РЕПЛИКА ОТ ПЛОЩАДА - ЗА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ТЕАТЪР У НАС И НЕГОВИТЕ НОВИ ПЪРВИ ОПИТИ В ЧЕРВЕНАТА КЪЩА

Текстът е публикуван в Capital Light с известни съкращения. 

Позволявам си по-обстойно да ви запозная: с театъра на Георг Жено, стъпил от година на нашата сцена, с експерименталния театър в Русия, с "Театър.doc", както и с руската критиката към този театър, упрекван в пошлост и рушене на нравствеността. Дошло ли е време за независим политически театър у нас? Дали експерименталният театър може да е адекватна алтернатива на репертоарния театър в криза? Дали този театър, наричан "брутален театър", всъщност не обслужва духовните интереси на "масовия зрител", превръщайки субкултурата в търговско мероприятие или е единственият в момента театър, който дава гласност на реалните ни проблеми?
Текстът е дълъг, не го препоръчвам на любители на кратки рекламни брошури.

Ованес Торосян

Докато светът около нас все повече е доминиран от политическото, преди повече от година, сякаш предвкусващи тези събитя,  в нашия театрален ефир се създаде цяло ново театрално движение. Обединени около документалния и политическия театър режисьорът Георг Жено и Театър "Реплика“ с  няколко съвместни проекти с театъра на Неда Соколовска Vox Populi  си поставиха задачата чрез средствата на театъра да влият върху болезнени за обществото ни социални проблеми. Поне такива са амбициите. Как се постига това? Чрез поставянето на горещи теми и ползването на автентични интервюта, реални събития, хора, места и с предизвикване на дебати чрез театъра.

„Днес, когато  не може да се вярва на средствата за масова информация, когато тяхната независимост е под съмнене, за театъра се отваря една специална ниша, възниква една специална задача:  да се даде чрез езика на театъра правото на глас на онези хора, които никой не иска да чуе.“ - пише в манифеста на Театър „Реплика“, създаден от актьори между 25 и 30 години, (Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Благой Бойчев, Милко Йовчев, Боряна Пенева, Милена Ерменкова, Ирина Андреева и продуцентът Стефан Алексиев). Описват ситуацията, в която живеят като взривоопасна, близка до анархията и единствено политическия и документален театър  могат да покажат реалните им проблеми и тези на обществото.

Идва ли ред и у нас на независимия театър да излезе от „гетото на изкуството“  и да се обърне към живота „тук и сега“, както режисьорът Георг Жено описва своя театър? Има ли място за поличитески театър у нас? Изобщо това театър ли е – ще попитат мнозина, за които представите за театрално се свеждат до ярки декори, приятна музика и присъствието на известни актьори. Има ли хора, които искат да бъдат притеснявани от сцената с теми, за които предпочитаме да се мълчи? Разбира се световната практика познава този тип театър още от Голямата депресия през 30-те, когато се поставя началото на т.нар. living theatre, агитпропа, а днес вече развил се до репортажен и вербатим театър. От друга страна този театър готов ли е да бъде напълно откровен и до колко това би било театър, а не политическа акция и пропаганда? Дали театърът може да замести моралните дефицити в журналистиката? Това са въпроси, които можете да си зададете след спектаклите на Георг Жено и Театър „Реплика“ в Червената къща  – „Заполярная правда“ от Юрий Клавдиев[1] и „Двама нещастни румънци, които говорят полски“ на Дорота Масловска.[2] Любопитно е, че авторите на пиесите започват кариерите си именно като журналисти.

Георг Жено

„Вярвам в социалния театър – казва Георг Жено – в който се дава гласност на хора, които иначе не могат да бъдат чути“, защото „раните трябва да се показват, за да се лекуват – твърди той – а, ако мълчим за това, то тежестта от мълчанието става още по-тягостна.“  Георг Жено, роден в Хамбург, завършва режисура в Москва при Марк Захаров и идва у нас с вече оформена естетическа платформа, наследена от участието му в един от най-нашумелите независими театри в Русия – Театър.doc[3] (откъдето започва театралната кариера и на Иван Вирипаев с „Кислород“ през 2002 г.) Подобно на нас кризата на репертоарния театър в Русия довежда до естественото раждане на множество независими от държавата театри. Бумът започва преди десет години, когато се създават редица независими театри, обединени под името „нова драма“, поради ползването на нова руска драматургия, често определяна като „шокираща“, близка до неонатурализма и сродна с британската нова вълна in-yer-face от 90-те години. Темите са крайни  – убийства, изнасилвания, затворници, миньори, проститутки – изобщо на вниманието на руския независим театър е всичко, което до този момент е било пригладено и заглушено от репертоарния театър. Режисьорът твърди, че е повлиян от театъра на германския режисьор Франк Касторф, на когото е бил асистент. Създава през 2007-ма в Москва единствения театър, който носи името на художник - скандалният от 60-те години Йозеф Бойс, чийто идеи за „социална скулптура“  и радикална ерозия на границите на изкуството влият директно върху концепцията за театър на Георг Жено. Неговият театър отказва да има своя сграда и сцена в традиционния смисъл на това. С множество  номинации „Златна маска“ и награди в областта на експерименталния театър, роден през 1976 г., Георг Жено е обявен от The Moscow Times през 2011 г. за „човек на годината“ в руския театър, а според списъка на „петте герои на бъдещето“ на списание „Афиш“  в следващите 5 -10 години ще е един от петте най-важни режисьори на съвременността.

Милена Ерменкова в "Заполярная правда"

Още през 2006-та Георг Жено поставя „Заполярная правда“ в Москва, която пренася и у нас. Базирана изцяло на интервюта с ХИВ заразени жители на Норилск – вторият по големина град, разположен отвъд Полярния кръг, където всеки 7 от 10 момичета и момчета са носители на болестта. Действието се развива в изоставена къща, където се приютяват няколко болни, изхвърлени от обществото. Един от тях стига до заключението, че тази болест е подарък от Бог, за да променят живота си и да го изживеят в остатъка си пълноценно. Всички участващи персонажи в пиесата са действителни лица, личните им истории са реални. Целта на тази „нова драма“ е да ни сблъска с жестокостта на реалния живот чрез фикцията на театъра.

Красимира Кузманова в "Заполярная правда"

В тези спектакли няма декори, няма музика, зрителите сме хаотично разпилени по сцената, действието е на една ръка разстояние от нас, езикът е уличен, даже прекомерно вулгарен – нали така звучи най-реалистично, а актьорската игра е натуралистична и забележителна в своята естественост. Този театър е лишен от визуални средства, преднамерено представяш се за напълно реалистичен, поради нуждата да поставя социални проблеми на един дъх от нас, точно като в живота. Защото основната идея на Георг Жено за театъра е, че всеки човек е творец, а неговият живот – прозведение на изкуството, затова и зрителят може да бъде въвлечен в театъра. И все пак разказът за болни от СПИН, които заживяват в един дом, „заразени“ от любов и мисли за Бог повече прилича на утопия, отколокото на живия живот.

Ивайло Драгиев

Вторият спектакъл на Георг Жено е „Двама нещастни румънци, които говорят полски“ (сценография Лили Джагарова, участват - Ивайло Драгиев, Ирина Андреева, Благой Бойчев, Ина Добрева) от феноменът на полската литература Дорота Масловска (превод Ина Михайлова), получила първата си награда едва на 19 години (2002 г.), известна с ползването на твърде вулгарен език в произведенията си. В тази „пиеса на път“  момче и момиче, представители на т.нар.  „златна“ варшавска младеж, след запой от скука се дегизират на румънци (полски цигани), тръгват на автостоп, където като герои на злото издевателстват с другите и със себе си.

Ирина Андреева

И в двата спектакъла липсва финал, поне този, който очакваме. Ако при „болните от СПИН“ неусетно публиката е въвлечена  спонтанно да разказва вицове, което понякога може да продължи и час след спектакъла, то при „полските цигани“ публиката е помолена да застане на сцената в кръг, а актьорите излизат от своите роли и споделят част от тяхна интимна история. Сигурно е, че мнозина от зрителите ще са отблъснати от подобна перспектива да биват въвличани в интимни споделяния без да бъдат предупреждавани за това. Най-вероятно и вие няма да се чувствате като обикновен зрител и ще се питате къде са границите на фикцията и реалното. Ако театърът иска да бъде живия живот, то в такъв случай това изкуство ли е? И затова този театър остава като един сериозен експеримент най-вече с публиката и до колко тя би могла да понесе провокацията да бъде изваждана от спокойствието на безучастен наблюдател. За мнозина този театър е самата истина, за други – един възможен театрален език и необходим театрален експеримент. Защото е  очевидна необходимостта да има театрална противотежест на репертоарния театър, който е в естетическа и етическа криза и все повече в полето на халтурата. Радостта, че салоните са пълни, ще е краткотрайна. "Кражбата" на зрители, любители на телевизионни шоу програми, няма да увеличи театралната публика, а обратното, ще я отврати. Копирането на тв формати, пренасянето на "телевиозионен" език и средства на театралната сцената, е единствено предаване на театъра, а не печелене на нова публика, защото се създава вкус само за развлекателен продукт. И затова противопоставянето на репертоарния театър в криза е важно, защото връща към театъра онези зрители, които са отегчени от изкуственото говорене на сцената, бутафорията, декоративността, декламациите, безсмислието и съзнателното пилеене на време, ресурси и енергия.

Такъв театър Питър Брук нарича "мъртъв", в който се използват остарели формули, остарели методи, остарели шеги, шаблонно начало и шаблонен край, на който публиката е готова да пляска само заради красиви костюми или красив актьор/актриса. "Проблемът за Мъртвия театър много прилича на отегчителния до смърт човек. Всеки отегчителен до смърт човек си има глава, сърце, ръце, крака; обикновено има семейство и приятели; има дори почитатели. И въпреки това, когато го срещнем, въздишаме - и тази въздишка е съжаление за това, че той е на дъното, а не на върха на своите възможности." (Питър Брук, "Празното пространство")

 

Този "мъртъв" театър няма ресурса да създава нова публика, защото той не обича да изненадва своя зрител. Именно експерименталният театър е този, който се съсредоточава в това да взриви, да преформулира театралните конвенции за отношения между зрител и сцена, като с това привлича новият зрител - еманципираният зрител. Ако авангардът преди век промени отношенията между актьора и новопоявилата се фигура на режисьора, между сцена и актьор, автор и режисьор, то днес в центъра на експеримента е зрителят. Целта на експерименталния театър днес не е да създава нови стилове, защото всички стилове вече са измислени, според теоретика Фредерик Джеймисън и "всичко, което остава, е да се имитират мъртвите стилове, да се говори чрез маските и гласовете на стиловете във въображаемия музей". Целта е да се трансформират възгледите на зрителя за театъра, навиците му, стереотипите му, ъгъла, от който е свикнал да "наблюдава" театъра. Еманципираният зрителят често ще е в дискомфортно положение, смутен от необичайната му роля на участник в тази  "нетеатрална" среда, от шоковите текстове, актьорската игра, извадена от декоративните щампи.

 

Не бива да пренебрегваме и критиката към този театър. Част от руската критика е иронично безпощадна към този нов за Русия театър. Непримирими към документалните текстове те твърдят, че този театър се преструва на реалност, имитира живота. Но тук се изправяме пред въпроса как разбираме изкуството - като представяне на една външна реалност, като картина на реалността или като субективно изразяване на артиста. Но идеите на Георг Жено за изкуството, повлияни от Йозеф Бойц, се базират на това, че всеки човек е творец, защото твори собствения си живот. Но това не превръща ли човекът в зрител на собствения си живот? Мисля си, че само германският ум може да измисли подобно отстранение. Ако се върнем към етимологията на думата "театър", то "театрон" е мястото, откъдето публиката следи действие, което се извършва на друго място. Кратко и ясно определение, в което се съдържат всички възможности за театър, създадени до сега. Комуникацията между фиктивния свят на сцената и реалния свят в залата може да се нарече театър, а промените в комуникацията - експериментален театър.

 

"Утайката на обществото става герой на печатното слово (на "новата драма" б.а.), а техните интереси не са по-далеч от това да не си лягат трезви на сутринта." - пише в руската преса. "Нова драма" са обвинени в разрушаване на нравствеността и в "нагла и високомерна, пошла и нетактична" интонация, в която виждат "наслада от интимни подробности и упражнения по псуване. "Ако на сцената ви разказват за инцест, изнасилване, убийство или еднополова любов, редуваща се с разговори за смисъла на живота, обилно полят с псувни, то знайте, че това е "нова драма" - пише в руската преса. Сериозният упрек към тях е, че използват непривлекателни персонажи, които по-рано не са били на сцената - престъпници, бездомници, хомосексуалисти, които образуват някаква субкултура. Повишеното внимание към различните субкултури е свързано най-вече с продължение на изследването на скритите и неизследваните по-рано пластове в обещството, откъдето идва и екстравагантността и провокативността на експерименталния театър. Но ако се погледне по-широко на културата - глобално, то се наблюдава подмяна на културата със субкултура. А и както пише Цв. Тодоров в "Страхът от варварите" всяко изпразнено пространство от култура се запълва със субкултура. С това можем да обясним и феноменът на чалгата у нас. Проблемът е в това, че подмяната на културата със субкултура се разраства до търговска експлоатация на субкултурата и именно с това е свързан и феноменът на "масовата култура". Този парадокс, в който експериметалният театър твърди, че се противопоставя на халтурата, а всъщност сам  е устремен към масовата култура е свързан с т.нар. "култ към младите". Адресат на този театър е младият човек като израз на физическата мощ, а този култ съществува паралелно с култа към естетическата агресивност и оттам и към насилието, секса и вулгарността. И оттук идва най-големият парадокс, че този експериментален театър, наричан често брутален, всъщност обслужва духовните интереси на "масовия човек", и че той просто е обратната страна на същата монета, на която е и халтурата.

 "Европа е в криза! Европа е на ръба!“ – изпълнен с апокалптични предчувствия Георг Жено създава европейска театрална платформа „Emegrency theatre“ (София, Хамбург, Москва, Скопие, Берлин),  а партньори от наша страна Театър „Реплика“ и Неда Соколовска. Темите в проекта гравитират около граничните състояния на човека - от имиграцията и предстоящото отваряне на трудовите пазари („Изход“), документален спектакъл за хората, които живеят на улицата („Боклук“), спектакъл, в който съвместно със зрителите ще се изясняват взаимоотношенията на хората в настоящата политическа ситуация у нас („Демокрация.doc“), до позитивната инициатива чрез документален театър да се покажат и положителни практики при опити да се пребори корупцията на всички нива у нас. Едно е сигурно - в българския театър нахлуват новите гневни млади с цялата наивност, енергия и желание да са различни от статуквото.

 

 

 

---

[1] Юрий Клавдиев – р. 1974 г., част от руската вълна „нова драма“. Преди да почне да пише пиеси десет години работи като жунралист. Първата му пиеса е от 2002г. Известен е с остро-социално ангажираните си пиеси, като ползва крайно реалистична техника. От 2011 г. е част от пост-пънк групата Клад Яда.

[2] Дорота Масловска – р. 1983 е известна като полския литературен феном, защото още с първия си роман „Полско-руската война под бяло-червеното знаме“ едва на 19 г. получава най-престижната полска награда за литература. Романът е написан на уличен жаргон и има небивал комерсиален успех, което предизвиква патологичен интерес към авторката, което довежда, по нейни думи, до краткотрайното й психическо разстройство и "звездна болест". Започва кариерата си като журналист. През 2005-та излиза вторият й роман отново с голяма литературна награда - „Кралският паун“, който е в стила на рап-поема. Това е остра сатира не само на тесния кръг от актьори-певци, хора от масмедиите, с които тя общува по време на невероятния успех на първия й роман, но и на фалшивите ценности, които създават маркетинг специалистите. И двата романа са бестселъри. Първата й пиеса „Двама нещастни румънци, които говорят на полски“ (2006 г.) е преведена на много езици. През 2008-ма написва втората си пиеса „Всичко ни е наред“, която ни предстои да видим на сцената на Народен театър под режисурата на Десислава Шпатова. Последният роман на Дорота Масловска е „Скъпа, убих нашите котки“ за две лесбийки.

[3] Театър.doc - московски независим, недържавен, некомерсиален колективен проект, основан през 2002 г. от няколко драматурга, които пишат документални пиеси специално за театъра. В по-голямата си част спектаклите са създадени на основата на срещи с реални хора и интервюта с тях на теми, които са актуални. еТзи интервюта драматургът разшифрова дословно и те се възпроизвеждат на сцената от актьори. Тази техника се нарича вербатим, която става символ на новата руска драматургия и театър. Определят я така: „това е технологично напреднало изкуство, свързано с новата драматургия, съдържаща шокиращи елементи, касаещи социално украсената реалност, отразява нестандартния синтаксис на разговорната реч, етически и морално неравнодушна е, отразява ярки битови случаи или необичайни жизнени истории, разговори или ситуации... „ В Русия през 2000 г. се организира първия фестивал за документален театър, а през 2002  г. се създава и първият вербатим театър – Театър.doc.

 

сцена от "БерлусПутин" на Театър.doc

През 2013 г.  Театър.doc получава поредната номинация за експеримент „Златна маска“ за спектакъла „БерлусПутин“ по пиесата на Дарио Фо и Франка Раме „Двуглавата аномалия“ (пиесата е поставена през 2003 г. от Дарио Фо и Франка Раме в Италия при огромен успех). Това е остра политическа сатира, в която Берлускони пристига на посещение при Путин, за да се оплаче по повод своята оставка, но изведнъж става терористично нападение: искат да убият Путин, но убиват Берлускони, а Путин сериозно го раняват в главата.  В неврохирургията, за да спасят живота на Путин, му трансплантират дясното полукълбо на още топлия Берлускони. Събуждайки се хибридът БерлусПутин се оказва, че нищо не помни. Официалната му съпруга се опитва да му обясни кое какво е.

Предстоящата премиера на Театър.doc през октомври е „Квантовый долбоебизм, или в поисках отсутствующего смысла“, за който предупреждават, че това не е спектакъл, а важен научен експеримент. „Въпросът е в това, че съгласно постулатите на квантовата механика, пишат на сайта,  действителността зависи от наблюдателите. Ако няма наблюдатели, то просто я няма. Наблюдателите през 12 век наблюдавали, че Слънцето се върти около Земята, значи то и така се е въртяло до момента, в който Коперник не наблюдавал обратното... „ Посочвайки, че зрителят е този, който ще определи действието, създателите на този проект предупреждават, че ако експериментът протече успешно, действителността може да се измени до толкова, че да не остане място за нас. Всичко това на пръв поглед изглежда като инфантилно привличане на публика, но всъщност това е най-очевидната демонстрация на посоката на техните експерименти, а именно експериментът със зрителя и неговата гледна точка.
Манифест на Театър.doc

В манифеста на този театър могат да се открият много от естетическите предпочитания в спектаклите на Георг Жено.

Цели и задачи:

Да се отразяват конфликтите на съвременното общество, да се изследват граничните зони на човешкото съществуване, приветства конфликтността в позициите на автора, интересни провокационни теми, интересен нов поглед върху познати явления, интересни иновационни техники създадени за театрално произведения, теми, които не са изследвани в театъра, важна е простотата и яснотата на изразяване, важна е социалната значимост на произведенията, отхвърля се идеята за „изкуството заради изкуство“.
Естетиката на постановките: минимално използване на декорация, масивните декори за изключени, рампи, пътеки, стълби и колони са изключени; изключена е музиката като средство за режисьорско изразяване – музиката е допустима, ако неговото използавне е определено от самия автор на текста, музиката е допустима, ако е на живо; танци или пластически миниатюри като средство за режисьорско изразяване са изключени, могат да се ползват, само ако са използвани от автора в текста; режисьорски „метафори“ са изключени; актьорите играят само тяхната възраст, актьорите играят без грим, ползва се грим, само ако е отличителна черта на персонажа. Най-вече ги интересуват нови пиеси, произведения с активна социална позиция.