Интервю с режисьорката Елена Панайотова по повод последната й премиера в Театър „Сфумато” „Замлъкване” по филма на Бергман „Персона”.
Представлението на Елена Панайотова "Замлъкване" по филма "Персона" на Бергман си е избрал най-подходящото място - "Сфумато" - театърът, който без пропадания успя да съхрани естетическата си политика. Като режисьор от първото поколение ученици на Възкресия Вихърова Елена Панайотова заявява, че днес е по-категорична отвсякога за своя език на правене на театър, т.е. че театърът може да се заражда от движението и че движението може да е причинител на емоция.
"Някога, през 1966 г., именно в "Персона" Бергман прави хитовия си кадър чрез наслагването на двете лица на актрисите, технически нечувано дотогава - разказва режисьорката. Филмът изкарва Бергман от голяма криза в неговия живот и ако той не си е бил позволил тази свобода, сигурно не би могъл да продължи нататък. Бергман се заиграва със средствата на киното, без да се интересува от това дали ще бъде комуникативен."
Фино, изящно и сетивно, представлението "Замлъкване" е категорично в намерението си да не флиртува, поднася наготово или да предоставя шаблони, в които да го положим. Основната тема в представлението е мълчанието, отказването от словото. Тишината е единствено изпълнена от бавните и повтарящи се движения на актрисите, погълната от празното пространство, и гласът, който е натоварен да произнесе, изпее, извика текста.
"Сюжетно във филма една актриса спира да говори, отказвайки се да приеме ролите, които трябва да поеме в живота - на актриса, майка, съпруга - социалните роли като средство за комуникация. Представлението не следва сюжета, а по-скоро идеята да открием друг тип човешка комуникация, предвербална, отвъд словото. Днес, продължава Елена Панайотова, сме толкова заети да слушаме думите, които изричаме бързо, без да се замисляме, които подвеждат и създават недоразумения, но трудно довеждат до спокойствие, смирение и приемане на собствената ни природа." "Замлъкване" е актът, в който се отказваш да говориш, пътят, в който ще се усамотиш в мълчанието.
Забравили сме да съзерцаваме, а представлението приканва към това." Безкомпромисно и много искрено, "Замлъкване" на Елена Панайотов е като изящна стъклена статуетка на фона на крещящите еднозначни жестове в театралното пространство у нас. "Искам да предам послание, без да го крещя по мегафон, защото това, което се налага с агресия и на висок глас, както знаем, не може да бъде чуто. То поражда защита и съпротива."
Именно "Замлъкване" си позволява смело да експериментира с готовността ни да се оставим на вътрешната ни тишина, да доизградим, въобразим или опустеем света в нас. "Дълго време комерсиализацията ме потискаше или ме спираше да изразявам собствените си мечти и стремежи, но нямам време повече за компромиси, защото това, което ме вълнува, няма как иначе да го споделя в този си живот."
Защо танцовият и физически театър сякаш не се случва у нас?
"Някога имаше страхотен заряд, създаването на НБУ и екипа на Възкресия Вихърова, който заразяваше поколения. Например опитите на Деси Шпатова, Димитър Недков, Лили Абаджиева и дори Явор Гърдев и "Сфумато", които приемат и разбират театъра на жеста. Но той не се случи, защото не възникнаха категорично нови системи за обучаване. Няма модели и младото поколение няма откъде да се зарази. Ако в Холандия (от години Елена Панайотова работи там) има пренасищане на театралния пазар, на всякакви средства в него, загубата на критерии за качество и интерес към традицията, то в България за съжаление има оповърхностяване на театъра.
Искам да прескоча негативните части от нашата история, защото живеем в XXI век. С това представление искам да анонсирам появата на "Пърформанс лаборатория", София, в която да мога да правя уъркшопове и да въвличам хора, и да се опитвам да изследвам театъра на движението. Не сме намерили място за него, но всички ние се чувстваме като откриватели, най-накрая да реализираме себе си без никакъв компромис."
Текстът е публикуван във в. Дневник
"Някога, през 1966 г., именно в "Персона" Бергман прави хитовия си кадър чрез наслагването на двете лица на актрисите, технически нечувано дотогава - разказва режисьорката. Филмът изкарва Бергман от голяма криза в неговия живот и ако той не си е бил позволил тази свобода, сигурно не би могъл да продължи нататък. Бергман се заиграва със средствата на киното, без да се интересува от това дали ще бъде комуникативен."
Фино, изящно и сетивно, представлението "Замлъкване" е категорично в намерението си да не флиртува, поднася наготово или да предоставя шаблони, в които да го положим. Основната тема в представлението е мълчанието, отказването от словото. Тишината е единствено изпълнена от бавните и повтарящи се движения на актрисите, погълната от празното пространство, и гласът, който е натоварен да произнесе, изпее, извика текста.
"Сюжетно във филма една актриса спира да говори, отказвайки се да приеме ролите, които трябва да поеме в живота - на актриса, майка, съпруга - социалните роли като средство за комуникация. Представлението не следва сюжета, а по-скоро идеята да открием друг тип човешка комуникация, предвербална, отвъд словото. Днес, продължава Елена Панайотова, сме толкова заети да слушаме думите, които изричаме бързо, без да се замисляме, които подвеждат и създават недоразумения, но трудно довеждат до спокойствие, смирение и приемане на собствената ни природа." "Замлъкване" е актът, в който се отказваш да говориш, пътят, в който ще се усамотиш в мълчанието.
Забравили сме да съзерцаваме, а представлението приканва към това." Безкомпромисно и много искрено, "Замлъкване" на Елена Панайотов е като изящна стъклена статуетка на фона на крещящите еднозначни жестове в театралното пространство у нас. "Искам да предам послание, без да го крещя по мегафон, защото това, което се налага с агресия и на висок глас, както знаем, не може да бъде чуто. То поражда защита и съпротива."
Именно "Замлъкване" си позволява смело да експериментира с готовността ни да се оставим на вътрешната ни тишина, да доизградим, въобразим или опустеем света в нас. "Дълго време комерсиализацията ме потискаше или ме спираше да изразявам собствените си мечти и стремежи, но нямам време повече за компромиси, защото това, което ме вълнува, няма как иначе да го споделя в този си живот."
Защо танцовият и физически театър сякаш не се случва у нас?
"Някога имаше страхотен заряд, създаването на НБУ и екипа на Възкресия Вихърова, който заразяваше поколения. Например опитите на Деси Шпатова, Димитър Недков, Лили Абаджиева и дори Явор Гърдев и "Сфумато", които приемат и разбират театъра на жеста. Но той не се случи, защото не възникнаха категорично нови системи за обучаване. Няма модели и младото поколение няма откъде да се зарази. Ако в Холандия (от години Елена Панайотова работи там) има пренасищане на театралния пазар, на всякакви средства в него, загубата на критерии за качество и интерес към традицията, то в България за съжаление има оповърхностяване на театъра.
Искам да прескоча негативните части от нашата история, защото живеем в XXI век. С това представление искам да анонсирам появата на "Пърформанс лаборатория", София, в която да мога да правя уъркшопове и да въвличам хора, и да се опитвам да изследвам театъра на движението. Не сме намерили място за него, но всички ние се чувстваме като откриватели, най-накрая да реализираме себе си без никакъв компромис."
Текстът е публикуван във в. Дневник
Няма коментари:
Публикуване на коментар