„Амарантос” от Димитър Кабаков е изборът на режисьорката Възкресия Вихърова за сцената на Сълза и смях.
Премиерата на представлението "Амарантос" на режисьорката Възкресия Вихърова в театър "Сълза и смях" ще задава много въпроси. Най-вече затова доколко чрез театъра може да се обговорят проблемите на тийнеджърите, да се стигне най-вярно до желания адресат - младите, да се навлезе в контекста на ежедневието, като се избегне ниското и все пак да се остане в сферата на сложния театрален език на Възкресия Вихърова. Този амбициозен ребус избира за тема социалния феномен - ранно забременяване и стресиращите статистики за челно място на България по аборти, направени на възраст до 20 години. Това е базата, т.е. текстът, откъдето тръгва режисьорката.
"Амарантос" е пиеса, написана от Димитър Кабаков, преди това я нарекъл "Косопад", появява се през 2007 г. на конкурса за българска драматургия в Шумен "Друмеви празници". Не печели нищо освен публикация в техния сборник. "Косопад", или еволюиралият в "Амарантос" текст, коментира объркания тийнейджърски свят, който винаги остава ужасяваща загадка за възрастните.
В претъпкания текст на Кабаков има едно бременно 18-годишно момиче Ирина, от добро семейство (т.е. това не се случва само на малцинствата и може и нас да ни покоси), което отива само в родилното, изпада в делириум, припомня си, бленува... В сюжета на пиесата редовите майки и бащи, приятелки, братя, учители и т.н. колосално изникват като Архангел Михаил, Създателят и Неземното, с които тя влиза в комуникация. Тук, разбира се, няма да си задаваме въпроса как му е хрумнало, че тийнеджърите, като изпаднат в затруднение, и си говорят с Архангел Михаил, а за избора на Възкресия Вихърова.
Признавам, че ми е трудно да си представя театър с бременни гимназистки, зареден с висок социален и обществен патос, предназначен за тийнейджъри, и всичко това, произведено точно от Възкресия Вихърова, която в последните години все по-колебливо устоява на изкушението "комерсиален" театър. Не защото тя създава такъв, а защото никога не успява докрай да го направи.
Какво се случва в "Амарантос", представление малко след нейните "Ужасните родители" и "Коко Шанел", в които неуверено боравеше с движенческия и психологически театър едновременно? "Амарантос" е представление, в което сюжетът е изчистен до сюрреалистични картини, в които мултиплицирани бременни 12-годишни Ирини, движещи се като една, с плисирани поли, огромни кореми и куфари се отправят сами към своя ад на множество гинекологични средновековни столове, със скърцащи зловещи метални конструкции, върху които ще лежат окървавените деца родилки, пищящи и заобиколени от озверели санитарки.
Поздравления! Никога не съм виждала по-кошмарна и сюрреална, изчистена еманация на ужаса от раждането, преекспониран в екраните на сцената, откъдето зеят в болезнени гримаси лицата на десетки бременни.
Всичко това е чудесно, ако не си беше поставило за цел да приласкае именно ученическата публика, която най-после трябваше открито да заговори за своите проблеми, да се припознае в тези картини и персонажи и да си отдъхне от тежестта, че никой не я разбира.
Очевидно е, че "Амарантос" има много явен адресат и се старае в тази посока - уличен сленг, интернет, трева, баскетбол и оглупели родители, чудесни мултимедии, млади актьори, тук-там прекъсвани от Йорданка Стефанова и Валентин Ганев - като кръпки, пришити към панаира и хаоса на младежта.
Ясно е, че в делириума на детската душа се случват чудовищни неща. Но по-явно е, че Възкресия Вихърова не успява да скрие ярките си театрални жестове под куртоазните заявки на текста и на дирекцията на театъра "Амарантос" да се превърне в социален и обществен диалог, да прерасне в нещо повече от театър.
"Амарантос" е пиеса, написана от Димитър Кабаков, преди това я нарекъл "Косопад", появява се през 2007 г. на конкурса за българска драматургия в Шумен "Друмеви празници". Не печели нищо освен публикация в техния сборник. "Косопад", или еволюиралият в "Амарантос" текст, коментира объркания тийнейджърски свят, който винаги остава ужасяваща загадка за възрастните.
В претъпкания текст на Кабаков има едно бременно 18-годишно момиче Ирина, от добро семейство (т.е. това не се случва само на малцинствата и може и нас да ни покоси), което отива само в родилното, изпада в делириум, припомня си, бленува... В сюжета на пиесата редовите майки и бащи, приятелки, братя, учители и т.н. колосално изникват като Архангел Михаил, Създателят и Неземното, с които тя влиза в комуникация. Тук, разбира се, няма да си задаваме въпроса как му е хрумнало, че тийнеджърите, като изпаднат в затруднение, и си говорят с Архангел Михаил, а за избора на Възкресия Вихърова.
Признавам, че ми е трудно да си представя театър с бременни гимназистки, зареден с висок социален и обществен патос, предназначен за тийнейджъри, и всичко това, произведено точно от Възкресия Вихърова, която в последните години все по-колебливо устоява на изкушението "комерсиален" театър. Не защото тя създава такъв, а защото никога не успява докрай да го направи.
Какво се случва в "Амарантос", представление малко след нейните "Ужасните родители" и "Коко Шанел", в които неуверено боравеше с движенческия и психологически театър едновременно? "Амарантос" е представление, в което сюжетът е изчистен до сюрреалистични картини, в които мултиплицирани бременни 12-годишни Ирини, движещи се като една, с плисирани поли, огромни кореми и куфари се отправят сами към своя ад на множество гинекологични средновековни столове, със скърцащи зловещи метални конструкции, върху които ще лежат окървавените деца родилки, пищящи и заобиколени от озверели санитарки.
Поздравления! Никога не съм виждала по-кошмарна и сюрреална, изчистена еманация на ужаса от раждането, преекспониран в екраните на сцената, откъдето зеят в болезнени гримаси лицата на десетки бременни.
Всичко това е чудесно, ако не си беше поставило за цел да приласкае именно ученическата публика, която най-после трябваше открито да заговори за своите проблеми, да се припознае в тези картини и персонажи и да си отдъхне от тежестта, че никой не я разбира.
Очевидно е, че "Амарантос" има много явен адресат и се старае в тази посока - уличен сленг, интернет, трева, баскетбол и оглупели родители, чудесни мултимедии, млади актьори, тук-там прекъсвани от Йорданка Стефанова и Валентин Ганев - като кръпки, пришити към панаира и хаоса на младежта.
Ясно е, че в делириума на детската душа се случват чудовищни неща. Но по-явно е, че Възкресия Вихърова не успява да скрие ярките си театрални жестове под куртоазните заявки на текста и на дирекцията на театъра "Амарантос" да се превърне в социален и обществен диалог, да прерасне в нещо повече от театър.
Няма коментари:
Публикуване на коментар