Мариус Куркински поставя в Сатиричен театър „Укротяване на опърничавата” от Шекспир.
Пресконференциите на Мариус Куркински са истински моноспектакли точно като него - феноменални и харизматични, с много паузи и натъртвания, увличащи ни в един изкусителен свят на идеи и намерения, където укротяването ( по повод "Укротяване на опърничавата" от Шекспир в Сатирата) не е просто полово - между мъж и жена, а е в смисъла на смирението чрез отнемане на бесовете. По какъв начин?
Като изключим себе си и това, в което сме се превърнали, и намерим сили да укротим/смирим и другия. Укротяването между Петручио и Катерина опърничавата дали е за любов или поради интереси - задава ни въпроса Мариус Куркински - и дали Шекспир, укротителят, ще ни научи да замълчим и да се усмихваме кротко в сълзите си? Разбира се, има и едно голямо изкушение, поради което Мариус Куркински посяга към Шекспир - уводът, в който всъщност става ясно, че това е пиеса в пиесата (трик добре познат през Ренесанса) и там има един човек Кристофър Слай, пред когото се разиграва цялата история за Петручио и Катерина, но на ужким, като в театъра - игрово. Но по пиеса той изчезва още след увода, а в представлението остава докрай. Какво става с този човек, който за първи път гледа театър, и дали той осмисля театралното тайнство - ни пита Мариус.
Прекрасно звучи! Така възвишено и поетично, че чак се питаш това ренесансова комедия ли е или нещо друго. Но нека бъдем честни - никой вече не иска да гледа просто Шекспир, а и още нещо - така поне е в постпостмодерните времена, пък и при тази чудна възможност на пиеса в пиесата, където фантазията на режисьора може да се разгърне интерпретирайки актуално илюзията театър.
Аз обаче се попитах след тричасовия спектакъл с антракт дали ако актьорите режисираха така, както разказваха за представленията си, не би било по-интересно и как стана така, че поезията на Мариус се удави и укроти в прозата на ежедневието. Каква? Побългарена, чалга мутренска, защото това трябва да е смешно и показателно, нали? Така е поне през последните 15 години. А пък нали и по правило комедията разчита на внезапни хрумвания, случайности и сценична изобретателност.
Ето защо в панаира на сцената имаше мутри, проститутки, травестити, манекенки, селски тарикати, наркотици, лаптопи, ланци, гъдулки, мечки и смотаняци, имаше си и пънкар и металист - къде без тях в общата картина. А и Катерина (Стефка Янорова) - толкова озверяла, чак страстна - тича със сатър по диагонал на сцената - нали ще я укротяват, и то Петручио (Камен Донев) - селският ерген (отново), онзи с гъдулката - тариката, сметкаджията - щото тук не става дума за любов, а за прости (на калкулатор) сметки и имоти.
И все пак нали играят на ужким театър за пред Слай зрителя - люлинският пияница в анцуг, който, "укротен" от виното/пиесата, ще замълчи унесен на финала - вероятно пред тайнството на театъра. Защото разбираме от последните реплики, че театърът е сън и точно затова всички вече са в бяло... даже уродливият разказвач - май Шекспир (Вяра Коларова). А те са в бяло, защото са укротени, нали са им отнети бесовете. Ето - всичко си имаме в това представление. И популярни актьори - Вяра Коларова (от и като "Каналето") и Камен Донев (носталгичен към "Улицата" и собствените си танцови умения), и големият Фичо (Никола Тороманов - сценограф), спасил се с кървави завеси и шест полилея, и нашенски колорит, и много скечове, пък и физическа издръжливост на студентите - актьори от НАТФИЗ, и онагледяване на текста, съвсем да е разбираемо, с много виц и глъчка, буфонадно - ако има "кон", то някой цвили - смешно.
Е, имаме и големите заключения на финала, защото те по правило в комедията трябва да "поставят на мястото" персонажите. Защо? Защото в развръзката комедията трябва да покаже, че светът не се е срутил под тежестта на глупостта - твърди Хегел, а ние - както му се харесва на Мариус - ще замълчим и ще се усмихваме кротко в сълзите си, утешавайки се, че феновете на "Комиците" ще бъдат възнаградени и в театъра. Този път от Мариус Куркински - феноменът актьор, на когото понякога му убягва таланта режисьорски да зашива кръпките на представлението и да го превръща в произведение.
Като изключим себе си и това, в което сме се превърнали, и намерим сили да укротим/смирим и другия. Укротяването между Петручио и Катерина опърничавата дали е за любов или поради интереси - задава ни въпроса Мариус Куркински - и дали Шекспир, укротителят, ще ни научи да замълчим и да се усмихваме кротко в сълзите си? Разбира се, има и едно голямо изкушение, поради което Мариус Куркински посяга към Шекспир - уводът, в който всъщност става ясно, че това е пиеса в пиесата (трик добре познат през Ренесанса) и там има един човек Кристофър Слай, пред когото се разиграва цялата история за Петручио и Катерина, но на ужким, като в театъра - игрово. Но по пиеса той изчезва още след увода, а в представлението остава докрай. Какво става с този човек, който за първи път гледа театър, и дали той осмисля театралното тайнство - ни пита Мариус.
Прекрасно звучи! Така възвишено и поетично, че чак се питаш това ренесансова комедия ли е или нещо друго. Но нека бъдем честни - никой вече не иска да гледа просто Шекспир, а и още нещо - така поне е в постпостмодерните времена, пък и при тази чудна възможност на пиеса в пиесата, където фантазията на режисьора може да се разгърне интерпретирайки актуално илюзията театър.
Аз обаче се попитах след тричасовия спектакъл с антракт дали ако актьорите режисираха така, както разказваха за представленията си, не би било по-интересно и как стана така, че поезията на Мариус се удави и укроти в прозата на ежедневието. Каква? Побългарена, чалга мутренска, защото това трябва да е смешно и показателно, нали? Така е поне през последните 15 години. А пък нали и по правило комедията разчита на внезапни хрумвания, случайности и сценична изобретателност.
Ето защо в панаира на сцената имаше мутри, проститутки, травестити, манекенки, селски тарикати, наркотици, лаптопи, ланци, гъдулки, мечки и смотаняци, имаше си и пънкар и металист - къде без тях в общата картина. А и Катерина (Стефка Янорова) - толкова озверяла, чак страстна - тича със сатър по диагонал на сцената - нали ще я укротяват, и то Петручио (Камен Донев) - селският ерген (отново), онзи с гъдулката - тариката, сметкаджията - щото тук не става дума за любов, а за прости (на калкулатор) сметки и имоти.
И все пак нали играят на ужким театър за пред Слай зрителя - люлинският пияница в анцуг, който, "укротен" от виното/пиесата, ще замълчи унесен на финала - вероятно пред тайнството на театъра. Защото разбираме от последните реплики, че театърът е сън и точно затова всички вече са в бяло... даже уродливият разказвач - май Шекспир (Вяра Коларова). А те са в бяло, защото са укротени, нали са им отнети бесовете. Ето - всичко си имаме в това представление. И популярни актьори - Вяра Коларова (от и като "Каналето") и Камен Донев (носталгичен към "Улицата" и собствените си танцови умения), и големият Фичо (Никола Тороманов - сценограф), спасил се с кървави завеси и шест полилея, и нашенски колорит, и много скечове, пък и физическа издръжливост на студентите - актьори от НАТФИЗ, и онагледяване на текста, съвсем да е разбираемо, с много виц и глъчка, буфонадно - ако има "кон", то някой цвили - смешно.
Е, имаме и големите заключения на финала, защото те по правило в комедията трябва да "поставят на мястото" персонажите. Защо? Защото в развръзката комедията трябва да покаже, че светът не се е срутил под тежестта на глупостта - твърди Хегел, а ние - както му се харесва на Мариус - ще замълчим и ще се усмихваме кротко в сълзите си, утешавайки се, че феновете на "Комиците" ще бъдат възнаградени и в театъра. Този път от Мариус Куркински - феноменът актьор, на когото понякога му убягва таланта режисьорски да зашива кръпките на представлението и да го превръща в произведение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар