Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

неделя, 3 юни 2012 г.

РАЗГОВОР С ЯВОР ГЪРДЕВ: "ИМАМ ПОП-ФОЛКЛОМЕТЪР И ВЕДНАГА РАЗПОЗНАВАМ ТОЗИ ТИП ТЕАТЪР"



Явор Гърдев



Разговор с режисьора Явор Гърдев по повод гостуването на 4 юни на руското му представление „Грозният” в Народен театър. Представям го несъкратено и неподправено, така както протича един естествен разговор. Темите преминават от „Грозният” от Мариус Фон Майенбург, през предстоящия „Хамлет”, работата с руските актьори и театъра в Русия, българския поп-фолклорен театър и „пазарния принцип” в културата, нуждата от театрална критика и необходимостта от "ОПЕРАЦИЯ „Бой по вкуса”.

Остават дни до представянето на българска сцена на руското ти представление „Урод” в Народния театър.

Хайде да му викаме „Грозният”, защото съм сложил заглавието по авторско право и трябва така да се казва. 

Добре! Ще има ли субтитри?

Да, даже във Варна може да има и на английски и на български, защото ги имаме и на двата езика. Може и в София да го пуснем с двата езика.

Любопитно ми е дали това представление, направено в Русия, се съобразява с някакви нагласи и очаквания на руската публика, с някакъв руски контекст? Ако беше поставено у нас щеше ли да бъде по-различно?
"Грозният"

Да, съобразявам се с контекста определено, като в това отношение, разбира се, оставям интуицията си да работи по този въпрос, защото контекстът не е само в резултат на познания и усещане за средата. Театърът е изкуство на мястото и ако не се съчетае духът на мястото и духът на времето обикновено има проблем. Духът на мястото там е различен, даже духът на мястото в Саратов е различен от този в Москва, както съществува разлика  между Москва и Петербург. Неизменно човек се съобразява с това, но не като рационално предвиждане – ето, публиката е такава и такава и трябва така и така да се направи, а по-скоро като проверка дали това, което на теб ти се прави и искаш да направиш, би било докрай адекватно в тази среда. В този смисъл спектакълът, такъв какъвто съм го направил там, бих го направил и тук и затова нямам никакво притеснение дали ще е адекватен и тук.

Убедена съм, че ще е адекватен и за тук. Руският театър е по мащабен, с по-големи възможности от българския театър, но има ли нещо специфично, с което можеш да кажеш – Да, това е руски театър и руският театър има тази специфика.

Ами „Грозният” по-скоро прилича на немски театър в Русия, отколкото на руски театър. Той е в стилизиран код, който не е особено привичен за тамошната среда, което според мен е и интересното. Защото ако правя неща, които са абсолютно като в собствената им среда, тогава няма никакъв смисъл да викат мен. Интересното, мисля, е когато тези контексти по някакъв начин започнат да си взаимодействат. А те започват да си взаимодействат само ако аз подам кодове, които да се проблематизират на място според критерия на мястото.

Гледах по саратовската телевизия репортаж за премиерата на „Грозният”, която беше обявена за театрално събитие и самият министър на културата възторжено те нарече европейски режисьор, който проправя една нова пътека към съвременния театър в Саратов. Какво имат предвид под съвременен театър и каква е ситуацията там?

Да, този спектакъл има разлика с кодовете на спектаклите в същия театър. Той е с доста висока степен на визуална стилизация. Кодовете в него са по-скоро през един ефект на отчуждението, това е един постбрехтиански театър, който по някакъв начин прилича на кабаре, но на сатирично кабаре – не на кабаре с танци и песни, а кабаре макаберно, сатирично, т.е. драматургично сатирично кабаре. Общо взето не е в основния код на руския театър, в който кодът е за идентификация и съ-преживяване. Това не е спектакъл с психологически код. Това е спектакъл с ясно изявен код на ефекта на отчуждението, отстранението.

Имаш вече четири спектакъла в Русия. Каква е разликата в нагласите между Москва и Саратов, който до 90-та година е бил затворен град? (градът е с 850 хилядно население)

За разлика в нагласата повече мога да съдя между Москва и Петербург. Те имат вътрешната претенция и амбиция да са два отделни културни центрове, две държави даже. Те говорят за Петербург и за Москва малко като за две различни културни реалности, които си действат по собствени критерии. Петербургските критерии не са приложими в Москва и обратното. Разликата основно е, и тя се потвърждава и от двете страни, че тънката интелигенция се намира в Петербург, което е историческо обусловено, това е имперският град. Петербург е градът, в който не се отстъпва от критерия, който е много последователно интелигентски критерии.

Как този т.нар от теб интелигентски критерии се отразява върху избора и предпочитанието за театър?

Понякога за мен той е изненадващо консервативен, понякога е много неадекватен, а понякога е напълно непредвидим. В Москва имаше леки брожения около една сцена в мой спектакъл, в която имаше гол актьор („Килър Джо”). Много се страхуваха как ще се приеме в Петербург, който казват, че в това отношение е още по-консервативен от Москва.

Защото е изискан! :)

Държавен Академичен Театър - Саратов
Защото е изискан :), да ! Нищо подобно! Оказа се, че е супер адекватна реакцията в Петербург, а за други спектакли, които не са очаквали отрицателна реакция едва ли не са летели домати. Има едно напрежение, че едното, което се приема там, не се приема тука и обратното, което според мен е леко митологизирано, преекспонирано е. Но Саратов сам по себе си е много интересен град, защото има много дълга театрална традиция. Театърът, в който поставям, е построен през 1803 година и има 209 годишна история, което е доста. Театралната традиция в Саратов е много силна. Оттам идват много големи имена като Олег Янковский, Олег Табаков, Евгений Миронов. Актрисата, която играе в „Канкун” (представление на Явор Гърдев в Петербург), Ана Вартанян също е от тамошната школа. Така че това е среда, която дава на Русия доста интересни актьори. Има два големи театъра – два драматични театри, също и един за опера и балет и един за младия зрител, който е много амбициозен и с международна програма. Канят и много чужди режисьори да поставят там.

Разгледах репертоара, направиха ми впечатление многото заглавия – поддържат над 30 спектакъла общо и на двете сцени.

Да, така е. А голяма част са и гостуващи, които не са в репертоара.

Съществува ли разлика между работата с руския и с българския актьор? Ако те работят много повече в зоната на психологическото, дали съществува някаква бариера в процеса на работа?

Нямаше бариера. Това, което прави впечатление особено при по-възрастните актьори е тяхната подготвеност в езиковата и литературната зона. Това, което на репетиции на маса се извежда тук, там в много голяма степен е улеснено, тъй като актьорите имат много изострено отношение към езика и много лесно боравят със смислови акценти и това още на много ранна фаза на репетициите се отхвърля. Докато тук това го постигаме на много по-късна фаза. Това е основната разлика - в отношението към езика.

Съществува ли някаква колосална разлика във вътрешната организация на театъра там и тук?

Не, организиран е по подобен начин. Разбира се в някои звена има по-бързо придвижване на нещата – например постановъчната част, в резултат на което там има много по-амбициозни и тежки сценографии, които тук в България не биха могли да бъдат направени.

Твърдиш че „Грозният” е симптоматична пиеса за теб. Кое е това така важно нещо в нея, което искаш да споделиш с нас зрителите? Знаем, че темата е дефектът на консуматорското общество, което изисква от нас да сме непременно красиви, за да бъдем продаваеми. И все пак това е пиеса от т.нар. нова немска вълна, които са добре написани, имат ясен конфликт и персонажи, съдържат някакъв екзотичен парадокс, но все пак се движат на повърхността. След заниманията ти с Хайнер Мюлер и Питър Вайс ми е любопитно какво точно откриваш в тях толкова ценно точно сега?


Според мен този симптом е много важен. Това е т.нар. нарцистично ускорение на съвременното общество. Не е никак за подценяване този синдром, защото той започва да опредметява, той фактически започва да отнема възможността човек да се реализира по какъвто и да било друг начин освен чрез красота. Не е важен никакъв друг професионализъм на ниво на технически познания и каквото и да било там (в пиесата става дума за един инженер, който не може да си представи продуктите, защото е смятан за грозен) Всичко това някак си е събрано в едно много важно за съвременния пазар ускорение, което в крайна сметка е естетическо и нарцистично. То води единствено до един митологичен култ, пазарен култ към красотата и младостта. В него има точна симптоматика и там може да има и адекватна сатира на съвременното общество. В нашето общество това е изразено малко като парадокс и затова не го усещаме толкова много. Но когато влезеш в едно задълбочено постиндустриално общество това нещо страшно си личи,защото неврозите са именно на тази база. Уелбек много хубаво ги хваща например.

Те съществуват вече и при нас.

Така е!

Но в изроден вид.

Да, малко в по-куриозен аспект. То и в Русия е така. Има много такива неща - да отидеш на границата на големия риск, там където трябва да се подложиш на пълна пластична операция. Направихме подготвително изследване за тези неща и проследихме в колко случаи тези операции са неуспешни и завършват с много тежки последствия. Гледахме снимки на радикално уродливи хора в резултат на неуспешни интервенции. Оказа се, че откатът е много голям. Има много голям процент от хора които са...

Осакатени?

Да, осакатени. Които вече въобще не могат да се покажат пред никого. Това е странен флирт с големия риск, т.е. колкото и да е голям рискът човек се подлага на него. Имаме в представлението пластична операция в реално време и се вижда какво точно се случва с лицето ти. Такива неща се допускат в името на този култ, които при нормален страх от интервенция върху тебе, не биха се допускали. Това са много тежки операции - пада едно рязане вътре през кухината и ушите – страшно е.

Това на видео екран ли ще го гледаме по време на спектакъла?

Да, но ще е стилизирано. Няма да е чак толкова страшно в нашия случай, но реално е страшно страшно. Общо взето рискът, на който се отива за това нещо, предполага, че това е ултимативно изискване за красота. Т.е. ти или си красив, или те няма, или си мъртъв.

Да, де! Античните ценности са разбрани по един перверзен начин.

Да! Ако не си красив, въобще те няма.

Ако не си красив не си и добър (смях).

Точно така! И хората си викат - По-добре да съм красив или въобще да ме няма.

Не съм добър, но поне да съм красив, нали?

Точно така, даже и добър вече няма никакво значение.

Искам да те попитам за „Хамлет”. Знае се, че ще излезе есента.

Започваме репетициите юни и ще излезе през октомври.

Леонид  Йовчев ще е Хамлет, а за мен той е актьор с екстравагантно присъствие сам по себе си като натура, като природа. Издават ли се други имена от кастинга? (интервюто е направено дни преди да се оповестят всички участващи)

Леонид Йовчев
Да, Леонид Йовчев е Хамлет, Клавдий е Мариус Куркински, Гертруда - Светлана Янчева, Офелия – Весела Бабинова и Полоний – Вальо Ганев.

Отново връщам към тази тема, която вероятно те занимава напоследък, за разминаването между видимото и въображаемото, виждам че и в „Ръкомахане в Спокан” има тази тема, и в „Нощна пеперуда”, и в други твои спектакли – това разминаване, което можем да наречем една съвременна болест, разминаването между видимото и въображаемото – кой съм аз и за кого се представям в крайна сметка. Най-известният въпрос в Хамлет „Да бъдеш или да не бъдеш” как звучи днес за теб и защо точно днес поставяш „Хамлет”?. Ето, твоят учител Иван Добчев последно постави продължение на „Хамлет” – „Завръщане във Витенберг” в Сфумато. 


То не е свързано с това.

Абсолютно съм сигурна в това.

 
Hamlet - trailer
Моята история с Хамлет е 14 годишна. От 14 години чакам да направя Хамлет. Имам този проект от 14 години насам. 

Значи е узрял, защо точно днес?

Защото чакаш конфигурация от хора и място, където можеш да го направиш едновременно, а и време, в което да го направиш. И ми се струва, че в този момент имам конфигурация от хора, с които бих искал да го направя това, точното място където да го направя и точното време. Точното времето е доказано от едно изследване, което се нарича World Happiness report (на бюрото му има много отпечатани листчета с таблички).

(смях) Ти си подготвил листчето, защото всички ти задават този въпрос.

(смях) Да! Та в изследването се установява, че средно като самосъзнание за щастие по отношение на живота въобще най-щастливите хора са в Дания, а най-нещастните са в България.

(смях) Мога веднага да ти кажа и защо, защото усещането за справедливост се разминава.

Точно така, и понеже е така, затова мисля, че е времето за Хамлет. Защото ние трябва да питаме защо сме най нещастни и защо се мислим за най-нещастни. И особено с оглед на това, че именно Дания е най-щастлива (смях), която е именно изгнилата в пиесата, където има нещо гнило...

Казваш в едно интервю - в Гестус 2011, целият брой много ми хареса, че в хармоничните общества не съществува тази драматична дилема между „пазарни” и „арт” ценности. Докато отваряхме врати за поп-културата след 89-та, започнахме да произвеждаме поп-фолклор, както ти го наричаш. Това важи и за театъра. Дали можеш да ми посочиш, да назовеш няколко белега за поп-фолклор в театъра. По какво можем да го разпознаем ?

Аз не мога да ги назова, защото не ги гледам.

Не искам да изброяваш имена, а просто да ни кажеш кои са белезите? По какво да разпознаем поп-фолклорното представление?

В ценностно отношение това са всички проекти, които кореспондират с народностен сантимент, който включва базови ценности, каквито са ценностите в чалгата, за благополучие, за красота. Това са племенни ценности, те са на ниво...няма даже такъв тип култивация – те са директно интуитивни ценности.

Как да го разпознаем в театъра? Отиваме в театъра, гледаме и си казваме  - А-ха това е попфолклор.

Ами аз имам поп-фолклоромер и веднага ги разпознавам. Жертви са критериите. Ясно е къде се обслужват силните интереси на тази ценностна стихия на възбудата. Те са коренспондентни на чалгата, тя ги изразява тези ценности в текстове.

В театъра всички смятам, че се занимават с висше изкуство и никой доброволно не се припознава като поп-фолклорист.

Зависи – то тоя поп-фолклор не е много авторско нещо, но това е естествено – всеки се опитва да остане в зоната на театъра, но попада в друга зона. Но какъв да е критерият? Честно казано не мога да кажа. Трябва да седна и да опиша външни белези, в резултат на които нещо да се привижда като такова. Но ето – ако едно представление ви прилича на абитуриентски бал от тези дни, тогава то е някак си поп-фолклорно. Видът на абитуриентите издава една много интересна ценностна система, понеже тя е смесена – от една страна е несвенлива, което е нехарактерно. По някакъв начин се държат с тебе с изначална племенна енергия, а от друга страна с желание за ексхибиционизъм, което не е санкционирано от никаква морална или религиозна норма. Това е разпищолено съзнание – интуитивно разпищолено съзнание.

Да, гледайки абитуриентите тези дни си казах, че са някаква нелепа бляскава комбинация между инфантилното и вулгарното в едно.

Да, това е зона, в която няма никакви забрани, ако има някаква религиозна или морална норма.

Поп фолклорът на сцената винаги работи с някакви племенни ценности.

Така е, вярно е, колективно преживяване на базисни ценности – да.

Дали е сватба, дали е погребение...

Да, ритуални преживявания, така е. Те изплискват в момента и това е чалгата - интуитивно задоволяване на всички първи импулси, защото няма регулативна дисциплинираща огнетяваща система, която да те държи в нормите на някакъв морал  или в нормите на религиозност. Когато няма такава система всичко, което ти се подава първо, то трябва директно да бъде задоволявано. Там красивото е бляскавото и първите неща, които ти изглеждат красиви, са тези наситени цветове и когато можеш да го направиш и върху себе си – върху дрехата, върху кожата си, ти го правиш, защото никой не те пляска по вкуса. Т.е. няма я операцията „бой по вкуса”, с която започваше нашето обучение при Иван Добчев. Например в първия час при Добчев в режисьорския клас той ни каза - Сега първата година ще започнем с операцията „бой по вкуса” (смях). Някой трябва да ти покаже кое е хубавото, защото ти сам оставен на себе си много лесно можеш да се объркаш. На теб ти харесват първите неща, които ти харесат. В това е критичната маса на възпитания вкус, че са видяли много неща в изкуството и в резултат на това се е стигнало до нещо друго. Ако не са видяли, няма как.

Казваш в свое интервю, че американската театрална критика може да влияе пряко на продажбата, а в Русия все още има функцията да охранява дверите на „високото”. Къде е нашата театрална критика?

Мисля, че нашата театрална критика през 90-те имаше един момент, когато беше изтласкана от пазара. Руската театрална критика се опитва да не се даде пазарът да я изтласка, т.е. тя задържа един нормативен дискурс, който пазарът по принцип не иска, който не е необходим на пазара. Защото реално хората интуитивно разбират на какви представления да ходят или не. Така е и в България. Те не четат критиката, за да разберат дали да отидат или не, тук тя не се ползва с тази цел. В Америка за това се ползва. Излиза едно представление и първата вечер идват седем критици и написват всеки от тях критика и ако ти засечеш от двама или от трима негативна оценка и защото твоите вечери не са безкраен брой – ти трябва да платиш едни пари, да отидеш да го гледаш, това автоматично предопределя нещата. Докато тук критиката не се употребява за тази цел. В Америка има именно тази практическа цел.

Нашата  критика  е нито това, нито онова.

Поради това резултатът е такъв, че ако имаш негативна критика в Америка можеш още на втората вечер да затвориш представление и това се е случвало с продуценти на Бродуей, които изчисляват, че загубите ще са по-малко, ако го затворят веднага. 

Не ги ли убиват тези критици?

Не, те са напълно независима институция там. Отделна институция са потребителите. Тук няма такова мощно разделение. В Русия също имат критика. Там тя е много важна, независимо от зрителския интерес си има критическа маса, която трябва да се преодолее. Ако критиката реши, че ти не отстояваш „кулите от слонова кост” може да те размаже. Там има много силен предразсъдък към жанровата работа и към смесицата на жанровата работа. Там е табу това и изобщо се смята, че жанровата работа не е достатъчно сериозна. Тя не попада във високото. Това отдавна е прeодоляно на нивото на самата драматургия. Най-интересните драматурзи работят с жанровото, но го интерпретират по някакъв начин – правят смес от жанрове. Това е мое мнение, но според мен има такъв предразсъдък и на базата на него можеш да бъдеш силно санкциониран. И това си остава една независима зона. Но там публиката има излаз в медиите, а всяка медия поддържа свой кръг от критици. Докато в България още в края на 90-те критиката започна да се изтласква и такъв тип санкция не съществува, и пазарът просто уби оперативната критика – това се случи. Това е един вид протестантска революция – нещо като да кажеш на нас не ни трябва посредник между представлението и нашия интерес към него или неинтерес. Аз даже знам, че първите три представления тук и първата публика, която излиза от тях предопределя много повече отколкото критиката. 

Но това е специализираната публика.

Да, тя излиза и казва обаче: да това го гледайте.

Но нали е специализирана?

Специализираната публика не е критиката, тя излиза и казва –гледайте го, това е готино или не е и почва да се пълни касата. Ако от първите три излязат недоволни - ти не можеш да го спасиш с никакви рекламни ходове. Най-добрият рекламен ход у нас е word of mouth (от уста на уста) – първата публика да излезе и да каже. Ако ще да се надрискаме от реклами по фейсбук, банери, билбордове, ако първата публика не излезе и не каже, че това е хубаво, няма как да стане.

Значи ние сме все още на това ниво на реклама от уста на уста.

Скоро няма да бъде друго. Това навсякъде е много важно.

Да, има даже такава професия

Това може да го наречем нещо като пряка демокрация и в нея изведнъж зоната на оперативната критика е елиминирана. Медиите нямат нужда от нея. 

А има ли някаква нужда от обратна връзка?

Има нужда от обратна връзка. Тя съществува тази критика, въпросът е че за медиите тя не е определяща и в този смисъл няма нужда да поддържат свой кръг от критици.

Те медиите изобщо махнаха страниците за култура.

Да, махнаха ги. Ето, в Русия и Германия и във Франция не са ги махнали и излизат огромни материали на много страници, т.е хората и самите медии се интересуват и по някакъв начи го поддържат това. Тук вече няма интерес към това и в резултат на този процес не знам до какво точно ще стигнем. Ще видим в близките години.

До вестници -  половината със снимки на голи жени, другата половината със спорт. Все повече се говори за т.нар. пазарен принцип в театъра и това, че за театъра най-важното е да задоволи вкуса на публиката, т.е. самият творец трябва да предугади вкуса на публиката. Сигурна съм, че това на теб не ти влияе толкова силно, но все пак променя ли това по някакъв начин нагласата, когато работиш тук - този императив, че трябва да се обслужи публиката?

Нека да се обслужи, трябва да се осигури един минимум от комуникация между теб и публиката, който се състои в усвояемост на наратива. Това се обяснява по следния начин: Когато тръгваш към интерпретация на дадено произведение, трябва да имаш един първи пласт, една основа, която да е наративна и която да достави разказа за това, което се случва в драматическото произведение на този, който го гледа – т.е  трябва да разкаже историята буквално. Ако това не направиш, а тръгнеш към следващите нива на интерпретация, пропускайки това, тогава ще имаш голям проблем. Тогава си дълбаеш пропасти между себе си и публиката.

Да, ние сме сюжетни и държим на това.

Да, ето бих могъл да го илюстрирам. „Шекспир за деца”.(„Шекспирови пиеси, преразказани за деца от Чарлз и Мери Лам”) Тук са ползвани всички преводи – на Шурбанов, Валери Петров... Преди да стигнеш към нивата на интерпретация трябва първо да прочетеш Клавдий, сведен до три страници, и да успееш това да го разкажеш. Ако това успееш да направиш, после си направи колкото си искаш етажа на интерпретации отгоре.

През 90-те години съществуваше „Триумвиратус” (артистичен проект на Явор Гърдев, Георги Тенев и Никола Тороманов). Какво се случва днес с него?

Организационно никога не е съществувал, нито институционално.

Имаше концепти, манифести.

Да имаше. От дъжд на вятър, криво ляво има и сега. Зависи от настроенията.

Не чувам за него много, даже никак.

Защото всеки си прави своите работи.

Защо се стигна до това?

Ами минаха години (смях).

(смях) Не това питам. През 90-те имаше опити от сферата на по-концептуалния театър, докато днес се питам това възможно ли е изобщо?

Да, винаги можеш да излъжеш системата. Спокойно!

Идва едно ново поколение режисьори, което очаквахме дълго време – 10 годни луфт. Тази и миналата година започнаха да излизат имена, които се демонстрираха по-ясно. Ако ти си напълно непознат млад режисьор и искаш непременно да се занимаваш, така както ти през 90-те, с концептуален театър, това днес възможно ли е, имайки предвид императива на пазарната политика в културата?

"Частите на нощта" от Георги Тенев, реж. Явор Гърдев, Драматичен театър Сливен. Снежина Петрова (на снимката)
 
Винаги е възможно да произведеш радикален жест контрабандно. Т.е. да казваш, че правиш едно, а да правиш друго. То и тогава така беше. Като работех през 90-те години да не би да беше по-добре? Тогава нямаше пукнат човек, който да иска да влезе в театър. И влизаха по 10-15 човека. Това също не беше креативна ситуация, защото самият опит да се свържеш с някого пропада напълно и тогава актьорите остават в пълна демотивираност и не знаят за какво го правят всичкото това. Там идеализмът работи до определена зона, в която почват да падат спектакли всяка вечер, защото има по 10 души. И какво, това по-добре ли е? Не е по-добре! Даже аз не мисля, че е толкова фатално, просто сега си изисква малко повече смелост. 90-те години бяха малко повече смели, защото имаше усещането, че се сменя светът и тази смяна зависи от това ние как ще го направим. И аз съм имал такова самочувствие и такова желание. Винаги съм чувствал, че в ръцете ми има нещо, което е такова: Ето сега ще го направя по такъв начин. 
"Слугините", Жан Жьоне, реж. Явор Гърдев - Драматичен театър Димитровград и Хасково

Ами те сега например поставят директно в София. Аз работих в Димитровград, където влизаха по десет души – на сцената качвахме по 30 стола, а се запълваха 10. Толкова беше зле, толкова беше паднал интересът към всякакъв театър и към всякакви други неща извън битовото устройство и беше толкова тежка ситуацията. И въпреки това ето на - Димитровград, Хасково, Ловеч, някакви места, в които отиваш и си правиш нещо, което си го отстояваш. То може действително в някаква степен да е неадекватно, но то произвежда желанието за тази дейност. 

В този смисъл какво би те изненадало в българския театър?

(дълго мълчание) Би ме изненадало едно добро осем часово представление (смях). Ето това би ме изненадало наистина.

Вълнува ли те българската драматургия?

Аз следя и мисля, че българската драматургия става все по-адекватна.

Имаш ли свой автор?

Аз следя различни автори и мисля, че последните години никак не са безплодни. Сериозно!. Има някакви неща на много прилично ниво!

Кои! Извинявам се, ако те тревожа с този въпрос? (смях)

Да, тревожиш ме (смях). Има такива автори. Стига! Не се майтапя.

Може, аз бях в жури в Плевен и изчетох 90 пиеси. Става само една, ако финалът й се подобри. 

Не съм толкова голям песимист, но все пак средата е малка и става дума за няколко души в края на краищата, които държат някакво професионално ниво.

Не искаш да казваш имена?

Ами не искам, защото ще пропусна един сега и ще стане...Става дума за до десет души.

Много бе, добре. Какъв е корективът за теб за добре свършена работа в театъра? Публиката ли е единственият коректив?

А, не само! Понякога има неща, които са много добри и могат фатално да се разминат с публиката и срещу това не е обезпечено нито едно представление и не само в България. Това може да се случи и другаде. Просто като се размине културният код, като се размине с духа на времето и мястото, и с желанията на хората, се случва  това.

Има ли такова представление?

Не съм ги гледал, пропуснах много, защото на всеки 6 месеца три ме няма. Трябва да наваксвам. Малко съм гледал, но съм сигурен, че има.

С пълното съзнание, че днес ти взеха още десет човека интервюта ще те попитам кой е въпросът, който не ти е зададен, а искаш да ти го зададат?

Не знам! Всичко ми задават вече.

Е, добре - тогава приключваме.

(интервюто протече за 44 минути и 19 секунди на 28 май от 16.00 ч.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар