Текстът е публикуван в бр. 4-6/2012 на сп. Театър.
Представлението „Животът е прекрасен” в Народен театър на режисьора Александър Морфов е от онези, които предварително знаем, че са обречени на всенародна любов. То притежава почти всички компоненти да бъде театрален блокбъстър у нас.
Имаме:
Режисьор, който винаги успява да възбуди интереса на многобройната публика със зрелищните, пищни, почти оперетни спектакли, съчетани с бохемско бунтарско присъствие в медиите; Главен актьор – Камен Донев – първият в последните 20 години, превърнал театрално представление („Възгледите на един учител”) в хит от ранга на естраден концерт на Лили Иванова, сам поставил си нелеката задача да е певец, документалист, отразяващ българското ежедневие; Народен театър – най-известното и престижно театрално пространство, за което можем да кажем със сигурност, че поне него всеки го знае, пък и няма защо да крием, че Морфов е може би единственият режисьор, който последователно в годините успява да овладее тази иначе коварна, поради мащабите и статута си сцена. В тази хитова комбинация влиза и още едно изкушение за публиката – представлението е по пиесата „Самоубиецът” на руския автор Николай Ердман[1], пиеса, 60 години напълно забранена в Съветския съюз – ето, че ни очаква и нещо забранено, вероятно скандално и най-вече предусещаме, че има някакъв умисъл този така опасен до преди 20 години текст да присъства точно сега в афиша на най-мощната театрална институция у нас и то за първи път. Спектакълът е също така част от Руския сезон на Народен театър, който предизвика противоречиви оценки, но пък така го изпълва с истински живот. Няма да пропусна да отбележа, че предварително знаем, че на сцената има и оркестър, а също участват още много от актьорите-звезди на театъра (цели 31 са на сцената). Сценограф е самият Никола Тороманов – Фичо, който самотно блести на хълма на „най-добрата сценография” у нас, понякога в компанията на Даниела Олег Ляхова.
Върху червения плюш и гипсови орнаменти по ложите, зорко наблюдавани от бароковите ангелчета, патетично висят килоти и сутиени. Позлатената плюшена зала се сблъсква в парцаления свят на сцената, цялата в дълбочина заета от огромни простори с повехнали чаршафи. Ние сме в комуналка, но не каква да е. Тя има всички белези да е от 20-те години на Съветския съюз, когато обеднелият аристократизъм се сблъсква с пролетарския прагматизъм, когато социални прослойки разместват драматично местата си – малко параванче и кокетни нощни лампи около спалня са последните остатъци от минала епоха, притиснати от набързо сковани маса и стол, чугунени мивки с течаща вода, истинска готварска печка (по-късно по залата ще се стеле миризмата на кебапчета и пържени яйца – нали е като в живия живот, натуралистично). Знаем, това е запазена марка на режисьора, още от 1994 г. („Дон Кихот” НТ) – „обругаването” на най-консервативното театрално пространство у нас, както и нарушаването на традиционното разделение зала/сцена с единични нахлувания и контакт с публиката, винаги е действало възбуждащо, а това режисьорът Сашо Морфов никога не забравя).
На фона на руската комуналка „центрофугират” изненадващи перални от българския соц. Обитателите са безброй, изкачат от всички ъгли към сцената, понякога и извън нея – гротескни, като извадени от стар руски филм – малко буфонадни, шумни, преувеличени в гримасите, съвсем като от неговото „На дъното” от 1997г. , отново в Народен театър (помня, че и тогава висяха простори с чаршафи, но нали и Горки описва една измъчена Русия). Нашите босяци влачат чернобял телевизор, този път от 50-те години, с антена, която в суматохата връчват на зрител - притихва странната тълпа на сцената, както и тази, която гледа към нея. Най-после всички са по местата - осветлението изгасва - започва „излъчването” на „Животът е прекрасен”.
Може би най-подходящото начало за „филма” би било „имало едно време един човек, който май бил смотаняк и който а-ха да се самоубие, но накрая разбрал, че животът е прекрасен”. Какъвто и пълнеж да сложим в средата би бил без значение. Всичко това може да се е случило когато и да било, а може и да не се е – това също е без значение. Най-важното е, че имаме поука, жизнеутвърждаваща, нали сме в комедия – животът е прекрасен, пък бил той и безсмислен, скотски, оскърбителен и ужасен.
На сцената има много гегове, смях, танци, песни, сполучливи скечове, патетични монолози, цял Камен Донев, който дава всичко от себе си – от народното творчество през Чарли Чаплин до частушките, пък и актрисите понякога пеят на микрофон, звучи истински оркестър, даже изискан суинг, има и голи гърди, и милозлива Рени Врангова, и руски запой, цялата техническа потенция е въвлечена в това, имаме и илюстриране на озверялото всекидневие и тупуркане от всички посоки – нали сме в комедия, а тя предизвиква смях, чрез изразходване на прекомерна физическа енергия на сцената за сметка на духовната (у някои хора това буди истинско възхищение). А какво общо има това с автора Николай Ердман, защо пиесата е била омразна 60 години на управляващите в СССР, остава загадка. Тук, вероятно изниква въпросът, а трябва ли да знаем, щом сам режисьорът твърди, че е „изчистил някои твърде социалистически, твърде за времето на диктатурата на Сталин неща, които просто нямат връзка със съвременния човек.”, защото явно днес тези асоциации не са на мода. И за да няма никакви колебания, режисьорът ни уверява, че не е пришивал пиесата към действителността. Изводът е, че това, което гледаме, няма връзка нито с епохата на пиесата, нито с нашата. Но мигар това е странно щом за режисьора „светът на театъра е утопичен свят – това е нашият остров-утопия, където забравяме за другия свят и другите проблеми – един остров на забрава, една приказна страна, която сме си измислили и в която живеем.”, защото вярно е, че хедонистично и вече истерично задоволяваме илюзии, но това театрално и философско прозрение на Морфов да дойде точно със „Самоубиецът” на Ердман е повече от неочаквано.
И ето, аз си мисля, че някога, още в началото, ако сам Мейерхолд, който пръв поставя пиесата през 1930г. и тя бива тутакси забранена още в първо действие, беше постъпил с пиесата съвсем като Сашо Морфов, то сигурна съм нито Ердман, нито Мейерхолд, нито „Самоубиецът” щяха да имат тази нелека съдба. Защото какво е имало в нея така „пусто и вредно”, както я определя Сталин, и защо руската интелигенция открива в нея най-мощната сатира срещу системата и то във времена, когато значителна част от тази интелигенция е „самоубивана” и „изчезвана”, а самият Ердман е въдворен в Сибир (по-късно, поради малката подробност, че е сценарист на два любими филма на Сталин е пуснат, но без правото на достъп до 10-те най-големи града на СССР).
Единственото, което ми хрумва, е че Сашо Морфов има предварително конструирана представа за предполагаемата идеална публика и че се е подвел или пък вярва на думите на някои, че най-важното е да се харесаме на публиката, да догадим нейния вкус. А публиката, пак според тези някои, обичала да се развлича след морния ден. И ето, репликата на Егорушка от пиесата, който като нелюбопитен персонаж на милиционер липсва в спектакъла, избистря своя смисъл точно сега: „Вдъхновявайте се съгласно постановленията!”. „Идеалната” публика не е обременена политически, нито познава историята на текста, нито иска да знае за всичко това. Тя няма да иска да знае и защо този мним „самоубиец” е бил така стриктно „охраняван” толкова години. Според Морфов, това е малкият човек скован от страх. Но от какво се страхува неговия малък човек? Тогава се е страхувал за свободата си, а днешният човек сега се страхувал за работата си, твърди Сашо Морфов, а основната идея, пак според него, е „да открием живота отново, да го открием и заобичаме, живот, в който имаме едно насъщно парче, колкото да се нахраним, не да се оаядем, не да пируваме....”
И така странно ми стана след цялото това внушение, че Симеон Симеонич Подсекалников, онзи, който в загубата на смисъл в живота, поради довеждането му до пълна скотщина, сам улавящ се за напълно абсурдна мечта – да спечели пари, като свири на медна туба (а кой ли от нас не сътвори подобни мечти напоследък), пожелава да умре и то изкушавайки се поне за малко да бъде признат за човек в смъртта си, онзи, когото даже го погребват жив на финала и „възкръсва” след два дена престой в ковчега (така е според Ердман, Морфов изчиства тази малка подробност, която ни увлича в други алюзии), онзи, който изрича един от най-мощните монолози на времето насочен срещу прекомерната употреба на власт над човека, над индивида, който моли да има право поне да шепти, днес той е превърнат в дзен будист, съветвайки ни да се радваме на парчето хляб, но преди това щателно почистил всички тези „твърде социалистически, твърде за времето на диктатурата на Сталин неща, които просто нямат връзка със съвременния човек.”
Знам, че комедията действа като „афективна упойка”, предпазвайки ни от тревожността на битието, защото комедията се занимава предимно с ежедневието, с обикновения човек, който задължително стои по-долу от зрителя. Най-важното е, че комедията винаги завършва жизнеутвърждаващо, когато всичко си идва на мястото, именно и затова притежава „лекота, с която се нагажда към всяко общество”.
Може би и сега, когато всички сме заети позитивно автоцензурирайки се да доказваме, че сме щастливи всеки ден, не е време за друго, освен за комедия. Остава въпросът защо Ердман, защо „Самоубиецът”? Можеше да бъде всичко останало и пак щеше да пълни салона, защото има най-важните компоненти за „идеалната публика” – авторитетни творци, авторитетно място, зрелищно забавление, никакво напрежение.
[1] Някога през 1988г. Морфов поставя „Театрален дует” по „Самоубиецът” на Ердман и „Баня” от Маяковски в Смолянския театър, съвместно с Юлия Огнянова. Официално пръв проф. Крикор Азарян поставя текста през 1988г. в Театър „София”. Чак през 2000г. реж. Недялко Делчев ни припомня пиесата в Сатиричен театър, а през 2010г. реж. Десислава Шпатова отново поставя „Самоубиецът” в Пазарджишкия театър.
