След повече от две десетилетия лабораторният театър "Сфумато", създаден и творящ в най-бурното и сложно време у нас, обяви, че е настъпило време разделно, време на ревизия на творческите им интереси. Какво означава това? По техни думи ще престанат да взимат текстове от Шекспир и Достоевски, които да прилагат към днешните реалии и директно ще се насочат към проблемите на улицата, както казва режисьорът Иван Добчев, "към нещо "топло". Преведено на общодостъпен език това означава едно – "Сфумато" има намерение да се хвърли в жарките социални, политически и обществени проблеми, ползвайки езика на улицата, а не само на фикцията, превръщайки всичко това в театър. Така поне се разбираше от предварителната информация подадена към пресата за последния им проект "Медея – майка ми".
Означава и още нещо – машината "Сфумато" спира своя традиционен театрален ход, за да се огледа наоколо и потърси своята нова публика, нов театрален език, ново живеене, заравяйки се в мръсотията на ежедневието. Как? Като се хвърля в най-тежката, най-нежеланата тема, която обичайно е замитана без коментар – изоставените деца на България, техните съдби, пълни с извращения, за които никой, признайте си, не иска много, много да знае. Всичко това защитено чрез действителни интервюта на жертви, документални факти, старателно проследени от екипа на проекта – режисьорите Иван Добчев, Маргарита Младенова и младият поет Стефан Иванов, участвал в създаването на текст, специално написан за целта. Как, обаче, това се превръща в театър?
Знаем по дефиниция, че ползването на документалното в театъра, го превръща в арена на политически, обществени или социални коментари към заобикалящото ни. Иначе какъв би бил смисълът от него? За какво ще ни е да чуваме от сцената на театъра за най-измъчената част от обществото ни – изнасилените деца, детската проституция, наркоманията и тяхната абсолютна обреченост, като тотални маргинали, ако театърът не си позволява да мине отвъд журналистическото представяне на факти? Пък и нали театърът, казват, чрез средствата на изкуството бил като отражение на реалния живот. И ако ние се преструваме или бягаме чрез фикцията от реалните проблеми, то вероятно това е и най-честното следствие на нашия отказ да сме критични към заобикалящото ни. Защото не е ли учудващо, че на фона на потресаващите събития около нас, театърът остана някак банализиран и застопорен в миналото и фикцията, страхувайки се да не уплаши така важния за него всякакъв зрител. Защото, признайте си, колко от вас са готови да отидат на театър в седем часа вечерта, за да слушат за аборти, изнасилвания, измъчени и унищожени детски животи, и то цели два часа? И тук е мястото може би да кажем, че такъв театър е обречен на тесен кръг специфична публика, която търси отговори, решения, осветяване на ада, в очакване до къде ще стигне смелостта на авторите, от която точно днес силно се нуждаем.
И така, "Сфумато" роди своята дикенсова песен за най-онеправданите в обществото – изоставените деца. (Между другото, оказа се, че ние си нямаме нито Дикенс, нито Виктор Юго, най-малко Ектор Мало в нашата литература. Темата за сираците е така пренебрегната, че човек би казал, че не съществуват, освен като медийно заглавие.) В нея са преплетени шест документални разказа, взети от медиите, на претърпели насилие или самите те извършили насилие.
Трима роми кръводарители и три ожесточени малолетни майки с бебета в ръце последователно, почти хипнотично споделят своите истории, накъсвани от общи песни, композирани от Асен Аврамов (номиниран съвсем прясно за ИКАР за музиката към спектакъла). До средата на представлението човек може да се закълне, че е на побългарен мюзикъл на "Клетниците", странно напомнящ на Костурица и деведесетарската представа за идеализирания, много музикален циганин. Акордеонист вляво на сцената, живо акомпанира докато шестимата маргинали хванати за ръце пеят: "Ай, ай... дундаки.". Песните, съвсем като на циганска сватба, са дълги и се изпяват до край, като силно напомнят на странен микс между Горан Брегович и група "Ревю". Те са прекъсвани от някои от монолозите, в които се разкриват ужасните картини от живота на маргинала, но с харманлийски диалект. Защо с харманлийски, ще попитате? Защото режисьорът Иван Добчев е вплел собствените си спомени от детството в Харманли в този спектакъл и по негови думи в процеса на работа този диалект най-естествено сам се появил.
Тук идва място да разясним, че между документалните разкази на маргиналите-роми е вплетена и авторовата фикция в образа на персонаж, наречен от създателите си Протагонист, а именно – бял чужденец, случайно катастрофирал със самолет, докато търсел майка си, която го е изоставила по нашите земи. В болнична стая в Харманли, полугол, в бяло, почти като паднал ангел Протагонстът, поемайки кръвта на ромите, възпроизвежда част от техния живот чрез сюрреалистични сънища и халюцинации. В тях попада и истинската история от 60-те години на миналия век за кита Голиат – истински препариран кит, който нелепо е показван като цирков експонат по южните територии на България, докато не се разсмърдял съвсем. Китът Голиат присъства и на сцената на "Сфумато", сив, надуваем и огромен, надвесен над леглото на Протагониста, като застрашаваща живота му фантазия. Тук изненадващо се появява и двойникът на Протагониста, вътрешното СвръхАз, тъмната страна на падналия ангел, който е ироничен и скептично настроен към халюцинациите на Протагонистта, разбира се. Облечен в черен костюм, бяла грим и размазана дълга усмивка, откриваме изненадани, че това е Жокера на Хийт Леджър (Бойко Кръстанов). Защо той, не знаем.
Или всъщност има обяснение. Защото по старому, още от "Черното руно" на "Сфумато", сме в състояние на сблъсък, според създателите му, на цивилизацията и автентичната култура. Някога в "Черното руно" културата беше представена чрез странджанските номади, а цивилизацията – чрез отнемането им на правото да номадстват и на мястото на тучните поляни и стадата овце се появеше тежката социалистическа индустрия. Днес цивилизацията е представена като външен фактор, случайно пропаднала на нашата територия под формата на Протагониста, търсещ своята кръв и автентичност, пък била тя и циганска, подобно на Елиас Канети и неговия Русчук, в който е живял едва шест години, но неотменно присъстващ в живота му. Такъв е и замисълът на авторите на спектакъла, относно присъствието на Канети в текста, вероятно като тяхно алтер его, а и ето, че харманлийският диалект си идва на място в този контекст – нали това е детството на един от авторите. А кръвта, земята, варварството, както и потентния живот са представени чрез групата на маргиналите, които понякога за изненада пеят кавъри на "Дийп Пърпъл", но по Горан Брегович.
Защо заглавието е "Медея – майка ми", защото се оказа, че вина за всички тези нещастни детски животи носят майките, които ги захвърлят и обричат на бърза или мъчителна смърт. Много акуратно и безпрепятствено звучи. Нали по-горе си говорихме зи смисъла и целта на документалния театър, изобщо за ползването на актуалните, "горещи" теми на деня и за възможната смелост на авторите.
Защо им е на "Сфумато" да представят тези зверски факти, като ги украсяват с остарели чужди представи за нашия злеприкриван ад. За пред кого е? Защото няма как ние да объркаме реалността. Защото, ако не се стига до дъното, когато се захващаш с такава не просто гореща тема, а епицентър, то вероятно отиваш на страната на онези дето замитат проблемите, ползвайки ги тук-там като брошка, в знак на съпричастие.
А дали това не е фестивално представление на жаргона на театралите, специално създадено за чужди фестивали, там където нашенския дивашки ад, многословните и музикални цигани, Канети, Горан Брегович, тук-там Достоевски, надуваемият кит Голиат, Жокера, песните и съмнителното изместване на епицентъра, са очакваната представа за нас?
Ако е така – жалко за нас. Ако не е така – пак жалко за нас.
Текстът е публикуван в Capital Light
