ЕЛЕНА ПАНАЙОТОВА: НЯМАМ ВРЕМЕ ДА ПРАВЯ КОМПРОМИСИ

Интервю с режисьорката Елена Панайотова по повод последната й премиера в Театър „Сфумато” „Замлъкване” по филма на Бергман „Персона”.

Представлението на Елена Панайотова "Замлъкване" по филма "Персона" на Бергман си е избрал най-подходящото място - "Сфумато" - театърът, който без пропадания успя да съхрани естетическата си политика. Като режисьор от първото поколение ученици на Възкресия Вихърова Елена Панайотова заявява, че днес е по-категорична отвсякога за своя език на правене на театър, т.е. че театърът може да се заражда от движението и че движението може да е причинител на емоция.
"Някога, през 1966 г., именно в "Персона" Бергман прави хитовия си кадър чрез наслагването на двете лица на актрисите, технически нечувано дотогава - разказва режисьорката. Филмът изкарва Бергман от голяма криза в неговия живот и ако той не си е бил позволил тази свобода, сигурно не би могъл да продължи нататък. Бергман се заиграва със средствата на киното, без да се интересува от това дали ще бъде комуникативен."
Фино, изящно и сетивно, представлението "Замлъкване" е категорично в намерението си да не флиртува, поднася наготово или да предоставя шаблони, в които да го положим. Основната тема в представлението е мълчанието, отказването от словото. Тишината е единствено изпълнена от бавните и повтарящи се движения на актрисите, погълната от празното пространство, и гласът, който е натоварен да произнесе, изпее, извика текста.
"Сюжетно във филма една актриса спира да говори, отказвайки се да приеме ролите, които трябва да поеме в живота - на актриса, майка, съпруга - социалните роли като средство за комуникация. Представлението не следва сюжета, а по-скоро идеята да открием друг тип човешка комуникация, предвербална, отвъд словото. Днес, продължава Елена Панайотова, сме толкова заети да слушаме думите, които изричаме бързо, без да се замисляме, които подвеждат и създават недоразумения, но трудно довеждат до спокойствие, смирение и приемане на собствената ни природа." "Замлъкване" е актът, в който се отказваш да говориш, пътят, в който ще се усамотиш в мълчанието.
Забравили сме да съзерцаваме, а представлението приканва към това." Безкомпромисно и много искрено, "Замлъкване" на Елена Панайотов е като изящна стъклена статуетка на фона на крещящите еднозначни жестове в театралното пространство у нас. "Искам да предам послание, без да го крещя по мегафон, защото това, което се налага с агресия и на висок глас, както знаем, не може да бъде чуто. То поражда защита и съпротива."
Именно "Замлъкване" си позволява смело да експериментира с готовността ни да се оставим на вътрешната ни тишина, да доизградим, въобразим или опустеем света в нас. "Дълго време комерсиализацията ме потискаше или ме спираше да изразявам собствените си мечти и стремежи, но нямам време повече за компромиси, защото това, което ме вълнува, няма как иначе да го споделя в този си живот."

Защо танцовият и физически театър сякаш не се случва у нас? 
"Някога имаше страхотен заряд, създаването на НБУ и екипа на Възкресия Вихърова, който заразяваше поколения. Например опитите на Деси Шпатова, Димитър Недков, Лили Абаджиева и дори Явор Гърдев и "Сфумато", които приемат и разбират театъра на жеста. Но той не се случи, защото не възникнаха категорично нови системи за обучаване. Няма модели и младото поколение няма откъде да се зарази. Ако в Холандия (от години Елена Панайотова работи там) има пренасищане на театралния пазар, на всякакви средства в него, загубата на критерии за качество и интерес към традицията, то в България за съжаление има оповърхностяване на театъра.
Искам да прескоча негативните части от нашата история, защото живеем в XXI век. С това представление искам да анонсирам появата на "Пърформанс лаборатория", София, в която да мога да правя уъркшопове и да въвличам хора, и да се опитвам да изследвам театъра на движението. Не сме намерили място за него, но всички ние се чувстваме като откриватели, най-накрая да реализираме себе си без никакъв компромис."

Текстът е публикуван във в. Дневник

ТРИ ВИСОКИ ЖЕНИ

Предстоящите премиери през новия сезон в Сълза и смях са на режисьорките Възкресия Вихърова, Елена Панайотова и Диана Добрева.

 

Новият сезон в театър "Сълза и смях" се очертава да бъде предизвикателен и със собствен облик. На една и съща сцена ще се срещнат три от най-интересните български режисьорки. Театърът, който е и отворена сцена, тази година продуцира три собствени представления, които ще бъдат режисирана от Възкресия Вихърова, Елена Панайотова и Диана Добрева.
На 20 октомври предстои първата премиера с "Амарантос" от Димитър Кабаков, който е изборът на Възкресия Вихърова. Само три години след големия успех на нейното представление "Домът на Бернарда Алба" в Народния театър днес режисьорката признава, че е изправена пред въпроса дали да продължи да се занимава с театър, или да абдикира. "Засега оставам мъдро в полето на даденостите за театър", е отговорът на Възкресия Вихърова, която все повече се стреми да уравновеси в представленията си физическия и психологическия театър. Тя избира за следващото си представление историята на бременна 16-годишна ученичка от френската гимназия. "Интересуваме как едно дете, за да се защити от саморазрушението, дали като се дрогира, напива или го удря на развратен секс, изразява своя протест срещу нещо. За тези неща винаги се говори и този страх преследва всеки, който се докосва до децата", казва режисьорката. За да навлезе в контекста, екипът провежда проучвания в няколко училища, като чрез т.нар. театър форум провокират ученици да разиграват и споделят истории.Тази инициатива излиза извън рамките на представлението, като всеки месец ще има сесии, в които темите от спектакъла ще бъдат обговаряни с публиката в присъствието на специалисти и обучени хора. Ирина - 15-годишната ученичка, в спектакъла на Възкресия Вихърова се играе от няколко актриси. Формално за режисьорката този спектакъл е връщане към принципи, в които словото да бъде изпято и изтанцувано. Ангажирани са девет млади актьори и пет от т.нар. от режисьорката класици, които да могат да понесат тежестта на текста, но едновременно и да свирят на инструмент. Между тях са Вальо Ганев, Йорданка Стефанова и Невена Мандаджиева. Освен живата музика на сцената ще има и мултимедия, а сценограф отново е арх. Зарко Узунов.
Следващото предизвикателство е на режисьорката Диана Добрева със спектакъла "Казанова". След "Медея" и "Макбет" тя успя да се утвърди като режисьор със собствен почерк, в който визията и експресията надделяват. Репетициите на "Казанова" започват на 15 ноември, а в главната роля ще бъде Владимир Карамазов. Останалият актьорски екип засега се пази в тайна. "Сценарият е въз основа на автобиографични и биографични книги за Казанова, както също и мои лични интерпретации върху живота, мислите и сънищата му. Един режисьор трябва да е готов да се изправи лице в лице със страха, да е готов да се откаже от сигурността на предварителните си решения и да се впусне в един процес на търсене, съмнения, отхвърляния, открития", казва режисьорката. От този сезон дебютният й спектакъл "Медея" също става част от репертоара на "Сълза и смях".
Докато за Възкресия Вихърова театърът е вече в ситуация да се преодоляват дадености, а за Диана Добрева - да се сблъскаш със собствените си страхове, то режисьорката Елена Панайотова смята, че повече няма време да прави компромиси в театъра. Проектът в "Сълза й смях", който предстои през април 2009 г., ще си постави за цел да разсмее публиката чрез малките комедии на Чехов. "Много малко неща ни карат да се смеем от сърце, поп културата и чалгата все повече ни карат да се усмихваме горчиво или просташки, а комедията, без да предизвиква заиграване и оценка, може да донесе наслада." Репетициите започват през февруари, като актьорският състав ще е от пет души, четирима млади и един възрастен актьор, без да са уточнени все още имената. Идвайки от школата на Възкресия Вихърова и опитите й във физическия театър, Елена Панайотова твърди, че истинското вълнение за нея в театъра е движението на човешкото тяло. Ако за режисьорката правенето на театър досега е било лутане, то чрез предстоящата премиера през октомври "Замлъкване" по филма на Бергман "Персона" в "Сфумато" смята, че най-после категорично заявява своя собствен език на правене на театър, а именно театърът, който се заражда от движението.

ФЕСТИВАЛИ НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР

Повод за този текст е кукленият фестивал в Пловдив.

Българинът е фестивално богат човек, и то международно. При над 23 субсидирани от Министерството на културата театрални фестивали и други местни, общински и частни инициативи се оказваме на челно място в света по международни фестивали на глава от населението.
И Тополовград, и Козлодуй, и Горна Оряховица... всички си имат по един международен театрален фестивал. А в Каварна се провежда цял Национален фестивал на любителските театри с международно участие, и то за пореден път - твърдят те. Септември е активен месец, особено за Пловдив. Наред с изложбени, телевизионни, театрални и други фестивали там е и кукленият "Двама са малко, трима са много". С какво един фестивал обаче става по-престижен, по-различен от другите? Седемнайсетото издание на кукления пловдивски фестивал от 3 до 7 септември иска да ни изненада с цели четири представления от Русия, Беларус, Испания и Иран. Дори петербургският спектакъл на Болшой театър кукол "Холстомер" по разказа на Лев Толстой ще е премиерен, както и "Малкият принц" с гост-режисьор Руслан Кудашов от Санкт Петербург. А за беларуския "Трагедията на Макбет" са се водили две години преговори, за да участва. Но най-екзотична звучи иранската куклена група "Нозад" с жени кукловоди и с поетичното заглавие на спектакъла "Сънувах как парченца от Луната падат като перца".
"Разказва се за болно момиче, което иска да стане донор. Духът напуска нейното тяло и постепенно се среща с Луната, като едно по едно се отделят частите от нейното тяло. Множество прийоми са използвани, за да разкрият мистериозните и страховити пространства, търсени в спектакъла, и всички вкупом създават една Динамична картина, изпълнена от Левантинска тишина и Уникален покой" - разказват от програмата на фестивала.
Очарована съм! Спектакълът имал модерна визия и траел 50 минути. Какво ли значи всичко това? Не попадаме често на техерански театър с жени, кукли и модерна визия, нали? Разбирам от организатора на фестивала г-жа Гина Кафаджиян, че всичко, което имат за тях, са тези няколко поетични реда (виж цитата по-горе) и имената на участниците, че и в нета няма нищо, а пък и не им трябвало повече. Озадачена съм! На какъв принцип се селекционират представленията - по спечелени награди, по снимки, по спомени на очевидци или заради участието? Какъв риск се поема, когато се кани продукт, за който нищо не се знае, или това няма никакво значение, щом е международен? Четирите чужди спектакъла вероятно имат основания да са поканени, но как да узнаем за това? От програмата на фестивала ме информират, че "Трагедията Макбет" няма да ни остави равнодушни - толкоз. Това трябва да се приеме априори, нали? Иначе в Техеран има международен куклен фестивал, който се провежда за 12-и път с 296 работи, показани тази година. Дали пък "Нозад" и наши селекционери са били там и скромно премълчават? Тегне въпросът обаче доколко тукашните международни фестивали успяват да се оттласнат от локалното си самочувствие, че са даденост и традиция. Може би е престижно да са обвити в мистерия и като в иранското представление да са "изпълнени от Левантинска тишина и Уникален покой"?
Хубаво е, че си имаме толкова фестивали. Жизнеутвърждаващо е, че на всеки километър е имало или ще има по един. Препоръчаха ми да гледам представленията и тогава ще узная повече за тях. И аз ги препоръчвам на читателите. Щом сме фестивални рекордьори, то истина е - ние българите сме лакоми, международно петимни за фестивали.