Текстът е публикуван във в. "Литературен вестник", март 2007.
 |
| Снижина Петрова и Захари Бахаров |
„Старицата от Калкута” няколко
миниатюри от Ханох Левин, под режисурата на Явор Гърдев; сценография- Никола
Тороманов; музика – Калин Николов; превод – Жозеф Бенатов. Участват: Вяра
Коларова, Снежина Петрова, Захари Бахаров и Малин Кръстев.
За
последните десет години режисьорът Явор Гърдев, ученик на Иван Добчев, успя не
само да обърне погледа на критиката и зрителите към себе си, но и да се утвърди
като очакван със своята различност в представленията си творец. И въпреки
желанията му да се впуска както в различни жанрове пиеси, така и в сценични
провокации, лесно бихме открили две редуващи се тенденции: към мащабни, епични
спектакли като „Марат/Сад” и „Крал Лир”, в които се развиват големите разкази,
и другата – към търсене на едно по-интимно живеене на сцената като „Живот х 3”,
„Пиеса за Бебето”, „Пухеният”, в които се съсредоточава върху конкретна човешка
емоция и недъг. И тъй като често се изкушаваме да обобщаваме и поставяме етикет
на режисьорските похвати, то може би белег в творчеството на Явор Гърдев е
стремежът емоционално да се дистанцира и да рационализира темата, която го
вълнува, за което даже е обвиняван в една отчужденост, стерилност към емоциите
и тяхното интелектуализиране, избягвайки сублимиращи крайни състояния, като
похват за въздействие. Ако в предишните си представления се открояваха големите
теми като любов, смърт, власт и насилие и тяхното взаимодействие, то в
последните можем да открием едно взиране, интерес по-скоро към ежедневното, към
идентичността на съвременния човек.
Последните
две премиери на Явор Гърдев са върху текстове на израелския поет, драматург и
режисьор Ханох Левин. Той е един непознат досега за българската публика
съвременен израелски автор, определян като „нарушител на общественото
спокойствие и приживе признат за класик”. Текстовете му често са скандализирали
обществеността с нихилистичното и цинично отношение към много от съвременните
табута. Първата среща с него у нас беше с постановката „Крум” на варненски
театър от началото на сезона – едно представление, което ясно си беше поставило
за цел да демонстрира една възможна представа за актуалност, опит да се
артикулира ежедневието – театрално поле, в което все още зеят празни
пространства у нас. Тази линия на съсредоточаване върху ежедневието продължава
и в последната премиера на Явор Гърдев „Старицата от Калкута” от Ханох Левин на
сцената на театър „199”. Улеснявайки мнозина режисьорът Явор Гърдев услужливо
определя сам жанра на последната си премиера афиширайки я като кабаре noire,
една черна комедия с абсурдистки елементи, в която нелепото е превърнато във
важна естетическа категория, а публиката трябва да е готова на всякакви
провокации.
Черната
сценична кутия на театър „199” отново напомня на уголемен диапозитив (сценограф
– Никола Тороманов), на който се проектират човешките грехове и страсти,
преувеличени и деформирани от абсурдността на ситуациите.
Най-очевидното
в структурата на „Старицата от Калкута” е използването на десетки миниатюри и
скечове, които нямат привидно обща тема нито сюжетна свързаност по между си, а
се разделят единствено от отварянето и затварянето на черните завеси. Това от
една страна напомня на бързия монтаж в киното, където публиката динамично
проследява редуващите се сцени, които тук обаче се прекъсват от мекото падане
на черните завеси. Съвсем като в кабаре, но не точно. Преобладаващо е черния
цвят, черния хумор, цинизма и иронията. Представлението си присвоява атрибутите
на кабарето комедия noire с единствената цел да ги пародира. Така кабарето е
деформирано и доведено до своята гротеска напомняща соц. естрада, където
четиримата актьори Снежина Петрова, Вяра Коларова, Малин Кръстев и Захари
Бахарова разгръщат музикалните си възможности, шептейки, вдишвайки и издишвайки
думите и изпълнявайки редица песни на прикачените към тях микрофони.
Действително това е една абсурдна комедия, в който са деконструирани и
еклектично намествани множество жанрове. Това е една комична, абсурдна картина
на повърхността, на която изплува жестокостта на ежедневието, цинизма на
привидната куртоазия, цивилизационните и културни клишета, които в своята свръх
употреба са уродливо деформирани. Трагедията на битието се преживява през
нелепостта. Формата на представлението, в което няма сюжетна линия .-
фрагментарно и накъсано - е структурно знакова за безсмислието, невъзможността
да уплътниш със смисъл ежедневието, в което препускаш кадър след кадър.
„Човек
трябва да чака винаги най-лошото и няма право да се смее – започва
представлението с думите на актьора Захари Бахаров – особено, ако има майка.”
Всеки един от актьорите в това шоу, кабаре или нихилистична комедия играе над
30 роли. Иронията се постига чрез абсурдна стратегия към театралната игра, т.е.
самата класическа дефиниция, в която актьорът се възприема като лицедействащ,
също се демитологизира – актьорите ту се отстраняват, ту заживяват, коментират
или влизат в диалог с публиката, която също е поставена на изпитание. Тук няма
определени персонажи, нито наподобяване на реалността, имитиране на
причинно-следствен живот. „Актьорът е най-истинския инструмент в театъра”
според Питър Брук и това е най-очевидното в „Старицата от Калкута”. Снежина
Петрова е и сексапилна, и отегчена, и разгневена от импотентността на съпруга
си, и напълно хладнокръвна пред оголения задник на Захари Бахаров, съветвайки
го „А сега отидете и си измийте ректума!”, на което той отговаря с песента „Ода
за ректума” искайки и ръката. А Вяра Коларова разтваряйки копринените завеси с
умилителен глас изпълнява некрофилски монолог на руски език. Физиологично и
вулгарно е представлението „Старицата от Калкута”, което обаче не произвежда
песимистична настройка типична за черната комедия, или погнуса от откровенията
от сцената. Това е най-отвореното към публиката представление на Явор Гърдев и
очарователно в своята искреност. Ще е твърде капризно и претенциозно да го
поставим просто в жанра на комедията или пък да го натоварим философски
прекомерно. Изяществото на режисурата е именно в това, че плавно се движи и
демонстрира повърхността на един свят, лишен от мащабите и патетиката на
епичното, от възприемането на крайни константи като трагично и комично, а
показва уродливостта, гротеската, лишения от смисъл свят – един свят твърде
убеден в себе си, за който учителката по география (Снежина Петрова) учудено ще
възкликне, че няма Австралия и май и Австрия няма, и всъщност изобщо Земята
винаги е била плоска.
Смехът
е начина да се сблъскаме безопасно с безсмислието на ежедневието - краен,
истеричен, учудващо мощен – той е предизвикван от парадоксите на съвременния
човек. Куртоазните клишета и табута се развенчават от физиологията и
фразеологията, които се преплитат. „Жените са облагодетелствани в долната част
на тялото си, докато „подизпълнителят” на силния пол е крехък и лесно раним и
същият този „подизпълнител” с мощта си издига младежите на върха и с краха си
сваля старците в бездната на човешките страсти”. И ако театърът трябва да се
приема като метафора на живота, то действително това един естраден, фарсов,
нихилистичен и вулгарен свят, на който обаче без стеснение можем да се посмеем
използвайки смеха като една възможна свобода.
