Добре дошли в моя блог!


БЛОГЪТ ЗА ТЕАТЪР съдържа над 140 рецензии, интервюта, изследвания и наблюдения свързани с театъра и хората, създаващи театър.
В изкуството критикът е единствения независим ресурс на информация. Свидетели сме на системна подмяна на критиката с откровен ПР. Всяка реклама има за цел да поддържа в нас единствено "неудържим оптимизъм". Подценяването на критичността в едно общество води до потискане на самокритичността и умението ни да се самокоригираме, но най-вече до смазването на критичния дух. А критичният дух е онзи, който помага да отстояваме индивидуалните си свободи.
Приятно четене!

сряда, 18 октомври 2006 г.

АХ, ТОЗИ КИЧ


"Ако искаш да крадеш в изкуството, кради от най-добрите..." са думите на Боб Фос (в програмата и плаката - Фоси), цитирани от реж. Борис Панкин в обръщението му към трупата на спектакъла "Ах, този джаз!" още май 2006 г. Няколко месеца по-късно, на 13 октомври, излезе и "кражбата" на Панкин в Народния театър - първата т.нар. световна премиера и сценична версия на филма мюзикъл "Ах, този джаз!" (1979 г.). "И въобще защо да се поставя "Ах, този джаз!", риторично се пита в същото обръщение Панкин и продължава: "Защото, колкото повече гледаш, четеш и слушаш "Ах, този джаз!", толкова повече ти се обича, работи и живее... а откога не сте гледали спектакъл, от който да ви се доживее!" - тук следва изпълнена с копнеж пауза.
Избърсваме сълзите на вълнение и надежда и отиваме на театър. Залата и сцената са тъмни. В просълзените ни очи се отразяват 5 светещи реклами на спонсорите, които закриват половината сцена (почти през целия спектакъл), а огромен видеоекран виси пред 600-те крушки на известния надпис All that Jazz!, откъдето елитни манекенки рекламират модната къща, която облича актьорите - време е за реклама!
Казват, че мълчанието е най-тежката присъда за твореца. От 13 октомври се питам трябва ли да се мълчи наистина? С ирония ли да подходя? Или пък по-дребнаво и еснафско - къде са 300-те хиляди лева, дадени за представлението, че не ги виждам на сцената? Има и оптимистично-добронамерен вариант: какво пък, старали са се хората - цели 110 души екип, 400 костюма, 600 крушки, 4 тона сценични съоръжения. Или да подходя като онази "женица от Чикаго" (от филма - бел. авт.), която разделила процеса на умиране на пет нива: с гняв, с отричане, с пазарлък, с депресия и с приемане....на смъртта/представлението.
Трудно ми е обаче да приема това представление, което не е нито мюзикъл, нито вариете (изпитах нездрава носталгия по Хачо Бояджиев), нито театър, най-малкото шоу, още по-малко забавно. Под съпровода на побългарения аранжимент хор от бодри актьори в трика ентусиазирано изпълняват песните от филма. Балет "Арабеск" на предна линия отчаяно се опитва да бъде в синхрон, прекъсван незнайно защо от психологически паузи, в които се провежда сценичният разказ. И тук трябва да се разгърнат евентуалните актьорски дарби на основните персонажи в естетиката на психологическата драма.
Публиката е разкъсвана между хорово-танцов ансамбъл, интерпретация върху предполагаема Чехова стилистика и особено мрачна и безцветна представа за вариете. Това не е шоу, което да раздразни сетивата и ума ни. Чудно защо, след като това е най-скъпото представление у нас, сцената е празна, костюмите са незабележими, а осветлението е оскъдно? Защо зрителите трябва търпеливо да изчакват между сцените дългото тътрене при смяната на иначе бедния декор (бюро, маса, диванче, легло)? Защо в представление, което се заявява като мюзикъл, част от актьорите просто не могат да пеят, нито да танцуват? Защо Джо Гидиан (негов прототип е Боб Фоси) прилича на стар котарак (Михаил Петров), а бившата съпругата на Гидиан Одри Парис (една от най-ярките танцьорки) на сцената на Народния театър едва щрихира предполагаем танц, повече заета с това кой профил й е по-атрактивен (Аня Пенчева)?
Какво става с актьора Кръстьо Лафазанов? Защо ангелът (Елена Петрова) е зад параванче, уж показвайки друга метафизична реалност? Защо повечето актьори декламират? Защо няма динамика? Как от час и петдесет минути филм става 3-часов театър? Необходими ли са сурогати на стойността на 30 представления? Защо Панкин не успя да се доближи даже до провокацията на кича? Мадона го превърна в индустрия. Защо един филм, който иронизира шоубизнеса и превръщането на всеки продукт във възможност за реклама и бизнес, е с обърнат знак в представлението на Панкин? От сцената на Народния театър публиката е залята от откровена реклама, като финалната сцена се превръща в модно ревю за абитуриенти и всичко това е зад прикритието на добрите и пламенни намерения на режисьора да осъществи детската си мечта. Как гениалният филм-мюзикъл "Ах, този джаз!" мимикрира в театър на оскъдицата.
Финална сцена: Потръпвайки от видимото усърдие на актьорите, с натежало сърце изслушваме Bye, bye Life, учудени от приликата със "Заблеяло ми агънце". Протегнали ръце, 47 актьори ни приканват да манифестираме всеобщата радост и умиление и да попеем заедно на фона на сватбено-абитуриентските рокли на звездите. Те пляскат, а ние ги гледаме, притиснати от недоумение и съчувствие.
Припомням си думите на закостенялата критичка от филма на Боб Фос, която казва: "Да бъдеш на всяка цена забавен е пошло." А на мен така ми се искаше "кражбата" на Борис Панкин от най-добрите в изкуството все пак да се случи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар