременно в място за пеене, танц, музика и четене. По това време Теодора е в класа на проф. Крикор Азарян и тя решава да ги запознае.

"И той ни прие. Те започнаха с театър, а аз заминах за Италия. Нямах театрални амбиции." Години по-късно отново се събират, но вече като преподаватели в театралния колеж "Любен Гройс", където Петя преподава вокална педагогика, ритмика и теория на музиката. " Всичко тръгна от този колеж."

Сцена 4:
"И там срещнах Диана - открихме се една друга, няма да говоря с гръмки фрази, но ние сме страхотен тандем."

И двата театрални проекта с Диана Добрева "Медея" и "Макбет" са номинирани за театрални награди за музика. За Петя театралната музика няма готови принципи и никой не може да те научи. "Медея" е инфарктен проект, създаден само за шест дни - толкова отпуска "Сфумато".

Театърът е екстремно начинание, но ги спасяват двегодишните разговори за бъдещото представление. "Аз правих записите в студиото, Диана ми се обаждаше по телефона и ми казваше: Трябват ми 7 минути за тази сцена, ти знаеш за какво говоря." След това ги носи в театъра и отново в студиото и така до премиерата, когато успява да гледа за първи път представлението.

Днес, вече с втори "Аскеер" за музика за "Макбет", Петя Диманова твърди, че театър се прави само с добър екип - клише, но напълно вярно. Десетчасовите репетиции в смолянския театър с "Макбет", минусовите температури, липсата на студио я изправят пред следващата принуда - да се научи сама всичко да прави.

Разбирам, че е вокален педагог на част от местните поп звезди. Тежка въздишка и вперен поглед предхождат темата.

Сцена 5:
или за "звездите" и теорията на Петя

"Защо има толкова хора, които искат да пеят? Пеенето е приятно занимание и много хора смятат, че е забавно и очарователно да изпееш посредствено една песен, после клипче, канят те на участие и започваш да си отваряш в красиви дрехи устата, и след това ставаш звезда в България, където няма звезди. В момента се движим в такова невежество, че абсолютно всеки хванат от улицата може за две седмици да стане т.нар. звезда."

"Ако искам да разбера за някой нещо, аз го карам по някакъв начин да ми изпее нещо - там излиза всичко, не можеш да скриеш нищо, защото ставаш като дете на сцена. Пеенето има терапевтичен ефект даже на физическо ниво. И хората се стремят изключително много както към сцената, така и към пеенето, защото това е специална територия, състояние, в което човек изпада в някакво свръхсебе си.

Подсъзнателно човек се стреми към този ефект, но това не е професия за всеки. Хубаво е да пробваш и една немалка част от моите ученици идват само заради ефекта, без амбицията за сцена. В хаоса, в който живеем в България, с този преход, който никога не свършва, евтини изпълнители стават водещи в музиката. Чалгата няма какво да я коментираме. И ако някой смята, че сега има малко пари и защо да не попие и попее, то това е много ниско и опасно ниво.

Веднъж и на мен ми направиха забележка, че се приемам много на сериозно. Включително и аз използвам тази глупава фраза. Това не е вярно. Смятам, че ненатрапчиво не означава да не се приемаш на сериозно. В момента се намираме в странен вакуум. Тези, които са били капацитети, вече остаряват, те не пожелаха да отидат напред, средно поколение няма - в голямата си част те емигрираха, и тук остана вакуумът."

Днес Петя работи по международен театрален проект, финансиран от Европейския съюз, в който за първи път България е водеща страна. За бъдещия проект с Диана Добрева предпочита да не разкрива още нищо. Може би опитът и времето понякога ни правят суеверни, независимо че казва за себе си "Пълна съм с бесове!"

-------------------------------------------------------------------------------------

Текстът е публикуван във в. Дневник - 26 юни, 2008 г.

ТЕАТЪРЪТ ДНЕС Е... РИАЛИТИ

Добре облечена жена на 30 години влиза в изоставено читалище. Там й предлагат да направи фелацио на пластмасов член. Тя е изправена пред избор. Какво ще направи?
Това не е сцена от порно филм, а част от театрално представление дълго 57 часа, в което всеки може да влезе, участва или негодува. Там човек може да се сблъска със собствените си граници, ако пожелае, без удобството на анонимността и тъмнината. Двор и два етажа стават сцена на измислената история за Марта Рубин, за Господар и Господарка и техните слуги, за играчи и рулетки, строги правила и много ритуали, за мистерии и призрачни лица. Там може да се случи всичко - да ви изгони дебела Богиня, ако телефона ви звънне, мъж с памперс да се търкаля в краката ви, да ви целуват, да участвате в залози, да сте ужасени от кървящите слабини на Марта, да приемате хладнокръвно голите тела на актьорите, да танцувате, пиете, пушите заедно с играчите, да станете актьор. И всичко това е и игра, и театър, и лично преживяване, което се случва непосредствено до вас, около вас и с вас, стига да влезнете в Къщата на "Сигна" и техния "Черноморски оракул".
Превърнало се в истински театрален феномен този пърформанс на датската трупа "Сигна" разчупи представите на българската публика за театъра и как той все повече се превръща в риалити, в провокация към зрителя и стереотипите. Реакциите към него бяха от крайността да останеш в къщата през всичките тези 57 часа, да спиш и ядеш с актьорите, до отегченото и неразбиращо бързо напускане. Този театрален експеримент е част от паневропейския проект "Seas coastel", в който участват артисти от пристанищни градове. С над 25 представления досега проектът участва с пет условно казано представления на фестивала. Обединяващото за тях е, че се реализират в нетрадиционна градски пространства и използват театрални средства, които значително се различават от конвенционалния театър. Проектът, който е обвързан с черноморски градове, стартира в Одеса и Варненско лято е тяхната втора спирка.
"Бирените туристи" на група Wunderbaum от Холандия, които също са част от "Seas coastel" предизвика смеха и гнева на публика. От името на английски запалянковци и туристи те щедро коментираха красивите лесни жени, лъскавите огромни коли, пиянството, мързела и безочливите таксита, а после пияни изпяха българския химн. Любопитното е, че този текст, който на всички звучеше сякаш специално създаден за нас и от това обиждаше някои, е един и същ във всички страни, където са го играли. Двойните реакции ги има навсякъде. Така в Украйна в тази част с химна е имало хора, които в гнева си са изпълнявали хитлеристкия салют с вдигната ръка. Именно провокативността към емоциите на зрителя и възможността те да бъдат споделени на момента обединява всички тези пет пърформанса, освен големите теми заложени в него.
В Черноморския проект взеха участие  и двама турци с танцов проект, съчетаващ видео и звукови инсталации "Понеделник под слънцето", разказващ за мъжкото приятелство  и датската формация " Hotel Pro Forma" с елегантен видео пърформанс за Украйна. Звуковата инсталация на Сири Хермансен "Граници", в която еврейски, мюсюлмански и християнски молитви звучаха на площада през два часа също проверяваше границите на религиозния и етническата търпимост. Този проект зададе големите въпроси за личните ни граници, за търпимостта ни към различното, за това до колко можем да приемем другото. Освен темите представленията показаха, че театър може да се прави навсякъде и с всякакви средства, доколкото личното въображение позволява.Театърът  все повече се превръща в риалити, а зрителят от наблюдател става участник, от  анонимен воайор - екзибиционист.

ДЕКЛАН ДОНЕЛАН ДОЙДЕ С "АНДРОМАХА"

Ако миналия юни сте гледали гостуващия "Великият инквизитор" на Питър Брук с театър "Буф дю Нор" и сте били развълнувани, втората постановка на този театър - "Андромаха" с реж. Деклан Донелан, отново ще ви увлече. В сряда в рамките на театралния фестивал "Варненско лято" част от публиката беше раздвоена. Ерудираният спектакъл на английския световен режисьор разочарова онези, които очакваха да бъдат приласкани с визуални ефекти, бляскави костюми и овехтяла трагическа патетика.
На празната тъмна сцена осем актьора с ескалираща експресия на глас и жест ни увличат в ужасяващия разказ за последиците от Троянската война. Тази класицистична трагедия на Расин, чийто сюжет е заимстван от Еврипид, е история за деца и родители, за съдбоносния избор между честта и сърцето. "Расин илюстрира идеално старата поговорка, че сърцето е опасно място", казва Донелан. Известен със стриктната си коректност към текста, той превръща класицистичния александрин в изящна основа за бушуващите страсти, скрити зад думите. Хаосът на емоциите разобличаващо избликва в модулиращите гласове, екстатичните жестове и стилизирания мизансцен. Тук няма никакъв флирт със зрителя. В дълбочината на сцената костюмите от Втората световна война са единственият ход на режисьора да приближи към епохата. Андромаха (Камий Кайол), пленничка на убиеца на мъжа си, е прегърнала единствения оцелял от Троя, собствения й син. Тя трябва да реши кого да пожертва - любовта към мъртвия си мъж или живота на детето им. Звук от падащи столове, разблъсквани от съкрушената Хермиона (Доминик Шарпантие), и пронизващият й глас в тъмнината са отломъците от страстта й. В това празно пространство, където актьорът е оставен с цялата си мощ и вътрешен живот, в изчистения мизансцен и осем стола, отново си припомняме, че големият театър се прави с големи актьори.
Преди 25 години Деклан Донелан се среща със своя кумир Питър Брук, който от 1975 г. ръководи театър "Буф дю Нор". Естетиката на Донелан силно напомня на изчистения до празно пространство театър на Брук. Свързва ги интересът им към руския театър и култура. "Три сестри", "Борис Годунов" и "Дванайсета нощ" са спектаклите, които Донелан поставя в Москва, където се запознава със своята Андромаха Камий Кайол, която 12 години работи там. Специфично за работата му с актьорите е отказът му да внуши обща концепция на представлението, а се концентрира върху вътрешния живот и внушението на всяка отделна дума. Той ни научи - споделя Кристоф Грегоар (Пир) - че към текста трябва да се отнасяме без свръхреспект, да не го обичаш, да не го мразиш, а да го откриваш, но без тийнейджърска воля на всяка цена да го разрушиш и неглижираш. Роден през 1953 г., Деклан Донелан е с награда на името на Лорънс Оливие.
Освен изключителната възможност на софийската публика да се срещне с "Андромаха" в театър София на 6 юни два часа преди представлението ще се състои и среща с режисьора пак там. На нея той ще представи забележителната си книга "Актьорът и мишената", за пръв път издадена у нас.